Накарай ме

8

Ричър заведе Чан в притихналата чакалня на гарата и двамата седнаха един до друг на пейката в тъмното.

— Как би описала тяхното ръкостискане? — попита я Ричър.

— В смисъл? — каза Чан.

— Как ти се стори? Какво научи от него? Какво ти каза езикът на жестовете им?

— Изглеждаше така, все едно някакъв младши корпоративен служител е бил изпратен да посрещне важен клиент.

— Познаваха ли се отпреди?

— Не мисля.

— Съгласен съм. И местният човек се справи отлично. Нали? Беше си цяло представление, макар и да не биеше на очи. Излъчваше уважение, без да се подмазва. Не се съмнявам, че когато стиска ръката на най-добрия си приятел, не го прави по същия начин. Или ръката на тъста си. Или на мениджъра по кредитите в банката. Или на някой съученик от гимназията, когото не е виждал от двайсет години.

— Е, и?

— Нашият местен човек разполага с широк спектър от различни ръкостискания и можем да предположим, че ги владее отлично. Което е част от номера му.

— И с какво ни помага това?

— Тази сутрин го видях. Работи в едно магазинче за резервни части за напоителни системи. Когато минах покрай витрината му, той подскочи и посегна към телефона.

— Защо го е направил?

— Ти ми кажи.

— Колко параноично искаш да ти го кажа?

— Някъде по средата между това, което ти подсказва здравият разум, и леката параноя.

Тя помисли малко.

— Нямаше да си помисля нищо подобно, ако не беше Кийвър.

— Но?

— Ти приличаш на Кийвър. Общо взето. Може би Кийвър е разпитвал наоколо и някой е казал на местните да се оглеждат за него или за някой друг като него.

— И аз това си помислих — каза Ричър. — Не ми се стори много вероятно, но все пак се случват и невероятни неща. Затова по-късно се върнах до магазинчето, за да проверя. Попитах онзи човек защо е реагирал така. И той ми каза, че ме е познал — от колежанския отбор по футбол на Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Явно в спортните списания е имало мои снимки. Човекът ми каза, че не се е обадил на никого по телефона. Каза ми, че сигурно е посегнал към него, защото телефонът е звънял. Каза ми, че през цялото време звъни.

— Звънеше ли?

— Нямаше как да го чуя.

— Играл ли си футбол в Университета на Пенсилвания?

— Не, завършил съм военната академия „Уест Пойнт“ и съм играл футбол само веднъж. Опасявам се, че не мина много добре. И съм сигурен, че никога не са публикували моя снимка в списанията.

— Може би просто се е припознал. Осемдесет и шеста година беше доста отдавна. Сигурно от тогава много си се променил. И все пак изглеждаш като човек, който може да е играл футбол в отбора на университета.

— И аз така реших. Тогава.

— Но сега?

— Сега си мисля, че той ме излъга. Историята е измислена предварително, за прикритие. Може би някой го е научил да го прави. Да не губи време с неловко отричане, а направо да излезе с правдоподобно обяснение. Някои мъже сигурно биха се почувствали поласкани. Може би са си мечтали да станат футболни звезди. Кой не си е мечтал? Ако успее да им завърти главата, може би ще се махнат. Освен това го беше пресметнал така, че да ме изкара по-млад. Това сигурно също трябваше да ме накара да се почувствам поласкан. През осемдесет и шеста година вече бях в армията. Завърших военната академия още през осемдесет и трета. Този тип ми изнесе цяло представление.

— Не доказва нищо.

— Първият ми въпрос към него беше дали се познаваме. И той каза „не“.

— Което е вярно, нали така?

— Да, но човек, който е толкова голям почитател на футбола, че да си спомня играчите от университетските отбори отпреди трийсет години, нямаше да ми отговори така. Когато го попитах дали се познаваме, той щеше да каже: „Не, но искам да ви стисна ръката, господине“. Или още на влизане, или когато си тръгвах от там. Все някъде щеше да има ръкостискане. Този тип обича да стиска ръцете на другите. Има хора, за които това е важно. И друг път съм виждал такива. За тях ръкостискането е по-ценно от автограф или обща снимка. Защото е лично. Физически контакт. Обзалагам се, че има цял списък от знаменитости, които вижда по вестниците или по телевизията и си казва: „Ето, на този съм му стискал ръката“.

— Но не стисна твоята.

— И се издаде за втори път. Той знаеше, че не съм известен футболист. Вече приемам твоето обяснение. Някой е казал на местните хора да се оглеждат за непознати, които задават въпроси. Може би го е казал и на онова странно хлапе, което видях сутринта. А и Кийвър не беше във влака. Къде е тогава, по дяволите? Ето затова останах. Поне за още една вечер. Просто ми стана интересно.

— Кой беше онзи мъж с костюма, който слезе от влака?

— Не знам. Предполагам, че не е местен, а идва в града по някаква работа. И не смята да остане дълго, с тази малка чанта. Сигурно е богат. Хората, които са толкова слаби, обикновено са богати. Живеем в странни времена. Бедните хора са дебели, а богатите са слаби. Случва се за пръв път в историята.

— Добра работа или лоша работа? Дали е съвпадение, че го посрещна човекът с легендата за Университета на Пенсилвания, или той също е свързан с това, за което е разпитвал Кийвър?

— Може да е и едното, и другото.

— А може би просто е производител на напоителни системи. Директор на някоя голяма корпорация.

— В такъв случай, поне според мен, пътят щеше да бъде изминат в противоположната посока. Нашият човек щеше да отиде на търговско изложение в някой по-голям град. И може би щеше да се запознае с директора на някой прием. За трийсет секунди или дори по-малко. И със сигурност щеше да му стисне ръката. Няма никакво съмнение.

— Започвам да се тревожа за Кийвър.

— Сигурно си права. Но все пак не се тревожи прекалено. Имам предвид, че не може да бъде нещо чак толкова страшно, нали така? С цялото ми уважение, все пак говорим за частен детектив, който получава пари в брой или смачкани чекове от някакъв частен клиент. Който или е откачен, или не е. Ти самата го каза. А такъв човек винаги първо ще се обади на полицията. След като е опитал всичко друго, от Белия дом надолу по веригата. Но очевидно нито от Белия дом, нито от полицията са проявили интерес към неговия случай. Така че не може да е толкова страшно, нали така?

— Вярваш ли, че полицията никога не допуска грешки?

— Вярвам, че в полицията поне могат да определят дали си заслужава да се занимават с нещо. Ако им беше казал, че хангарът е пълен с експлозиви, произведени нелегално от изкуствени торове, според мен щяха да пристигнат веднага. Но ако им е казал, че получава сигнали от силозите направо в черепната си кутия, сигурно няма да бързат толкова.

— Но работата е там, че отначало е приличало на едно, а вече прилича на друго. Затова и моят човек се е обадил за подкрепление. Може би работата вече е преминала от втория вид в първия.

— В такъв случай Кийвър може да се обади на номера за спешни случаи на полицията като всеки друг гражданин. Или направо на директната линия на ФБР. Не се съмнявам, че все още помни номера.

— Добре, какво ще правим сега?

— Сега ще се върнем в мотела. Най-малкото защото ми трябва стая, в която да пренощувам.

Едноокият служител беше на рецепцията. Както и предишния път, Чан взе ключа за стая 214 и зачака. Ричър проведе същите преговори. Свали цената от шейсет долара на четирийсет, трийсет и накрая на двайсет и пет, но не и за стая 106. Не искаше да го оставя да печели всеки рунд. Вместо това поиска стая 113 — по средата на срещуположното крило, на приземния етаж, далече от металното стълбище, встрани от тази, която се падаше точно под стаята на Чан.

После попита:

— В коя стая е господин Кийвър?

— Кой? — попита служителят.

— Кийвър. Едрият господин от Оклахома Сити. Настанил се е преди два-три дни. Пристигнал е с влака. Няма кола. Сигурно е платил предварително за една седмица.

— Нямам право да отговарям на такива въпроси. Това е поверителна информация. За гостите. Нали разбираш? Не се съмнявам, че на негово място ти също щеше да го оцениш.

— Разбира се — отговори Ричър. — Звучи ми съвсем логично.

Той си взе ключа и излезе навън заедно с Чан. После се обърна към нея и каза:

— Не ме разбирай погрешно, но искам да се кача в стаята ти.