Накарай ме

51

Двамата изоставиха черното ауди в един голям гараж на четири пресечки от хотела, построен за нуждите на конгресния туризъм — с отключени врати и ключ на таблото, — прибраха оръжията в сака с парите и го занесоха обратно в стаята на Уестуд. Там му изнесоха малко представление, като му показваха придобивките си една по една като илюзионисти. Все едно вадеха зайчета от цилиндър. Първо беретата, после глока и накрая узито, които бяха посрещнати с въодушевление, а после отвориха сака и на леглото се изсипа водопад от пари.

— Вече не мисля, че книгата ще се продава в секцията за философска литература — заяви Уестуд.

Двамата с Чан се заеха да преброят парите, а Ричър провери пистолетите и автомата. Всички бяха заредени докрай, плюс един патрон в цевта. Значи имаха общо шейсет и седем патрона, които бяха взаимозаменяеми. Автоматът беше в добро състояние. Повечето автомати „Узи“ бяха такива. Бяха просто устроени, предназначени за реални военни действия, а не за някаква въображаема представа за тях. Като автоматите „Калашников“, както биха казали някои хора. Пистолетите не бяха такива. Особено беретата, както биха казали някои хора. Те бяха прецизни огнестрелни инструменти. Бяха прекрасно проектирани и здрави като чук, но все пак изискваха някаква елементарна поддръжка. А опитът на Ричър показваше, че дилърите на наркотици най-често не се занимаваха с нея. Парите им струваха също толкова, колкото парите на всички други хора, но оръжията им понякога засичаха. Факт. Защото поддръжката им не беше на ниво. Или изобщо нямаше такава. И двата пистолета изглеждаха сухи и стържеха на пипане. Бяха издръжливи и почти със сигурност работеха добре, но „почти“ не беше достатъчно. Не и за това, за което по принцип ти трябва пистолет. Беше като в някакъв логически парадокс. Като въпросите, задавани от последователите на дзен будизма. Дали едно оръжие изобщо е оръжие, ако не можеш да му повериш живота си?

— Ричър, виж това — обади се Чан.

Той вдигна очи. Външният вид невинаги казваше цялата истина. Очевидно. Самотните мазни банкноти по пет долара, неравните пачки от банкноти по десет долара и банкнотите от по двайсет долара, навити на руло, си бяха там. Но не бяха само те. Далеч не бяха само те. Бяха нещо допълнително, за което дилърите се бяха сетили в последния момент. Бяха изсипани в сака, за да скрият основния товар. Който се състоеше от официални пачки с бандерол от банката. Банкнотите в тях бяха по сто долара. Току-що отпечатани, благоуханни, чисти и нови. И бяха по много. Във всяка пачка имаше по сто банкноти.

Сто банкноти по сто долара правеха общо десет хиляди долара. Във всяка пачка. В сака имаше много пачки.

— Колко са? — попита той.

— Над двеста и трийсет хиляди долара — отговори тя.

Ричър замълча. Най-после промърмори:

— Може ли пак да погледна сателитните снимки от онова място?

Компютърът на Уестуд вече беше включен, а снимката беше запазена в списъка на посещаваните сайтове в търсачката и се показа на екрана за броени секунди, макар че според него безжичният интернет в стаята беше бавен.

Ричър я разгледа внимателно. Както и предишния път, видя ферма в средата на море от пшеница. Огради, отъпкана земя, места за отглеждане на свине, пилета и зеленчукови лехи. Къща и шест други постройки. Паркирани коли и сателитни чинии. Барака за генератора. Едва загатнати очертания на електрически кабели, които свързваха някои от постройките, и надземен телефонен кабел, който пристигаше до фермата по стройна редица стълбове. Кладенец, който хвърляше сянка. Снимката беше по-добра от архитектурна скица, защото показваше как беше построено всичко в действителност, а не как беше планирано да се построи.

Той направи това, което беше видял да правят останалите, като прокара два пръста по полето за курсора и ги раздалечи, така че картината да стане по-голяма. Започна от мястото, където бяха паркирани колите, и си представи, че една от тях потегля от там. Проследи движението ѝ навън, продължи по черния път на изток към железопътната линия и зави на север покрай пшеничната нива. Нивата продължаваше без прекъсване повече от петнайсет километра, после пътят завиваше на запад в далечния ъгъл и отново на север, чак до Мадърс Рест, където се вливаше като тесен и незначителен приток в малкия площад, който водеше към силозите. По същество това беше частен път с дължина от трийсет километра. Водеше само до едно място.

Той проследи пътя на въображаемата кола в продължение на трийсет километра обратно до фермата и я паркира там, откъдето беше започнал. После промени мащаба на снимката, така че да изпълни целия екран на компютъра, на ширина и на височина. Най-близо до железопътната линия беше свинарникът. Там имаше голям навес, вероятно скован от дърво, и оградено пространство пред него, може би шест пъти по-голямо и силно изровено. В него се виждаха само кал и мръсотия. До свинарника имаше малко по-голям хамбар. Тези две постройки нямаха електричество. Бараката на генератора се разпознаваше лесно. На стената имаше тръба за всмукване на въздух, а на покрива — друга, с капак във формата на цилиндър, която да отвежда изгорелите газове. Бараката беше толкова голяма, че генераторът със сигурност беше дизелов. Сигурно беше някаква огромна инсталация. От нея излизаха кабели, дебели колкото човешки палец, които висяха от стрехите като нишки на паяжина и стигаха до къщата и до останалите три постройки.

— Можем да приемем, че къщата е най-голямата постройка — каза Ричър. — Тази, до която са колите и сателитните чинии. Но в коя е апартаментът за самоубийци?

Останалите се наведоха от двете му страни.

— Сигурно е втората по големина — каза Уестуд. — Все пак в нея трябва да има спалня, дневна, бани и така нататък.

— И електричество за отопление, климатик и подходящо осветление. Може би има и тиха музика. Нали създават атмосфера на домашен уют. — Ричър посочи една от постройките на екрана. — Какво ще кажете за тази?

— Почти със сигурност е тя.

— Тогава къде е осемцилиндровият двигател от шевролет?

— В една от другите постройки. На достатъчно разстояние, за да не се чува.

Ричър кимна.

— Веднъж бях в Западен Тексас и видях как използват такива двигатели, за да задвижват помпи за напояване. Беше отдавна, още когато бензинът беше по-евтин от водата. Бяха си обикновени автомобилни двигатели. Сигурно ги демонтираха от коли за скрап. Изливаха една бетонна плоча и занитваха двигателя върху нея, сякаш още беше под капака на някоя кола. Боядисваха ги в яркожълто, за да не ги блъскат тракторите и плуговете. Но бяха много шумни, поне на открито. Така че да, със сигурност ще искаш да вдигнеш стени около тази бетонна плоча и да сложиш покрив. Може би ще натъпчеш стените с някакъв материал за изолация и ще подлепиш тавана със същия материал. За да поглъща звука.

— И ще ти трябва електричество — каза Уестуд. — Този двигател не работи непрекъснато. Палят го само когато трябва. Ще се изложат, ако не запали. Значи трябва да има и акумулатор, който е свързан с електрическата мрежа, за да се зарежда по малко, но непрекъснато. За всеки случай.

— Тогава коя е постройката?

Уестуд посочи на екрана.

— Тази или тази.

— А къде е ауспухът?

Настъпи кратко мълчание.

— Може би не се вижда на снимката — каза Уестуд.

— Електрическите кабели се виждат на снимката. Дори телефонният кабел се вижда, поне донякъде. Електрическите кабели са дебели по два сантиметра и половина. Или малко по-малко. Един ауспух е дебел поне пет сантиметра. Може би дори осем. Някой път погледни под колата, за да го видиш. Освен това е метален, защото се нагорещява, така че е заварен от отделни парчета. Но къде е? В постройката на апартамента за самоубийци не влиза такава тръба. И от нито една друга не излиза такава тръба.

— Може би е под земята.

— От влагата тази тръба ще хване ръжда само за няколко седмици. Ще започне да изпуска изгорели газове. През цялото време ще трябва да ходят до сервиза, за да я поправят. Ако искаха да я скрият, щяха да я прокарат на височината на коляното през някоя цветна леха и да посадят храсти около нея. Може би рози. Така щяхме да я видим още по-лесно. Но нея я няма. Не съществува. Техният уебсайт лъже.

Уестуд се наведе към компютъра и увеличи снимката, докато очертанията на отделните обекти не започнаха да се размазват и да се разпадат на пиксели. После я огледа бавно и внимателно, като проследяваше четирите стени на всички седем постройки.

Никъде нямаше тръба за изгорели газове. Нито една от постройките не беше свързана с друга с нещо по-солидно от електрически кабел.

— Имаме бюджет от двеста и трийсет хиляди долара — съобщи Ричър. — Все едно отново работя за Пентагона. Можем да си позволим да съставим нов план.

Новият план беше съставен бавно и внимателно, в дълбочина и с големи подробности, което им отне останалата част от вечерта, част от нощта и цялата следваща сутрин. Компютрите им помогнаха много. Планът се състоеше от пет отделни подвижни части, които трябваше да бъдат синхронизирани и до една бяха сложни и жизненоважни. С помощта на технологията тази задача, която в миналото щеше да им отнеме няколко дни, беше изпълнена само за няколко часа. И Уестуд, и Чан имаха лаптопи, а към тях се присъедини дори Ричър с телефона на Чан. И той имаше безжичен интернет. И той работеше на сензорния дисплей не по-зле от останалите. А когато дойде моментът да започнат да се обаждат на различни хора, Уестуд и Чан се заеха с мобилните си телефони, а за него остана стационарният апарат на нощното шкафче, така че тримата заедно успяха да се справят около десет пъти по-бързо, отколкото едно време.

Останалата част от плана беше списък за пазаруване. Първата точка беше законен гражданин на щата Оклахома. Не искаха да си купят такъв, а само да го наемат. Или по-точно казано, да го подкупят, така че отиде да напазарува останалите неща от списъка. Повечето от тях не се продаваха на клиенти, които не притежаваха документ за самоличност с адресна регистрация в щата Оклахома. В крайна сметка портиерът на хотела доброволно предложи услугите си. Той гледаше на себе си като на оправен човек, който може да се справи с всичко. И несъмнено беше изкушен от предложените му пари. Нямаше никакви угризения. Парите бяха съвсем истински. А той не нарушаваше никакви закони. Беше защитен от Втората поправка на Конституцията.

Портиерът достави поръчаните неща от списъка в късния следобед, когато всичко останало вече беше уточнено. Бяха репетирали, бяха разсъждавали заедно и бяха разиграли всичко във въображението си. Бяха търсили пропуски в плана, бяха задавали неудобни въпроси и няколко пъти бяха започвали отначало. Бяха разгледали целия план от гледната точка на лошите и бяха очертали всички възможности, с които разполагаха. Бяха помислили и за неочаквани фактори. Ами ако завали? Ами ако се издигне торнадо? Оставаше само Ричър да одобри покупките.

В списъка имаше три основни неща. Не повече. Отначало се изкушаваха да се развихрят като хлапета в сладкарница. Но логиката им беше помогнала да задраскат повечето неща, така че в крайна сметка стигнаха до варианта, който Ричър и без това предпочиташе — да разполагат с всичко, което може да им потрябва, и да не носят нищо, което не им трябва. И трите неща в списъка бяха произведени от оръжейната компания „Хеклер & Кох“. Един пистолет модел П7 за Уестуд. Като резервния на Хакет. Оръжие без нищо излишно — трябваше само да се насочи и да се натисне спусъкът. С деветмилиметрови патрони. По-малък от средностатистическия пистолет. Така че да влезе в туристическата обувка — в кобура за глезен, който също бяха купили.

Останалите две неща бяха еднакви. Два идентични автомата, модел МП5К. Един за Ричър и един за Чан. По-големи от средностатистическия пистолет, но не много. Имаше револвери, които бяха по-дълги от тях. Футуристичен модел, любим на частите за бързо реагиране и борба с тероризма навсякъде по света. Работеха в режим на единична или напълно автоматична стрелба, като във втория можеха да изстрелят по деветстотин куршума в минута. Което означаваше по петнайсет куршума в секунда.

А от това следваше, че останалата част от доставката бяха муниции. Всички патрони бяха деветмилиметрови, така че да могат да ги използват и в трите оръжия, но засега бяха заредени в четири пълнителя за П7 и двайсет и четири пълнителя за МП5. Ако бяха купили повече, щеше да им бъде трудно да ги носят. Списъкът за пазаруване завършваше с малък плик с железарски стоки.

Ричър разглоби пистолета и автоматите и ги сглоби отново, а после стреля на сухо с всеки от тях, понякога с кутрето си, на което разчиташе повече за улавяне на механични нюанси. И трите оръжия работеха както трябва.

— Всичко наред ли е? — попита го Чан.

— Изглежда добре — каза той.

— А ти добре ли си?

— Чувствам се добре — каза той.

— Доволен ли си от плана?

— Планът е страхотен — каза той.

— Но?

— Спомням си нещо, което си повтаряхме във военната полиция. Всеки има план, докато не отнесе един в зъбите.

Уестуд погледна часовника си, сложен уред от стомана с многобройни циферблати. Беше пет часът следобед.

— Имаме още седем часа — каза той. — Трябва да се нахраним. Ресторантът сигурно е отворен.

— Отивай — каза му Ричър. — Ние ще си поръчаме румсървис. Ще ти почукаме на вратата, когато стане време да тръгваме.