Накарай ме

47

В списъка с линкове имаше един, който водеше директно към уебсайта на Мадърс Рест, още четири към различни части от него и една външна препратка — ветеранът поиска да провери първо нея, защото според него присъствието ѝ в списъка беше необичайно. Успя да стигне до коментар, оставен от потребител на име Кръв в един изолиран форум. Коментарът гласеше: „Разбрах, че в Мадърс Рест предлагат добри неща“. Беше оставен в таен форум, който домакинът не познаваше. Контекстът на коментара не беше ясен. Но форумът не беше за самоубийци. Беше за някаква друга общност от хора. Ентусиасти на някаква тема, поне така изглеждаше. Нямаше никаква друга информация. Улица без изход.

Домакинът заяви:

— Отиваме направо в градчето.

Той не използваше тракбола. Програмата не беше такава. Работеше само с команди, набрани на клавиатурата. Човекът явно предпочиташе така. Беше от старата школа. Ветеран. И работеше бързо. Пръстите му, бледи като погребален саван, потракваха светкавично по клавиатурата. Толкова бързо, че почти се сливаха от скоростта.

На екрана се появи цветна картина — заглавната страница на истински уебсайт. Беше снимка. Снимка на шосе, което водеше право напред през безкрайно море от пшеница чак до златистата мараня на хоризонта, където изглеждаше остро като върха на игла. Беше старият маршрут на заселниците. Беше шосето, което водеше на запад от Мадърс Рест.

И очевидно представляваше алегория. Над снимката пишеше: „Тръгнете по този път заедно с нас“. Под снимката пишеше: „Мадърс Рест. Това е краят“.

Вторият линк водеше направо към секцията от уебсайта, озаглавена „За нас“. Мадърс Рест беше общност, посветена на задачата да предлага варианти за прекратяване на живота. Тържествено се обещаваха най-качествените стоки, услуги, обслужване и грижа за клиента. Отговорността беше гарантирана. Дискретността се подразбираше.

Третият линк водеше към секцията за записвания. За членове на общността. Изискваше се потребителско име и парола. Сигурно беше трудно да се проникне в нея. Но нямаше нужда, защото следващият линк директно я прескачаше и водеше право надолу, към четвърто ниво.

Първото, на което се предлагаха стоки за продажба.

Имаше общо три оферти. Първата беше за нестерилен перорален разтвор на нембутал в опаковка от 50 милилитра на цена от 200 долара. Втората беше за инжекционен разтвор на нембутал в опаковка от 100 милилитра за 387 долара. Третата беше за стерилен перорален разтвор на нембутал в опаковка от 100 милилитра за 450 долара. Сигурните смъртоносни дози бяха цитирани като 30 милилитра, приети с инжекция, и 200 милилитра, приети през устата. Времето до изпадането в дълбок сън беше цитирано като по-малко от една минута, а времето до настъпването на смъртта — по-малко от двайсет минути.

Ричър си помисли, че инжекционният разтвор сигурно се продаваше по-трудно. Хората, които си падаха по спринцовки, можеха да се самоубият със свръхдоза хероин на една десета от тази цена. Той предположи, че най-добре се продава стерилният перорален разтвор. Деветстотин долара, за да си тръгнеш мирно и тихо. Думата „стерилен“ караше всичко да изглежда някак си по-чисто. Свещеният граал. Но нестерилният разтвор предлагаше по-добро съотношение между качество и цена. Смъртоносната доза от него излизаше само осемстотин долара, с риск да се разболееш от стомашна инфекция ден след като умреш.

Доставката беше трийсет долара, с номер за проследяване на пратката от клиента, а цялата сума трябваше да се плати предварително с паричен превод в „Уестърн Юниън“ или „Мъниграм“. Не се приемаха чекове или записи по пощата. Нембуталът щеше да бъде доставен в опаковка без надписи. Не трябваше да се държи в хладилник, а плътно запечатан на хладно сухо място. Следваше бутон, над който имаше надпис: „Поръчайте тук“.

— Ричър беше прав — каза Чан. — С приходите от този уебсайт няма как да платиш на Мерченко.

— Трябва да погледнем на пето ниво — каза Уестуд.

Отне им известно време, за да стигнат до там. Уебстраницата работеше бавно, както беше преди, когато достъпът до интернет беше през телефонния модем. Но Ричър не се съмняваше, че в действителност се случваха други неща с мълниеносна бързина. Програмата на домакина им се сражаваше със защитите на уебсайта като самотен воин срещу цяла орда противници, с милиони финтове и удари в секунда, все по-навътре, все по-надолу в пластовете на Дълбоката мрежа.

Секцията се появи.

Изход, приятелят на Майкъл Маккан, я беше нарекъл „интересна“. Ричър си помисли, че сигурно наистина е такава. Ако човек има нужда от такива неща. Секцията предлагаше ексклузивно обслужване. Към бъдещите клиенти беше отправена поканата да пристигнат в Мадърс Рест с влак от Чикаго или Оклахома Сити. На гарата щеше да ги посрещне представител на общността и щяха да прекарат нощта в луксозен мотел. На следващия ден щяха да ги откарат с луксозен седан в централата на Мадърс Рест. Там ги очакваше собствено крило с апартамент, проектиран да напомня луксозен хотел, с релаксираща атмосфера в спалнята. Там можеха да се настанят удобно и когато решат, личният им асистент щеше да им поднесе напитка с нембутал, а след това да се оттегли. За хората, които се притесняваха от поглъщането на горчивата течност, се предлагаше алтернативно решение: асистентът щеше да им поднесе обикновено сънотворно хапче, а след това щеше да натисне един бутон, с който да запали осемцилиндровия двигател от стар шевролет, модел 1970 г., монтиран извън сградата, така че да не се чува и да ги притеснява, а богатите изпарения от ауспуха му щяха да бъдат отведени директно в стаята и дискретно да свършат работата си. Бъдещите клиенти можеха да се осведомят за цената на тази услуга, като отправят директно запитване.

Ричър си помисли, че цената сигурно беше сериозна. Представи си мъжа, който слезе от влака, с костюма и официалната му риза, и хубавата кожена чанта, както и жената с бялата рокля, подходяща за градинско увеселение в Монте Карло. И двамата бяха богати. Вероятно и двамата бяха болни. И двамата се бяха запътили към края на живота си с достойнство. Той си спомни за тях — различни хора в различни дни, които направиха един и същ жест. Застанали до прашния прозорец на стая 203. Стояха с широко разперени ръце, стиснали завесите, и гледаха с почуда към утрото навън. Към последното утро в живота си.

— Майкъл и неговият приятел — обади се Чан. — Това ли са направили?

— Ето я моята статия — каза Уестуд. — Ще задам въпроса дали това е бъдещето. Може би наистина ще стане така след сто години. Хаос в целия свят, пренаселване, недостиг на вода. Тази услуга може би ще се предлага на всеки ъгъл. Като кафене от веригата „Старбъкс“. Но ще трябва да го видя на живо. След като вече похарчих парите за командировката.

— Може би ще го видиш — каза Ричър. — След като го проверим.

— Какво ще проверявате? Ние знаем какво има там. От градчето се изпраща предназначен за животни нембутал по куриер, а богатите клиенти пристигат в градчето с влак. И кой би могъл сериозно да твърди, че се случва нещо лошо? Мога да задам въпроса дали Дълбоката мрежа по някакъв начин не предвижда бъдещето на всички. Може би това е логично. Може би е просто човешко желание в действие. Нищо повече. Човешко желание, освободено от ограничения и правила. Органично по някакъв начин. Книгата, която може да се напише за този случай, ще се продава в секцията за философска литература в книжарниците. Защото това са неща, които се случват реално. И друг път сме виждали подобно развитие. След сто години подобни действия ще бъдат повсеместни и всички ще ги приемат като нещо нормално.

— Кийвър не е сметнал, че е нормално. Можеше просто да свие рамене. Можеше да смени името си на Витгенщайн и да си замине от градчето, за да не пречи на прогреса. Но той е видял нещо лошо.

— Ти виждаш ли нещо лошо?

— Не съм сигурен. Но Кийвър със сигурност е видял.

— Какво лошо би могло да има?

— Не виждам как Майкъл и неговият приятел биха могли да си позволят ексклузивното обслужване. Дори да спестяват цял живот. Тогава къде са те, по дяволите?

— Свършихме ли? — обади се ветеранът от Пало Алто.

— Да, много благодарим — каза Чан.

— Ти си върхът — каза Ричър. — Стигна до дъното на Дълбоката мрежа. Те не могат да те видят, но ти ги виждаш.

— Изпрати ми фактура — ухили се Уестуд.

— Ще ви повикам кола — каза домакинът и натисна нещо на телефона си.

Всички се изправиха и Ричър направи крачка към вратата, после още една, а после подът от лявата му страна подскочи нагоре под някакъв откачен ъгъл, просто се наклони под ъгъл от четирийсет и пет градуса от някаква невъобразима сила, и той успя да си помисли „земетресение“, преди подът да го захвърли право срещу касата на вратата, която го блъсна в гърдите и врата, все едно някой го удари с дебела дървена греда. Той се строполи на пода и отчаяно се огледа, за да види къде е Чан и какво ще се случи сега.

Но не беше земетресение. Той се изправи до седнало положение. Всички останали приклекнаха до него.

— Нищо ми няма — каза той.

— Ти падна на пода — уведоми го Чан.

— Може би някоя дъска на пода е била закована накриво.

— Дъските са заковани както трябва.

— Може да е била изкривена.

— Боли ли те главата?

— Да.

— Отиваш в болницата.

— Глупости.

— Ти забрави името на Кийвър. Наложи се да го наречеш човека с багера. Това е класически симптом на афазия. Не можеш да се сетиш за някоя дума и перифразираш, за да я избегнеш. Не е добре. А преди това се спъна пред книжарницата. И непрекъснато се отнасяш. Все едно потъваш в спомените си или започваш да си говориш сам.

— Наистина ли?

— Нещо в главата ти не е съвсем наред.

— А обикновено как е?

— Отиваш в болницата.

— Глупости. Няма нужда.

— Направи го заради мен, Ричър.

— Само ще си загубим времето. Да си отидем в хотела.

— Не се съмнявам, че си прав. Но го направи заради мен.

— Никога не съм ходил в болница.

— За всяко нещо си има пръв път. Надявам се, че няма да е само това.

Ричър не отговори.

— Заради мен, Ричър.

Специалистът по мрежите се обади:

— Отивай в болницата, човече.

Ричър се обърна към Уестуд.

— Подкрепи ме.

— В болницата — отсече Уестуд.

— Кажи им, че си програмист — каза човекът от Пало Алто. — Така няма да чакаш. Някои от софтуерните компании спонсорират медицинските заведения.

Тримата последваха този съвет и представиха Ричър за експерт, какъвто не беше. И какъвто най-вероятно никога нямаше да бъде. Вероятността за това беше също толкова малка, колкото да стане плетач, автор на лексикони или тенор в хор. Но по този начин го прегледаха след деветдесет секунди, а деветдесет секунди по-късно вече отиваше на скенер. Той каза, че това са глупости и няма нужда, но Чан не се отказа, така че включиха машината за КТ, която не беше нищо особено, някакво електрическо жужене и рентгенови лъчи, а след това изчакаха доктора да види резултатите. Ричър отново каза, че това са глупости и само ще си загубят времето, но Чан отново не се отказа и в крайна сметка се появи мъж с папка в ръка и сериозно изражение на лицето.

— „КТ“ означава „компютърна томография“ — каза му Ричър.

— Да, знам — отговори мъжът с папката.

— Знам кой ден от седмицата е, както и кой е президентът на Съединените щати. Помня какво съм закусвал. И двата пъти. Просто искам да ви докажа, че ми няма нищо.

— Имате контузия на главата.

— Това е невъзможно.

— Имате глава. Напълно е възможно тя да бъде контузена. Имате мозъчно сътресение, contusio cerebri на латински, и технически погледнато, имате дори две — едно в резултат на директния удар и друго в резултат на противоудара. И двете съвсем очевидно са причинени от удар с тъп предмет, нанесен от дясната страна на главата ви.

— Коя новина беше това? — попита Ричър. — Добрата или лошата?

— Ако този удар беше нанесен в ръката над лакътя, щяхте да се сдобиете със сериозно натъртване — каза лекарят. — И точно това се е случило. Но не от външната страна на главата. Там няма достатъчно мускулна тъкан. Натъртването е от вътрешната страна на главата. На мозъка ви. А от другата страна има още едно, защото мозъкът ви се е блъснал в отсрещната страна на черепа, след като е понесъл първоначалния удар. Точно това наричаме директен удар и противоудар.

— Какви са симптомите? — попита Ричър.

— Симптомите зависят от степента на контузията и индивидуалните особености, но могат да включват главоболие, обърканост, сънливост, замайване, загуба на съзнание, гадене, повръщане, спазми и нарушения в координацията, движението, паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.

— Това са доста симптоми.

— Говорим за мозъка.

— А какво ще кажете за моя мозък? Кои от тези симптоми ще ми се паднат?

— Не мога да кажа.

— Нали имате всички данни от прегледа? Значи и реална картина на мозъка ми.

— Картината не може да се тълкува с такава точност.

— Добре, приключихме. Значи само предполагате. И друг път са ме удряли по главата. Този път не е по-различно. Нищо ми няма.

— Имате мозъчно сътресение.

— Какво трябва да ми кажете сега?

— Според мен резултатите от изследването изискват да останете в болницата за наблюдение, поне до утре сутринта.

— Няма да стане.

— А би трябвало.

— Ако ме бяха ударили по ръката, щяхте да ми кажете, че ще ми мине след няколко дни. Натъртването щеше да се оправи от само себе си. Щяхте да ме пуснете да си ходя. Можете да направите същото и за главата ми. Случи се вчера, значи утре вече ще са минали няколко дни. Нищо няма да ми стане. Ако изобщо е това, за което говорите. Може би сте объркали резултатите ми с изследването на някой друг пациент.

— Мозъкът не е същото нещо като ръката.

— Съгласен съм. Ръката не е защитена с дебела костна тъкан.

— Вие сте пълнолетен — каза мъжът. — А това не е психиатрично заведение. Не мога да ви задържа против волята ви. Само се подпишете на регистратурата.

Лекарят се обърна и излезе, готов да прегледа следващия си пациент. Може би щеше да бъде някой програмист, а може би не. Вратата се затвори зад гърба му.

— Значи е натъртване — каза Ричър. — Което се оправя.

— Благодаря ти, че се съгласи да се прегледаш. Хайде да отиваме в хотела.

— Трябваше да отидем направо в хотела.

— Ричър, ти падна на пода.

Ричър измина внимателно целия път до стоянката за таксита.