Дълга нощ в Париж

77

В Мелбърн, Австралия, беше седем и половина сутринта, но от заседателната зала това не можеше да се разбере. На етажа, където се помещаваше висшият мениджмънт на създадената от Чичо Саул империя, както и в казиното под него, на стените нямаше часовници, нито прозорци. Дори мониторите на охранителните камери бяха настроени така, че на тях да не се вижда електронен часовник.

Саул Венгер не си беше избирал прякора чичо Саул, той му беше даден от израелските охранители при първото му посещение в Йерусалим. Той го хареса, защото предполагаше щедрост, мъдрост и дори някаква тъмна страна. Дотогава бе чувал да го наричат „малкия швейцарец“, макар че той съвсем не беше малък. Чичо Саул всъщност въобще не беше швейцарец и макар да бе дребен, кожа и кости, определено не беше малък, не и с лично богатство от 20 милиарда евро.

Не можеше да казва като други собственици на казина, че произхожда от „бедно, но любящо семейство“. Според акта му за раждане се бе появил на белия свят преди осемдесет и три години в лагер близо до Женева. Баща му беше „неизвестен“, а майка му, „Г. Венгер“, 23-годишна бежанка от Елзас, бе починала при раждането.

Тя еврейка ли беше? А той? Документите не уточняваха. Когато Саул беше на три години, Конфедерация Швейцария изгони всички чужденци бежанци и той попадна в група еврейски сираци, за които се грижеше американска благотворителна организация. Тръгнаха за Триест и се качиха на един от последните кораби за Шанхай. За там не се искаше виза. И там той се научи да брои.

На десет години Саул говореше френски, китайски, японски и италиански. Можеше да чете и да фалшифицира документи за други бежанци срещу храна. Всички деца около него гладуваха.

Нещата се промениха драстично след Пърл Харбър. Американците бяха изгонени от Китай. Един от тях уведоми швейцарския консул за детето, родено в Швейцария. След седмица Саул се оказа на борда на презокеански кораб. Съпровождаше го съпругата на консула, която бе поела задачата да върне момчето — а и себе си — на сигурно място. На границата ги чакаше служител на Министерството на вътрешните работи, който благодари на дамата, че е довела „малкия Саул“ у дома, и каза, че са му намерили място в престижно училище наблизо. Саул целуна съпругата на консула за „довиждане“ и не се изненада особено, когато два часа по-късно се озова в трудов лагер.

Така започна прехвърлянето му от лагер в лагер — общо седем на брой. Накрая Саул се озова в приемно семейство. До края на войната той работеше като роб във фермата им. Да, не можеше да се каже, че е израснал в любящо семейство.

Саул Венгер наблюдаваше директорите си. Често си мислеше дали да не ги уволни до един и да ги замени със студенти, макар и за едно тримесечие, за да провери доколко допринасят за печалбите на компанията. Предполагаше, че отсъствието им няма да се отрази по никакъв начин.

Бе научил много като дете. И най-важното, бе се научил да обръща внимание на детайлите — дребен шрифт, срокове на доставка, обменни курсове. Днес той беше мениджър на детайлите и оставяше господ да се погрижи за голямата картина.

Не познаваше лично стотиците хиляди служители в казината си, но знаеше заплатата за всяка длъжност. Лично одобряваше таблицата всеки път. Вярваше, че всеки спестен долар в разходите води до по-високи печалби. Зад гърба му се твърдеше, че е готов да загуби милиони, за да спести десет цента. Но макар че често пестеше центове, никога не бе губил милиони.

Бяха стигнали до трета точка от дневния ред: мокетът за новото фоайе, свързващо игралните зали. Мокетите в казината на Саул Венгер бяха с мотиви, тематично съответстващи на бранда: вятърни мелници в казино „Холандия“, хералдически символи в „Бъкингам“, кенгура в „Австралия“. И така във всичките седемдесет и две казина, които генерираха печалба от двайсет милиона евро на ден.

За разлика от мокетите в частните домове или офис сградите тези в казината бяха в ярки, биещи се цветове, с асиметрични композиции. С вила си направо предизвикваха виене на свят. Което беше съзнателно търсен ефект: играещите в казиното трябваше да гледат в пода колкото се може по-малко. Всеки път, когато някой вдигнеше глава от рулетката, погледът му трябваше да се сблъсква с ослепително пулсиращи светлини, крещящи стени и предизвикващи световъртеж мокети. Разликата между един равно син мокет и един в крещящо червено се изразяваше в милиони долари годишно, а Саул Венгер не беше от онези, които биха подценили цвета на един мокет.

— Гласувам за мостра номер четири — каза финансовият директор, който беше по-голям идиот дори от останалите.

На масата имаше осем мостри, но Венгер дори не си даде труда да погледне към номер четири. Неговите директори просто се преструваха, че дебатират, както всеки път, когато трябваше да се вземе решение. Той избра най-яркия мокет, син, с геометрични шарки и диагонални начупени линии, наподобяващи мълнии — мостра номер две. Директорите, включително финансовият, закимаха ентусиазирано.

Казиното в Австралия не беше важно — едва два процента от приходите идваха оттам. Саул нямаше казина в Швейцария, хазартът там беше забранен. А Лас Вегас бе оставил на големите хищници — Аделсън, Пакър, Уин. Момчетата с любящи семейства. През последните години източник на най-големи печалби в империята му бе Макао, макар че там в момента се задаваха буреносни облаци. А мокетите бяха червени, тъй като в Югоизточна Азия се смята, че червеният цвят носи късмет. Явно трябваше да насочи вниманието си към по-сложните детайли.

Откъм екрана се чу бипване. Началникът на смяната включи камера 283, разположена над главната маса за рулетка. Един поглед бе достатъчен на Чичо Саул, за да разбере случващото се по данните, изписани в долната част на екрана: за четиринайсети път поред топчето бе спряло на черно. Десетки играчи се сборичкаха да поставят чиповете си, убедени, че този път залагат на сигурно.

Саул не бе учил статистика, но тя не му бе и нужна. Той разбираше интуитивно, че колелото не притежава памет и определено няма желание да разпределя справедливо шансовете. Ето защо той не изпитваше никакво състрадание към жалките душици долу, които се надяваха топчето да вземе „справедливо“ решение и да спре на червено, след като толкова пъти бе спирало на черно.

На този свят справедливост няма, никога не бе имало и никога нямаше да има. Топчето се повъртя, повъртя, поколеба се за миг и после пак спря на черно. Защото единственият принцип, който то спазваше, бе Чичо Саул да изкарва повече пари от всички играчи, взети заедно.

И така, съвещаващите се преминаха на последната точка от дневния ред: предстоящото посещение в Израел.