Накарай ме

17

На листчето в книгата с твърди корици беше написана само цифрата 4. Като число четири представлява умерен интерес и е известно най-вече с факта, че е единственото число във Вселената, думата за което се изписва на английски със същия брой букви. С изключение на това сякаш не означава нищо особено. Не и когато е извадено от контекста.

— За това съм на страната на адвокатите на защитата — каза Чан.

Ричър кимна. Но следващото листче беше по-добро. Много по-добро. Поне по отношение на функционалността. Неделната притурка на „Ел Ей Таймс“ се отвори на първата страница от дълга статия, написана от научния редактор Ашли Уестуд. Темата на статията бяха съвременните открития в лечението на мозъчни травми, които ни помагат да разберем функционирането на мозъка изобщо.

Списанието беше на по-малко от две седмици.

— Адвокатите на защитата щяха да започнат с уточняване на тиража на неделното издание на „Ел Ей Таймс“ — каза Чан.

— Колко е? — попита Ричър.

— Почти един милион според мен.

— Имаш предвид, че шансът това да не е съвпадение е едно на милион?

— Това щяха да кажат адвокатите на защитата.

— А какво щеше да каже един агент от ФБР?

— Учат ни да мислим с няколко хода напред. Така че да предвидим какво ще кажат адвокатите на защитата.

Ричър разгъна листчето. От едната страна не беше написано нищо.

Но от другата не беше така.

От другата страна на листчето бяха записани две неща. В горната част на листчето беше записан същият телефонен номер, който започваше с код 323. Телефонът на самия научен редактор Уестуд в Лос Анджелис, Щата Калифорния. А в долната част на листчето беше записано: „Мадърс Рест — Малоуни“.

— Какво щеше да каже агентът на ФБР сега? — попита Ричър.

— Сега щеше да каже на адвокатите на защитата да го духат — отговори Чан. — Кийвър смята да се обади на Уестуд, за да получи потвърждение или допълнителна информация за нещо, свързано с града, в който бяхме. Според мен това е ясно. А вече разполагаме и с име. Напълно е възможно в този град да живеят хора с ирландската фамилия Малоуни. Все пак току-що се запознахме с братята Мойнахан.

— А защо е отбелязано началото на статията?

— Защото все още не я е прочел.

— И точно затова все още не се е обадил на Уестуд. Нека да не си създаваме предварителна представа за клиента. Да го наречем просто „запален“. Такъв човек непрекъснато звъни по телефона. Разказва една и съща история на всички, които са готови да го изслушат. „Мадърс Рест, двеста смъртни случая, ако не ми вярвате, обадете се на този репортер от Лос Анджелис“, а после им дава телефонния номер, с който се е сдобил толкова трудно. И Кийвър всеки път си го записва, защото той пък е такъв човек — и точно затова вече намерихме този номер два пъти, без да полагаме усилия. Значи може би говорим за клиент, който в началото изглежда по-скоро досаден. Не се съмнявам, че имате и такива.

— От време на време.

— Но в разказа на този човек има и нещо, което кара Кийвър да се замисли. Все пак той си остава скептичен по въпроса, така че решава да направи малка проверка. Живее в Оклахома Сити, нали така? Значи сигурно ще му се наложи да отиде чак до гарата, за да си купи вестник, издаден в друг град. Но той го прави. Една неделя отива и си купува „Ел Ей Таймс“. Защото иска да провери дали този експертен свидетел наистина е такъв. Дали е сериозен автор, или е журналист, който пише само на популярни теми? Кийвър иска да прецени сам. Преди колко време са започнали да отглеждат пшеница?

— Зависи за къде говориш — каза Чан. — Но във всеки случай са хиляди години.

— Излиза, че този Уестуд вероятно си го бива. Писал е за мозъка, а сега си е избрал тема, за която трябва да се върне хиляди години назад. Следователно е интелигентен тип. Но Кийвър все още не е убеден. Защото не е прочел статията. А това подсказва, че информацията на клиента е била интересна, но не и спешна. Кийвър не се е заел веднага с нея.

— Но вече ми се струва доста спешна.

— Точно така. Трябва да разберем какво се е променило.

Кварталът не беше от онези, в които съседите се организират доброволно помежду си, за да пазят реда, но въпреки това им се струваше безсмислено да се бавят излишно. Двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. После заобиколиха къщата и се качиха в колата.

— Трябва пак да се обадим на Уестуд — каза Ричър.

— Кийвър все още не му се е обадил — отговори Чан. — Значи няма какво да ни каже.

— Може би някой друг му се е обадил. Може да ни каже нещо за него.

— Кой друг?

— Все още не знаем.

Чан не отговори. Вместо това извади телефона си, набра номера, натисна един допълнителен бутон и остави телефона на конзолата между предните седалки.

— Включих го на високоговорител — обясни тя.

Ричър чу сигнал „свободно“. После някой вдигна от другата страна.

— Ало? — каза Уестуд.

— Казвам се Джак Ричър, господине — започна Ричър. — И в момента работя с Мишел Чан, която ви се обади преди известно време.

— Спомням си. И с нея стигнахме до извода, че другият ѝ колега не ми е звънял. Казваше се Кийвър, нали? Мислех си, че вече сме се разбрали.

— Да, така беше. Но после получихме доста ясна информация, че той се е канел да ви се обади в някакъв бъдещ момент. Може би вие сте били следващият в списъка.

Уестуд замълча от другата страна на линията, после попита:

— Къде е този човек сега?

— Изчезнал е — отговори Ричър.

— Как така? Къде се намира?

Ричър не отговори.

— Бяха глупави въпроси, нали? — продължи сам Уестуд.

— Въпросът „как“ може да се окаже съдбоносен. Въпросът „къде“ наистина беше доста глупав. Ако знаехме къде се намира, нямаше да е изчезнал.

— Не би ли трябвало да проверите на кого се е обадил вече? А не на кого е смятал да се обади. В някакъв бъдещ момент.

— Разполагаме с ограничена информация.

— Защо е ограничена?

— Защото се налага да работим отзад напред, господин Уестуд. Смятаме, че той се е канел да ви се обади, за да получи експертно мнение или информация по някакъв въпрос. И искаме да разберем какъв е този въпрос, по който бихте могъл да му бъдете полезен.

— Аз съм журналист. Не съм експерт по нито един въпрос.

— Но сте информиран.

— Всеки, който прочете статиите ми, става също толкова информиран, колкото съм аз.

— Според мен повечето читатели си представят, че не използвате в статиите си цялата информация, с която разполагате. Хората приемат, че знаете повече, отколкото излиза във вестника. Може би има неща, които нямате право да отпечатате по юридически причини. И други подобни. Освен това приемат, че по принцип си падате по подобни теми. И се впечатляват от длъжността ви.

— Възможно е — съгласи се Уестуд. — Но все пак става дума за разговор, който така и не се е провел.

— Не, сега става дума за клиента на Кийвър. Вече си представяме някой запален човек, който има много свободно време. Разполагаме с доказателства, че многократно се е обаждал на Кийвър. Оставаме с впечатлението, че е такъв тип човек. И очевидно има някаква тема, по която е запален. Аз вече казах как мога да се обзаложа, че е звънял на всички от Белия дом надолу. На стотици различни хора. Включително и на вас. Защо да не ви се обади? Вие сте научният редактор на голям вестник. Може би сте написали някаква статия, която има връзка с неговата тема. Може би е потърсил вашия телефонен номер в интернет не с идеята да го даде на Кийвър, не и в началото, а за да ви се обади. Според мен този човек има някакъв странен проблем, свързан с науката, и е убеден, че вие можете да го разберете. Затова си мисля, че може би ви се е обадил. Мисля си, че може би сте разговаряли.

От другата страна на линията последва кратка пауза. После Уестуд заговори отново и гласът му беше малко приглушен, все едно се стараеше да не се разсмее.

— Вижте, аз работя за „Ел Ей Таймс“ — каза той. — В Лос Анджелис. Който се намира в щата Калифорния. И телефонният ми номер може да бъде открит в интернет. Което е много хубаво, но също така означава, че през цялото време ми се обаждат разни странни типове. По цял ден и по цяла нощ. Чувал съм за всички откачени научни проблеми, за които можете да се сетите. Хората ми се обаждат за извънземни, летящи чинии, раждания и самоубийства, радиация и контрол на съзнанието — и това е само през последния месец.

— Записват ли се тези обаждания в базата данни?

— Тези обаждания представляват по-голямата част от базата данни. Всеки репортер ще ви го каже.

— Можете ли да търсите в нея по зададена тема?

— Не сме толкова съвестни в записването на подробностите. Тези типове никога не млъкват. Затова най-често използваме категории. Този тип откачалка или онзи тип откачалка. Рано или късно блокирам номерата, от които ми се обаждат. В момента, в който започнат да прекаляват. Все пак и аз трябва да спя от време на време.

— Потърсете Мадърс Рест.

— Какво е това?

— Име на град. Две отделни думи. „Майчин отдих“ — все едно майка ви е седнала да си почине.

— Защо се казва така този град?

— Не знам — отговори Ричър.

Двамата ясно чуха тракането на клавишите от другата страна на линията. Уестуд явно задаваше търсене в базата данни. По тема.

— Няма нищо — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Името е доста характерно.

Ричър не отговори.

— Не искам да кажа, че клиентът на вашия колега не ми се е обаждал — уточни Уестуд. — Вероятно ми се е обадил. Всички познаваме такива хора. Въпросът е как да разбера кой от всичките е бил?

Двамата излязоха от затворената улица, на която беше къщата на Кийвър, а после и от жилищния му комплекс, подминаха магазин за намалени стоки и стигнаха до изхода за магистралата. На пет часа шофиране в дясната посока беше Мадърс Рест, а на десет минути вляво беше центърът на Оклахома Сити, където имаше ресторанти за барбекю и прилични хотели.

Изведнъж Чан каза:

— Не, трябва да се върнем.