Накарай ме

53

Мойнахан и шофьорът на кадилака се завъртяха като полудели във всички посоки, все едно ги бяха нападнали разгневени пчели. Търсеха хеликоптера в небето. И го откриха на две различни места.

Хеликоптерите бяха два.

Приближаваха се със спуснати към земята носове, бързо и ниско, единият от североизток, което беше на половин оборот надясно, а другият от северозапад, което беше на половин оборот наляво. Витлата им глухо туптяха: туп-туп-туп. И двата бяха боядисани в черно. Кабините им бяха лъскави, но със затъмнени стъкла. Пшеницата се блъскаше и люлееше под тях.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава.

Радиостанцията им просъска. Мъжът с джинсите и прическата заповяда:

— Не ги изпускайте от поглед. Трябва да знам какво ще слезе от тези неща. И къде.

Връзката прекъсна. Двамата виждаха мъжа далече под себе си, миниатюрен и скъсен от отвесната перспектива. Крачеше насам-натам, вдигнал радиостанцията до лицето си.

Туп-туп-туп.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава. Бяха близо. Нямаше нужда от бинокли. Вече не. Витлата се чуваха все по-силно, а освен тях започваше да се чува и воят на турбинните им двигатели.

Всичко се приближаваше едновременно. Оставаше може би по-малко от една минута.

Случваха се твърде много неща. Мойнахан и шофьорът на кадилака се въртяха непрекъснато, като се опитваха да следят всичко едновременно. Първо хеликоптерът от дясната страна описа широка дъга на изток, мина над градчето и продължи право на юг с максимална скорост, което означаваше адски бързо. Право към фермата.

След това колата стигна до барикадата на шосето и спря. Беше червен седан. Произведен в страната. Евтин, но свръхестествено чист. Следователно беше под наем. Двама мъже, които бяха излезли от закусвалнята, се бяха навели към прозореца и говореха нещо.

После хеликоптерът от лявата страна се отклони на запад и застана на едно място, все едно чакаше нещо, преди да се върне обратно. Точно над малкия площад. Летеше ниско. Много ниско. По-ниско от стария бетонен великан.

Двамата го гледаха отгоре. Ревът на витлата и вертикалното въздушно течение нагоре дърпаше дрехите им и ги събаряше на покрива. Вертикалното въздушно течение вдигаше прах и боклуци във всички посоки. Все едно по средата на главната улица се беше надигнала прашна буря.

След това пикапът на „ФедЕкс“ мина през железопътния прелез на около трийсет метра пред влака. На трийсет метра от това да бъде отнесен от хиляда тона метал. Шофьорът на пикапа дори не ускори, докато минаваше през прелеза. Беше обичайният му маршрут. Знаеше какво прави.

После хеликоптерът от дясната страна се спусна над далечния хоризонт на юг. Сигурно се спускаше над фермата, защото какво друго имаше там?

И накрая точно под краката им пристигна влакът, оглушителен и безкраен, разгорещен и неумолим, като съскаше и тракаше и ръмжеше и стържеше, но за пръв път в живота си беше заглушен от глухото туптене на витлата и воя на турбините.

Мъжете от закусвалнята продължаваха да говорят през прозореца на колата.

Вратите на влака се отвориха.

Туп-туп-туп.

Никой не слезе от него. Както и от другата страна.

Туп-туп-туп.

Вратите се затвориха. Влакът потегли и се отдалечи под краката им — безкрайно бавно, вагон след вагон.

Мъжете от закусвалнята продължаваха да говорят.

Последният вагон се отдалечи и се смали на хоризонта, като се поклащаше на релсите. Турбините нададоха вой и хеликоптерът се издигна високо в небето.

Пикапът на „ФедЕкс“ отново прекоси железопътния прелез и потегли обратно към дома. С умерена скорост. Предполагаем час на пристигане: когато и да е.

Хеликоптерът се завъртя и направи завой, така че въздушното течение ги блъсна встрани и ги зашемети с вдигнатата прах и оглушителния шум. Другият хеликоптер се показа над южния хоризонт и изпълни същата маневра, като отражение в огледалото. Завъртя се, направи завой и се отдалечи. Ниско и бързо, спуснал нос към земята. Все по-малък в небето.

Изведнъж стана тихо. Не се чуваше нищо друго освен пшеницата. А шумът ѝ действаше успокояващо.

Радиостанцията им просъска. Мойнахан я вдигна и каза:

— От хеликоптера не слезе никой. Дори не кацна. От влака също не слезе никой. Както и от другата страна.

Мъжете от закусвалнята на шосето се бяха качили в пикапите си и даваха на заден.

Червеният седан мина между тях. И продължи към градчето.

— Какво става там? — попита Мойнахан.

Мъжът с джинсите и прическата отговори:

— Шофьорът твърди, че е клиент. Донесъл е много пари. Ще го видим.

Мъжете доведоха новодошлия в закусвалнята, но преди да го пуснат вътре, обсъдиха хеликоптерите помежду си. Всички бяха там освен брата на Мойнахан. Онзи, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет. Дискусията беше кратка и не беше постигнато съгласие. Имаше две теории. Едната гласеше, че това беше общо разузнаване, предвещаващо бъдеща атака, и в такъв случай вероятно беше включвало камери, термално сканиране и радар, който да покаже какво има под земната повърхност. Според другата това беше самото издирване на Кийвър, за което отдавна предвиждаха, че ще се проведе по въздуха — и в такъв случай беше използвана, общо взето, същата технология, но безрезултатно заради свинете.

Дискусията беше кратка. Не беше постигнато съгласие. Или щяха да се върнат, или нямаше да се върнат. Не беше проведено гласуване.

Мъжът, когото доведоха, изглеждаше в добро здраве. Като водещ от научнопопулярен телевизионен канал. Имаше рошава посивяла коса и рошава посивяла брада. Изглеждаше може би на четирийсет и пет години. Носеше някакви откачени дрехи с много ципове. Връзките на обувките му бяха като миниатюрни планинарски въжета.

Представи се с името Торънс. Каза им, че е унищожил документите си за самоличност. Не само заради застраховката. Макар че и в нея имаше клаузи, свързани с това. Но най-вече защото искаше хората да се чудят. Това беше целта му. Искаше да не остави никаква следа. Следата му свършваше на хиляда и сто километра от там. С малък пожар в мивката на хотелска стая в щата Невада. Беше изгорил всичко. След това беше карал само през нощта, за да намали риска до възможния минимум. Искаше никой да не знае какво се е случило с него. Искаше никой да не бъде убеден. Искаше да минат седем дълги години, преди законът да го обяви за мъртъв.

Мъжът с джинсите и прическата се обърна към него:

— Трябва да разберете, че се налага да бъдем предпазливи, господин Торънс. — После се обърна към онзи от братята Мойнахан, когото бяха ударили по главата, и го попита: — Къде е брат ти, по дяволите?

— Не знам — отговори Мойнахан.

— Трябва ми тук.

Обичайната им политика на такива събрания беше последният, който е пристигнал, да бъде първият, когото изпращат да свърши нещо навън. Последният пристигнал беше Мойнахан. Забави се, докато слизаше от покрива. Заради контузията на главата. Трудно поддържаше равновесие.

— Добре, ще отида да го намеря — каза той.

И излезе на улицата.

Мъжът с джинсите и прическата отново се обърна към Уестуд.

— Господин Торънс, първият ни въпрос към вас е дали носите скрито записващо устройство.

— Не — отговори Уестуд.

— Значи няма да имате нищо против да разкопчаете ризата си.

Уестуд го направи. Имаше широк и месест гръден кош с къдраво сиво окосмяване. Нямаше микрофон.

Мъжът с джинсите и прическата се намеси:

— Вторият въпрос е как ни открихте.

— В интернет — отговори Уестуд. — В един форум. Изход ми каза за вас.

— Познавахме я.

„Нея. В минало време.“

— Тя ми каза, че идва тук с приятеля си Майкъл. Той също ми беше приятел. Влизаше във форума с името Майк.

— Точно така. Познавахме и Майк.

— Реших, че ако нещо е достатъчно добро за тях, ще бъде достатъчно добро и за мен.

— Третият ни въпрос е какво смятахте да правите с колата си под наем. Колата ви е оставила яркочервена следа, която води право насам.

— Помислих си, че ако ви платя допълнително, ще можете да се отървете от нея вместо мен. Можете да я оставите чак в Уичита или Амарило. Там бързо ще я откраднат.

— Може да се уреди. А в случай, че колата се появи в някой латино квартал или нещо подобно, то само ще задълбочи мистерията. Или ще накара хората да си помислят, че сте станали жертва на убийство.

— И аз това си представях.

— Както знаете, ние предлагаме варианти за прекратяване на живота. Предлагаме избор. Не съдим никого. Не караме хората да ни казват защо искат да го направят. Не предлагаме психологически консултации и не се опитваме да накараме някого да промени решението си. Но вие пристигнахте по необичаен начин. Така че ще трябва да ви попитаме защо искате да го направите. По изключение.

— Стига ми толкова — каза Уестуд. — Не съм искал да се раждам. И честно казано, животът ми не беше приятен.

— Как по-точно?

— Дължа много пари. Не мога да ги върна. И не мога да понеса онова, което ме очаква.

— Хазарт?

— По-лошо.

— Нещо, свързано с властта?

— Допуснах някои грешки.

Мъжът с джинсите се обърна, за да огледа хората си. Всички бяха там с изключение на братята Мойнахан. Петима души. Те пристъпиха от крак на крак, замислено се намръщиха и несигурно кимнаха в знак на одобрение.

Мъжът с джинсите и прическата отново се обърна към Уестуд и му каза:

— Мисля, че ще можем да ви помогнем, господин Торънс. Но се боя, че това ще ви струва всичко, което носите със себе си.

— Искам бензиновия двигател — каза Уестуд. — Така искам да го направя.

— Този вариант е много популярен.

— Оловен ли е бензинът?

— Двигателят вече работи с безоловен бензин. Монтирахме специални клапани на цилиндрите. Но въглеродният окис си е същият, както преди. Премахва го катализаторът, а не безоловният бензин. И миризмата е по-приятна. Бензолът има сладък аромат. Хубав начин да си отидеш.

— Какво избират другите хора?

— Повечето избират и двете. Сигурният изход е от първостепенна важност. Точно затова изучават статистиката с такова внимание.

— Дали и аз трябва да направя и двете?

— Няма нужда. Бензиновият двигател гарантира стопроцентова ефективност. Можете да ни се доверите за това. — Мъжът погледна към вратата на закусвалнята. — Къде отидоха братята Мойнахан?

Последният пристигнал на срещата беше първият, който трябваше да излезе.

— Ще отида да ги намеря — каза продавачът на резервни части за напоителни системи.

Той излезе навън.

Мъжът с джинсите и прическата отново се обърна към Уестуд и каза:

— Въпросът ми ще прозвучи необичайно, господин Торънс, но искате ли да закусите с нас?

Уестуд помисли малко и се съгласи, така че човекът от закусвалнята временно замени членството си в общността с професионалните си задължения, като отиде да направи кафе. Шофьорът на кадилака каза, че първо трябва да отиде да провери доставката от куриерската фирма и ще се върне след една минута, но собственикът на смесения магазин, свинарят и едноокият служител от мотела веднага седнаха на масата. Сервитьорката дойде да им вземе поръчките. Наля им кафе и донесе храната. После собственикът на смесения магазин изведнъж стана от мястото си и каза, че трябва да отскочи до магазина, за да си донесе нещо. Останалите си помислиха, че сигурно беше лекарството му за лошо храносмилане. Той също каза, че ще се върне след една минута.

Но не се върна. Както и шофьорът на кадилака. Както и братята Мойнахан и човекът, който беше отишъл да ги потърси.

Мъжът с джинсите и прическата се загледа във вратата.

— Какво става тук, по дяволите? — каза той. — Всички излизат и не се връщат.

Той стана от мястото си и отиде до прозореца. Навън не се виждаше нищо. В смисъл, съвсем нищо. Всичко беше неподвижно. Нямаше нито коли, нито пешеходци. Нищо не помръдваше. Виждаха се само яркото слънце и пустите улици.

— Имаме проблем — каза той. — Да излезем през задния вход, веднага. Извинете ни, господин Торънс. По-късно ще се върнем да ви вземем.

Мъжът се затича през кухнята, последван от свинаря, човека от закусвалнята и едноокия служител от мотела, и излезе на задната уличка, където беше паркиран пикап с два реда седалки за пътници. Всички се качиха в него, излязоха обратно на малкия площад, продължиха към далечния му край и поеха по тесния черен път. Частен път с дължина от трийсет километра.

Уестуд остана сам в притихналата закусвалня. Докато вратата към улицата не се отвори. Влезе Чан, последвана от Ричър.