Накарай ме

38

Ричър и Чан минаха по декоративната алея с каменните плочи и осветителните тела със слънчево захранване, влязоха през портата и се озоваха във вътрешния двор. Пред тях имаше широко правоъгълно пространство с впечатляващо оформление, нашарено с дървени беседки и пълзящи лози, които да хвърлят сянка, гигантски саксии от теракота и полегнали амфори, от които се изсипваха цветя, и достолепни кактуси сагуаро в собствени лехи, застлани с чакъл. Имаше басейн, оформен като естествена водна площ, оградена с големи камъни и захранвана от разпенени водопади. Имаше лъснати до блясък мебели, дебели шарени възглавници и чадъри, които да ги пазят от слънцето, и маси за хранене на открито.

Видяха около четирийсет души, мъже и жени, някои млади, повечето по-възрастни, някои облечени в ярките дрехи, характерни за щата Аризона, други с бански костюми или парео. Всички бяха събрани на групички, разговаряха помежду си и се смееха с чинии и чаши в ръце. Някои бяха мокри, други все още бяха в басейна, потопени до шиите, където също разговаряха, носеха се на повърхността на водата или се закачаха помежду си. До маса под една пълзяща лоза беше седнала жена на около трийсет години. Беше висока, стройна и със златист слънчев загар, с тънка риза върху банския костюм, спокойна и усмихната, но в същото време сияйна. По някакъв неопределен, но очевиден начин беше в центъра на събитията. Зад нея от едната ѝ страна седеше мъж с посивяла коса, но добре запазен, облечен с къси панталони в цвят каки и шарена хавайска риза, а от другата ѝ страна — жена с тъмна коса, ясни очи и широка усмивка, която беше облечена със свободно падаща ленена рокля до глезените. От лекотата, с която се отнасяха помежду си, ставаше ясно, че са родители на младата жена, а от старата снимка, открита в Гугъл на телефона на Чан, ставаше ясно, че родителите са доктор Леър и съпругата му госпожа Леър.

Ричър дискретно посочи настрани.

— Виж това.

До къщата беше сложена дълга маса, която беше отрупана с подаръци — повечето бяха в големи кутии и всички бяха опаковани красиво, с монохромна хартия и панделки в бяло и сребристо.

— Това е сватба — каза Чан.

— Така изглежда — отговори Ричър. — И явно е сватбата на дъщеря им. Момичето на масата. Тя е племенницата на Маккан.

В този момент сестрата на Маккан се раздвижи, усмихна се и стисна дъщеря си за рамото. После се зае да преминава от една групичка гости към следващата, като си бъбреше с тях, искряща от щастие, усмихната и готова да раздава и получава приятелски целувки. Очевидно беше един от най-хубавите дни в живота ѝ.

— Все още не е говорила с никого от Чикаго — каза Чан. — Иначе как щеше да се държи така?

Ричър не отговори.

Сестрата на Маккан продължи между гостите и взе една чаша от подноса, покрай който мина. После забеляза Ричър и Чан, които неловко стояха сами до портата, недостатъчно добре облечени по отношение на качеството и твърде облечени по отношение на количеството, непознато и необяснимо присъствие, промени маршрута си и се отправи към тях, все така усмихната, с все така грейнал поглед, готова да ги посрещне с „добре дошли“ като щастливата домакиня на това празненство.

— Не бива да ѝ казваме — прошепна Чан. — Не сега.

Жената ги доближи и протегна към тях слабата си ръка с добре поддържан маникюр.

— Познаваме ли се? — каза тя. — Аз съм Лидия Леър.

Жената приличаше на снимката си от благотворителното събитие, което бяха открили в Гугъл. Приличаше на жена, която струва един милион долара. Чан се ръкува с нея и се представи, после и Ричър направи същото. Жената каза:

— Ще ви задам същия въпрос, който повтарям през целия следобед, а именно: откъде познавате дъщеря ни, от училище или от работа? Не че това има някакво значение, разбира се. Всички сме дошли на едно и също парти. Но все пак е някаква тема за разговор.

— Ние сме дошли за съвсем друго нещо, госпожо — каза Ричър. — Може би трябва да дойдем пак по-късно. Не искаме да се натрапваме на сватбата. Може да ви донесем седем години лош късмет.

Домакинята се усмихна.

— Мисля, че това се отнася само до счупените огледала — каза тя. — А и това не е сватбата. Далеч не. До сватбата има много време. Това е нещо като предпредпредсватбена закуска, на която са поканени само гостите от страна на младоженката. По този начин хората могат да започнат да се запознават преди останалите събития през седмицата и всички да започнат да набират инерция за най-важната част през уикенда. Дъщеря ми твърди, че сега всички правят така. Но нали знаете как е в днешно време? Сватбите продължават повече от браковете.

Жената се разсмя щастливо, все едно беше сигурна, че тази шега не се отнася за нея самата и бракът на дъщеря ѝ ще продължи вечно.

— Дали ще бъде по-удобно да дойдем тази вечер? — попита Чан.

— Може ли да попитам за какво става дума?

— За вашия брат Питър.

— О, много съжалявам, но май сте пътували напразно. Той не е тук. Не дойде. Ние го очаквахме, разбира се, но полетът от Чикаго е много дълъг. Откъде познавате Питър?

— Нека по-късно вечерта да говорим за това. Ако е удобно. Защото точно сега ви задържаме. И вече ви отнехме твърде много време. Трябва да ви оставим да се върнете при гостите си.

Сестрата на Маккан се усмихна с благодарност и понечи да се обърне. Но след това ѝ хрумна нещо ново, защото отново се обърна към тях и този път изражението ѝ беше друго.

— Някакъв проблем ли има с Питър? — попита тя. — От полицията ли сте?

Чан направи единственото, което можеше да стори като жена, която спазва собствените си правила — престори се, че не е чула и двата въпроса, а вместо това отговори с твърдение, което само приличаше на отговор.

— Ние сме частни детективи — каза тя.

— Кийвър ли ви изпрати?

— Госпожо, сега вече наистина ще трябва да поговорим с вас. Но не бихме искали да ви откъсваме от празненството.

— Някакъв проблем ли има с Питър?

Чан направи същото, което беше направила току-що.

— Госпожо, причината да сме тук е това, че трябва да получим допълнителна информация — каза тя. — Задачата ни е да чуем повече за Питър от вас.

— Елате с мен — каза сестрата на Маккан.

Тримата влязоха в къщата и прекосиха част от нея, за да стигнат до кабинет с тъмна ламперия, плътно затворени капаци на прозорците, за да задържат навън ослепителната светлина на слънцето, дълбоки фотьойли и камина от речни камъни. Седнаха един срещу друг — коленете на двете жени почти се докосваха, а Ричър се облегна назад. Сестрата на Маккан попита:

— Откъде да започна?

— Кажете ни какво знаете за Кийвър — предложи Ричър.

— Не го познавам лично, разбира се. Но Питър обича да обсъжда всичко с мен, така че по време на избора си създадох известно впечатление за всички кандидати.

— Колко кандидати имаше общо?

— В началото бяха осем.

— Дълго време ли отне този избор?

— Почти шест седмици.

— Доста щателен подход.

— Това е характерно за Питър.

— Колко често разговаряте с него?

— Почти всеки ден.

— Колко продължават обажданията?

— Понякога по цял час.

— Доста дълго време.

— Той ми е брат. И е самотен.

— Защо е имал нужда от частен детектив?

— Заради Майкъл, неговия син. Моят племенник.

— Някои хора казват, че той създава проблеми.

— В днешно време е прието да се казва, че създава предизвикателства, но смисълът е същият. Майкъл не създава проблеми. Не би било точно да се изразим по този начин.

— А как би било точно да се изразим?

— Майкъл не е стигнал до края на поточната линия. Пристигнал е на този свят без някои жизненоважни детайли. Опитвам се да не виня майката за това. Но тя не беше добре. Почина по-малко от десет години след раждането му.

— Кои са тези детайли, които са били пропуснати?

— Смятате ли се за щастлив човек, господин Ричър?

— Не мога да се оплача. Общо взето. Точно в този момент се чувствам доста добре. Макар и не по отношение на настоящата част от разговора ни, разбира се.

— Колко нещастен сте били в най-нещастния момент от живота си по скалата от едно до десет?

— Може би четири.

— А колко е бил най-щастливият ви момент?

— В сравнение с теоретичния възможно най-щастлив момент на всички времена?

— Да, предполагам.

— Може би девет.

— Добре, значи четири на дъното и девет на върха. А вие, госпожо Чан?

Тя не отговори веднага. После каза:

— Най-нещастният ми момент би трябвало да е три. И щях да кажа осем за най-щастливия. Но сега може би ще кажа девет. Така си мисля.

Докато отговаряше, тя погледна към Ричър по един особен начин и сестрата на Маккан улови този поглед.

— Вие спите заедно, така ли? — попита ги тя.

Никой не отговори.

— Мила, ако спите заедно, кажи го девет за по-сигурно. Така винаги е по-безопасно. Но не и по-високо от това. Ако кажеш десет, мъжете започват да се тревожат дали ще се представят толкова добре следващия път. И така, за вас двамата спектърът на емоциите е от три-четири в долния край до две деветки в горния, макар че едната деветка всъщност е осмица, но ние сме твърде възпитани, за да си го кажем. Във всеки случай, вие разбирате какво имам предвид. И двамата сте нормални хора. Ако се движите между две и седем, все още минавате за нормални, но може би ще ви възприемат като донякъде мрачни и резервирани. Нали ме разбирате?

Чан кимна.

— А сега си представете, че стрелката ви не мърда от нулата. Като заварена. И на дъното, и на върха е нула. Ето това е Майкъл. Той е нещастен по рождение. Родил се е лишен от възможността да изпитва щастие. Родил се лишен от възможността дори да осъзнае какво представлява щастието. Той не знае, че съществува такова нещо.

— Има ли название това състояние? — попита Чан.

— Вече има названия за всички възможни състояния. И двамата с Питър непрекъснато говорим за тях. Нито едно не го описва както трябва. Аз харесвам по-старомодните думи. Наричам го меланхолия. Но тя звучи твърде слабо и пасивно. Майкъл изпитва силни емоции. Просто са в много тесен спектър. Вие можете да изпитвате радост или страст и той изпитва също толкова силни емоции, но всичките са там долу, на нивото на нулата. Освен това е интелигентен. Така че разбира точно какво се случва с него. И резултатът е едно безкрайно мъчение.

— На колко години е Майкъл сега?

— На трийсет и пет.

— А какви са външните признаци за това състояние? Трудно ли е да се разбереш с него?

— Напротив. Дори не разбираш, че е до теб. Много е мълчалив. Винаги прави онова, което му кажеш. И почти не се обажда. По цели дни се взира в празното пространство, хапе устни и очите му се стрелкат във всички посоки. Или пък си седи на компютъра, или се занимава с телефона си. В него няма никаква агресия. Никога не се ядосва. Ако беше в състояние да се ядоса, това щеше да предполага някакъв по-широк спектър от емоции, на които да е способен.

— Може ли да работи нещо?

— Това е част от проблема. Трябва да работи, за да му разрешат да живее самостоятелно. То е едно от условията. И може да работи. Има неща, в които го бива. Но хората се потискат, когато са около него. И го отбягват. Производителността намалява. И обикновено се стига дотам, че му предлагат да напусне доброволно. Така че непрекъснато влиза и излиза от различни социални програми за заетост.

— А къде живее сега?

— Точно в момента не живее никъде. Защото изчезна.

В стаята влезе бъдещата младоженка. Търсеше майка си. Беше облякла тънка риза върху банския си костюм. Племенничката на Питър Маккан. Братовчедката на Майкъл Маккан. И отблизо изглеждаше все така сияйна. От нея сякаш струеше светлина. Беше почти съвършена. Грижите за нея бяха започнали още преди раждането и бяха продължили с помощта на педиатри, здравословно хранене и подходящо образование, специалисти ортодонти, ваканции, колеж, университет и годеник — пълната програма. Нейната поточна линия беше работила съвършено. Американската мечта. С впечатляващи резултати. И тя изглеждаше щастлива. Не се кикотеше и не изглеждаше празноглава, не позираше и не изглеждаше престорена. Изглеждаше изпълнена с дълбоко, ведро задоволство от живота. Което оставяше малко място на върха, така че да може да изпитва и истински екстаз. Нейната стрелка вероятно се движеше между шест и десет. Беше получила всичко, от което братовчед ѝ беше лишен.

Сестрата на Маккан отиде обратно при басейна заедно с нея. Обеща им да се върне веднага щом може. Ричър и Чан останаха сами в смълчания сумрачен кабинет. Шумовете на празненството долитаха до тях, приглушени от стените и разстоянието. Плисъци, подвиквания и звън на чаши, и непрестанното бълбукане на разговорите.

— Трябва да се обадим на Уестуд в Лос Анджелис — каза Чан. — Да му кажем докъде сме стигнали. Уговорката трябва да се спазва. Освен това пак ще ни трябва хотел.

— Кажи му, че ни трябва цялата информация, която е събрал за Дълбоката мрежа — каза Ричър. — Всичките му бележки по тази тема. Или може би направо му кажи да дойде тук, за да ни го обясни лично. Може би няма да разберем нищо от бележките му. Да се качи на следващия самолет. Ще може да си го позволи с хонорара за книгата.

Чан включи телефона си на високоговорител, набра номера на Уестуд и изнесе подробен доклад за всичко, което се беше случило, след като му се беше обадила за последен път от мотела в Уест Холивуд. Разказа му за Чикаго, за библиотеката, за семейното магазинче, за улицата и къщата на Маккан, за Хакет, за съседката, убийството в Линкълн Парк, за полета до Финикс и най-сетне за сестрата. А след това и за сина, който никога нямаше да излезе от спектъра на емоциите между нулата и нулата, а точно в момента беше изчезнал.

— Това се нарича анхедония — каза Уестуд. — Неспособност да се изпитва удоволствие.

— Сестрата ни каза, че е още по-лошо.

— И задачата на Кийвър е била да го открие и да го върне у дома?

— Така предполагаме. Но не успяхме да стигнем дотам. Прекъснаха ни.

— Не виждам как Дълбоката мрежа или двеста смъртни случая могат да имат нещо общо с това. Звучи ми като материал за журналистите от криминалния отдел, а не за научни изследвания. Или от онези, в които се разказва за някаква лична драма.

— Може да се окаже и трите неща едновременно. Все още не знаем.

— Къде сте отседнали?

— Още не сме решили.

— Добре, ще ви се обадя, когато кацна.

Връзката прекъсна.

— Майкъл явно прекарва много време пред компютъра или се занимава с телефона си — каза Ричър. — Може би това е връзката с Дълбоката мрежа. Може би непрекъснато пише в някакъв откачен форум в интернет. Може би има цял друг живот, за който никой не знае.

— Той е потиснат, а не откачен.

— Потиснат означава точно това, което изглежда — да бъдеш изблъскан надолу, по-ниско от нормалното положение. Което предполага някакъв възможен спектър от емоции. Какъвто Майкъл не притежава. Това е откачено. Или необичайно, ако искаш да го кажем по-възпитано. Но тя каза, че той е интелигентен. Може би в интернет има групи за взаимопомощ на такива хора. Може би той самият е организирал такава група.

— Но защо трябва да е тайна?

— Заради търсачките, предполагам. Работодателите проверяват кандидатите за работа в интернет. Прочетох го във вестника. И сигурно не го правят само работодателите. Сигурно го правят всякакви хора. Например роднините или лекарите. Вече няма лично пространство. Може да пострадаш заради нещо, което се е случило много отдавна. Ако Майкъл е публикувал нещо в интернет, от което става ясно, че не се справя добре, може би е щял да загуби правото си на самостоятелно жилище. Или може би някой е щял да реши, че той има нужда да бъде наблюдаван.

В този момент вратата се отвори и Лидия Леър се върна при тях. Сестрата на Питър Маккан, лелята на Майкъл Маккан и майката на бъдещата младоженка. Тя седна обратно на същото място, а Ричър я попита:

— Как е изчезнал Майкъл?

— Това е дълга история — отговори тя.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждането по стационарния си телефон. Отсреща казаха:

— Този път ти си виновен.

— За какво?

— Имаше някои неща, за които не знаеше.

— Какви неща?

— Аз ти обещах, че те няма да говорят с Маккан. И изпълних обещанието си. Няма как да говорят с мъртвец. Но това ми струваше нещо. Изгубих Хакет.

— Как така?

— Ричър го е извадил от играта. Или двамата са го направили заедно. Във всеки случай, това не трябваше да се случи. Беше теоретично невъзможно.

— Мъртъв ли е?

— В болница.

— Ще позволиш ли да им се размине?

— Не, няма. Ще направя така, че да станат за пример. В този бизнес е много важно как те възприемат. Бизнесът е много конкурентен. Всичко зависи от силата на търговската марка. Затова ще разделя разходите с теб, петдесет на петдесет.

— Какви разходи?

— Разходите за това да не позволя да им се размине.

Мъжът с джинсите и прическата помълча малко, после заяви:

— Ти не им позволи да говорят с Маккан. За което искрено ти благодаря. Добре свършена работа. Но при цялото ми уважение, с това съвместната ни работа приключва. Всичко, което изпитваш към Ричър или към Чан, вече е съвсем лично.

— Хакет е закопчан с белезници за леглото в болницата. Задържали са го от полицията.

— Колко знае той?

— Отделни неща. Но те няма как да докажат нищо. Хакет не носи никакви доказателства със себе си. Никаква информация. Ричър е откраднал телефона му, а той е оставил компютрите си в колата. Която беше осигурена от нашите приятели от Чикаго заедно с шофьора. Така че оборудването му все още е в нас. Пуснахме скенера за мобилни телефони да работи отново. Чан е включила телефона си. Току-що се обади на онзи човек от „Ел Ей Таймс“. Обади се някъде от предградията — тук, във Финикс.

— Защо е във Финикс? Заради теб? Двамата идват при теб, така ли?

— Ричър ми се обади от телефона на Хакет, за да ми го каже. Пък и не е толкова трудно да се предположи. Но не и ако беше чул разговора на Чан с човека от „Ел Ей Таймс“. Защото от него излезе, че те са дошли тук по съвсем различна причина.

— И каква е тя?

— Имаше някои неща, които ти не знаеше.

— Какви?

— Такива, че с радост ще разделиш разходите с мен петдесет на петдесет.

— Разкажи ми.

— Питър Маккан е имал сестра. Лидия Маккан, но сега се казва Лидия Леър, защото е омъжена за лекар. Живее тук, във Финикс. В предградията. Двамата с нейния брат са разговаряли непрекъснато. Той е споделял всичко с нея. Според онова, което Чан току-що обясни на Уестуд, може да се окаже, че да се говори със сестрата е същото, като да се говори със самия Маккан.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Вече говорим в множествено число, така ли?

— Добре, петдесет на петдесет. Естествено.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Но ще искам и още нещо.

— Какво?

— Да ми кажеш как е умрял Маккан.

— Хакет го е застрелял.

— С повече подробности.

— Хакет отишъл при него много рано сутринта и го заплашил с пистолет, за да го изведе от къщата. Завел го в близкия парк. Наоколо нямало други хора. Тогава Хакет го застрелял в тила с деветмилиметров пистолет със заглушител.

— Имало ли е много кръв?

— Не съм бил там.

— Куршумът сигурно е излязъл през лицето му. Но към този момент мозъкът му вече е бил мъртъв. Значи сърцето му е спряло да бие. Не е имало кръвно налягане. Ефективен метод, но не достатъчно впечатляващ. По същия начин ли ще го направиш с Ричър и Чан?

— Ще го направя така, както ще свърши работа, по дяволите. Ще разделим разходите петдесет на петдесет. А те могат да се окажат високи. Защото освен всичко останало ще трябва да го направим бързо. Те може би вече говорят с нея точно в този момент.