Накарай ме

44

На следващата сутрин се събудиха рано, защото завесите бяха отворени, а мислите им не ги оставяха на мира — точно както се бяха събудили в Чикаго само двайсет и четири часа по-рано. Ричър отново се занимаваше със своята теория, запленен от непрекъснатия ѝ възход. Това надхвърляше всякакви очаквания. Може би дори надхвърляше границите на човешкото възприятие. От своя страна Чан мислеше как по-бързо да напуснат този град. Гледаше сутрешния блок по местен телевизионен канал, излъчван от Финикс, където бяха решили да заменят рецептите и новините от света на модата с криминални репортажи. Една репортерка съобщаваше за убийството на предполагаем престъпен бос зад стриптийз клуб в центъра на града, което включваше множество развълнувани предположения от нейна страна на фона на, общо взето, безсмислена картина, показваща предимно затворения портал на розовата ограда. Отдолу имаше надпис, който гласеше „Москва идва във Финикс“, който според Ричър щеше да вбеси украинците по целия свят, защото двете държави вече бяха напълно независими и поне едната се гордееше с това.

На другата репортерка се беше паднала по-интересната история. Тя вече не разказваше за вечерта, в която трима нападатели нахлули в частен дом в жилищен комплекс от затворен тип, защото беше следващият ден, а историята беше приключила. Според репортерката един уважаван местен лекар, който живееше във въпросния частен дом, беше използвал законно притежаваното си оръжие за самозащита и беше прострелял смъртоносно и тримата нападатели, като по този начин беше спасил семейството си от съдба, по-страшна от смъртта. Камерата показваше Евън Леър отдалече. Той махаше с ръка, че не иска да отговаря на никакви въпроси. Нежеланието му да говори с медиите се възприемаше като непоклатима старомодна почтеност. Легендата се раждаше пред очите им и Евън вече беше на път да се превърне в лекаря каубой, подкрепян от размазаните нощни кадри на носилки, които изнасяха от къщата му, окъпани в мигаща червена светлина. В дъното на кадъра се виждаше и Емили, която беше сменила ризата и банския си костюм с джинси и пуловер, както и Лидия, която гледаше в земята.

В този момент се намеси и трета репортерка, за да съобщи за информация от полицейското управление, че двете събития може би са свързани помежду си, тъй като тримата убити от къщата бяха работили за убития от стриптийз клуба. Включи се и четвърта репортерка, която на свой ред се беше свързала с кабинета на окръжния прокурор и разполагаше с предварителна информация, че лекарят най-вероятно ще бъде оправдан за стрелбата срещу нападателите в къщата, а колкото до инцидента в стриптийз клуба, оръжието на убийството вече е открито в контейнер за отпадъци наблизо, но по него няма пръстови отпечатъци, така че засега няма заподозрени и разследването ще продължи.

А сега, десет нови рецепти с пиле.

— Добре ли си? — попита Чан.

— Идеално — отговори Ричър. — Като се изключи главоболието.

— Никаква реакция ли няма?

— Към кое?

Тя посочи екрана на телевизора.

— Към всичко.

— Ушите ми също звънят малко.

— Нямах това предвид.

— Аз не закачам хората, ако те не закачат мен. Рискът е за тяхна сметка, не за моя.

— Значи не си разтревожен?

— А ти разтревожена ли си?

— Каква беше онази машина, която си видял във фермата в полунощ?

— Беше точка на хоризонта. Имаше релса с фарове над кабината. Четири квадратни светлини, които светеха много ярко. Може да е бил преустроен пикап. Но по-вероятно трактор. Работеше с всичка сила. На светлината на фаровете се виждаха изгорели газове.

— Дали е възможно да е бил багер?

— Защо?

— Защото това беше денят, в който изчезна Кийвър.

— Възможно е да е бил багер — каза Ричър.

— Ето затова не съм разтревожена. Защото можеше да съм аз, ако нещата се бяха случили по друг начин. Представи си, че Майкъл беше изчезнал в Сиатъл. Маккан щеше да се обади на мен, а може би по-късно аз щях да се обадя на Кийвър за подкрепление. И сега ти щеше да обикаляш заедно с него, докато търсите мен.

— Дори не искам да си го представям.

— Можеше да се случи и по този начин.

— Ти щеше да се справиш по-добре.

— Кийвър беше умен.

— Беше?

— Мисля, че вече трябва да свикна с тази мисъл.

— Бил е умен, но недостатъчно. Допуснал е грешка. Може би ти щеше да я избегнеш.

— Каква грешка?

— Може би същата грешка, която се каня да допусна аз. Подценил ги е. Ако наистина са го заровили някъде във фермата с онзи багер, значи Мерченко няма нищо общо. Не и на този етап. Значи са го направили съвсем сами. И не са имали нужда от никаква помощ. Може би са по-способни, отколкото си представяме.

— Не изглеждаха такива.

— Трябва да се надяваме на най-доброто и да се подготвим за най-лошото.

Тази сутрин в смесения магазин в Мадърс Рест се срещнаха осем мъже. Както и предишния път, собственикът вече беше там, с двете си ризи една върху друга, все така мръсен и небръснат. Както и предишния път, пръв пристигна продавачът на резервни части за напоителни системи, а след това шофьорът на кадилака от офиса на „ФедЕкс“, едноокият от мотела, свинарят, човекът от закусвалнята и единият от братята Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет.

Осмият мъж пристигна пет минути по-късно с изгладените си джинси и прическата, оформена със сешоар. Първите седем не му казаха нищо. Изчакаха го да заговори пръв.

— Новините не са добри — каза той. — Не биваше да им се доверяваме по този начин. Екипът им не функционираше толкова добре, колкото очаквахме. Задачата не беше изпълнена. От този момент нататък ще действаме самостоятелно.

Седмината мъже се размърдаха по местата си. Все още не изпитваха тревога, а негодувание. Все едно си казваха: „Идеята беше само негова, когато нещата изглеждаха добре. А сега отново заговори в множествено число, така ли?“.

— Това ли гледах по новините тази сутрин? — попита свинарят. — Репортажа от Финикс? За онзи руснак?

— Беше украинец. И не беше само той. Другите трима убити също са от неговите хора.

— А какво стана с първия? Хакет ли се казваше?

— Той е в болница в Чикаго. Охраняван от полицията.

— Значи нито един от тях не е свършил работа?

— Нали това ви казах.

— Не биваше да се обръщаме към външни хора.

— Не ни струваше нищо. Освен пари. Те все още са там някъде, но те си бяха там някъде през цялото време. Тръгнаха си, но сега ще се върнат. И ние ще се справим с тях тук.

— Ще доведат полицията.

— Не мисля. Те са вкарали Хакет в болницата. Знам го със сигурност. И вероятно стоят и зад убийствата във Финикс. А това означава, че не могат да се обърнат към полицията. Всяко управление в страната веднага ще ги арестува. Като предохранителна мярка. Докато не се изясни какво е станало. Значи ще се върнат сами.

Седмината отново се размърдаха по местата си.

— Кога ще дойдат? — попита шофьорът на кадилака.

Мъжът с джинсите и прическата отговори:

— Скоро, предполагам. Но всички ние знаем какъв е планът. И всички знаем, че работи. Така че ще разберем, когато пристигнат. И ще бъдем готови да ги посрещнем.

Ричър и Чан слязоха при Уестуд на закуска и той им каза, че се е обадил на човека в Пало Алто и е уговорил среща в часа за коктейли. В Менло Парк. Но очакваше той да закъснее. Било в характера му. След това беше резервирал места за следващия полет от Финикс до Сан Франциско. В бизнес класа — последните три. Както и хотел. Само две стаи, което беше добре. Бюджетът на неговия отдел във вестника беше съкращаван непрекъснато всяка година. Ричър си помисли, че Уестуд изглежда напрегнат като комарджия, който е затънал в дългове, но всеки момент очаква да спечели джакпота.

Когато стана време, взеха такси до летището и луксозните им билети осигуриха достъп до специален салон, където Ричър закуси още веднъж, защото сервираха безплатна закуска. Качиха се първи в самолета и преди да излетят, им предложиха питие. Беше по-приятно, отколкото да седят отзад. Дори на седалките до аварийните изходи.

Самият полет не беше нито дълъг, нито къс. Не прелетяха набързо между два близки града, но и не изминаха голяма част от земната обиколка. Беше по-кратък от полета от Ню Йорк до Чикаго. Пътуването с таксито след това също беше леко, защото се движеха, общо взето, навън от центъра на града, макар и долината на Санта Клара вече да не беше някогашното сънливо място. Вече беше центърът на света, чак до Маунтин Вю, където беше централата на „Гугъл“, и шофьорите тук явно си даваха сметка за това. Срещата беше в бар, недалече от една книжарница в Менло Парк, и те го откриха от втория опит. Бяха пристигнали по-рано от уговорения час, но не толкова рано, че да отидат до хотела и да се върнат, така че платиха таксито и слязоха.

Видът на бара предизвика мимолетно психическо напрежение у Ричър, защото всеки квадратен сантиметър от него беше боядисан в червено. И се казваше „Ред“. Първичната част от мозъка на Ричър беше обхваната от необяснима параноя и се зае да съставя фантастични сценарии, в които Уестуд беше или полицай, или някой от лошите, така че нарочно го измъчваше със спомена за „Пинк“, като че ли бяха в пиеса на Шекспир или книга за Шерлок Холмс. След това той се успокои и предположи, че сигурно програмистът беше избрал мястото, следователно съвпадението беше съвсем случайно. Пък и не беше пълно съвпадение. Атмосферата беше иронична, а не безвкусна. Червената боя беше в сериозен и строг нюанс като от средата на миналия век. Сякаш беше избрана от военни. Навсякъде се виждаха чукове и сърпове, боядисани с шаблон и изтъркани допълнително, за да изглеждат по-старинно, архивни заглавия от вестник „Правда“ в рамки на стената и очукани, издраскани каски от Червената армия. Буквата „R“ на табелата с името на бара беше изписана на обратно, като „Я“ на кирилица, а с тази азбука се пишеше на руски език, което също предизвика у Ричър лек пристъп на паника. Дали не беше нещо, свързано с Мерченко? Но не, Уестуд със сигурност знаеше за разликата между Русия и Украйна. Дали изобщо съществуваха барове в украински стил, от които да се възползва един педантичен мъчител? Или му се беше наложило да се примири с руски бар?

Не, не, всъщност програмистът го беше избрал.

— Добре ли си? — попита го Чан.

— Мисля твърде много за всичко — каза Ричър. — Лош навик. Също толкова лош, колкото да не мислиш изобщо.

— Да почакаме в книжарницата.

Ричър се препъна в бордюра. Съвсем леко. Не толкова, че да падне. По-скоро затътри крак по бордюра, отколкото да се спъне в него. Май на бордюра имаше издутина или неравно място. Той погледна назад. Може би. А може би не.

— Добре ли си? — попита го Чан.

— Нищо ми няма — отговори той.

Уестуд каза, че вече е бил в тази книжарница. На среща с читатели, след като беше участвал в някаква антология. На научнопопулярни теми. Неговата статия, която беше включена в антологията, беше спечелила награда. Климатикът вътре работеше с всички сили, а посетителите с всички сили се стараеха да изглеждат модерно. Уестуд тръгна в едната посока, Чан — в другата. Ричър разгледа книгите, подредени на масите пред входа. Когато имаше възможност, четеше — най-често екземпляри, взети от необятната национална библиотека на изгубените или забравени книги. Обикновено бяха стари, с меки корици, смачкани и изтъркани, които намираше в чакалните или в автобусите, или в забутани мотели, след като някой друг ги беше прочел и ги беше оставил за следващия им читател. Харесваше повече романите, отколкото книгите с реални факти, защото последните най-често не бяха такива. Както повечето хора, Ричър знаеше със сигурност няколко неща за живота, които беше научил по трудния начин, и когато ги срещаше в книгите, не бяха описани както трябва. Затова предпочиташе измислените истории — при тях всички знаят от самото начало с какво си имат работа. Не беше придирчив по отношение на жанровете. В книгите или се случва нещо интересно, или не.

Чан се върна при него, после дойде и Уестуд и тримата се отправиха обратно към бара. Тъй като бяха пристигнали по-рано, имаха голям избор от свободни маси, така че си избраха една за четирима до прозореца. Ричър си поръча кафе, а останалите — безалкохолни напитки.

— Боя се, че новините няма да бъдат добри — каза Уестуд. — Дори ако моят човек се съгласи. Като цяло Дълбоката мрежа не е приятно място. Така се говори. Не че аз самият я посещавам. Но може би няма да ви хареса онова, което ще видите.

— Живеем в свободна държава — каза Ричър. — А бащата на Майкъл беше Маккан, не аз. Не ме интересува с какво се занимава.

Минутната стрелка на часовника стигна до върха на циферблата, изписан на кирилица, часът за коктейли започна и цената на водката падна наполовина. Първият нов посетител в бара беше млада жена на двайсет и няколко години, изпълнена с въодушевление, която несъмнено беше нова в нещо, но беше добра в него.

Вторият посетител, който влезе в бара, беше ветеранът от Пало Алто. Пристигна точно навреме. Изобщо не закъсня. Беше дребен, бял като платно, слаб като призрак и не спираше да се движи дори когато стоеше неподвижно. Ветеранът на двайсет и девет години. Беше облечен в черно от глава до пети. Той видя Уестуд и се запъти към тях. Кимна за поздрав на тримата и седна.

— Иронията е на почит по тези места, но трябва да се съгласите, че идеята за час за коктейли в съветски храм-паметник я издига на съвсем ново равнище. И като стана дума за бившия СССР, получих информация от блога си, че снощи са ликвидирали украински мафиот на име Мерченко. Това е щастливо съвпадение. Но на неговото място ще се появи някой друг. Пазарът не търпи празно пространство. Така че все пак не съм готов да изляза на светло.

— Ние също — каза Уестуд. — Поне докато не мине време и историята не бъде публикувана във вестника. Но тогава ще има толкова много неща, които ще трябва да се скрият от обществото, че ти дори няма да бъдеш някъде близо до върха на списъка. Давам ти думата си. За теб няма да излиза никаква информация. Трябва ни само достъп до търсачката. За частен случай. Търсим един изчезнал човек и мястото, на което е отишъл.

— Къде искате да го търсите?

— Най-вече във форуми. Може би и в уебсайтове за търговия.

— Не искам да се превръщам в обществен източник на информация.

— Нямам нищо против да не ти плащам.

— В такъв случай ще го направя като услуга, така че задължението ще бъде още по-сериозно.

— Можеш ли да го направиш? — намеси се Ричър. — Ако поискаш?

— Правя го още откакто я наричаха „скритата мрежа“ — отговори човекът. — А после и „невидимата мрежа“. С времето става все по-трудно, но аз ставам все по-добър.

— Може би ще е трудно да се проникне в крайната цел.

— Проникването е лесно. Трудното е да се намери нещо.

— Какво ще те накара да ни отделиш един час от времето си? Освен заплащането?

— Имате ли друг мотив освен заплащането? Има ли изобщо друг мотив?

— В интерес на истината, аз не получавам заплащане.

— Тогава защо го правиш?

— Защото някакъв тип си мисли, че е прекалено умен.

— Но ти си по-умен от него? И трябва да му го докажеш?

— Не трябва. Но ми се иска. От време на време. От уважение. Към хората, които наистина са умни. Стандартите трябва да се поддържат.

— Опитваш се да ме насочиш към същото заключение. Да ме накараш да го направя заради егото си. Аз срещу тях, като програмисти. Добър опит. Познаваш ме, макар че току-що се запознахме. Но аз вече съм отвъд това. Вече съм щастлив. Аз съм по-добър от тях. Знам го. И знанието ми дава сигурност. Вече не изпитвам желание да го демонстрирам. Дори от време на време. Дори не от уважение. Не искам да кажа, че не изпитвам уважение към твоята позиция. Старото ми „аз“ щеше да се съгласи с теб.

— А с какво ще се съгласи новото ти „аз“?

— Разкажи ми за изчезналия човек. Интересен ли е?

— Мъж на трийсет и пет години, емоционално осакатен от нещо, което лекарите наричат анхедония, а леля му описва като състояние, при което стрелката на щастието му не мърда от нулата. С изключение на това има нормален коефициент на интелигентност. И понякога може да се справя с живота.

— Сам ли е живял?

Ричър кимна.

— Социално настаняване.

— Но сега е изчезнал?

— Да.

— Появил ли се е в живота му някакъв нов приятел точно преди да изчезне?

— Да.

— Трийсет и две секунди — каза човекът.

— За какво?

— Ще го намеря в Дълбоката мрежа за по-малко от трийсет и две секунди. Знам къде да го търся.

— Кога можеш да го направиш?

— Разкажи ми за лелята.

— Има богат съпруг. Лекар. И красива дъщеря. Но все още обича племенника си. И сякаш го разбира.

— Нейното сравнение със стрелката на щастието ми харесва.

— Двамата с нея се съгласихме, че моята се движи между четири и девет.

— Аз вече съм отвъд това. Вече съм в десетката. През цялото време.

— Кристалите говорят вместо теб.

— Кое?

— Прочетох за това във вестника.

— Не съм вземал кристали от две години.

— Нещо друго ли вземаш сега?

— Сега вземам всичко друго. Живея под напрежение.

— Само не забравяй, че не бива да се кара по бялата линия. Така ни казваха едно време.

— Не искам да излизам на светло. Нали разбираш какво означава това?

Ричър кимна.

— Няма да се стигне до съд.

— Ти ли беше с Мерченко?

— Никога не признавай нищо, дори на смъртния одър. Може пък изведнъж да се оправиш.

— Само една вечер — каза човекът. — И няма да се връщате, за да проверявате други неща. Имам нужда от лично пространство.

— Кога можеш да го направиш?

— Веднага, ако искате.

— Къде?

— У дома. Всички сте поканени.