Накарай ме

33

Двамата завиха наляво по тротоара пред входа на библиотеката и откриха семейното магазинче точно там, където трябваше да се намира. В съседния вход. Беше с тясна фасада, навес над входната врата и малка витрина, на която бяха подредени неособено изкусителни предложения от типа на еластични бандажи, компреси и една тоалетна седалка за трудно подвижни хора. Ричър смяташе, че витрините на подобни магазинчета, в които се продават предимно медицински материали, представляват сериозно предизвикателство за търговията. Беше му трудно да си представи какво трябва да се подреди на витрината, така че да накара хората да се затичат вътре, обзети от въодушевление. Но все пак видя нещо, което представляваше интерес за него самия. Беше телефон за еднократна употреба в пластмасова опаковка, окачена на едно табло. Телефонът изглеждаше допотопен. Пластмасовата опаковка изглеждаше прашна. Цената на телефона беше обявена като „супер ниска“.

Двамата влязоха и видяха още шест телефона като него, окачени на друго табло, на което освен тях имаше калъфчета и зарядни за по два долара парчето, адаптери за зареждане в кола и жици с най-различно предназначение, повечето от които бяха бели. Самите телефони се предлагаха за по тринайсет долара без един цент. Всеки от тях беше предварително зареден със сто минути време за разговори.

— Трябва да си купим един — каза Ричър.

— Мислех си да вземем нещо по-модерно — отговори Чан.

— Колко модерно трябва да бъде? Трябва само да работи.

— Този телефон няма да има интернет.

— Не говориш с правилния човек. Ако питаш мен, това е някаква екстра. Помисли за него от гледна точка на кармата. По този начин ще имаме същия телефон, какъвто има Маккан. Може да ни донесе късмет.

— На него явно не му е донесъл късмет — отбеляза Чан.

Но все пак свали един телефон от таблото и го занесе на касата, където работеше възрастна дама. Косата ѝ беше стоманеносива, прибрана на стегнат кок, а дрехите ѝ бяха строго официални, като от миналия век и от Стария континент. По-навътре в магазинчето беше застанал възрастен мъж, който изпълняваше рецепти. Беше на същата възраст и беше облечен в същия стил. Носеше бяла престилка върху костюма и вратовръзката си. И косата му беше същата, с изключение на кока. Явно това беше семейството, притежаващо магазинчето. Нямаха други служители. Трябваше да поддържат ниски разходи.

— Тези телефони имат ли гласова поща? — попита Ричър.

Жената повтори въпроса му много по-силно и той си даде сметка, че тя не говори на него, а се обръща към мъжа в дъното, който подвикна в отговор:

— Не!

— Не — каза жената.

— Един наш приятел си е купил такъв телефон от тук — продължи Ричър. — Казва се Питър Маккан. Познавате ли го?

— Познаваме ли Питър Маккан? — провикна се жената.

— Не! — извика възрастният мъж от дъното на магазина.

— Не — повтори жената.

— А познавате ли сина му, който се казва Майкъл?

— Познаваме ли сина му, който се казва Майкъл?

— Не!

— Не.

— Благодаря — усмихна се възможно най-любезно Ричър.

Той намери една банкнота от десет долара и една от пет в джоба си и плати за телефона. Рестото му беше в монети, които бяха сръчно пресметнати и ловко отброени. Двамата спряха на тротоара пред входа на магазинчето и се опитаха да отворят опаковката. Не беше лесно. В крайна сметка Ричър се отказа да го направи с финес и просто я разкъса през средата. Прибра зарядното в джоба си и подаде самия телефон на Чан. Тя го разгледа, разбра как се работи с него и го включи. Дисплейчето му светна приветствено — беше малко, размазано и черно-бяло. На него се изписа собственият му номер. Започваше с код 501, последван от още седем цифри. На дисплея имаше и иконка за батерията, която беше пълна около петдесет процента. Батерията беше заредена фабрично, но не докрай. Иконката приличаше на миниатюрна батерия за фенерче, обърната на едната си страна, запълнена в единия край и празна в другия.

— Пробвай пак да се обадиш на Маккан — каза Ричър. — Може би този път ще вдигне. Може би телефонът му ще разпознае една сродна душа.

Телефонът нямаше високоговорител. Не и за тринайсет долара. Чан набра номера и двамата застанаха един до друг, притиснали ухо — неговото дясно и нейното ляво, — за да чуят как звъни телефонът на Маккан. И продължава да звъни. Непрекъснато. Точно както предишния път. Никой не вдигна и не се включи гласова поща. Като верен шпаньол, който не разбира какво се е случило.

Чан прекъсна връзката.

— И сега какво? — каза тя. — Да претърсим квартала, който е по-голям по площ от Милуоки?

— Аз преувеличих нарочно. Милуоки е доста по-голям. Всъщност е доста хубав град.

Той млъкна.

— Какво?

— Нищо — каза той.

За малко щеше да продължи: „Трябва да отидем някой път“.

— Добре, значи трябва да претърсим квартала, който е по-малък от Милуоки, но не чак толкова.

— Може би ще трябва да претърсим само няколко пресечки. Ако тръгнем в правилната посока. Говорим за човек, който изглежда ужасно, защото не се грижи за себе си. Вероятно не се храни добре и може би не спи добре. Сигурно не иска да ходи на лекар, така че няма и рецепти, заради които да ходи до аптеката. И със сигурност не е от хората, които обикалят, за да сравняват цените на витамините. Той просто не забелязва аптеките. Няма любима. Аптеките са му безразлични. Значи не е имало никаква конкретна причина да си купи телефон точно от това определено магазинче. Тогава защо го е направил? Защото минава покрай него по два пъти на ден на път към библиотеката и обратно. Как иначе щеше да го забележи изобщо? На витрината имаше само един телефон, потънал в прах. Според мен можем да заключим, че се прибира към къщи в тази посока. Излиза от библиотеката, прави ляв завой, минава покрай магазинчето и продължава нататък.

— Накъде?

— Струва ми се, че това е доста хубав квартал. Според мен недвижимите имоти наоколо са стабилна инвестиция. Но Маккан явно се срамува от мястото, където живее. Какво означава това? Виждаш ли наоколо нещо, в което да се срамуваш да живееш?

— Аз не съм Маккан.

— Точно това искам да кажа. Всичко е относително. Възрастният мъж от стаята на доброволците изглеждаше като пенсиониран директор на голяма компания или нещо подобно. Не се съмнявам, че живее наблизо, и то в къща. Невъзможно е да имаш такава риза и да не живееш в къща. Двете неща вървят в комплект. Тези ризи са едва ли не задължителни за хората, които живеят в къщи. Сигурно е някоя хубава сграда, тухлено строителство, на тиха улица с дървета. И така, ако всичко е относително, Маккан не живее в такава къща. Но не живее и в апартамент. Апартаментите са напълно приемлива алтернатива на къщите. В някои отношения дори са по-добри. И със сигурност не са нещо, от което да се срамуваш. Значи Маккан живее в нещо по-малко от къща, но не в апартамент.

— Квартира — каза Чан. — В някоя не толкова хубава къща на някоя улица, където няма толкова дървета, разделена на отделни стаи. Може би не до такава степен, че хората да си готвят на електрически котлон на пода, но нещо подобно. За един мъж е трудно да говори за това пред друг, особено ако другият мъж си има цяла собствена хубава къща. Може би дори съвсем същата. Построена от същата компания, по същия архитектурен план. С тази разлика, че хората на неговата улица не са го закъсали. Тестостеронът не му позволява да приеме това положение.

— И аз го виждам така — каза Ричър. — Горе-долу. Може би не и по отношение на хормоналното обяснение. Но на две-три пресечки в тази посока би трябвало да попаднем на две-три улици със запуснати къщи, които имат по десетина звънеца на вратата, а на тези звънци обикновено има табелки, понякога с имената на хората, които живеят там, и ако имаме малко късмет, едно от тях ще се окаже Маккан.

Имената бяха много, защото табелките се оказаха повече, както и звънците, тъй като улиците бяха четири, а не две-три и бяха доста дълги. Първите две се отклоняваха наляво и надясно от главната на две пресечки разстояние от библиотеката, а след още една пресечка имаше още две улици. Между по-високите сгради имаше ниски къщи, които не бяха построени допълнително на празните места, а си бяха там от самото начало. В тях нямаше нищо отблъскващо или неприятно. В канавките не бяха натрупани боклуци, под краката им не хрущяха захвърлени спринцовки, по стените нямаше графити, мръсотия или гнилоч.

Къщите не се отличаваха с нищо, което да се вижда с просто око. Но по някакъв начин се беше случило така, че загадъчният и безпощаден пазар на недвижимите имоти беше намалил цената им. Може би им липсваха достатъчно дървета или в мазетата им беше влажно, или климатиците заемаха твърде голяма част от прозорците. Може би вятърът духаше от грешната страна. Може би много отдавна някоя бедна вдовица беше разделила къщата си, за да свърже двата края, а след това го беше направила и друга, и трета. Някои неща се променяха неусетно.

Двамата накараха шофьора на лимузината да обиколи бавно целия квартал, така че да добият представа за границите му. После му казаха да паркира и слязоха от колата, за да продължат пеша. Слънцето беше над езерото и хвърляше ослепителни отражения навсякъде. До обед имаше още два часа, но вече беше горещо.

Чан пое слънчевата страна на улицата, а Ричър остана в сутрешните сенки. Двамата се движеха от врата на врата, поотделно, без да поддържат един и същ ритъм. Изкачваха се до входовете на къщите и слизаха обратно, подобно на служители от някой ресторант, които разнасят менюта за доставки по домовете, или на мисионери, които търсят нови членове за църквата си. Ричър установи, че повечето звънци имаха табелки с имена — някои бяха написани на ръка, други бяха напечатани на машина, трети бяха принтирани на компютър или изработени на специална релефна лентичка, преди да бъдат пъхнати над старите табелки с имената на предишните наематели. Имаше полски имена, африкански имена, южноамерикански имена и ирландски имена — имена от всички нации в ООН, — но поне на първата улица сред тях нямаше Маккан.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие поредното обаждане по стационарния си телефон. Отсреща съобщиха:

— Тя вече не използва телефона си.

— Защо не?

— Трудно е да се каже. Сигурно е предохранителна мярка. Все пак тя е работила във ФБР, а той е служил в армията. Не са някакви невинни дечица.

— С други думи, искаш да ме уведомиш, че Хакет не може да ги открие.

— Не, той вече ги е открил. Открил ги е съвсем лесно. Наблюдавал е библиотеката. И те са се появили точно навреме. Били са вътре в продължение на половин час, а след това са си купили телефон за еднократна употреба от близкото магазинче.

— Тогава какво чака той?

— Подходяща възможност.

— Те не бива да говорят с Маккан.

— Не се тревожи. Няма да се стигне дотам. Обещавам.

Двамата прекосиха главната улица и продължиха по втората пресечка, като отново се заеха да се изкачват до входовете и да слизат обратно, къща по къща. Повечето къщи бяха на по три етажа, с максимум четири отделни жилища на всеки етаж. Имената не спираха да се множат. В една къща имаше Гилермо, Йокохама, Джовани, Бейкър, Васер, Ишигуро, Акуаме, Енгелман, Золтан, Жиро, Леонидас и Калахан. Фамилиите започваха с първите дванайсет букви от азбуката. И Калахан поне беше ирландска фамилия. Но не беше Маккан.

Самите къщи излъчваха атмосфера на повехнала слава. Тук-там се виждаха останки от стъклописи и подови мозайки. Входните врати бяха многократно боядисвани и на повечето имаше прозорчета от матово стъкло, които предлагаха замъглена гледка към вътрешността на вестибюлите им — с неясни форми на паркирани велосипеди или може би бебешки колички.

Ричър продължаваше от врата на врата, от къща на къща, все по-близо до края на улицата, търсенето беше стигнало почти до средата, а все така не намираше Маккан.

Но Чан го намери.

Тя му помаха от другата страна на улицата, от входа на къща, която изглеждаше точно като всички останали. Той въпросително вдигна ръце, а в отговор тя сви ръка в юмрук — дискретен, но победоносен жест, като състезател по голф след труден, но успешен удар. Ричър пресече улицата и отиде при нея, а тя му показа звънците на входа и почука с елегантния си нокът по бялата лентичка, на която с печатни букви беше изписано името „Питър М. Маккан“.