Накарай ме

52

Гледана от металната пътека на покрива на стария бетонен великан, зората изглеждаше необятна, далечна и безкрайно бавна. Източният хоризонт беше черен като нощта и остана такъв, докато най-сетне не започна да просветлява — дълго, бавно — и просветляването не започна да се разпространява настрани, тънко като лист хартия, и нагоре като предпазливи пръсти, които докосват някакъв външен слой на атмосферата, невъзможно далечен, може би стратосферата, все едно светлината се движеше по-бързо в него или го достигаше по-рано.

Хоризонтът бавно изплува пред очите, поне пред широко отворените очи, с които някой се взираше с всички сили, очертан със сиво върху сиво, безкрайно неясен, безкрайно бавно, все едно почти не беше там, роден отчасти от въображението и отчасти от надеждата. После бледите златисти пръсти на зората докоснаха сивотата, призрачни и несигурни, сякаш все още не бяха решили какво точно да сторят. А след това се разпериха и започнаха да разпалват някакъв тънък и далечен слой на атмосферата, молекула по молекула, лумен по лумен, докато въздухът не стана сияен и прозрачен като стъклена купа, но не бял и студен, а с по-топъл оттенък.

С всяка изминала минута светлината стигаше все по-далече, докато цялото небе не стана златисто, но бледозлатисто — недостатъчно, за да се вижда под него, твърде слабо осветено, за да хвърля и най-бледата сянка. После разцъфнаха и по-топли потоци и осветиха хоризонта и най-сетне слънцето неудържимо се издигна, като за миг беше също толкова червено и люто, колкото е по залез, но после цветът му се установи до нажежен жълт блясък, който разчисти хоризонта наполовина и хвърли истински сенки, дълги по цели километри. Цветът на небето се изми от бледозлатисто до бледосиньо, като премина през всички нюанси помежду им, така че светът отгоре се роди наново дълбок, безкрайно висок и безкрайно широк. Нощната роса беше прочистила въздуха от прахта от пшеничните ниви и докато не изсъхнеше, той щеше да бъде прозрачен като кристал. Гледката беше чиста и ясна във всички посоки.

Наблюдателите горе бяха шофьорът на кадилака и онзи брат Мойнахан, който беше отнесъл удар в главата и беше останал без пистолет. Той все още не се чувстваше добре, но графикът трябваше да се спазва. Носеше на главата си старомодна кожена каска за американски футбол вместо шина. Заради счупената си скула. Шофьорът на кадилака гледаше на запад, така че новороденото слънце слабо топлеше врата му. Мойнахан се взираше в блясъка на изток, докато наблюдаваше шосето. Не беше видял никакво движение през нощта. Никакви фарове. Всичко останало беше пшеница. А след нея идваше извивката на земното кълбо.

Същото беше и на запад. Шосето, пшеницата, далечният хоризонт. Нямаше никакво движение през нощта. Никакви фарове. Нищо интересно. Беше третата поредна сутрин. Точно под тях, на малкия площад, ранобудните жители отиваха на закуска. Като мравки. Паркираха се пикапи. Като детски играчки. Затръшваха се врати. Хората си подвикваха „добро утро“ помежду си. Бяха познати звуци, но притъпени и неясни от разстоянието.

След двайсет минути слънцето се беше откъснало от хоризонта и вече завиваше на юг, за да поеме по сутрешния си път. Зората се беше превърнала в ден. Небето беше станало по-ярко, по-синьо и съвършено еднакво от единия до другия си край. Нямаше нито един облак. Новородената топлина раздвижваше въздуха и пшеницата се вълнуваше и шепнеше, все едно се събуждаше. От върха на третия силоз до хоризонта имаше двайсет и пет километра. Въпрос на надморска височина, геометрия и равна земна повърхност. Това означаваше, че мъжете на пътеката бяха в идеалния център на кръг с диаметър от петдесет километра, като се носеха високо над него, а целият видим свят беше в краката им. Светът беше като златен диск под необятното синьо небе, разрязан на еднакви половини отгоре надолу от железопътната линия и отляво надясно от шосето. От височината на пътеката и двете изглеждаха тесни и притиснати от пшеницата. С невъоръжено око се виждаха като тънки линии, очертани с молив и линийка. Линиите се срещаха на железопътния прелез точно под тях. В центъра на кръга. В центъра на света.

Шофьорът на кадилака седеше с колене, прибрани към тялото, за да подпира бинокъла на тях. Наблюдаваше далечния край на шосето чак до западния хоризонт. Ако нещо идваше по него, той искаше да бъде предупреден възможно най-рано. Мойнахан беше вдигнал дясната си ръка, за да закрива слънцето, и държеше бинокъла с лявата. Ръката му малко трепереше. С тази каска не му беше лесно. Неговата техника беше да гледа напред-назад, от градчето към хоризонта и обратно. Искаше да бъде сигурен, че не е пропуснал нищо.

Радиостанцията им просъска. Мойнахан остави бинокъла и я вдигна.

— Слушам — каза той.

Мъжът с джинсите и прическата нареди:

— Момчета, искам да останете до сутрешния влак. Заместниците ви ще закъснеят.

Мойнахан погледна към шофьора на кадилака. Той сви рамене. Беше третата поредна сутрин. Паниката беше отстъпила място на рутината.

— Добре. — Мойнахан остави радиостанцията и погледна часовника си. — Двайсет минути. — Вдигна бинокъла пред очите си, а дясната длан — срещу слънцето. И каза: — Виждам нещо.

Шофьорът на кадилака хвърли последен поглед на пустия западен хоризонт и се обърна. Вдигна дясната си ръка, за да си направи сянка. Бинокълът в другата му ръка леко се поклащаше. Източният хоризонт беше ярко осветен. Слънцето все още беше достатъчно ниско, за да мъти въздуха. Телескопичната оптика влошаваше положението. На шосето се виждаше миниатюрно квадратче, което се поклащаше настрани, но сякаш стоеше на място. Не се различаваше движение напред. Оптична илюзия заради бинокъла. Беше пикап, който се движеше с около седемдесет километра в час. Изглеждаше бял. И идваше право към тях.

Шофьорът на кадилака се обади:

— Не го изпускай от поглед. Виж дали зад него не идва друга кола. — Той се обърна на запад и прибра колене към тялото си. Подпря бинокъла си на тях. И изруга: — Мамка му, и аз виждам нещо.

— Какво? — попита Мойнахан.

Най-доброто възможно предположение беше, че нещото е червена кола. Беше само точка на хоризонта, миниатюрна от това разстояние, а изгряващото слънце примигваше по предното стъкло. Беше на почти двайсет и пет километра от тях. Също като пикапа, който идваше от изток, колата се поклащаше на мястото си, но не се различаваше движение напред. Това беше илюзия.

— Какво става при теб? — попита той.

— Приближава се.

— Има ли зад него нещо друго?

— Не мога да видя. Рано е. Може да има цяла колона.

— И при мен е така.

Двамата продължиха да наблюдават. Далечни коли на идеално право шосе, които се движеха точно срещу тях и образът им беше увеличен, но сплескан от оптиката на бинокъла. В размътения въздух се виждаше как енергично се поклащат настрани, но не се различаваше движение напред, а зад тях се издигаха облаци прах.

Мойнахан вдигна радиостанцията. Натисна бутона и когато получи разрешение да говори, каза:

— От изток и от запад се приближават коли. С умерена скорост. Вероятно ще пристигнат по същото време като сутрешния влак.

Мъжът с джинсите и прическата обясни:

— Това е. Много е просто. Искат да внимаваме за три неща едновременно.

Шофьорът на кадилака се обърна и погледна на изток, защото Мойнахан продължаваше да говори по радиостанцията. Пикапът все още беше там. Все още приличаше на квадратче и все така се поклащаше настрани. Не се различаваше движение напред. Беше предимно бял. Но само предимно. Различаваха се и други цветове.

В познати нюанси на виолетовото и оранжевото.

— Чакай — каза той.

— Чакай малко, шефе — каза Мойнахан.

— Това е колата на „ФедЕкс“ — каза шофьорът на кадилака. — Според мен.

— На изток е чисто, шефе — докладва Мойнахан. — Идва колата на „ФедЕкс“. На запад не се знае.

Мъжът с джинсите и прическата каза:

— Дръжте ги под око.

— Разбрано.

Мойнахан остави радиостанцията. Погледна за всеки случай към пикапа на „ФедЕкс“, после се обърна на запад. Може би два чифта очи щяха да виждат по-добре от един. Колата продължаваше да се приближава. Все още беше далече. Виждаха се само отражението на слънцето, лъскавият хром и малко червено. От асфалта на шосето пред нея се надигаха слаби термални течения, а зад нея се надигаше облак от прах. Можеше да е всичко.

Шофьорът на кадилака се обърна и провери железопътната линия. На юг не се виждаше нищо. Никой не идваше пеша. Нямаше никакви машини, които да се движат на собствен ход. Но на южния хоризонт примигваше нещо сребристо. Сутрешният влак, на двайсет и пет километра от тях. Пристигаше от Оклахома Сити. Виждаше се като миниатюрно завихряне, не по-голямо от върха на игла.

Той погледна на изток. Пикапът на „ФедЕкс“ все още беше там и се поклащаше на място.

— Току-що се сетих — каза той. — Ще пропусна доставката. Не мога да мръдна от тук.

— Утре ще трябва да дойде пак — отговори Мойнахан. После кимна на запад. — Това е най-бавната кола на света.

— Не е бавна. Пресметнали са времето. Искат да пристигнат едновременно с влака. Така че вниманието ни да е раздвоено. Точно затова идват от запад. Така няма да им се наложи да минават през железопътния прелез.

— Колко е далече този влак?

— Колата е по-близо.

— Но влакът се движи по-бързо.

Шофьорът на кадилака не отговори. Беше като в онези скапани задачи, които им даваха в гимназията. „Ако една кола е на разстояние от двайсет километра от теб и се движи с осемдесет километра в час, а един влак е на разстояние от двайсет и пет километра и се движи със сто километра в час, кое от двете возила ще пристигне първо?“

И двете. Едновременно. Много просто.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава. Едновременно. Все едно се канеха да се сблъскат. Далече под тях, на малкия площад, хората тичаха като мравки към определените им места. От закусвалнята излизаха мъже. И се качваха в пикапите си. Добър ход. Щяха да изпратят един отряд, за да ги посрещне. Да барикадира пътя, може би на километър и половина от градчето. Винаги беше по-добре да се справиш с проблема някъде навън. Освен ако колата не беше за отвличане на вниманието. Може би идваха с влака. Като в някой стар уестърн. Стените на вагоните се отварят и от там изскачат многобройни шерифи на коне. На перона щяха да ги чакат четирима души, за да ги посрещнат. И още един от обратната страна на линията за всеки случай. Би трябвало да са достатъчни.

„Всички знаем какъв е планът.“

„Всички знаем, че работи.“

Влакът вече беше достатъчно голям, за да го видят. От едната страна беше огрян от слънцето, а от другата беше в сянка. Както и пикапът, и колата, и той сякаш се поклащаше настрани. Въздухът около него кипеше като сияен водовъртеж.

Колата продължаваше да се приближава. Два пикапа вече бяха готови да я посрещнат. На около километър и половина от града, паркирани един до друг, по един във всяко платно на шосето. Идеално подравнени помежду си. Горди и самоуверени. Почти тържествени. Като каменни лъвове на входа на някое имение.

И тогава чуха глухото туптене на витлата на хеликоптер.