Накарай ме

35

Мъжът беше на около четирийсет години, може би малко повече или по-малко, точно на трудно спечеления връх в средата на живота, когато вече не си глупаво момче, но все още не си и старец, и беше изпълнен с натрупани умения, увереност и способности, подплатени с житейски опит. Изглеждаше точно метър и осемдесет на ръст и тежеше около деветдесет килограма. Беше с груби джинси, които съвсем не изглеждаха модерни, носеше колан и бяла риза, отворена на врата, върху която беше облякъл лъскаво синьо бейзболно яке. Светлата му коса беше късо подстригана и прилежно сресана, лицето му беше розово и квадратно, а очите му бяха малки и сини. Приличаше на квартален електротехник, който идва предварително на мястото, за да направи оценка на предстоящата работа.

Ако не беше пистолетът в ръката му. Който приличаше на стар модел „Ругър П85“. Деветмилиметров. Със заглушител, който беше дълъг около двайсет сантиметра. Мъжът го държеше отпуснат до крака си. Насочен към пода. Заедно със заглушителя пистолетът стигаше от средата на бедрото му до средата на прасеца. Изглеждаше дълъг и елегантен.

Една случайна верига в мозъка на Ричър се задейства и достигна до логическо заключение: „Пристигнал е без предупреждение с полет от Лос Анджелис и не е носил пистолет в самолета, значи разполага с оперативна поддръжка в Чикаго, при това на доста високо равнище, като се има предвид, че заглушителите са незаконни в щата Илинойс“.

Рационалната част от мозъка му нареди: „Направи крачка напред“. Той направи крачка напред. Пистолетът подскочи нагоре и мъжът каза:

— Не мърдай.

Ричър направи още една крачка напред, така че стигна до вратата.

— Ще стрелям — каза мъжът.

„Няма да стреляш, тъй като искаш да ме застреляш в стаята, а не в коридора, защото съм прекалено едър, за да ме местиш след това, а също и защото в истинския живот заглушителите не работят така, както във филмите, където просъскват тихо и възпитано, а гръмват адски силно, не много по-тихо от обикновен изстрел, който ще се чуе в цялата къща, ако стреляш в коридора. Така че няма да стреляш. Все още не.“

— Стой на място — нареди мъжът.

Първичната част от мозъка на Ричър реагира: „Ако разполага с оперативна поддръжка в Чикаго, трябва да провериш за подкрепление. Тук е по-лесно да си намериш хора, отколкото заглушител“.

Точно това беше причината да рискува да отиде чак до вратата. Искаше да погледне навън. Но в неясните сенки зад рамото на мъжа не помръдваше нищо. Не се виждаше силует на пристъпващ човек, не се чуваше дишане. Мъжът беше сам.

Ричър остана неподвижен.

— Върни се обратно вътре.

— Какво искаш? — обади се Чан от стаята.

„Няма да кажеш, че искаш да ни застреляш, нищо лично, просто бизнес, защото така ще предизвикаш реакция на последна отчаяна отбрана от наша страна.“

— Искам да поговорим — заяви мъжът.

— За какво?

— За това, което се случва в Мадърс Рест. Мисля, че мога да ви помогна.

„А освен това продаваш и един мост в Бруклин, нали? Не съм вчерашен.“ Ричър не помръдна от мястото си на прага на вратата, застанал леко под ъгъл, така че палецът на предния му крак беше на ръба между пода на коридора и пода на стаята, а мъжът беше на около един метър пред него, на половината разстояние до перилата на стълбищната площадка. Чан беше два метра зад него, все още някъде по средата на стаята.

— Ако искаш да ни помогнеш, защо имаш пистолет? — попита тя.

Мъжът не отговори.

Ричър не беше издържал изпита по шофиране, но беше издържал всички останали. Включително и този по невъоръжен бой. Това звучеше като полезна квалификация, но всъщност не беше така. Цялата идея на армията е да се работи с огнестрелни оръжия при минимален риск за нашия отбор. С други думи, да се застреля лошият от много голямо разстояние с карабина, а ако не стане, да се застреля от по-малко разстояние с пистолет.

Обучението по невъоръжен бой беше нещо допълнително, за което се бяха сетили в последния момент. В него се долавяше известна нотка на неудобство. Ръкопашният бой предполага, че армията се е провалила на етапа с огнестрелните оръжия. А най-лошото от всичко беше, че началниците не знаеха какво да напишат в наръчника. Нито една теория не беше валидна. Бойните изкуства не вършат никаква работа в истинския живот. Джудо и карате са безполезни, ако ги няма тръстиковите постелки, съдията и специалните пижами. Така че невъоръженият бой като цяло прилича на бой в бара. Всичко е позволено, стига да върши работа.

— Остави пистолета и ще говорим — каза Чан.

„Няма да го направи, защото така ще се откаже от единственото си предимство. Ще се озове лице в лице срещу един великан, което не му изглежда особено привлекателно, особено сега, когато великанът го фиксира с изцъкления поглед на психопат.“ Всичко е позволено, стига да върши работа.

Мъжът продължи да държи пистолета до бедрото си. Ричър се приведе няколко сантиметра към него.

„Иска да ме застреля в стаята, а не в коридора. Прекалено съм едър, за да ме мести.“

— Върни се вътре — каза мъжът.

Ричър не отговори.

„Прекалено съм едър, за да ме мести.“

И в този момент ситуацията се промени. Мъжът с пистолета вече не я контролираше. Вече не беше водещата фигура. Беше започнал да отстъпва под натиска. Сантиметър по сантиметър. Защото натискът беше безмилостен. Не и във физически смисъл. Върхът на заглушителя не помръдваше. Но в ума си мъжът с пистолета беше подложен на внезапно и необяснимо обръщане на силите. Изпита усещането, че психопатът го изгаря с някакви смъртоносни лъчи, които излизаха от очите му.

— Не се тревожи — успокои го Ричър. „Бой без правила. Всичко е в главата. Трябва да победиш, преди да започнеш да се биеш.“ — Да видим дали ще намерим начин да те измъкнем от тази бъркотия.

Стандартната му техника, доколкото можеше да се говори за такава — в смисъл на нещо, което върши работа, — като десничар, изправен срещу друг десничар, въоръжен с пистолет, беше да атакува леко напред, но предимно обратно на посоката на часовниковата стрелка. С яростно завъртане от кръста, като експлозия, така че дясното рамо да се завърти като камшик и да повлече със себе си десния лакът, дясната ръка и дясната длан. Дланта да се стовари с всичка сила от вътрешната страна на китката на лошия и след това да я изтласка, да я избута с всички сили, за да извади пистолета от орбита. След това да я сграбчи като клещи, докато другата ръка се изстреля нагоре към ръката с пистолета, лявата към дясната, като в някакъв танц, все едно ще се борят за пистолета. С тази разлика, че няма да се борят за пистолета, а за ръката с пистолета, така че да бъде избутана назад, все по-назад, докато клещите дърпат китката надолу, и в крайна сметка китката да се счупи, а пистолетът да падне от ръката.

„Но сега можеш да си спестиш много усилия, защото той има заглушител. Пистолетът е два пъти по-дълъг, отколкото сочи мускулната му памет. Значи ще бъде лесно. Направи го по бързия начин.“

Ричър направи точно това. Завъртя се от кръста, но с по-късо движение, така че дланта му беше близо до тялото, и не я стовари върху китката на мъжа, а върху самия заглушител, така че да го избута далече настрани, на безопасно разстояние, преди да го сграбчи и да го дръпне с всички сили.

Беше стандартна техника, защото се използваше често в самото начало на боя, тъй като вършеше работа в деветдесет и девет от всеки сто случая. Но този мъж беше стотният случай. Той знаеше какво да направи. Не позволи да бъде изведен от равновесие, като продължава да стиска пистолета.

Вместо това го пусна веднага. Незабавно. Отказа се от него, без да се съпротивлява. Просто го пусна и се завъртя настрани. Това беше единственият добър ход, с който разполагаше. Шансът да прибегне към него беше едно на сто.

Беше добър ход, защото, въпреки че оставяше Ричър в положението на едноличен собственик на смъртоносно оръжие, оставяше оръжието в неподходящото положение. Ричър беше хванал пистолета за заглушителя с дясната си ръка, с дланта напред, и продължаваше да се върти по инерция встрани от целта, така че щеше да му трябва определено време да спре напълно и да осъществи прехвърлянето от дясната в лявата ръка и обратно в дясната. А след това и още време, за да го насочи срещу целта, може би дори малко повече, защото цевта беше по-дълга заради заглушителя. Не можеше просто да го насочи и да стреля. Движението наподобяваше повече на замахване с камшик. И колко време щеше да му отнеме всичко това? Секунда и половина? Две секунди?

„В целия този интервал мъжът, който очевидно е достатъчно интелигентен, за да предприеме такъв ход, вече ще те удря отстрани по главата. Ще те засипва с удари. Може би ще успее да нанесе поне четири в тези две секунди, ако е тренирал на бързата круша. По-добре засега да оставиш пистолета. По-добре да се върнеш към него по-късно. По-добре да се подготвиш за онова, което със сигурност ще последва.“

Ричър отвори ръка и пистолетът падна на пода, а той се зае да се обръща по часовниковата стрелка, като вдигаше лакътя си и се навеждаше така, че първият от ударите рикошира от върха на главата му, а следващото ляво кроше го улучи над ухото. Беше свиреп удар, все едно беше нанесен с железен прът, а после собственият му лакът най-сетне пристигна на необходимото място и очерта нещо като защитна зона във въздуха около него, като блокира и следващия десен прав. Ричър използва собствената си инерция, за да включи в играта и едно ляво кроше от себе си, но ударът над ухото беше извадил от релси движението му по часовниковата стрелка — само с няколко сантиметра, които обаче се оказаха достатъчни да не успее да порази противника, в смисъл че мъжът не отхвърча назад през перилата на стълбищната площадка, а само отметна глава.

И в този момент демонстрира още повече талант. Естественото движение на Ричър беше напред в очакване на следващия удар, с който щеше да сложи край на схватката, в очакване мъжът да се опита да се върне в боя разтърсен, несигурен и беззащитен, но вместо това той отскочи настрани, под ъгъл от деветдесет градуса. Беше великолепно атлетично постижение. Забележително за толкова едър мъж. И му спаси живота. С едно допълнително преимущество. Защото не само беше успял да избегне един впечатляващ удар, но Ричър вече беше отпуснал тежестта си на грешния крак и противникът му веднага се възползва от този факт, направи крачка напред и стовари още един къс ляв удар в бъбрека на Ричър. От този удар щеше да му остане синина.

После мъжът отново отстъпи крачка назад, като боксьор, който се връща в неутралния ъгъл. И остана на мястото си — внимателно, но неподвижно. Изглеждаше доста уверен в себе си. Пистолетът лежеше на мокета в коридора, по средата между краката на Ричър и неговите. Не беше насочен срещу никого, а настрани, все едно засега не беше взел решение — като палеца на римски император, който все още не сочи нито нагоре, нито надолу.

Всъщност не беше точно по средата между тях двамата. В интерес на истината, беше малко по-близо до Ричър. Колко време щеше да му е необходимо, за да го вземе?

„Достатъчно, за да те изрита в главата.“

Или да те простреля в сърцето. Ричър хвърли поглед към дрехите на мъжа. Якето му беше тънко и под него не се виждаха издутини. Беше отворено и не висеше настрани от някаква тежест в джоба. Не криеше нищо. Джобовете на джинсите му бяха невинно отворени. В тях нямаше нищо друго освен въздух и може би пакетче салфетки. Следователно резервното му оръжие беше отзад на колана в плосък кожен кобур на кръста. Доставено от местната оперативна група. Нямаше да може да го извади толкова бързо, но със сигурност щеше да бъде много по-бързо от това един висок човек да се наведе и да се опита да вдигне неголям пистолет от земята, при това с нарушен баланс заради допълнителни двайсет сантиметра метал.

Оттам идваше и увереността на мъжа. Нямаше да изпитва такава, ако му предстоеше ръкопашен бой. Никой не се чувстваше по този начин, когато се изправеше срещу Ричър. Но мъжът явно беше доста добър.

Ричър си помисли, че има само един малък проблем. А именно, че той всъщност нямаше нужда да вдига пистолета от пода. В действителност щеше да бъде достатъчно да го достигне с крака си и да го ритне назад, към Чан. Това щеше да промени баланса на силите.

Но щеше да бъде трудно за изпълнение. И бавно. Движението щеше да бъде тромаво и неестествено. А след това щеше да е необходимо още определено време, през което самата Чан да го вдигне от пода, да се изправи, да се прицели и да стреля. Мъжът нямаше да може да извади пистолета си светкавично, но със сигурност щеше да го направи много по-бързо от тях. В това почти нямаше място за съмнение. Значи имаше проблем, но проблемът не беше голям.

„Време е да го объркаш.“

Ричър направи крачка назад. Голяма крачка. Пропорциите се промениха. Сега пистолетът на пода беше по-близо до мъжа. Който пристъпи напред. Към него. Беше неизбежно. Такава е човешката природа. Трудно е да избуташ някого насила, но е лесно да го повлечеш със себе си. Мъжът щеше да положи големи усилия да не отстъпва от мястото си, ако бъдеше подложен на насрещен натиск, но не демонстрира подобна решителност в обратната посока. Вместо това веднага направи крачка напред. И това беше първата му грешка. Мъжът прояви слабост. Но не го разбираше. Според него всяка позиция в коридора беше толкова добра, колкото и останалите. В действителност новата дори му изглеждаше по-добра. Защото така пистолетът на пода беше точно в краката му. Можеше да си го вземе когато поиска. И тогава щеше да има два пистолета, а Ричър нямаше да има нито един. Което изглеждаше по-добре за него.

Но не беше. Заради изкушението. Заради настойчивата нужда да го направи. Мъжът разполагаше с лесен достъп до две огнестрелни оръжия, но в действителност нито едно не беше в ръката му. Бяха толкова близо, а в същото време толкова далече. Мозъкът му беше претоварен от бъдещите възможности. Той вече мислеше с няколко хода напред и си представяше солидната тежест в ръката си, набраздената ръкохватка в дланта си, твърдия горещ спусък под показалеца си. Усещаше се неуязвим. Предвкусваше победата. Добре свършената работа. Беше толкова близо. И за да го постигне, трябваше само да се наведе и да вдигне пистолета от пода, бързо като светкавица, или да отметне якето си и да посегне назад към кобура на кръста си, да извади другия пистолет от там, да се прицели и да стреля.

Нищо повече.

Беше толкова близо. Толкова изкушаващо. Но и двете маневри щяха да му отнемат време. Около една секунда. Или малко повече. И двете маневри щяха да излъчат ясен сигнал. Нямаше да остане никакво място за съмнение. Ричър щеше да разбере точно какво следва. А той беше само на две крачки от него. Беше едър, но очевидно беше и подвижен. А и колко подвижен му трябваше да бъде? Ако мъжът посегнеше към пистолета на пода, следваше ритник в лицето. Със сигурност. Ричър щеше да направи само една крачка и „бум“. С десния крак след леко пристъпване напред. Все едно изпълняваше дузпа. Целта щеше да бъде точно пред него, на подходящото място, в подходящия момент, на подходящата височина. Щеше да си го проси. Целта щеше да бъде лицето му.

А ако посегнеше към кобура, следваше ритник в топките. Със същата сигурност. Мъжът щеше да се бие с едната ръка зад гърба, съвсем буквално. Лакътят му щеше да бъде извит в неудобно положение. Щеше да бъде напълно открит.

Разполагаше с лесен достъп до две огнестрелни оръжия, но нито едно от тях не беше в ръката му.

Изкушение. Настойчива нужда. Разсейване.

Ричър направи половин крачка към него. Геометрията се промени. Разстоянието се скъси. Фокусът се изостри. Напрежението се повиши. Бяха лице в лице, на метър и половина един от друг. Мъжът изглеждаше спокоен на повърхността. Но Ричър виждаше под нея. Противникът му потръпваше. Това беше физическото проявление на дилемата, която го измъчваше. Искаше му се да се наведе или да посегне зад гърба си. Или едното, или другото. Или и двете. Желанието беше неконтролируемо. Непрекъснато извършваше микроскопични движения в едната и в другата посока. Първо опитваше едното, после другото. Тялото му потрепваше и се разтърсваше. Очите му подскачаха. Нагоре, надолу, нагоре, надолу. Толкова близо, но и толкова далече.

— Как се казваш? — попита го Ричър.

— Защо питаш? — каза мъжът.

— Явно вече се запознахме. Защо да не се представим официално?

— Защо да го правим?

— Може би е добър ход от твоя страна. Може би ще ме накара да те възприема като човешко същество. А не просто като противник. Може би няма да те удрям толкова силно. Поне така се смята в днешно време. Жертвите трябва да се представят като хора.

Тялото потръпваше. Очите подскачаха нагоре и надолу. Толкова близо и толкова далече.

— Аз не съм жертва — каза мъжът.

— Все още не — кимна Ричър.

Чан се обади зад гърба му:

— Няма нужда да се стига дотам. Отстъпи назад и вдигни ръце. Тогава ще говорим. И можем да се разберем. Ти все още не си ни направил нищо лошо.

Мъжът не отговори. Очите му подскачаха нагоре и надолу. Ричър виждаше, че му се иска да използва пистолета на пода. И защо не? Това беше оръжието, което беше избрал първоначално. Сигурно си имаше причина. Беше оръжието със заглушителя. От оперативна гледна точка беше по-добро. А сигурно и от сантиментална гледна точка. Мъжът може би все още не си даваше сметка, не и с рационалната част от мозъка си. Но беше под въздействието на тази мисъл. Можеше да вдигне пистолета от пода и щеше да се върне в началото на играта. На първо квадратче. Все едно нищо не се е случило. Можеше да вдигне пистолета си от пода и отново да бъде такъв, какъвто беше преди.

— Как се казваш? — попита го Ричър.

— Кийт Хакет.

— Аз съм Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Мъжът не отговори.

— Но ти вече знаеш имената ни — сви рамене Ричър.

Все така нямаше отговор.

— Значи това е цената. Както спомена моята колежка, няма нужда да се стига дотам. Поне от твоя страна. Трябва само да ни кажеш кой ти е казал нашите имена. Кой ти е възложил тази задача. На кого се обаждаш всяка вечер, за да докладваш за напредъка в изпълнението ѝ. Ако ни кажеш, ще те пуснем да си ходиш.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Идеята е доста проста, господин Хакет. Ако ни кажеш, ще си тръгнеш от тук. Ако не ни кажеш, няма да си тръгнеш от тук. Може би няма да си в състояние да си тръгнеш от тук. Тези ситуации са непредвидими. Уврежданията може да се окажат сериозни.

Отговор нямаше.

— Спомни си за старите светофари — продължи Ричър. — Когато все още светеха думи, а не човечета. „Премини“ или „Не преминавай“. Това е твоят избор, господин Хакет.

Мъжът остана неподвижен за миг, за пръв път от много време насам. После посегна за пистолета на пода. Наведе се със сила, по-голяма от гравитацията, приковал очи в наградата, като вече протягаше ръце, готов да го сграбчи, а лицето му беше извърнато настрани, защото знаеше какво ще последва, но се надяваше, че няма да бъде фатално.

Но нямаше как иначе. Лицето на мъжа беше извърнато назад и настрани, така че кракът на Ричър го улучи под брадичката като някакъв чудовищен ъперкът от боксьор тежка категория, който е скрил подкова в ръкавицата си. Мъжът полетя назад в цял ръст. Беше наясно — трябваше да му се признае, — че ако остане на пода, това ще бъде краят. Така че успя да изпълзи настрани, на лакти и колене, и дори да се изправи на крака, като разтърсваше рамене, примигваше и размахваше ръце пред себе си. Не изглеждаше добре. Челюстта му очевидно беше счупена. Беше изгубил и няколко зъба. Това бяха сериозни увреждания. Но технически погледнато, както щеше да каже някой съдия, те не го изваждаха от играта, не и при настоящите обстоятелства. Освен ако не се канеше всеки момент да се поздрави с победата си.

Ричър наблюдаваше дясната ръка на мъжа. Пресметна, че ще се раздвижи по един от три възможни начина. Най-умното щеше да бъде да се вдигне веднага в знак на поражение. Най-глупавото щеше да бъде да се свие в юмрук. Следователно третата възможност беше точно по средата между най-умното и най-глупавото нещо в тази ситуация — да посегне към кобура.

Мъжът посегна към кобура. Но не успя да го достигне. Ръката му се раздвижи назад, лакътят му се изнесе встрани и той обърна длан, за да я пъхне зад гърба си. Лявата му ръка се раздвижи в неловка симетрия с дясната, за да уравновеси тежестта на тялото. Раменете му се откриха и той стана плосък и двуизмерен, все едно беше нарисуван във въздуха. Като хартиена мишена. Като хартиена мишена на стената, използвана за обучение по невъоръжен бой. Няма правила, стига да върши работа. Ричър направи малка крачка напред, а собствената му глава описа широка дъга в сумрачния коридор, заредена с кинетична енергия, с предостатъчно ускорение за колосален, разрушителен удар в лицето на противника и мъжът изведнъж не беше срещу него, а Ричър трябваше да използва всеки мускул в тялото си, за да спре това движение и да не се забие в пода.

От другата страна на стълбищната площадка се отвори една врата и от нея се показа жена с побеляла коса. Автоматичното осветление се включи заради нея.

— Какви сте вие бе, хора? — попита тя.