Накарай ме

45

Ветеранът от Пало Алто имаше нещо на телефона си, с което можеше да вземе кола под наем за броени минути. Смяташе се за невъзпитано да се возят по четирима души в една кола, така че той натисна нещото два пъти и повика две. После се качи с Уестуд, за да си говорят, а Ричър и Чан ги последваха в седан, който беше само за тях. Къщата беше квадратна, построена през 50-те години на миналия век и преустроена през 70-те, така че да прилича на сграда от 30-те. Ричър предположи, че тъй като притежаваше цели три собствени нива на иронична автентичност, къщата струваше повече пари, отколкото той беше спечелил през целия си живот.

Вътре беше чисто и всичко беше в сребристо и черно. Ричър беше очаквал заплетени жици и хаос от компютърно оборудване, както в апартамента на Маккан в Чикаго, но в стаята нямаше нищо друго освен една малка стъклена масичка и един самотен настолен компютър, на който не се виждаше търговска марка. Имаше кутия за паметта и процесора, монитор, клавиатура и тракбол, но всичките бяха различни. И само пет жици, които бяха подрязани до необходимата дължина и не бяха заплетени, а плътно прибрани по местата си.

— Сам сглобих всичко — заяви домакинът. — Трябваше да преодолея разнообразни технически пречки и някои сериозни софтуерни несъответствия. Все едно отиваш в чужда държава. Трябва да научиш езика. И по-важното, трябва да разбереш обичаите им. Написах част от софтуера на търсачката. Останалото е базирано на Тор, която използват всички. По ирония на съдбата, търсачката е създадена от изследователската лаборатория към Военноморските сили на САЩ. За да осигурява надежден пристан за политически дисиденти от цял свят и лица, които подават сигнали за престъпления. Илюстрация на закона за неочакваните последствия, която може да ти извади очите. „Тор“ е съкращение, което означава „луков рутер“. Защото точно с това си имаме работа тук. Многобройни защитни пластове, подобно на глава лук — както в самата Дълбока мрежа, така и във всички отделни уебсайтове, които я съставят.

Той седна и включи компютъра. На екрана нямаше никакви красиви картинки. Нито фотографии от дълбокия Космос, нито иконки. Виждаха се само кратки редове от зелени символи на черен фон. Изглеждаше делово като гишето за чекиране на летище или касата на компания за автомобили под наем.

— Как се казва изчезналото лице? — попита човекът.

— Майкъл Маккан — отговори Чан.

— Номер на социалната осигуровка?

— Не знаем.

— Домашен адрес?

— Не знаем.

— Не е добре — каза човекът. — Първо трябва да се направят някои предварителни стъпки. За да го намеря, трябва да разполагам с нещо, което наричам „пръстов отпечатък в интернет“. Това е един алгоритъм, който написах. Малко от това, малко от онова. Абсолютният минимум от информация, който със сигурност да определя едно лице. Всъщност е много елегантен. Можем да започнем с нещо толкова просто като сметката му за кабелна телевизия. Но има и други начини. Знаем ли кой е най-близкият му роднина?

— Би трябвало да е баща му, Питър Маккан. Майка му е починала отдавна.

— Знаем ли адреса на Питър Маккан?

Чан му го каза. Къщата, която изглеждаше точно като всички останали, на улицата, която не се отличаваше с нищо. В Линкълн Парк, Чикаго. Апартамент 32. Домакинът им набра една команда и на монитора се появи нещо като портал към основния уебсайт на службата за социално осигуряване. Истинският правителствен уебсайт. Ричър хвърли поглед на Чан, която му кимна, все едно искаше да каже: „Всичко е наред, и аз имам такъв“. Човекът набра данните на Питър Маккан и веднага откри номера на социалната му осигуровка, който веднага го отведе до номера на социалната осигуровка на Майкъл, защото двамата бяха законово определени за наследници един на друг. Най-близки роднини. Номерът на социалната осигуровка на Майкъл ги отведе до домашния му адрес, който също беше в Линкълн Парк, Чикаго.

След това ветеранът излезе от уебсайта на социалното осигуряване и влезе в някаква друга сложна база данни. Набра номера на социалната осигуровка на Майкъл Маккан и домашния му адрес и екранът се промени. Появи се дълъг списък от кодове, съставени от букви и цифри. Пръстовият отпечатък в интернет. Който бе само и единствено за Майкъл Маккан и никой друг.

Последва нова команда и на екрана се появи заглавна страница, грубо сглобена от обикновени зелени символи на черен фон, но подредени на разстояния помежду си и центрирани в правоъгълник, така че напомняха на етикета на търговски продукт. Или на прототип. Ричър предполагаше, че си беше точно това. В някакъв смисъл. Потенциално. Екранът изглеждаше доста гостоприемно. Като шепа ярки изумруди, пръснати по черно кадифе. Най-видимата дума на екрана беше „Батискаф“.

— Схващате ли?

— Думата означава подводница — каза Чан. — Която може да се спуска чак до океанското дъно.

— В началото се казваше „Немо“. Като главния герой от „Двайсет хиляди левги под водата“. Той има подводница, която се казва „Наутилус“. Хареса ми, защото на латински nemo означава „никой“. А това ми се струваше подходящо. Но след това направиха анимационен филм за някаква риба. И развалиха всичко.

Нова команда и на екрана се появи поле за търсене.

— Добре, палете двигателите — каза той. — Обзаложили сме се на трийсет и две секунди.

Ветеранът копира голямо количество информация в полето за търсене. Не името на Майкъл Маккан, а някои от дългите кодове от предишната база данни, съставени от букви и цифри. Пръстовият му отпечатък в интернет. Явно щеше да свърши по-добра работа от име. После натисна клавиша за стартиране на програмата и в главата на Ричър се включи хронометър. Пет секунди.

— Някой ден ще работи много по-бързо — каза домакинът. — Търсенето на сурова информация е добре организирано, но издирването на самите уебстраници е базирано на функцията за търсене и заместване от стара текстообработваща програма.

Дванайсет секунди.

— Но моля да не оставате с погрешно впечатление. В абсолютен смисъл търсенето е достатъчно бързо. Просто Дълбоката мрежа е много голяма. Това е проблемът. А и не разполагам с предимствата на Гугъл. Никой не се бори с останалите, за да спечели вниманието ми. Тези уебсайтове искат точно обратното. Но вече съм там. В момента. Вече съм сред тях. Те не могат да ме видят, но аз ги виждам.

Двайсет и пет секунди. Търсенето приключи. На екрана се появи списък от линкове.

— Намерихме го — заяви ветеранът. — Двайсет и шест секунди. Доста под обещаните трийсет и две.

— Много добре — каза Ричър.

— Рискувах. Стесних полето на търсене. Знаех къде ще мога да го намеря.

— Къде?

— Надявам се, че господин Уестуд ви е обяснил за мен. Заешките дупки, в които пропадаме, понякога са определени предварително за нас. И не непременно по заслуги.

— Решаването, а не задачата — каза Ричър.

— Търсенето в Дълбоката мрежа е елегантно техническо предизвикателство, но самото пребиваване в нея може да бъде неприятно. Там има от всичко по малко, но в крайна сметка Дълбоката мрежа се основава на три неща. Една трета от нея представлява необятен престъпен пазар, където се продава всичко — от номера на кредитната ви карта до поръчкови убийства. Някои уебсайтове организират търгове, на които наемните убийци се съревновават помежду си, за да получат поръчката. Най-ниската оферта печели. Има уебсайтове, в които можете да посочите как точно искате да умре съпругата ви, и наемните убийци на свободна практика ще се свържат с вас, за да ви предложат цена в зависимост от това.

— Там ли намери Майкъл Маккан? — попита Чан.

Експертът продължи:

— Втората трета от Дълбоката мрежа е порнография от най-неприятната разновидност. Отвратителни неща, дори за мен, а аз не съм точно с традиционни разбирания.

— От това ли се е интересувал той?

— Не, намерих го в последната трета.

— Каква е тя?

— Не беше трудно да се предположи. Заради анхедонията. Заради това, че стрелката на щастието му не мърда от нулата. Последната трета от Дълбоката мрежа е посветена на самоубийството.

Ветеранът от Пало Алто продължи:

— От време на време посещавам тези форуми. Като антрополог, надявам се, не като воайор. И не като посетител в зоопарка. Представям си, че Майкъл Маккан е бил типичен случай, макар и от дъното на спектъра. Роден е с депресия, а след като майка му е починала отдавна, значи е бил малко момче, когато се е случило. Това не е добра комбинация. Не се съмнявам, че е искал животът му да свърши. Всеки ден. Ние дори не можем да си представим колко са сигурни в това тези хора. Те не са от онези, които понякога се чувстват зле, а после се оправят. Те мразят живота си дълбоко и искрено и искат той да спре. Искат да хванат автобуса. Това е изразът, който използват. Искат да хванат автобуса, който заминава от града. Но това е голяма крачка. Някои от форумите са групи за взаимопомощ. Затова ви попитах дали в живота му изведнъж не се е появил някой нов приятел. Наричат ги „партньори за самоубийство“. Правят го заедно. Държат се за ръце и скачат едновременно, така да се каже. Форумите им помагат да се свържат. Основната тема на дискусиите е с кого си подхождат. Партньорът на Майкъл също ли е изчезнал?

— Не знаем — отговори Чан. — Дори не знаем дали е бил мъж или жена. Адресът му е някъде близо до Тулса, Оклахома, поне така мислим.

— Ти каза, че някои от форумите са групи за взаимопомощ — каза Уестуд. — Какви са другите?

— В тях се обсъжда как да го направят. Непрекъснато. Това е най-важният въпрос в живота им. Има много информация. И те я обсъждат помежду си, както богословите обсъждат свещените текстове. Най-добре става с пушка в главата. Доколкото знаем, смъртта настъпва мигновено и самоубийството е ефективно деветдесет и девет процента. С пушка в устата е деветдесет и седем процента. С пушка в гърдите е деветдесет и шест, а с пистолет в гърдите — около осемдесет и девет. Това е горе-долу също толкова сигурно, колкото да се обесиш. Да се самозапалиш се оценява на около седемдесет и шест. Да запалиш къщата си — около седемдесет и три. И всъщност никой не иска да слиза по-ниско от тази вероятност. В същото време да скочиш пред влака отново е близо до върха, деветдесет и шест процента, да скочиш от покрива е деветдесет и три, да блъснеш колата си в подпорната колона на мост е около седемдесет и осем. Но трябва да си сложиш колана. Иначе може да изхвърчиш през предното стъкло. Шофьорите, които катастрофират нарочно, без да си сложат колана, имат около седемдесет процента шанс да умрат. По-добре е да си вътре в колата, когато двигателят влезе през таблото. И не на последно място е вечният фаворит, който също е на върха, само на второ място след пушката в главата — цианидът. Ефективен е в над деветдесет и седем процента от случаите и те убива за около две минути. Но тези две минути са изпълнени с ужасна агония. И точно това е проблемът. Всички най-ефективни начини за самоубийство са насилствени. Някои хора не могат да понесат това. Както жените, така и мъжете. Някои нямат достъп до такива средства. Ако живееш в голям град, не можеш да отидеш до хамбара, където дядо ти си държи пушката за лисици. А ако нямаш сили да отидеш до банята, как ще отидеш до железопътната линия?

— И какво правят?

— Обсъждат, безкрайно. Говорят помежду си за свещения граал на самоубийството. Бързо и безболезнено. Да заспиш и никога да не се събудиш. Точно това търсят. Едно време са го имали. Или техните родители са го имали. Опаковка сънотворни хапчета и чаша скоч. Или маркуч от ауспуха през прозореца на семейния буик. Заспиваш и никога не се събуждаш. Гаранция. Но вече не е така. Сега семейният буик има катализатор. От ауспуха не излиза въглероден окис. Вече не. Или поне не достатъчно. Ако го направиш, ще ти се размине с главоболие и обрив по кожата. Колкото до другия вариант, скочът си е същият, както преди, но сънотворните хапчета не са същите. Вече са безопасни. Ако ги изпиеш наведнъж, ще спиш денонощие и половина, но няма да се събудиш мъртъв. Човешкият живот в Америка стана много защитен. И това създава проблем на тези хора. Точно това ги кара да се обърнат към Дълбоката мрежа. Петното на позора, разбира се, но най-вече усещането, че решението на техните проблеми започва да им се струва възможно. В света на повърхността има законови пречки, социална отговорност и всякакви други неща, за които говорят адвокатите. Например вече не можеш да го направиш с буика си — новата мода във въглеродния окис е да използваш онези малки туристически грилове, които можеш да си купиш от супермаркета. Метален грил и дървени въглища, опаковани в алуминиево фолио, готови за употреба. Купуваш си седем-осем от тях и ги подреждаш в спалнята, високо на стената, после ги запалваш едновременно и въглеродният окис започва да се излива от тях като течност, защото е по-тежък от въздуха, събира се на пода на спалнята, нивото му се вдига над нивото на леглото и те задушава. Бързо и безболезнено. Все едно заспиваш и никога не се събуждаш. Свещеният граал. С тази разлика, че единият от гриловете сигурно ще запали стената на спалнята ти, а оттам и цялата сграда, и въпросният човек, който е предложил този метод, ще осъмне с петстотин съдебни дела, заведени срещу него за имуществени вреди.

— Какви други закони нарушават? — попита Чан.

— Всичко е свързано с това какво могат да понесат. За някои дори маркучът през прозореца на колата е прекалено трудно нещо. В гаража е студено, в колата е неудобно и цялата история изглежда доста откачено. Макар че въглеродният окис оставя красив труп. Устните стават червени като черешка. Човекът изглежда в перфектно здраве. В погребалното бюро дори не трябва да го гримират. Но някои хора искат да си умрат вкъщи. В своя дом. Свещеният граал е да го направиш в леглото си. Така че следващата мода е да използваш друг вид газ. В комбинация с един интересен медицински факт. Нека да те попитам нещо. Ако се наложи да задържиш дъха си твърде дълго време, какво те притиска да започнеш да дишаш отново?

— Предполагам, че кислородът ми свършва.

— Точно това е интересният факт. Причината не е липсата на кислород. А натрупването на въглероден двуокис. Горе-долу същото, но не точно. Работата е там, че можеш да напълниш дробовете си с всякакъв газ, но стига да не е въглероден двуокис, мозъкът ти няма проблеми. Можеш да напълниш целия си гръден кош с азот и да нямаш никакъв кислород, всеки момент ще умреш на място, а белите ти дробове си казват: „Няма проблеми, човече, ние сме окей, в нас няма и следа от въглероден двуокис, така че няма нужда да започваме да работим, докато не се появи такъв“. Но те никога няма да започнат да работят отново, защото ти никога повече няма да си поемеш дъх. Защото никога няма да ти се наложи. Защото в дробовете ти няма въглероден двуокис. И така нататък. Затова тези хора започнаха да дишат азот, но за това трябва да отидеш до железарията, а бутилките с азот са прекалено тежки, за да се носят на ръка, затова опитаха с хелий от магазина за балони, но за него пък ти трябва маска и тръби и цялото нещо изглежда все така откачено, така че в крайна сметка повечето хора си искат добрата стара опаковка сънотворни хапчета и чашата скоч. Точно както е било едно време. С тази разлика, че вече няма как да стане така. Сънотворните хапчета от едно време най-вероятно са били нембутал или секонал, а и двете субстанции вече се контролират много строго. Няма откъде да си ги набавиш. Освен незаконно, разбира се — някъде много дълбоко, където никой няма да те види. Има си източници за това. Свещеният граал. Естествено, повечето оферти са фалшиви. Нембутал на прах, внос от Китай, и други подобни. Да се разтвори във вода или плодов сок. Смъртоносната доза се продава за осемстотин или деветстотин долара. Горките отчаяни хора изпращат сумата с паричен превод по „Мъниграм“ и после чакат да пристигне поръчаната пратка, измъчвани от нетърпение, но така и не виждат нембутал на прах от Китай, защото никога не е имало такъв. Белият прах на снимката в интернет е талк, а в опаковката има нещо съвсем друго. Тази измама е някакво ново дъно в интернет, поне според мен. Някои хора се възползват от последната надежда на самоубийците.

— Но явно искаш да кажеш, че има и истински оферти. Ти каза „повечето“, а не всички.

— Вече никъде няма секонал. Нембуталът е последната възможност. Той остана единственият свещен граал. Единствената законна употреба на нембутал в Съединените щати е за евтаназия на селскостопански животни. Понякога изчезват някакви количества от него, а някои ветеринарни лекари са корумпирани. Защо да не го направят? Смъртоносната доза за човек се събира в две малки опаковки. Транспортът е лесен. Можеш да ги изпратиш с „ФедЕкс“. И получаваш деветстотин долара за нещо, което иначе щеше да се разлее на пода, докато приспиваш някое болно муле. Това е сделка, на която не можеш да откажеш.

„Видя къщи, в които все още живееха хора, и други, преустроени в магазини за семена и изкуствени торове, и кабинета на един ветеринар, специалист по селскостопански животни“

— Покажи ни точно къде е влизал Майкъл Маккан. Искаме да прочетем какво е написал.