Инсценировка

7

Когато се прибра, погледна празната маса в трапезарията и се изкуши да седне и да пръсне разпечатките и снимките по нея, но знаеше, че дъщеря му ще си дойде всеки момент, и не му се щеше пред погледа и да попадне някоя неприятна сцена. Така че отиде в спалнята си, затвори вратата и почна да подрежда снимките на леглото си — след като го оправи и изпъна завивката.

Цветните снимки от къщата на Лекси Паркс бяха във формат 20х25. Имаше десетки кадри на трупа, както го бяха открили на леглото, заснети от различен ъгъл и разстояние — от такива, обхващащи цялата стая, до максимално едри планове на конкретни рани и части от тялото.

Имаше и снимки на другите стаи в къщата и Хари възнамеряваше да ги разгледа след като приключи с първата група.

Снимките от местопрестъплението бяха зловеща гледка. Убийството на Лекси Паркс беше извършено с изключителна жестокост, която не се притъпяваше от факта, че Бош го проучваше през окото на обектива. Той познаваше тази сурова прямота. Полицейските фотографи не бяха творци. Тяхната задача беше да запечатат всичко и фотографът от екипа на това местопрестъпление я беше изпълнил добре.

След като подреди снимките в редици и колони по осем, Хари се изправи до леглото и обхвана с поглед цялата тази страховита мозайка. После започна да вдига снимките една по една, за да ги разгледа отблизо. Дори извади лупа от едно от чекмеджетата на скрина, за да проучи отделни кадри още по-подробно.

Напредваше мъчително. Така и не беше свикнал с огледите на местопрестъпления. Имаше опит със стотици случаи и безброй пъти бе виждал резултатите от човешката безчовечност. Мислеше си, че ако обръгне, нещо в душата му ще изчезне, нещо, от което се нуждае, за да си върши работата. Човек трябваше да реагира емоционално. Тъкмо тази реакция драсваше клечката кибрит, която възпламеняваше огъня на непримиримостта.

Този път клечката кибрит драснаха дланите на Лекси Паркс. Очевидно се беше съпротивлявала, протягайки ръце, за да се защити, ала бързо я бяха надвили с многократни удари по лицето. Ръцете и лежаха на леглото с дланите нагоре, все едно показваше, че се предава. Това го трогна. И го разяри, изпълни го с желание да открие виновника и да го накаже.

„Как може Холър да защитава човека, който е извършил такова нещо?!“

Отиде в банята да си налее вода. Изпи я на прага, вторачен в снимките от разстояние. Трябваше да се успокои, за да може да продължи да анализира местопрестъплението професионално.

Отиде пак до леглото и отново почна да проучва снимките и да прави заключения за убийството. Жертвата вероятно бе спала в леглото си — лежеше от дясната страна, оставила лявата свободна за мъжа си. Убиецът вероятно я бе изненадал в съня й и я беше възседнал и обездвижил още преди да се е събудила. С едната си ръка сигурно и бе затиснал устата, а в другата може би беше държал оръжие. Тя вероятно бе вдигнала ръце, за да окаже съпротива, и тогава престъпникът бе започнал да я удря.

И не беше престанал. Беше продължил да й нанася удари с твърд предмет дълго след като престанала да се бори. Лицето на жертвата на тези снимки не приличаше на онова, което Бош беше видял във вестникарските репортажи. Лицето на жертвата на тези снимки всъщност изобщо не приличаше на лице. Носа на практика го нямаше, потънал в кашата от кръв и плът. И двете очни орбити бяха смазани и деформирани, сред кръвта лъщяха парчета натрошени зъби и кости. Клепачите бяха притворени, очите бяха изгубили нормалния си фокус. Едното гледаше напред, другото — надолу и наляво.

Хари седна на стола в ъгъла и се загледа отдалече в колажа от снимки. Можеше да е по-лошо само ако присъстваше на самото местопрестъпление — това щеше да прибави още сетивни възприятия към отвращението му. На никое местопрестъпление не миришеше приятно. Независимо колко време е минало, независимо колко е изчистено мястото.

Погледът му постоянно се връщаше към дланите на жертвата… изведнъж забеляза нещо — едва доловими следи по кожата на лявата китка. Изправи се и се върна при леглото. На заснетия с широкоъгълен обектив кадър се виждаше целият труп, както го бяха заварили. Той се наведе с лупата над снимката и установи, че на китката на жената има по-бледи линии, оставени от широка гривна или по-вероятно от часовник.

Тъй като в резюметата и рапортите изобщо не се дискутираше грабеж като мотив за убийството, липсващият часовник го заинтригува. „Дали жертвата го е носела по време на нападението? Или го е свалила преди да си легне? Може би е паднал или се е изхлузил, докато се е съпротивлявала? Или престъпникът го е взел като сувенир?“

Огледа нощното шкафче до трупа. Имаше бутилка вода, шишенце с лекарство, книга, но не и часовник. Той извади разпечатките и провери в рапорта за откритите вещи. Тъй като жертвата беше убита в собствения й дом, документът се отнасяше главно за предметите от местопрестъплението, които са били специално проучени от следователи или криминалисти. Не се споменаваше за часовник. Това означаваше, че не се е изхлузил, докато жената се е съпротивлявала. Не пишеше да е бил намерен сред завивките, на пода или където и да било другаде.

Хари прелисти „Хронологията“, за да провери дали не е пропуснал някаква информация за часовника в началните етапи на разследването — преди то да се съсредоточи върху Дей’Куан Фостър. Не откри нищо и прибави нова бележка върху папката под предишните си записки.

Събра всички снимки на трупа от леглото и ги прибра, в случай че дъщеря му влезе в спалнята му. После се зае с втората група снимки, направени във всички други стаи в къщата по време на огледа на местопрестъплението. Те отразяваха добросъвестността на разследването. Бош знаеше, че заснемането на другите стаи е извършено по настояване на главните следователи. Това показваше, че двамата не са я карали през просото.

Тъй като имаше по няколко фотоса от всяко помещение, разглеждането им му отне повече от половин час. Видя само нормална обстановка в един грижливо подреден дом, в който нямаше деца, а съпрузите работеха на пълен работен ден и водеха активен начин на живот. Втората спалня се използваше за спортна зала, а третата — за кабинет. В едноместния гараж държаха велосипеди, сърфбордове и оборудване за къмпинг. Нямаше място за кола.

Бош обърна особено внимание на домашния кабинет. Изглеждаше, че го е използвала главно Лекси Паркс. Дреболиите и сувенирите на бюрото и по книжните лавици зад него явно бяха събирани по време на работата и в общината. Имаше преспапие от западнохоливудския Ротари Клъб и рамкирани благодарности от различни организации на гейове и лесбийки за нейния принос в издаването на разрешения за ежегодния гей парад, който привличаше участници и зрители от целия свят. На стената зад бюрото висеше диплома от университета „Пепърдайн“ на името на Александра Абът Паркс. За рамката бяха защипани баджове от събития, на които жертвата беше присъствала служебно. Бош разбираше, че работата й е изисквала значителна социална активност и че това най-вероятно допълнително е затруднило търсенето на точката, в която са се пресекли пътищата на Лекси Паркс и нейния убиец — бил той Фостър или някой друг.

Погледът му се спря върху рамката на дипломата — бе забелязвал бадж, който се различаваше от останалите. Такива червено-бели баджове носеха съдебните заседатели в окръга. Съгласно правилото за анонимност на него имаше само баркод и не беше означено нито кога, нито в кое съдилище се е провел процесът.

От всичко, което беше видял дотук, баджът на съдебен заседател го смути най-много. В „Хронологията“ и другите документи не се споменаваше следователите да са проверявали този момент. Макар да знаеше, че разследването е субективна материя, подлагана постфактум на критики от адвокати, съдии, съдебни заседатели и други детективи, му се струваше, че това или е пропуск, или нещо е скрито. Ако Лекси Паркс беше участвала в съдебен процес като заседател, следователите задължително трябваше да проучат този факт, защото това я поставяше в сграда, през която минава постоянен поток от престъпници и обвиняеми. В случаи като този, в който жертвата изглежда избрана случайно, винаги има пресечна точка. Място, където хищникът за пръв път среща плячката си. Задачата на следователите е да открият пресечната точка, в която житейският кръг на жертвата се пресича с този на хищника.

Бош трябваше да прецени дали следователите Ласло Корнел и Тара Шмит са пропуснали тази вероятна пресечна точка, или нарочно не са я споделили в следствените материали, за да затруднят максимално защитата.

За момента той остави тези мисли настрани и се върна към другите снимки. В кабинета имаше два килера, заснети от различен ъгъл. В единия висяха закачалки с летни рокли и блузи, на лавиците над които бяха наредени кутии за обувки. Паркс явно държеше в този килер дрехите, които не носеше през сезона. По време на убийството й през февруари температурите бяха по-ниски.

Във втория килер се съхраняваха кашони от компютри, принтери и домакински уреди. На най-горната лавица Хари видя кафява квадратна кутийка, най-вероятно от кожа. Нямаше фирма или лого, но гой предположи, че е от часовник, и проучи изображението с лупата си. Естествено, нямаше как да установи дали е празна и дали е от женски или мъжки часовник. Ако се съдеше по кафявата кожа, трябваше да е от мъжки.

Чу, че входната врата се отваря. Дъщеря му се прибираше. Тъкмо се зае да прибира втората група снимки, когато тя го повика.

— В стаята съм си — извика в отговор той. — Ей сега идвам.

Събра всички снимки и документи и ги остави на бюрото. После извади джиесема си и позвъни на Мики Холър. Адвокатът вдигна веднага. Фоновият шум показваше, че пак е в колата си.

— Добре, готов съм да поговорим — каза Бош.