Накарай ме

16

Малкият зелен форд имаше вградена навигация, която откри къщата на Кийвър без никакви затруднения — беше в западнал жилищен комплекс в предградията на север от Оклахома Сити. Къщата беше на един етаж и се намираше на улица без изход. На двора имаше младо дърво, което изглеждаше почти изсъхнало. От дясната страна имаше алея за коли и гараж за един автомобил. Покривът на къщата беше от кафяви асфалтови плочи, а облицовката — от жълт винил. Сградата не беше архитектурен шедьовър, но на светлината от залязващото слънце изглеждаше посвоему приятна. Приличаше на нечий дом. Ричър лесно си представи едрия мъж, който влизаше в нея, изритваше обувките си настрани и се отпускаше в стария си фотьойл, а след това може би си пускаше мача по телевизията.

Чан паркира на алеята. Двамата слязоха и се приближиха до входа. Имаше звънец и медно чукче — опитаха и с двете, но никой не отговори. Вратата беше заключена. Бравата не помръдваше. През прозорците се виждаха тъмни стаи.

— Има ли семейство? — попита Ричър.

— Разведен е — отговори Чан. — Като много други.

— И не е от хората, които оставят резервен ключ под саксията.

— Освен това не се съмнявам, че има аларма.

— Изминахме дълъг път, за да дойдем до тук.

— Така е — каза Чан. — Да погледнем от задната страна. В това време може би е оставил някой прозорец отворен. Или поне открехнат.

На улицата беше тихо. Имаше само седем подобни къщи — по три от всяка страна и още една в дъното на улицата. Не минаваха нито коли, нито пешеходци. Никой не ги наблюдаваше и не проявяваше интерес към тях. Кварталът не беше от онези, в които съседите се организират доброволно, за да пазят реда. Изглеждаше като някакво временно местожителство, но на забавен каданс — сякаш и в седемте къщи живееха разведени мъже, на които ще им трябват още година-две, преди да си стъпят на краката.

Оградата на задния двор на Кийвър беше скована от дъски на височината на човешки ръст, посивели от времето. Имаше малка добре поддържана морава и веранда с плетен тръстиков стол. Задната стена беше облицована със същия жълт материал. Имаше четири прозореца и врата. Всички бяха затворени. Вратата беше солидна в долната си част и с девет малки прозорчета в горната. Приличаше на врата на фермерска къща. Зад нея имаше малко преддверие, което водеше към кухнята.

Наоколо беше равно, постройките бяха ниски, а оградата беше висока. Нямаше кой да ги види.

— Опитвам се да пресметна за колко време ще пристигне полицията в такъв квартал. Имам предвид, след като се включи алармата.

— Между двайсет минути и никога, предполагам — отговори Ричър.

— Значи можем да си дадем десет минути. Нали? Влизаме и излизаме, бързо и съсредоточено. Имам предвид, че това дори няма да е престъпление. Двамата с него работим заедно. Той няма да повдигне обвинения срещу мен. Особено при такива обстоятелства.

— Не знаем какво търсим — отбеляза Ричър.

— Хвърчащи листа, бележници, тефтери, записки — каквото и да е, на което може да е оставил бележка. Да съберем всичко, така че да можем да го разгледаме, след като си тръгнем.

— Добре — съгласи се Ричър. — Ще трябва да разбием някой прозорец.

— Кой?

— Този на вратата ми харесва. Малкото прозорче най-близо до бравата. Така ще можем просто да влезем.

— Давай — каза Чан.

Прозорчето беше в долния ляв ъгъл на квадрата, в който стъклата бяха подредени три по три — беше малко ниско за лакътя на Ричър, но не и невъзможно, ако приклекнеше и нанесеше прав удар с него. След това щеше да му се наложи да избие останалите парчета, да промуши ръката си навътре до рамото, да я свие в лакътя и да я протегне към бравата от вътрешната страна. Той хвана бравата и я завъртя, за да изпробва тежестта на механизма и да пресметне колко здраво ще трябва да я стисне.

Вратата беше отключена.

Отвори се плавно навътре над изтривалката в преддверието. На касата имаше контакт за алармата. Миниатюрно бяло топче и жица, боядисана в същия цвят като касата. Ричър се ослуша за предупредителен сигнал. Обикновено се чуваше писукане в продължение на трийсет секунди, през които собственикът на дома да стигне до конзолата и да набере кода за изключване.

Сега не се чуваше нищо.

Нито звук.

— Нещо не е наред — каза Чан.

Ричър пъхна ръка в джоба си и стисна своя „Смит & Уесън“. Беше с автоматично зареждане и нямаше ръчен предпазител. Значи беше готов за стрелба. Трябваше само да го насочи и да натисне спусъка. Той прекоси преддверието и влезе в кухнята. Беше празна. Всичко изглеждаше на мястото си. Нямаше следи от борба. Той продължи към коридора. Входната врата беше точно срещу него. Слънцето се беше спуснало още по-ниско. Къщата беше изпълнена със златиста светлина. И неподвижен въздух, и тишина.

Той усети как Чан пое наляво зад гърба му и пристъпи надясно, в коридор с четири врати — голямата спалня, банята, обзаведената стая за гости и втората стая за гости, която беше превърната в офис. Всички бяха празни, всичко изглеждаше на мястото си и нямаше никакви следи от борба.

Той посрещна Чан в коридора до входната врата. Тя поклати глава и каза:

— Все едно е излязъл за малко, за да си вземе пица. Дори не е заключил вратата.

Конзолата на алармата беше на стената. Беше монтирана наскоро. На дисплея имаше часовник и зелена светлина, която не мигаше.

Алармата не беше включена.

— Да приберем това, за което дойдохме — каза Ричър.

Той тръгна обратно към малката стая, която беше напълно обзаведена — лавици на стената, шкафове с чекмеджета под тях и бюро с един и същ фурнир от светъл явор, компютър, телефон, факс и принтер. Ричър предположи, че мебелите бяха купени заедно, като инвестиция за новата кариера.

„Имаме офиси във всички големи градове.“

Мебелировката в скандинавски стил изглеждаше комфортно. Офисът беше подреден. Не се виждаха разхвърляни неща.

И не се виждаше хартия. Нямаше нито бележници, нито тефтери, нито бележки, нито хвърчащи листа.

Ричър спря.

— Този човек е работил като полицай и федерален агент — заяви той. — Говорил е с часове по телефона. Казвали са му да изчака, преди да го свържат. Как е възможно да го е правил, ако няма химикалка и бележник в ръцете си? За да си записва, да си рисува и да убива времето. Това със сигурност е навик, който ти остава.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че това тук не изглежда както трябва.

Той се наведе към шкафовете под лавиците. Отвори ги един по един. В първия имаше резервни касети с тонер за принтера. Във втория имаше резервни касети с тонер за факса.

А в третия имаше резервни бележници.

И точно до тях имаше резервни тетрадки със спирала, все още в пакети по пет, а зад тях имаше резервни кубчета с листчета за бележки — недокоснати и твърди, по десет сантиметра във всяка посока.

— Съжалявам — каза Ричър.

— За какво?

— Историята вече не изглежда много добре. Това е човек, който използва много хартия. Толкова много, че я купува на едро. Обзалагам се, че бюрото е било заринато с хартия. Щяхме да успеем да сглобим цялата история. Но някой ни е изпреварил. Със същата задача. И хартията вече я няма.

— Кой?

— Опасявам се, че отговорът на този въпрос се крие в начина, по който е направено. Кийвър е пленник. Ето единственото възможно обяснение. Те са намерили бележки в джоба на сакото му, а след това са намерили в джоба на панталона му портфейла, от който са извадили шофьорската му книжка и така са научили адреса му, на който би трябвало да се намира останалата част от бележника. В другия джоб на панталона му са намерили ключовете от къщата, с които просто са влезли, може би дори без да се занимават с алармата, защото по-новите системи имат нещо, което размахваш пред конзолата, за да ги изключиш. Някакво устройство, което се носи на връзката с ключове. Предавател. Предполагам, че така е било по-добре за него. Защото не се е наложило да го бият, за да им каже кода за алармата.

— Това е много грубо — каза Чан.

— Не мога да го обясня по друг начин.

— И все още не отговаря на въпроса кой го е направил.

— Някой от Мадърс Рест — каза Ричър. — Последното място, на което е бил.

Двамата се заеха да претърсват къщата на Кийвър стая по стая, като търсеха нещо пропуснато. В преддверието нямаше нищо интересно. Кухнята беше обикновена и не изглеждаше често използвана. Имаше прибори от различни сервизи и консерви с храна; изглеждаха така, сякаш бяха купувани в спорадични пристъпи на ентусиазъм, който се беше изпарил, преди да бъдат отворени. Нямаше нищо скрито — освен ако не беше скрито в стените, които след това да са били замазани с някакъв специален материал, съвършена имитация на латекс отпреди двайсет години, покрит със съответния пласт прах и мръсотия.

Дневната и трапезарията изглеждаха по същия начин. Претърсването не беше особено трудна задача. Беше ясно, че Кийвър бе започнал живота си в тази къща без много лични вещи и оттогава насам не беше добавил кой знае какво. Обзаведената стая за гости изглеждаше така, сякаш бе предназначена за децата му. Когато имаше право да ги вижда. Може би през почивните дни, два пъти месечно. Зависи какво се бяха разбрали адвокатите. Но Ричър остана с усещането, че тази стая никога не е била използвана.

В голямата спалня се носеше лека миризма на спарено. Имаше легло с едно нощно шкафче. Имаше шкаф с чекмеджета и някаква модерна дървена мебел със закачалка за дрехи и подвижни лавици за часовници, монети и портфейли. Като в луксозен хотел. В банята миришеше на влага, а хавлиите не приличаха на нищо.

На нощното шкафче имаше ниска купчина списания, а върху тях лежеше книга с твърди корици. Ричър им хвърли едно око, докато минаваше покрай тях, просто от любопитство. И забеляза три неща.

Първа, най-отгоре на купчината, беше неделната притурка на „Ел Ей Таймс“. Второ, то не беше прочетено докрай. Между страниците му беше пъхнато нещо, което стърчеше половин сантиметър навън. Трето, книгата също не беше прочетена докрай. В нея също беше поставено нещо. Стари листчета от бележник, сгънати по дължина. Първите, които Ричър виждаше в тази къща.