Накарай ме

58

Двамата прескочиха свинаря, изхвърчаха навън през вратата и завиха наляво, за да заобиколят къщата и да излязат в началото на черния път. Защото именно пътят щеше да бъде крайната цел на мъжа. Нямаше друг вариант. Такава е човешката природа. Това беше единственият изход за бягство. Всичко останало беше пшеница.

Видяха го на двайсет метра пред себе си — тичаше и поглеждаше през рамо, в едната му ръка беше карабината M16, а в другата нямаше нищо. Беше набит, с червендалесто лице и вълниста коса, оформена в абсурдна прическа. С джинси, които изглеждаха колосани. Мъжът стигна до началото на пътя и хвърли поглед през рамо. Те се свиха по-близо до къщата. Мъжът беше сам сред целия пейзаж наоколо. Зад него беше свинарникът, а след това чак до границата на щата Мисури нямаше нищо друго. Пътят беше от дясната му страна. След трийсет километра по него беше Мадърс Рест.

Мъжът спря.

— Можеш ли да го улучиш от тук? — попита Чан.

Ричър не отговори.

— Добре ли си? — попита тя.

— Деветдесет процента — каза той.

И наистина смяташе така. Нямаше му нищо. Нищо конкретно. Нямаше счупени кости или отворени рани. Но нищо не работеше съвсем както трябва. „Мозъкът не е същото нещо като ръката.“

— Как ще го направим? — попита Чан.

Ричър преброи наум. Куршумите, които бяха изстреляни в малката пристройка. Трясък и вой. Колко бяха?

Памет.

Той направи крачка встрани. Мъжът с джинсите и прическата вдигна карабината си.

Изстрел с М16 от двайсет метра разстояние. Теоретично, това беше проблем. Всеки опитен стрелец можеше да го улучи с далекобойно оръжие от двайсет метра разстояние. Това бяха по-малко от четирийсет дължини на цевта на карабина M16. Едва ли не от упор. Но мъжът не беше компетентен стрелец. Вече го беше доказал. При малката постройка. А сега беше тичал. Сега дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше. Сърцето му биеше учестено.

Ричър остана неподвижен. Мъжът стреля. И не улучи. Куршумът мина трийсет сантиметра над и встрани от него. Ричър чу как избръмча във въздуха, а след това и далечния трясък отзад, когато се заби в малката постройка до разбитата ограда. Където бяха убитите.

Той отстъпи обратно зад стената.

— Рано или късно ще му свършат патроните — обясни той.

— Ще презареди — каза Чан.

— Но не достатъчно бързо.

— Това ли е планът?

— Ще имам нужда от теб. За всеки случай.

— Какъв случай?

— Две глави мислят по-добре от една. Особено моята в момента.

— Добре ли си?

— Не особено. Но колко добре трябва да бъда за това?

— Аз ще го направя вместо теб.

— Не мога да те оставя да го направиш.

— Защото не е женска работа?

Ричър се усмихна. Спомни си за жените, които беше познавал през живота си.

— По лични причини — каза той. — Най-вече по навик.

— Как ще го направим?

— Аз ще привлека вниманието му. Той няма да ме улучи нито един път. Обещавам ти. И когато му свърши пълнителят, ще го засипя с куршуми. Междувременно ти ще тичаш към него, така че, ако аз пропусна, ти няма да го направиш.

— Не, и двамата ще привлечем вниманието му — каза Чан. — Ще го направим заедно.

— Не ми се струва много практично.

— Не ме интересува. Така ще го направим.

Двамата излязоха едновременно. Мъжът не беше помръднал от мястото си. Беше съвсем сам в необятната равнина. С джинсите, прическата и карабината M16. На двайсет метра от тях. Чан се прицели, като затвори едното си око. Ричър застана неподвижен с широко разперени ръце. Гледаше нагоре към небето, хванал оръжието си за предпазителя на спусъка с един пръст. „Хайде, стреляй.“ Мъжът го направи. Вдигна карабината си, застана неподвижно, прицели се и стреля.

И не улучи. Не улучи нито един от двамата.

Чан отвърна на огъня. С единичен изстрел. Празната гилза изхвърча във въздуха. Куршумът не улучи целта. Но мъжът отстъпи. Пет тромави крачки назад. После десет.

Чан отново стреля. Във въздуха проблесна още една гилза. И отново не улучи. Пшеницата се люлееше на вълни — тежко, бавно и тихо.

Мъжът вдигна карабината си. Но не стреля.

— Дали не му свършиха патроните? — попита Чан.

Главата на Ричър го болеше.

— Не знае — каза той. — Вече не ги брои. И аз не ги броя.

После се усмихна.

— Мислиш ли, че имаме късмет?

Той вдигна оръжието си. Държеше го с две ръце, без да се напряга, някъде по средата между здраво и леко. Погледна мушката и размазаното петно зад нея. Примигна. Виждаше мушката, но не както трябва. Освен това в ръцете му се беше появило микроскопично треперене. Всъщност трепереше цялото му тяло. „Нарушения на координацията, движението, паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.“

Той отпусна ръка.

— Трябва да се приближим.

Двамата скъсиха дистанцията, която мъжът беше увеличил. Без да бързат. Пулсът трябваше да остане спокоен, дишането — нормално. Мъжът добави още десет крачки към разстоянието помежду им. Джинсите и прическата продължаваха да се отдръпват все по-назад, към свинарника.

Ричър и Чан се приближаваха. Вонята беше силна. Но не толкова, колкото във филмовото студио.

Мъжът отстъпи още десет крачки. И се блъсна в оградата на свинарника. Ричър и Чан спряха.

Мъжът вдигна карабината си. И отново я отпусна. Стоеше до оградата, съвсем сам, притиснал гръб в нея, дребен и незначителен в пустотата. Слънцето беше високо на юг в небето. Далече зад мъжа, свинете му излязоха изпод навеса. Бяха дебели и гладки, лъскави от мръсотията. Всяка от тях беше голяма, колкото фолксваген.

Ричър закрачи напред. Чан закрачи успоредно с него. Мъжът пусна карабината си и вдигна ръце. Ричър продължи да крачи напред. Чан крачеше успоредно с него.

Петнайсет метра. Дванайсет. Десет.

Пет метра.

Мъжът беше вдигнал ръце във въздуха.

В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта.

Ричър не каза нищо. Легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго.

Мъжът заговори пръв.

— Те се бяха отказали от живота си. Със сигурност си даваш сметка за това. Те вече бяха сложили край на живота си. Вече бяха взели решение. Все едно вече ги нямаше. Бяха мои и аз можех да ги използвам така, както намеря за добре. Така или иначе получаваха онова, което искаха. В крайна сметка.

— Според мен не са получавали онова, което са искали — каза Ричър. — Това не е свещеният граал.

— Беше един-два часа. В самия край. Дори след самия край от тяхна гледна точка. След като вече бяха взели решение.

— Колко часа бяха за мъжа с гладната смърт? Или беше жена?

Мъжът не отговори.

— Имам един практически въпрос — каза Ричър.

Мъжът вдигна поглед към него.

— Къде са телата?

Мъжът не отговори. Но хвърли поглед зад гърба си. Инстинктивно. Неволно. Хвърли поглед към свинете.

— Тогава защо заровихте Кийвър?

— Свинете вече се бяха нахранили този ден — отговори мъжът.

Ричър не каза нищо.

— Беше поръчка от Япония. Отлично съвпадение. Не правя нищо друго, освен да отговарям на търсенето. Не можеш да ме обвиняваш за вкусовете на другите хора.

Ричър не каза нищо.

Ръцете на мъжа се отпуснаха няколко сантиметра по-надолу. Искаше да освободи раменете си, за да работят нормално, както и врата, и главата, за да може да се изразява с езика на тялото, да жестикулира, да убеждава, да обяснява. Да се пазари и да предлага. Като всички престъпници, с които се беше срещал Ричър. До последния момент. Винаги вярваха, че може да им се размине.

Чан вдигна оръжието си. Ричър я погледна. Черна коса, спусната до раменете. Тъмни пронизващи очи — едното беше затворено, а другото беше приковано в мушката на оръжието ѝ. Като връх на игла с малко кръгло капаче.

— Заради Кийвър — каза тя.

Лошият трябваше да разбере.

— Можеше да съм аз.

Тя докосна спусъка. От пет метра разстояние. Куршумът достигна до целта си незабавно. Улучи мъжа в гърлото. Куршумът беше с метална ризница, така че го проби веднага и излетя от другата страна. Щеше да падне някъде далече сред пшеницата, където никога нямаше да го намерят. При следващата оран плугът щеше да го зарови в пръстта, където щеше да остане изгубен завинаги и щеше да се разпадне на съставните си елементи, олово и мед, и да се върне обратно в химическия състав на планетата, откъдето беше започнал съществуването си.

Мъжът изхърка, едно-единствено туберкулозно прокашляне, което проехтя много силно, и от раната бликна разпенена кръв. За секунда остана прав, все едно просто се подпираше на оградата, после всичко в тялото му се предаде отведнъж и той се свлече надолу, сякаш се беше разтопил — в безформена локва от ръце, крака, джинси и прическа.

— Къде се беше прицелила? — попита Ричър.

— В центъра на тялото — отговори Чан.

Ричър се усмихна.

— В центъра на тялото винаги е най-добре — каза той.

После измина пет метра, сграбчи мъжа за яката и колана отзад, вдигна го и го хвърли от другата страна на оградата.

Свинете дотичаха.