Накарай ме

55

Уестуд се беше позовал на скорошното си проучване, според което традиционната пшеница расте около метър и двайсет сантиметра на височина, но в последно време беше генетично модифицирана така, че да бъде по-устойчива и да дава два пъти повече семена, като същевременно расте само наполовина на височина. В такъв случай излизаше, че местните фермери бяха традиционалисти. Пшеницата със сигурност беше висока поне метър и двайсет сантиметра. Не че Ричър имаше нужда от прикритие. Нямаше почти никаква нужда от прикритие, когато противниците му не можеха да улучат цел, голяма почти колкото врата на хамбар. Но изненадата винаги е полезна. Затова той запълзя. Пшеницата се раздвижваше от преминаването му, но съвсем леко и не беше лесно да се определи точно къде от двеста метра разстояние. Нощната влага все още не се беше изпарила от почвата. Коленете и лактите му затъваха в калта. В близко бъдеще трябваше да си купи нови дрехи. Това беше ясно. Дори да не беше калта. Вонята на свинете беше доста силна. Въздухът беше натежал от нея. Със сигурност щеше да се пропие в плата. Така че утре трябваше да си купи нови дрехи.

Идеята бездруго е добра, помисли си той, заради Чан. След това си помисли: това ще свърши днес. Утре няма да има Чан.

Той пропълзя сто метра и направи остър завой, като се стремеше да се доближи към фермата по периметъра. Колкото може по-близо. Щеше да остане доволен, ако успееше да се доближи на по-малко от трийсет метра. Беше голям почитател на автомата МП5К. Оръжието беше малко по-голямо от пистолет, но работеше като миниатюрна карабина. В режим на единична стрелба беше в състояние да улучи целта от трийсет метра. Или от двайсет и пет. Или от двайсет. Това щеше да му даде допълнително предимство.

След пет минути той рискува да вдигне глава, за да се ориентира. Позицията му беше доста добра. Беше се придвижил обратно на часовниковата стрелка по периметъра, от мястото на десет часа до малко след мястото на осем. И значително беше скъсил дистанцията. Точно както очакваше, защитниците бяха компенсирали несигурността в стрелковите си умения, като бяха заели позиция по-близо до основната заплаха, която според тях беше багерът. Най-близкото прикритие срещу него беше постройката, недалече от оградата, голяма колкото гараж за един автомобил. Зад нея се криеха трима души. Точно срещу Ричър. Виждаха се ясно като бял ден. Класическа маневра по фланга. Във военната академия „Уест Пойнт“ щяха да се гордеят с него.

Виждаше човека от закусвалнята. И едноокия служител от мотела. И свинаря, който беше предвождал делегацията нагоре по стълбището в мотела. С големи ръце, широки рамене и дрехи, потънали в мръсотия. Всички бяха въоръжени с карабини M16.

Ричър зачака. Главата го болеше и от двете страни.

Чан пълзеше от другата страна. Тя се приближи по-рано, защото нейната роля не беше да осъществи маневра по фланга. Нейната роля беше да чака багера да потегли, а след това да открие втори фронт с автоматичен огън. Това щеше да ги накара да се дръпнат назад, така че Ричър да ги застреля в гръб.

Такъв беше неговият план. Тя изпитваше определени съмнения. Но поне засега планът работеше както трябва. Беше предвидил, че ще успеят да пленят четирима души в самото начало, а те бяха хванали дори петима. Беше предвидил и това, че от фермата ще стрелят по тях, но няма да улучат, и отново беше излязъл прав. Тя отново го беше попитала дали планът му ще свърши работа. Той беше отговорил, че не. Те щяха да се изтеглят към къщата. Организирано отстъпление. Сигурно си бяха подготвили защитна позиция. Нещо укрепено. Нещо като укритие.

Тогава защо го правим по този начин, беше попитала тя. И той беше отговорил: защото може да извадим късмет.

Тя продължи да пълзи все по-близо. Искаше да се доближи максимално. Можеше да смята. Трийсетте патрона от пълнителя щяха да се изстрелят за две секунди. Тя искаше да направи така, че и двете секунди да имат смисъл. Искаше да извади късмет. Ако тя улучеше един и той един, щяха да останат с двама по-малко за после. Щеше да е добре.

Преди да го срещне, никога не беше разсъждавала така.

Тя продължи да пълзи. Вонята на свинете беше много силна. Тя си представи къде се намира на сателитното изображение. Беше на мястото на единайсет часа. Свинарникът беше на три часа. И вонеше. Това ѝ подсказваше две неща. Първото беше, че мястото не беше предназначено за луксозен отдих. Нямаше как. Някои хора дори нямаше да бъдат в състояние да го доближат. Без да повърнат.

Кийвър беше заровен там. Беше сигурна. В свинарника. Нямаше как да изкопаят яма в полето. Дори по-бавна версия на онова, което беше направил Уестуд, щеше да се види от въздуха. А те щяха да се тревожат за онова, което може да се види от въздуха. След като бяха отворили портфейла на Кийвър. След като бяха видели служебните визитни картички от ФБР в него. Те също бяха стари като нейните, но те нямаше как да го знаят.

Тя надигна глава. Видя ограда и постройка, голяма колкото гараж за един автомобил. Багерът работеше на празен ход, потънал в морето от пшеница, далече вдясно от нея. Постройката беше единственото възможно укритие срещу него. Поне един от тях щеше да се покаже зад ъгъла, за да стреля. Точно пред нея.

Тя сложи два резервни пълнителя на земята. Един до друг, готови за презареждане. Искаше да извади късмет. Премести лостчето в режим на автоматична стрелба. Прицели се. И зачака.

Уестуд запали двигателя и се зае да дърпа някои лостове и да натиска други, докато предната кофа не се изправи до вертикално положение. После я вдигна нагоре. Сега през предното стъкло се виждаше само боядисаната ѝ задна стена. Безопасността беше по-важна от видимостта. От този момент нататък неговата роля в плана беше да импровизира. Ричър му беше казал да кара бавно право напред. На сляпо. Без да спира. През оградата, ако трябва. Да не се тревожи. Да не спира. Освен ако преди това не се случи нещо друго.

Да импровизира. Бъдещето на журналистиката. Интернет беше променил всичко. Сега новините бяха нещо лично. Репортерът трябваше да участва в историята. Да отразява събитията от първо лице. Да бъде част от събитията. Блогове, уебстраници, платформи, договори за книги.

Той натисна съединителя. Премести лоста на скорост. И потегли напред.

Ричър чу как багерът потегли. Усещаше замайване. Беше застанал на колене, но се клатеше. Вдигна глава. Видя две огради. Две постройки. И шестима души. Виждаше двойно. Той се удари по челото с длан. После погледна отново. Така беше по-добре.

Далече вляво от него багерът пълзеше напред. Големите меки гуми се огъваха под тежестта му. Тримата мъже бяха застанали с гръб към стената. Държаха карабините си прибрани пред гърдите.

После човекът от закусвалнята мина зад ъгъла и пропълзя покрай стената. Стигна до следващия ъгъл и предпазливо погледна зад него. Вдигна карабината си.

Ричър се прицели. По същество автоматът „Хеклер & Кох“ представлява трийсетсантиметрова тръба с две къси дръжки в двата края. Много точно оръжие. Със стоманен мерник.

Човекът от закусвалнята се прицели в багера. И зачака. Зад него едноокият от мотела пропълзя към отсрещния ъгъл.

Багерът продължаваше. Гумите се въртяха с влажен плясък. Пшеницата се превиваше под кабината и отново се изправяше зад нея.

Главата на Ричър го болеше. И от двете страни. „Мозъчно сътресение, дори две — едно в резултат на директния удар и друго в резултат на противоудара.“ Болката прескачаше и пращеше между тях като електрическа дъга.

В този момент Чан стреля. В автоматичен режим. Деветстотин куршума в минута. Невъзможно бързо. Разнесе се кратък размазан звук като от някаква полудяла шевна машина. Две секунди. За цял пълнител. Пръстта заподскача нагоре по линията на огъня и от стената отхвърча една треска.

Едноокият мъж се сви обратно.

Човекът от закусвалнята се подаде зад ъгъла, като търсеше с поглед откъде идваше новата опасност. Оръжието на Ричър проследи движението му. Мерник, мушка, цел.

Ричър стреля. Единичен изстрел. От разстояние двайсет и пет метра. Деветмилиметров „Парабелум“ с тегло осем грама и метална ризница. Скоростта на куршума при излитането от цевта беше почти хиляда и триста километра в час. Продължителността на полета до целта беше по-малко от една петнайсета част от секундата. Куршумът щеше да я достигне практически незабавно.

Куршумът улучи мъжа в горната част на гърба, точно по средата, в основата на врата. Попадение в гръбнака. Ричър беше извадил късмет. Беше се прицелил по-ниско, в центъра на тялото. В най-широката част от мишената. Това винаги беше най-сигурно. И по определение имаше допълнително предимство. Центърът си е център. По краищата му има други неща — настрани и особено нагоре и надолу. Краката и главата. Куршумите, които не попадаха точно в целта, все пак отиваха някъде наблизо. Мъжът падна. Просто се свлече напред към ъгъла, обърна се встрани и падна на земята.

Свинарят се просна на земята. За да не се вижда. Зад пшеницата. Беше умно от негова страна. Но едноокият направи крачка напред. Вдигна карабината си. И стреля. Куршумът изпращя във въздуха и се заби на десетина метра вдясно от Ричър.

Чан отново стреля. Втори пълнител. Браво на нея. Демонстрираше решителност и упорство. Разнесе се същото маниакално бръмчене. Пръстта се разлетя във въздуха и се разхвърчаха трески. После настъпи тишина.

Едноокият мъж се промъкна обратно към ъгъла, наведе се зад него и се прицели там, откъдето се беше чула автоматичната стрелба.

Багерът продължи да се приближава.

Някаква малка част от съзнанието на Ричър не искаше да стреля по едноокия мъж. „Човекът е инвалид, беден и стар.“ Не изглеждаше честно. С тази разлика, че точно в този момент бедният стар инвалид беше насочил смъртоносно оръжие срещу Чан. Така че Ричър се прицели. От разстояние трийсет метра. Беше фокусирал зрението си в мушката. Като връх на игла с малко кръгло капаче. Взираше се в точката боя на върха. В миниатюрните неравности по нея. Виждаше я остро като бръснач. Мерникът беше размазан пред погледа му. Мишената беше размазана пред погледа му. За максимална точност. Така го бяха обучавали. Мушката беше най-важното. Всичко останало щеше да се подреди от само себе си. Размазано петно, мушка, размазано петно.

И точно така стана. Трите неща се изравниха в една линия. Стабилна като скала.

Той стреля. Случи се същото. По възходяща траектория. Този път разстоянието до целта беше трийсет метра, а не двайсет. Полетът на куршума щеше да бъде с дванайсет процента по-продължителен. Следователно траекторията трябваше да бъде с дванайсет процента по-възходяща. Куршумът улучи едноокия мъж в основата на черепа. В продълговатия мозък, medulla oblongata на латински език. Първото място, където интелигентността предпазливо се надига от гръбначния стълб. Миниатюрна издутина, останала от еволюцията преди сто милиона години. Първичната, хищническа част на мозъка. С диаметър около два сантиметра и половина. Куршумът я проби за една хилядна част от секундата. Беше с метална ризница. Хидростатичното напрежение я накара да експлодира. Мъжът беше мъртъв още преди звуковата вълна от изстрела да стигне до оградата.

Багерът идваше все по-близо.

Свинарят хукна да бяга.

Ричър премести лостчето в режим на автоматична стрелба, изправи се и стреля. Замахна с цевта през мишената, все едно искаше да я изпръска с боя. Останалите патрони от пълнителя, общо двайсет и осем, прозвучаха като неговата собствена шевна машина. Но нито един от тях не попадна в целта. Всички бяха твърде ниско. Не беше стъпил както трябва. Равновесието му беше нарушено. Беше почувствал замайване. Временно. Той разтърси глава и се оправи.

Чан отново стреля. Трети пълнител. В режим на автоматична стрелба. Оказа се твърде високо. От покрива на пристройката се разхвърчаха керемиди. Мъжът се изгуби от поглед.

Багерът продължи да се приближава.

Тогава и Ричър се затича, като се хвърляше срещу пшеницата, мачкаше стъблата, газеше с широки крачки, препъваше се и се бореше с нея, за да пресече пътя на багера. Уестуд го видя през страничното стъкло и спря. Чан дотича от другата страна, но не спря. Заобиколи целия багер и здраво прегърна Ричър.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Държа се — каза той.

— Улучи двама.

— Така остават още двама. В пикапа бяха четирима.

— Как ще го направим?

— Първо трябва да ги намерим.

— Ти спомена нещо за укритие.

Двамата се качиха обратно в кабината от лявата и от дясната страна на Уестуд. През предното стъкло не се виждаше нищо.

— Къде могат да си построят укритие? — попита Уестуд.

— Не са го строили — каза Ричър. — Вече са го имали. Сигурен съм, че във всяка ферма в този щат има такова укритие. Построено да издържа на стихийни бедствия.

— Например срещу торнадо — каза Чан.

— Точно така. Под къщата. С втори изход на друго място. В случай че къщата се срине върху капака на пода, през който се влиза в него. Във всяко мазе би трябвало да има укритие. Сигурен съм, че и те са направили такова с втори изход. За да разполагат с повече варианти. Може би дори не е изход, а тунел към съвсем друго място. Със скрит люк за бягство. Първо трябва да намерим него. За да паркираме отгоре му един пикап.

Уестуд отново запали двигателя и дръпна същите лостове, но в обратен ред, така че предната кофа се обърна назад и се спусна надолу, докато над горния ръб не започна да се вижда тясна ивица. Вече не беше съвсем безопасно, но представляваше разумен компромис.

Той спря.

— Кога, ако не сега? — ухили се Ричър.

Багерът се люшна напред и пое със средна скорост. Клатеше се на тромавите си меки гуми. До фермата оставаха сто и петдесет метра. Сто метра. Багерът напредваше право срещу оградата. Все по-близо. И по-близо. После премина направо през нея, като разхвърля подпорните стълбове наляво и надясно. Във въздуха се разхвърчаха трески. Машината продължи напред, покрай първата постройка отляво, покрай едноокия мъртвец, и навлезе в пространството от отъпкана земя. Където бавно намали скоростта и спря. И зачака. Вече не приличаше на хищник, който дебне до място за водопой. Вече беше боец на арената.

Никой не стреля по тях. Нямаше никаква реакция.

Действителността изглеждаше почти по същия начин, както на сателитното изображение от Гугъл. С тази разлика, че сега го гледаха водоравно, а не отвесно. Право напред беше къщата, а малко по-наблизо и вдясно беше постройката с апартамента за самоубийци. Отляво беше бараката с генератора и още една, голяма колкото онази, зад която се бяха скрили тримата мъже. Далече зад къщата в източна посока бяха свинарникът и хамбарът. Някак отделени. Пътят свършваше пред тях. Там, където свършваха и стълбовете за телефонния кабел. Никъде не се виждаше тръба за изгорелите газове. Никъде не помръдваше нищо.

Уестуд извади пистолета си от кобура на глезена.

— Следващата част е по желание — каза Ричър.

— Знам.

— Действаме заедно и започваме от къщата.

Тримата слязоха от кабината. Никой не стреля по тях. Нямаше никаква реакция. Нямаше нищо друго освен вонята на свинарника.

Тримата прекосиха отъпканата земя пред къщата, като крачеха в редица — Чан беше отляво, Уестуд по средата, Ричър бе отдясно. Главата го болеше така, все едно някой забиваше шило за лед в ухото му.