Накарай ме

9

Двамата се качиха по металното стълбище в десния край на сградата, извита като подкова, и се озоваха почти пред вратата на Чан, номер 214. Последната стая в края беше номер 215. Чан отвори вратата с ключа си и двамата влязоха. Стаята приличаше на всяка друга в мотел, но според Ричър си личеше, че я използва жена. Беше подредена и въздухът ухаеше на чисто. Виждаше се малък куфар с колелца, в който прилежно бяха сгънати дрехи.

— Какви бележки би носил със себе си Кийвър? — попита Ричър.

— Добър въпрос — отговори Чан. — Обикновено носим лаптопи и смартфони. Така че всичките ни бележки да са записани във файл. Да се работи с клавиатурата изисква повече усилия, но така или иначе трябва да го направиш, защото в крайна сметка всичко трябва да влезе в архива. Но идеята на такъв частен случай е да не се записва в архива, така че защо да се занимава да води бележките си по този начин? Сигурно си ги е надраскал на ръка.

— И къде са тези бележки?

— Вероятно в джоба му.

— Или в стаята му. Зависи колко са. Трябва да проверим.

— Не знаем коя е неговата стая. И нямаме ключ от нея. Не можем да се сдобием с такъв, защото в този луксозен хотел очевидно се цени личното пространство на гостите.

— Според мен е стая двеста и дванайсет, двеста и тринайсет или двеста и петнайсет.

— Защо?

— Предполагам, че Кийвър е направил резервацията за теб, нали така? Сигурно е отишъл на рецепцията и е казал на служителя, че очаква да пристигне негова колежка. А този служител явно смята, че когато между двама гости има някаква бегла връзка, трябва да ги настани един до друг. Значи ти си в стая двеста и четиринайсет, защото Кийвър вече е бил настанен в стая двеста и тринайсет, двеста и петнайсет или може би двеста и дванайсет.

— Ако вече знаеше това, защо попита човека долу?

— Защото можеше да ми подскаже нещо. Но най-вече защото исках да произнеса името на Кийвър на глас. Просто е. Ако ме наблюдават, сигурно и ме подслушват, така че исках да ме чуят как го казвам.

— Защо?

— За да ги предупредя навреме — каза Ричър.

Ричър и Чан отидоха до стая 212 през две врати. Не беше трудно да я изключат от списъка. Завесите беше спуснати и се чуваше приглушеният звук от телевизора. Значи не беше стаята на Кийвър. Стая 213 и стая 215 бяха празни. Завесите им не бяха спуснати, но и в двете цареше пълен мрак. Ричър предположи, че са ги почистили тази сутрин, а след това никой не е влизал в тях. По закона на вероятностите едната беше свободна, а другата беше на Кийвър — предплатена, но останала празна поради някакви необикновени обстоятелства. Свободната стая трябваше да изглежда съвсем безлично, а тази на Кийвър трябваше да подсказва за някакво човешко присъствие, дори съвсем бегло — сгъната пижама, която се подава изпод възглавницата, книга на нощното шкафче или куфар, прибран зад някой стол.

Вътре беше прекалено тъмно, за да се види нещо подобно.

— Какво предпочиташ? — попита Ричър. — Да хвърлим ези-тура или да изчакаме до сутринта?

— И какво ще направим тогава? — попита Чан. — Ще разбием вратата с ритници? Това място се вижда идеално от рецепцията.

Ричър хвърли поглед надолу и видя едноокия, който влачеше един сгъваем стол през паркинга. Беше същият стол, на който Ричър беше спал до оградата. Едноокият го намести на асфалта пред прозореца на рецепцията и се настани на него като шериф от Дивия запад на верандата, за да наблюдава от там. Наблюдаваше, без да гледа право към стая 214. Гледаше по-надолу и малко надясно. Значи не беше и право към стая 113.

Гледаше така, че да вижда и двете стаи едновременно. Интересно.

В този момент Ричър си спомни къде беше видял същия стол тази сутрин, изоставен на алеята за коли, хвърли поглед към стая 106 и пресметна ъглите наум.

Интересно.

Той се облегна с лакти на перилата.

— Предполагам, че въпросът дали да разбием вратата с ритници зависи от това колко спешна ти се струва цялата работа.

Чан се облегна до него.

— Никой не познава всеки път. Не и през цялото време.

— Но все пак понякога познаваме, нали?

— Сигурно.

— И как ще бъде този път?

— А ти как мислиш?

— Аз не участвам в твоята командна верига. Не би трябвало да има значение какво мисля.

— И все пак, какво мислиш? — попита го тя.

— Всеки случай е различен.

— Глупости. Случаите са едни и същи. Знаеш, че е така.

— Случаите са едни и същи горе-долу през половината от времето — каза Ричър. — Попадат в една от две широки категории. Понякога твоят човек се връща след няколко седмици, без да е пострадал по никакъв начин, а понякога вече си го изгубил още преди да разбереш, че има някакъв проблем. Общо взето, няма средно положение. Ако го представиш като графика, прилича на усмивка. По ирония на съдбата.

— Значи от математическа гледна точка трябва да изчакаме. Защото или вече сме победени, или разполагаме с предостатъчно време.

Ричър кимна.

— От математическа гледна точка е така.

— А от оперативна гледна точка?

— Ако действаме веднага, се намесваме безусловно в непозната ситуация. Изправяме се срещу сили, които няма как да преценим предварително. Може да се окажат само петима души с убедителни ръкостискания. А може да се окажат петстотин души с автоматични оръжия и бронебойни патрони. Събрани за охрана на нещо, за което все още дори не сме чували.

— И какво може да се окаже това нещо, от хипотетична гледна точка?

— Както ти казах, явно не са експлозиви от изкуствени торове в хангара. Трябва да е нещо друго, което отначало е изглеждало откачено, но после изведнъж се е оказало, че не е толкова откачено. Може би наистина излъчват сигнали направо в черепните ни кутии.

Чан кимна към едноокия мъж, който седеше далече от тях на сгъваемия стол от бяла пластмаса.

— Избра подходящ канал, за да излъчиш сигнал с името на Кийвър. Този тип явно е затънал до гуша в цялата история.

Ричър кимна.

— Служителите в мотели винаги са полезни за всяка операция. Но този тип не е високо в йерархията. Защото се чувства неудобно. Цялата история никак не му харесва. Смята се за нещо повече от човек, който да стои на пост през цялата нощ. Но неговите началници очевидно не смятат така.

— А точно те са хората, които трябва да открием — каза Чан.

— Защо говориш в множествено число?

— Така съм свикнала. От едно време. Тогава винаги работехме в екип.

Ричър не отговори.

— Ти остана в града — каза Чан. — Не видях някой да те принуждава да го направиш.

— Причината да остана няма нищо общо с въпроса колко спешен е случаят с Кийвър според теб. Касае се за отделен въпрос, на който трябва да си отговориш сама.

— Ще изчакам до сутринта.

— Сигурна ли си?

— От математическа гледна точка това е верният отговор.

— Ще можеш ли да спиш добре, докато те наблюдава този тип?

— А какво друго ми остава?

— Можем да го помолим да спре.

— И с какво ще се различава то от безусловната намеса?

— Зависи как ще го приеме той.

— Ще мога да спя добре. Но първо ще заключа вратата и ще сложа веригата. Все пак изобщо не знаем какво става тук.

— Не — съгласи се Ричър. — Не знаем.

— Между другото, харесва ми как си се подстригал.

— Благодаря.

— Каква беше причината?

— Да се подстрижа?

— Да останеш.

— Най-вече любопитство.

— За какво?

— За онова нещо с Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Беше много добре изпълнено. Великолепно представление. Не се съмнявам, че го е правил и преди, и съм сигурен, че се е упражнявал, репетирал е, гледал е критично на изпълнението си и се е радвал на успехите си. И точно затова съм също толкова сигурен, че е напълно немислимо той да не знае, че трябва да ми стисне ръката. Обзалагам се, че във всеки друг случай е стискал ръката на някого. Но не и моята. Защо?

— Защото е допуснал грешка.

— Не, защото не е успял да се накара да го направи. Точно с такова впечатление останах. Не успя да ми стисне ръката, макар че по този начин рискуваше да провали собственото си представление. Защото явно е замесен в нещо, което в момента се намира под заплаха, и той буквално не може да се принуди да докосне хората, които представляват заплахата. Точно такова беше моето впечатление. Ето защо ми стана любопитно какво е това нещо, което може да накара някой човек да се чувства по този начин.

— Сега вече може и да не успея да спя добре.

— Те ще дойдат първо при мен — каза Ричър. — А аз съм на долния етаж. Ще гледам да вдигна много шум. Което ще ти даде достатъчно преднина.