Накарай ме

21

Чан спря рязко и Ричър се закова до нея.

— Няма свободни стаи — отбеляза той.

— Следващият им ход — кимна тя.

Двамата продължиха все по-навътре в извивката на подковата, така че относителното им положение спрямо сградата се промени и вече можеха да видят групичките мъже, които стояха навсякъде около тях и чакаха — на празните места за паркиране, на бордюрите, на алеите за коли. Бяха общо около трийсет души, включително и онзи от братята Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините. Изглеждаше малко пребледнял, но не беше станал по-малко едър. Злочестият му брат не беше тук. Сигурно още беше в леглото, натъпкан с болкоуспокояващи.

— Отиваме направо в моята стая — каза Ричър.

— Луд ли си? — попита го Чан. — Ще имаме късмет, ако успеем да стигнем до колата.

— Купих си нови дрехи. Трябва да се преоблека.

— Вземи ги с теб. Ще се преоблечеш по-късно.

— Вече направих компромис, като не се преоблякох още в магазина. Не обичам да нося багаж със себе си.

— Не можем да се бием с трийсет души.

Двамата продължиха и спряха на пет метра от стълбището, по което трябваше да минат. До него стояха трима мъже. И тримата гледаха към рецепцията. Едноокият крачеше забързано срещу тях и ръкомахаше. Когато пристигна, той обяви:

— Резервацията на господин Кийвър изтече. Съответно и резервацията на неговата колежка. И се боя, че няма да могат да бъдат подновени. По това време на годината затварям всички свободни стаи за един-два дни за планов ремонт. Мотелът трябва да се подготви за наплива от гости след събирането на реколтата.

Ричър не отговори. „Не можем да се бием с трийсет души.“ Естественият му отговор би бил: „Защо не, по дяволите?“. Беше в кръвта му. Като дишането. Ричър беше роден боец с нужните инстинкти. Това беше най-голямата му сила и най-голямата му слабост. И той със сигурност го съзнаваше, докато мислено разглеждаше проблема от чисто механична гледна точка: трийсет срещу един. Първите дванайсет бяха лесни. В пистолета му имаше петнайсет патрона, а той нямаше да се издъни с повече от три изстрела. Като се имаше предвид, че Чан щеше бързо да схване накъде отиват нещата, тя щеше да добави със собствения си пистолет още шестима към тях. Или там някъде. Беше работила на компютър, но стрелбата щеше да се води от близка дистанция, а мишените бяха многобройни.

След стрелбата щяха да останат може би дванайсет души — повече, отколкото си спомняше да е побеждавал някога наведнъж, но въпреки това би могло да се получи. Предполагаше, че изходът от схватката до голяма степен ще зависи от шока, а шокът със сигурност щеше да бъде значителен. Шумът от изстрелите, проблясването на пламъчета от цевите, летящите гилзи на ярката слънчева светлина на утрото, повалените хора.

Би могло да се получи.

Но не можеше. Той не можеше да се изправи срещу трийсет души. Не и в този момент. Не и докато не разполагаше с по-добри сведения за тях. Все още нямаше никакво сигурно доказателство, че са виновни.

— В колко часа се освобождават стаите? — попита той.

— В единайсет — отговори едноокият, а после веднага млъкна и видимо се смути, сякаш му се искаше да не си беше отварял устата.

— А колко е часът сега? — продължи Ричър.

Едноокият не отговори.

— Часът е девет без три минути — заяви Ричър. — Ще се изнесем много преди единайсет. Обещавам. Така че всички могат да се успокоят. Няма да се случи нищо интересно.

Едноокият остана неподвижен, докато размисляше. Най-сетне кимна. Тримата мъже до стълбището се отдръпнаха само на половин крачка назад, но намеренията им бяха ясни. Нямаше да мръднат от тук, но нямаше и да предприемат нищо. Поне засега.

Ричър се изкачи по стълбището след Чан, отключи вратата и влезе в стаята си.

— Наистина ли ще си тръгнем? — попита Чан. — В единайсет часа?

— Ще си тръгнем преди единайсет часа — отговори Ричър. — Най-вероятно след десет минути. Няма смисъл да оставаме тук. Не разполагаме с достатъчно информация.

— Не можем просто да изоставим Кийвър.

— Трябва да отидем някъде, откъдето поне можем да се обадим по телефона.

Той пусна новите си дрехи на леглото, отвори найлоновите опаковки и свали етикетите им.

— Може би трябва да взема душ.

— Нали си взе душ преди два часа? Чух те през стената.

— Така ли?

— Нищо ти няма. Само се преоблечи.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, заключи вратата от вътрешната страна и сложи веригата. Той занесе дрехите в банята, съблече старите и облече новите. Прибра пистолета в единия си джоб, а в другия сложи четката си за зъби. Прибра парите, картата за банкомата и паспорта си. После сви старите неща на топка и ги натъпка в кофата за боклук. Хвърли един поглед в огледалото. Приглади косата си с пръсти. И беше готов за тръгване.

Чан се обади от другата страна на вратата:

— Ричър, те се качват по стълбите.

— Кои? — подвикна той в отговор.

— Около десет души. Нещо като делегация.

Той чу как тя отстъпи назад. После чу удари по вратата, ядосани и нетърпеливи. Излезе от банята и чу как вратата се тресе на пантите, а веригата дрънчи на мястото си. Видя силуетите на мъжете през прозореца — бяха се скупчили на пътеката пред стаята и някои от тях надничаха вътре през стъклото.

— Какво ще правим? — попита Чан.

— Същото, което щяхме да направим и без това — отговори той. — Ще си тръгваме.

Той се приближи до вратата и свали веригата. После отпусна ръка на бравата.

— Готова ли си? — попита.

— Напълно — отговори Чан.

Той отвори вратата. Навън настъпи раздвижване и най-близкият от мъжете направи крачка напред, понесен от инерцията. Ричър го подпря с длан на гърдите и го блъсна назад. Не се постара да го направи по-леко, отколкото трябваше.

— Какво има?

Мъжът възстанови равновесието си и каза:

— Току-що промениха часа, в който се освобождават стаите.

— На колко?

— На веднага.

Ричър виждаше този мъж за пръв път. Имаше големи ръце и широки рамене, лицето му беше насечено от бръчки, а дрехите му бяха потънали в мръсотия. Явно по някакъв начин го бяха избрали за водач. За говорител. Несъмнено беше най-опасното куче от местната глутница, поне според общоприетото мнение.

— Как се казваш? — попита го Ричър.

Мъжът не отговори.

— Не е сложен въпрос — отбеляза Ричър.

Все така нямаше отговор.

— Да не би да се казваш Малоуни?

— Не — ухили се мъжът и в гласа му прозвуча нещо особено, все едно въпросът беше глупав.

— Защо този град се казва Мадърс Рест? — попита Ричър.

— Не знам.

— Слезте да чакате долу. Ще си тръгнем, когато сме готови.

— Ще чакаме тук — настоя мъжът.

— Долу — повтори Ричър. — Има два начина да стигнеш до там. Вторият начин е да те хвърля с главата надолу през перилата. Ти решаваш. За мен няма значение как ще стане.

Едноокият стоеше долу на паркинга и гледаше нагоре към тях. Куфарите бяха преместени по-близо до колата. Бяха оставени един до друг на асфалта до багажника. Мъжът с големите ръце и мръсните дрехи направи някакъв странен жест — равни части свиване на рамене, заплашителна усмивка и кимване — и отговори:

— Добре, имате още пет минути.

— Още десет — каза Ричър. — Мисля, че ще ни трябват точно толкова. Съгласен ли си? И ще бъде по-добре да не се качваш повече по тези стълби.

Мъжът го погледна с нещо като безмълвно предизвикателство.

— Какво работиш? — попита го Ричър.

— Гледам свине.

— Цял живот?

— От дете.

— На едно и също място?

— Общо взето.

— Значи не си бил в армията?

— Не.

— И аз така си помислих — каза Ричър. — Оставихте ни да заемем по-високата позиция. А това беше глупаво от ваша страна. Защото трийсет души не означават нищо, ако се налага да се качват по стълбите двама по двама. Вече знаете, че сме въоръжени. Можем да ви отстрелваме един по един като врабчета. От вътрешността на тази сграда, построена от бетон. А вие не можете да ни направите нищо, освен ако не носите гранатомети, но според мен не носите. Така че за теб ще бъде по-добре да не се качваш повече по тези стълби. Особено ако си най-отпред.

Мъжът не отговори нищо. Ричър направи крачка назад и затвори вратата в лицето му. Чан се обади:

— Ако целта ни е да си тръгнем от тук живи, според мен не бива да ги ядосваш.

— Не съм съгласен — отговори Ричър. — Защото в момента, в който си тръгнем, те ще започнат да си задават един въпрос. Дали ще се върнем? Този въпрос ще се превърне в тема на голям дебат. Ако си бяхме тръгнали мирно и кротко, те щяха да разберат, че се преструваме. По-добре да ги оставим с впечатлението, че са успели да ни отблъснат.

— Те наистина успяха. Сам каза, че не разполагаме с никаква информация.

— Казах, че не разполагаме с достатъчно информация. Но все пак знаем нещо.

— Какво знаем?

— Знаем, че служителят от мотела току-що докладва за ситуацията. Той информира шефа си, че ще си тръгнем до единайсет часа, но това не се оказа достатъчно. Компромисът не беше приемлив за неговия шеф. Неговият шеф иска да се разкараме от тук веднага. Затова изпратиха и тези десет души, които да ни предадат новото съобщение. А това съобщение не беше същото, което получихме снощи. Снощи ни посрещнаха с отворени обятия. Какво се е променило?

— Жената в бяло — каза Чан.

— Точно така. Същият тип, който сега държи да се разкараме веднага, снощи не искаше да предизвиква конфликт, докато тя беше в мотела. Но сега, след като вече е заминала, всичко се връща към обичайното си положение.

— Каква беше тя? И къде е заминала?

— Не знаем. Не знаем и за мъжа с костюма. Но знаем, че те са важни. По такъв начин, че всички трябваше да се държат прилично, докато те бяха тук. Видях как служителят от мотела се хвана да подрежда, преди да пристигне колата за мъжа с костюма. Подреди всички столове в една линия. Преди мъжът да види мотела на светло.

— Не са инвеститори. Не и от тези, които реално обикалят страната, за да оглеждат придобивките си. Не създаваха впечатление за такива. А аз прекарвам много време с инвеститори.

— Тогава какви са?

— Нямам представа. Може да са важни гости или големи клиенти. Или нещо подобно. Как да разберем? Може да са бегълци от закона. Може би това е някакъв нелегален канал за бягство с железницата. Но само за ексклузивни клиенти. В първа класа. Пътуват на спокойствие, гарантират им удобна нощувка и ги превозват до гарата и обратно с кадилак. Само за престъпници от най-висша проба.

— Възможно ли е жената да се облече специално за този повод?

— Не ми се вярва.

— Съгласен съм, че прилича на нелегален канал за контрабанда на хора — каза Ричър. — Слизат от влака, прекарват нощта в мотела и на следващия ден продължават с колата. Всичко изглежда много временно. И еднопосочно. Все едно това е спирка от по-дълго пътуване.

— От къде до къде?

Ричър не отговори.

— И какво ще правим сега? — попита Чан.

— Ще тръгнем на запад и ще вземем решение, когато телефонът ти започне да работи.

Точно след десет минути двамата отвориха вратата и излязоха от стаята. Трийсетимата мъже все още бяха долу, скупчени на отделни групички от по двама, трима и четирима, като всички заедно обграждаха малкия зелен форд във формата на грубо очертан полукръг. Най-близо до колата, на около три метра, стоеше свинарят. До него беше пребледнелият Мойнахан. И двамата изглеждаха напрегнати и нетърпеливи. Ричър пъхна ръка в джоба си, постави дланта и три пръста върху пистолета и тръгна надолу по стълбите, а Чан го последва на една крачка разстояние. Двамата стигнаха долу, тя натисна копчето на дистанционното и вратите се отключиха с накъсано изщракване, което отекна много шумно в тишината.

Ричър застана до багажника, погледна свинаря и каза:

— Тръгваме веднага след като приберете куфарите ни.

— Приберете си ги сами — отговори свинарят.

Ричър се подпря на форда с ръце в джобовете и крака, кръстосани на глезените. Приличаше на човек, който просто чака. И разполага с цялото време на света.

— Очевидно не сте изпитали никакво неудобство, когато сте ни събрали багажа и сте донесли куфарите тук. Затова предполагам, че нямате принципни възражения да ни пипате нещата. Или пък алергия. Или някакво друго възпрепятстващо обстоятелство. И така, сега е моментът да си свършите работата докрай. Приберете куфарите в колата и ние си тръгваме. Нали това искате?

Мъжът не отговори.

Ричър продължи да чака. Тишината стана още по-дълбока. Чуваше се как вятърът поклаща пшеницата на сто метра от групата. Никой не помръдваше. После един от мъжете погледна към този до себе си, който отвърна на погледа му, и съвсем скоро вече всички бяха заети да се споглеждат, кратко и остро, сякаш водеха помежду си яростен безмълвен спор дали трябва да пожертват достойнството си в името на резултатите. „Приберете куфарите в колата и ние си тръгваме. Нали това искате?“

„Приберете си ги сами.“

В крайна сметка един от мъжете зад свинаря наруши дисциплината и направи крачка напред. Явно беше прагматик. Той се приближи до колата, вдигна капака на багажника и прибра куфарите в него — първо този на Кийвър, после този на Чан.

Накрая затвори багажника и отстъпи крачка назад.

— Благодаря — каза Ричър. — Пожелавам на всички ви много приятен ден.

Той отвори вратата на мястото до шофьора и седна в колата. Чан седна зад волана. Двамата едновременно затвориха вратите и Чан запали двигателя. Даде на заден, за да излезе от мястото си на паркинга, завъртя волана и пое напред към малкия площад, откъдето продължи на север покрай закусвалнята и смесения магазин и стигна до стария маршрут на заселниците. Зави наляво и се отправи на запад, а шосето се протегна пред тях чак до златистата мараня на хоризонта, остро като върха на игла.

— Ще се върнем ли? — попита тя.

Ричър свали ръка от пистолета си — за пръв път, откакто беше излязъл от стаята в мотела.

— Предполагам, че ще се наложи да се върнем — каза той.