Накарай ме

56

Ричър застана на пост на верандата пред входа на къщата. Чан и Уестуд влязоха вътре, за да я претърсят. Той се оглеждаше внимателно. Вторият изход можеше да бъде навсякъде. Неприятните изненади можеха да дойдат от всяка възможна посока. Но не дойдоха. Не се случи нищо.

Две минути по-късно Чан се върна и каза:

— Намерихме основния вход. Уестуд го държи на мушка. Вътре е лудница.

Тя зае неговото място на верандата, а той влезе вътре и откри Уестуд, застанал в коридора пред спалнята. Уестуд охраняваше някакво помещение, което преди сигурно се беше използвало като килер за одеяла и чаршафи.

Сега в него имаше капак на пода, разположен под ъгъл от четирийсет и пет градуса между задната стена и пода. Явно под него имаше стълбище. Стълбище, което несъмнено водеше към подземно помещение. Капакът беше затворен, но като всички изходи на укрития срещу торнадо се отваряше навън. Така силата на вятъра никога не можеше да го отвори навътре.

Ричър прецени разстоянието — ширината на коридора плюс дълбочината на килера до средата на капака, разположен под ъгъл между стената и пода — и отиде да потърси дневната, където видя какво беше имала предвид Чан, когато нарече мястото лудница.

Беше като апартамента на Питър Маккан в Чикаго, но десет пъти по-хаотично. Навсякъде имаше компютърни монитори, поне двайсет на брой, както и десетки клавиатури, настолни компютри и високи редове от бръмчащи електронни компоненти, купища устройства за външна памет, вентилатори и разклонители, и мигащи светлинки, но най-вече кабели: цели километри кабели, някои на снопове, други на кълбо, трети навити на руло.

В момента Ричър не се интересуваше от тези неща.

Той продължи нататък и откри кабинет. Видя един диван, голям, стар. На него с лекота щяха да се съберат трима души. От двете страни имаше екстравагантни облегалки за ръцете. Беше достатъчно дълъг за това, за което му трябваше. Той го завлече обратно по пътя, по който беше дошъл, до коридора пред спалнята. Там го изправи, избута го напред и го пусна да се стовари обратно, на едната си страна, така че да се заклещи между капака и отсрещната стена.

Единият изход беше запечатан.

След това тримата застанаха на верандата и се опитаха да преценят къде би трябвало да бъде вторият изход. Караха, общо взето, по усет, сочеха с ръце, жестикулираха и се оглеждаха. Както повечето къщи, и тази беше с правоъгълна форма, така че подземното укритие също трябваше да бъде правоъгълно и да е разположено в същата посока. Със сигурност. От архитектурна гледна точка това беше най-простото решение. А човешката природа подсказва, че ако основният вход е в единия край, допълнителният изход би трябвало да бъде в другия. Значи тунелът щеше да минава по дължината на къщата, перпендикулярно на задната стена, и щеше да води към бараката с генератора или може би към по-малката постройка до нея.

Беше по-логично да води към бараката с генератора. Основата ѝ беше от бетон, с подходяща конструкция, така че да се свърже по-лесно с изхода от тунела. Над повърхността на земята имаше работно пространство, което се проверяваше често. Беше чисто, ефикасно и безопасно. Не се натрупваха боклуци. Там беше идеалното място за капак на тунел за бягство. По естествени причини.

Но по неестествени причини по-скоро щяха да изберат по-малката постройка. Защото не се надяваха да избягат само от природните стихии. Най-лошият възможен сценарий включваше хора. Нямаше да има никакъв смисъл да излизат от тунела на най-логичното място за това.

По-малката постройка имаше двойна врата като стар гараж. Катинарът беше ръждясал в отворено положение, което според Ричър беше допълнително доказателство. Щеше да бъде най-сигурно изобщо да няма катинар. Ключовете можеха да изчезнат. Няма полза да бягаш, ако трябва да прекараш следващата нощ заключен в хамбара.

Тримата отвориха широко вратите и видяха множество боклуци. Най-вече метал за скрап и стари кутии от боя. На пода беше захвърлено голямо платнище, изпръскано с боя. Това не беше работно пространство. Не се проверяваше често. Не беше чисто, ефикасно или безопасно. Не беше логичен избор.

С едно изключение.

Боклуците изглеждаха някак подредени. Имаше празно място там, където според логиката и законите на гравитацията не биваше да има такова. Имаше и други празни места, които бяха някак свързани помежду си, все едно човек можеше да прескача от едното към следващото и да излезе навън по най-бързия начин.

Най-голямото празно място беше точно над лека издутина в платнището, изпръскано с боя. Ричър го дръпна встрани и под него се показа същият капак като онзи, който бяха видели в къщата. Но този път не беше разположен под ъгъл, а хоризонтално на пода, циментиран от всички страни.

И беше затворен.

— Отлично — каза Ричър.

Чан отиде да намери пикап с ключове на таблото, а Ричър и Уестуд се заеха да разчистват металните отломки, така че тя да може да го вкара вътре.

Чан се върна зад волана на същия пикап, който бяха видели по-рано, когато изхвърча от уличката зад закусвалнята. Тя го вкара и се зае да маневрира с него, докато не спря предното ляво колело точно в центъра на капака.

Вторият изход също беше запечатан.

Чан слезе от пикапа и огледа металните отломки.

— Какви са тези неща, по дяволите?

Това беше добър въпрос.

Всички метални парчета бяха от въглеродна стомана — някои бяха тръби с квадратно сечение, други бяха солидни пръти, трети бяха от дебела ламарина, оформена в странни извити форми. Всички бяха ръждясали и повечето бяха изцапани с черни петна от някаква боя или смазка. Повечето от тръбите и всички пръти бяха заварени във формата на нещо, което приличаше на части от ограда. Някои части бяха метър на половин метър, други бяха метър на метър, трети бяха два метра на един метър. Всички бяха захвърлени на обща хаотична купчина.

И нито едно от тях не беше на мястото си тук. Оградата, която бяха съборили с багера, беше от дървени стълбове, между които беше опъната бодлива тел. В целия имот нямаше нито една метална ограда. Както и в целия окръг, поне доколкото беше видял Ричър. Може би нямаше такава и в целия щат. Освен това частите не съвпадаха помежду си. Не бяха с едни и същи размери. Нямаше никакъв смислен начин да бъдат сглобени. Никой не издигаше ограда, висока половин метър на едно място, два метра на следващото и метър веднага след това. А и някои от отворите за сглобяване на отделните парчета не бяха от една и съща страна. Някои бяха подредени вертикално, други — хоризонтално.

И някои от частите имаха панти.

Не беше ограда.

— Господи — изохка Чан. — Това са клетки.

Ламарината беше нарязана на ивици, а след това беше оформена в извити форми. Ръждясали и изцапани с черни петна като всичко останало. Имаше халки с панти, с диаметър около осем сантиметра, за които бяха заварени допълнителни полукръгли скоби.

Бяха окови.

Имаше халки с панти, с диаметър около петнайсет сантиметра, за които бяха заварени дълги шипове.

Бяха хомоти.

Имаше грубо оформени железни маски, клещи и пирони.

— Черните петна — каза Чан. — Мисля, че са от кръв.

Тримата излязоха през двойната врата и застанаха на слънце. Лъчите на слънцето сякаш бяха студени. Те се обърнаха и погледнаха обратно към къщата. И постройката с апартамента за самоубийци до нея.

— Следващата част е по желание — каза Ричър.

Той закрачи към къщата. Чан го последва. Уестуд се поколеба за миг, после забърза да ги настигне.

Апартаментът за самоубийци беше в сграда, която беше наполовина колкото къщата. Имаше основа от бетон, висока до коляното и покрита с оранжеви пръски от дъждовете, които бяха разплисквали калта от локвите. Над основата се виждаше външната облицовка на стените, изработена от масивни насмолени дъски. Покривът беше от здрави плочи. Стандартна конструкция, построена здраво и солидно, за да издържи дълго време. Под стрехите влизаше електрически кабел, дебел колкото пръста на Ричър.

Постройката нямаше прозорци. Вратата беше заключена.

— Готови ли сте? — попита Ричър.

— Не особено — каза Чан с глухо примирение.

Той си спомни как се беше привела към него в офиса на шофьора на кадилака, за да погледне в телефонния указател. На буквата „М“, където търсеха фамилията Малоуни. Спомни си пакетите, доставени от куриерската служба. Имаше два, които очевидно бяха дошли директно от чуждестранните производители. Германско медицинско оборудване от стерилна неръждаема стомана и японска камера с висока разделителна способност. Спомни си ветерана от Пало Алто, озадачен от случайно открития коментар на потребителя, който се казваше Кръв. „Разбрах, че в Мадърс Рест предлагат добри неща.“ В някакъв форум, който ветеранът от Пало Алто не познаваше. За някаква друга общност от хора. Хората бяха ентусиасти на някаква тема, поне така изглеждаше. Много дълбоко, на дъното на Дълбоката мрежа.

Ричър отстъпи назад, закрачи напред и заби петата си в ключалката. Вратата отхвърча, блъсна се в стената и полетя обратно. Той я спря с разперени пръсти и влезе вътре.

Антре. Воня. По-ужасна от тази на свинете. Напред имаше малка кухня, където се виждаха чаши за кафе и бутилки с вода. И жици, кабели, жакове и разклонители, заплетени помежду си, използвани и захвърлени. Работно пространство. Вляво имаше малко фоайе с врата от дясната страна и друга врата в дъното. Вратата от дясната страна беше на баня. Банята не беше нито особено чиста, нито особено мръсна. Място за общо ползване. На отсрещната стена имаше закачалки за палта. Четири закачалки, разположени в редица. Бяха заети, но не от палта.

На закачалките имаше гумени престилки. Престилките бяха изцапани с кафяви и черни петна.

Ричър побутна вратата в дъното на фоайето. Беше отключена. Главата го болеше.

— Готови ли сте? — попита той.

— Не особено — каза отново Чан.

В гласа ѝ се долавяше глухо примирение.

Той отвори вратата. Вътре беше тъмно като в рог. И вонеше. Беше студено. Шумовете отекваха като в голямо празно пространство. С твърди повърхности. И се отразяваха в някакви големи предмети. Той протегна ръка по стената, като търсеше ключа за осветлението.

Намери един. И го завъртя.

Пред него беше жената в бяло. Но не отиваше на градинско увеселение в Монте Карло. Нито в кметството, за да се омъжи за пети път. Нито в апартамента с релаксираща атмосфера, където да може да се настани удобно и да изпие напитка с нембутал или да си легне, докато старият осемцилиндров двигател дискретно върши работата си.

Нищо подобно. Жената беше прикована за китките за стената, облицована с бели плочки. Беше увиснала на оковите си. Всичко наоколо беше изпръскано с кръв. Жената беше напълно мъртва.

Ричър не беше квалифициран патолог, но можеше да предположи, че жената е пребита до смърт с бейзболна бухалка. На пода лежеше една, покрита със засъхнала кръв. Кръвта беше започнала да почернява, както петната по металните части. Тялото на жената беше покрито с тъмни синини и от него стърчаха счупени кости. Черепът ѝ беше смачкан. Косата ѝ беше сплъстена. Тясната бяла рокля беше подгизнала от кръв и повръщано.

Срещу жената имаше цяла редица телевизионно оборудване. Имаше три видеокамери на стабилни триножници и осветление за снимки на стойки, пред което висяха листа полупрозрачно фолио за регулиране на светлината. По пода се виеха кабели. Белите плочки образуваха нещо като сцена. Покриваха цялата задна стена, най-долната трета от страничните стени и най-задната трета от пода. Като арена. Сигурно грейваха в бяло, когато се включи осветлението. На техния фон всичко щеше да се вижда ясно. С големи подробности. Бели плочки, изцапани с розово.

Над сцената имаше микрофони. Бяха два. За стереозвук.

На триножника на едната видеокамера беше закачен лист хартия. Беше разпечатка на съобщение, изпратено по електронната поща. Съобщението гласеше: „Искам да гледам надута кучка, пребита с бухалка. Да прилича на директорка. Колкото се може по-дълго. Първо краката. Накарайте я да повтаря: „Съжалявам, Роджър, съжалявам, Роджър“. Готов съм да платя сто хиляди“.

Беше някаква друга общност от хора. Хората бяха ентусиасти на някаква тема.

Уебсайтът за ентусиастите се казваше „Мадърс Рест“, също като примамката. Уестуд и Чан успяха да включат компютрите. След като се върнаха обратно в къщата. Целият уебсайт беше посветен на излъчването на видеозаписи. Платено излъчване. За много пари. Най-евтиният запис струваше колкото един автомобил. Най-скъпият се казваше „Гладна смърт“. Вероятно заради продължителността си. Гладната смърт означаваше много работни часове. Следващият по цена беше „Бременна и изкормена“. „Прострелян в корема“ също беше скъп. Имаше класация на най-популярните. И списък на онези, които бяха гледани най-скоро. В най-различни категории. Жертва от мъжки пол, жертва от женски пол, двойки, млади, стари, чернокожи, бели, отрязване, пронизване, пребиване, бормашини, екстремно проникване, медицински експерименти, електрошок, удавяне и разстрел.

Имаше и секция за поръчки на клиента. Пето ниво. Членовете на общността се приканваха да се свържат с уебсайта, за да направят поръчка. Тя можеше да бъде описана с подробности. Ако желаеха, можеха да изпращат цели сценарии. Щеше да бъде направено всичко възможно, за да бъдат изпълнени. Всичко зависеше от това дали ще се появи подходящ изпълнител на главната роля. Не се изискваше плащане, докато не бъде постигнато съгласие за кастинга и цената.

Чан прехвърли списъка до края и каза:

— Вижте това.

В гласа ѝ се долавяше глухо примирение.

Ричър погледна към монитора. Последният добавен запис във видеотеката на Мадърс Рест беше направен току-що и вече беше достъпен за гледане. Заглавието му беше „Слаб мъж с натрошени ребра“.

Човекът от влака. С костюма и официалната риза. И хубавата кожена чанта. Той беше слаб.

Главата на Ричър го болеше.

Чан се върна назад в списъка, от най-новите към предишните записи, и спря на един, който се казваше „Депресирана двойка се депресира до смърт“.

— Това сигурно са Майкъл Маккан и приятелката му Изход. Нали?

Ричър не отговори.

— Вижте това — каза Уестуд.

Беше влязъл в някаква основна директория. Сочеше колона от цифри.

— Да ги наречем филми — каза той. — Защото това са филми. Филми с реално записани убийства. Някои са много дълги. Най-краткият е два часа. Най-старият е отпреди пет години, а най-новият е качен вчера.

Той прокара пръст надолу по монитора.

— Познайте колко филма са заснети, преди Маккан да ми се обади за пръв път.

— Двеста — каза Ричър.

— А сега вече са двеста и девет.

Ричър не отговори.

— Искате ли да гледате „Безкрайна смърт“? — попита Уестуд.

— Не.

— Чудя се как щеше да се казва филмът, в който участвам аз.

— Може би „Смъртоносен репортаж“. Щяха да те намушкат до смърт с писалки.

— Докога ли продължава измамата? Кога ли се досещат хората? Едва след като влязат в тази стая?

— Според мен се досещат, когато шофьорът на кадилака им отвори вратата и подушат свинете. Според мен от този момент нататък всичко започва.

— Трябва да ги попитаме — каза Ричър — Знаем къде са изродите, които са организирали тази гадост.

Тримата отидоха до коридора пред спалнята. До помещението, където преди бяха държали одеяла и чаршафи. До дивана, който беше заклещен на едната си страна между капака на пода и отсрещната стена.

— Ще бъде по-лесно да преместим пикапа — каза Ричър.

— Добре ли си? — попита го Чан.

Той кимна.

— Доколкото е възможно при тези обстоятелства.

Тримата излязоха през входната врата и се приближиха до мястото, където бяха пресметнали, че се намира изходът от тунела — малката постройка с двойната врата. Чан се качи в пикапа и даде напред. После слезе от него, като остави двигателя да работи, и погледна към капака.

— Как искаш да го направим?

— Съмнявам се, че точно в момента са приклекнали точно отдолу. Но трябва да сме подготвени за най-лошото. Затова Уестуд ще отвори капака и ще се отдръпне, а ние ще се прицелим надолу в отвора. Става ли?

Тя кимна. Уестуд кимна. Ричър зае позиция от дясната страна, насочил автомата си към тунела. Беше заредил нов пълнител в режим на автоматична стрелба. Чан направи точно същото, но от лявата страна.

Уестуд се наведе и хвана дръжката на капака. Дръпна го и отскочи назад.

Под капака нямаше отвор.