Накарай ме

43

Тя измина двайсет метра надолу по улицата, направи обратен завой до отсрещния тротоар, потегли бавно и спря до бордюра точно преди първото възможно място, което се виждаше от вътрешния двор. По този начин Ричър се озова на около двайсет метра от целта. Шест до портала и още четиринайсет през двора. С един десен завой. Той отвори вратата от своята страна и излезе. Нямаше лесен начин да скрие пистолет със заглушител, така че той го отпусна до крака си, дълъг и заплашителен, от средата на бедрото до средата на прасеца. Оръжието изглеждаше съвсем недвусмислено. Но Ричър се надяваше акустичните му преимущества да си струват външния вид — в работно време, недалече от центъра на шестия по големина град в Америка.

Той направи шест крачки по тротоара и зави навътре в двора. Зад портала нямаше охрана. Право пред него бяха контейнерите за боклук. Зад тях беше градинката. Зад нея беше дебелият мъж. Той продължаваше да говори. Не поглеждаше към него. Все още не. Латиноамериканецът продължаваше да стои мирно с вдигната брадичка и неподвижен поглед и да понася наказанието. Ричър продължи да крачи към тях — енергично, но без да прибързва, — като държеше пистолета насочен към земята, а стъпките му отекваха толкова силно от асфалта, че изглеждаше невъзможно дебелият мъж вече да не е погледнал към него. Е, все още не беше. Мъжът продължаваше да говори и Ричър чуваше гласа му — със същата безизразна интонация, която бяха доловили по телефона, мъжът укоряваше, мъмреше и унижаваше своя служител, а главата му подскачаше над необятната месеста подложка на врата му.

После мъжът погледна към него. Обърна глава, напълно независимо от неподвижното си тяло, и устата му се отвори, а Ричър прекрачи над символичната бяла ограда, висока трийсет сантиметра, стъпи на лъскавата изкуствена трева, вдигна пистолета и направи още една крачка.

В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък и лаконичен разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта, като че ли споменаването на жертвите като Емили Леър, Питър и Лидия Маккан или внуците на пазача от портала е в състояние да повика духовете им и да ги утеши, а също и защото лошият трябва да получи възможността да се покае или да просъска нещо в смисъл, че не се разкайва за нищо. И в двата случая историята може да се превърне в легенда в зависимост от следващата реплика на героя.

Но легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго. Ричър не каза нищо и застреля дебелия мъж в главата, два пъти — пуф-пуф. После погледна към вратата на кухнята. Която си остана затворена. Заглушителят работеше доста добре на открито.

Ричър се обърна и прекрачи оградата в обратната посока. Латиноамериканецът се обади зад гърба му:

— Грасиас, омбре.

Ричър се усмихна. За нещастния човечец цялата история беше като манна небесна. Беше се случило, общо взето, това, за което се беше молил през всяка минута от разговора. Буквално. Точно за това се беше молил. „Моля те, Господи, нека да дойде някой и да застреля този кучи син в главата.“ Истинско чудо. Човекът със сигурност щеше да отиде на църква тази неделя.

Ричър прекоси двора в обратната посока по същия път със същата скорост — енергично, но без да прибързва. Докато крачеше, избърса пистолета в ризата си и го хвърли в първия контейнер за боклук, до който стигна. След това продължи навън през портала и в момента, в който го видя, Чан включи на скорост. Той се качи в колата и тя потегли.

Уестуд беше избрал един модерен хотел до Скотсдейл, а движението беше натоварено, защото беше започнало следобедното задръстване, така че, когато пристигнаха, вече се стъмваше. Двамата откриха журналиста в бара на хотела — изглеждаше точно по същия начин, с разрошена коса и неподдържана брада, туристически дрехи с много ципове и огромна брезентова чанта в краката си. Четеше книга за марихуаната. Може би това щеше да бъде темата на следващата му статия.

Чан се настани до него, за да му разкаже подробно какво се беше случило междувременно, а Ричър отиде до тоалетната, за да измие поредните следи от барут по ръцете си. Когато се върна, Уестуд го попита:

— Вярваш ли, че съществува журналистическа етика?

— Сигурно за всеки журналист е различно — отговори Ричър.

— Значи по-добре да се надяваш аз да нямам такава. Защото от това, което ми разказа току-що госпожа Чан, съвсем логично може да се достигне до заключението, че днес си извършил четири убийства.

— Едното от тях — два пъти — кимна Ричър.

— Не е смешно.

— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Правата за книгата са твои, а не мои. Някой друг може да опише историята, след като свърши.

— Значи все пак има история?

— Остават само три неща, за които не сме сигурни.

— Кои са те?

— Началото, средата и края.

Уестуд замълча. После каза:

— Името Мерченко ми е познато. Чух за него, докато работех по статията за Дълбоката мрежа. Смята се, че предлага широк спектър от услуги. Може да гарантира невидимост за уебсайта на клиента и да разрешава всякакви проблеми, ако възникнат такива. Като абонамент. Украинците отдавна се занимават с интернет. Не написах за него във вестника, защото нямаше доказателства. От правния отдел не ми позволиха.

— Колко клиенти е имал Мерченко?

— Говореше се, че са десетина. Бутикова операция.

— В този човек нямаше нищо бутиково. Сигурен съм, че нямаше да отвори бутик, дори животът му да зависи от това. Беше собственик на стриптийз клуб, който беше по-голям от стадиона на „Ел Ей Доджърс“. Клубът е розов и е покрит с балони. Той е обичал излишъка. Обичал е да работи на едро.

— Така се говореше. Десетина клиенти.

— Значи е работил с големи обороти. Всеки от тези десет клиенти сигурно е печелил цяло състояние.

— Възможно е — каза Уестуд. — Дълбоката мрежа вероятно е петстотин пъти по-голяма от тази на повърхността. Представям си, че много малка част от нея носи пари, но няма и нужда да бъде повече в един толкова голям обем. Имам предвид, за да спечелиш цяло състояние.

— Вярно ли е, че правителствените агенции работят по изграждането на търсачка, която може да вижда Дълбоката мрежа? — попита Чан.

— Не — отговори Уестуд.

— За това се е обаждал Маккан.

— Значи не е задавал правилния въпрос. Или не го е задавал по правилния начин. Когато някой се обади и започне да ми говори за агенции, спирам да го слушам. Използвам това като лакмус, за да проверявам за наличие на здрав разум. Помислете малко — кой работи по изграждането на търсачки? Програмистите, кой друг. Хората, които създават софтуер. Един труден проект ще има нужда от най-добрите програмисти, а в момента най-добрите програмисти са като рок звезди. Имат си дори агенти и мениджъри. Плащат им огромни суми. Правителствените агенции не могат да си ги позволят. Алтернативата е да се използват хлапета. Бъдещи рок звезди, които все още са в гладните си години. Но те също не работят за правителството. Агенциите не знаят как да стигнат до тях, за да ги наемат. Тези хлапета са откачени.

— Какъв щеше да бъде правилният въпрос?

— Трябваше да попита какво става в Силициевата долина, а не във властта.

— Вярно ли е, че някой в Силициевата долина работи по изграждането на търсачка, която може да вижда Дълбоката мрежа?

— Не — отговори Уестуд.

— Според Маккан в твоята статия се е намеквало за това.

— Задавах въпроса каква би била мотивацията на някой от големите играчи като „Гугъл“ например. Отговорът не е очевиден. Такава търсачка би помогнала на органите на реда, но няма как да печели пари. По определение. Ако хората от Дълбоката мрежа искаха реклама и промоция за своите уебсайтове, щяха да излязат на повърхността на мрежата и да я получат веднага. Идеята е точно, че те не искат това. Активно отказват да станат клиенти на търсачките. И винаги ще правят така. Ако се появи по-добра търсачка, те просто ще се заровят още по-надълбоко. И толкова. Цялата история ще се превърне в еквивалент на надпреварата във въоръжаването, от която няма да могат да се спечелят никакви пари. Защо някой от големите играчи би се занимавал с това?

— Маккан ти се е обадил деветнайсет пъти. Явно намекът в твоята статия е бил недвусмислен.

— В статията ми пише, че някой друг би го направил вместо тях. Той явно е решил, че намеквам за властта. Но аз нямах това предвид. Големите играчи като „Гугъл“ невинаги са били големи. В началото са били само две хлапета в някой гараж. Или в някоя стая на студентското общежитие. Някои от тях от самото начало са планирали да станат милиардери, но други не. Някои от тях просто са се увлекли в решаването на някаква интересна задача и едва по-късно се е оказало, че решението струва милиарди. Това е въпрос на характер. За тях е важен процесът на решаването на задачата, а не самата задача. Когато се сблъскат с такава задача, те просто не са способни да спрат, докато не открият решение. Кой знае какво ще излезе?

— Искаш да кажеш, че някое хлапе от студентско общежитие работи по изграждането на търсачка, която може да вижда Дълбоката мрежа?

— Не точно — каза Уестуд. — Не е хлапе, не живее в студентско общежитие и все още не е изградил нищо. Както ви казах, тези хора просто не са в състояние да спрат. Не могат да обяснят защо го правят. Но рано или късно изниква задача, която възприемат като лично предизвикателство, и тогава нямат друг избор, освен да я разрешат. И никога не се предават. От друга страна, в девет от десет случая решението на задачата няма търговско приложение, така че те си намират обикновена работа и задачата им се превръща в хоби. Но понякога се връщат към нея. Продължават да си работят по малко, когато им остане време. Решението никога няма да бъде окончателно, защото никога няма да разполагат с необходимото време и пари да достигнат до него. Не е проблем за едно хоби. Напротив, точно това е идеята на хобито.

— Кой е този човек? — попита Чан.

— Един програмист от Пало Алто. Вече е нещо като ветеран в тези среди. На двайсет и девет години. Понастоящем печели добре от системи за електронни разплащания. Но когато бил студент, едно момиче му казало, че не може да търси нищо в Дълбоката мрежа. Нищо повече. Все едно размахало червения плащ пред бика. В главата му се запалила някаква откачена изследователска искра. Знаел, че никога няма да спечели пари от това. Винаги щяло да си остане хоби. Признава си, че го е направил най-вече от арогантност. Някои програмисти са такива. Изпитват нужда да знаят, че са по-добри от останалите.

— Докъде е стигнал?

— Един въпрос, на който е невъзможно да се отговори. Откъде да знае? Вече може да вижда Дълбоката мрежа ясно като бял ден. Но дали я вижда цялата или само някаква миниатюрна част от нея?

— Не разбирам защо не си написал повече за него в статията си. Това е важна част от историята, нали така? Все пак е постигнат някакъв напредък.

— Човекът не ми разреши. Страхуваше се, че хората от Дълбоката мрежа ще му отмъстят. Някои от уебсайтовете в нея наистина държат да не бъдат открити. Той ми разказа за Мерченко. Хобито му го превръща в лесна мишена. Той не работи в компания. Работи съвсем сам. И според това, което ми казвате вие, е напълно прав да се страхува. Тогава не бях сигурен. Мислех си, че може би преувеличава. Много от тези хора живеят в някакъв измислен свят.

— Трябва да се срещнем с този човек — каза Ричър.

— Няма да е лесно.

— В момента разполагаме само със сведения от втора ръка. Но явно съществува съгласие, че Майкъл Маккан е използвал Дълбоката мрежа и че е слязъл от влака в едно градче, което се казва Мадърс Рест. Трябва да разберем дали едното е довело до другото. Дали е слязъл от влака заради нещо в интернет, или и без това е щял да слезе от него?

— Мислиш, че Мадърс Рест привлича хора за нещо, като използва Дълбоката мрежа?

— Видяхме двама души, които пристигнаха с влака. И двамата прекараха една вечер в мотела, а на следващата сутрин ги откараха с бял кадилак.

— Но там дори няма покритие на мобилните телефони — каза Чан. — Със сигурност няма как да са някакъв голям играч в интернет.

Уестуд замълча за миг, после каза:

— По-добре да отидем някъде, където ще можем да разговаряме по-спокойно.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, крачеше неспокойно насам-натам. Чакаше стационарния си телефон да звънне. Опитваше се да не избързва. Последния път, когато се беше обадил по-рано от уговорения час, го бяха скастрили. „Остави ни да си вършим работата, става ли?“ Не че си бяха свършили работата. Все още не.

Но той не можеше да чака повече. Мъжът взе слушалката. Набра номера. От другата страна не вдигна никой.

Уестуд се беше обадил предварително, за да направи резервация, и не знаеше какво става, така че беше запазил отделни стаи за Ричър и Чан. Когато разбра, че е сбъркал, той нито се смути, нито се притесни за излишния разход. Вместо това просто избра стаята, в която имаше най-силен сигнал на безжичния интернет, и я обяви за офис. Извади компютъра с метален корпус от чантата си и го отвори на едно бюро. Ричър и Чан седнаха на леглото.

— Вече споменахте за Мадърс Рест — започна Уестуд. — Още в самото начало. И бяхте прави. Един добър журналист би трябвало да се подготви, за да спечели преимущество пред конкуренцията. Точно това направих и аз. Градчето е транспортен център за зърно и търговия със земеделски материали. В архивите има много технически подробности. Но добрият репортер обича да разполага с два независими източника на информация. Така че аз отворих програмата за сателитни изображения на Гугъл и го намерих веднага. Точно там, където се предполагаше да бъде. И наистина прилича на транспортен център за зърно и търговия със земеделски материали. Но се намира по средата на абсолютното нищо. Все едно в целия окръг Лос Анджелис да имаше само едно кръстовище, а всичко останало да беше пусто. Това ми се стори забележително. Затова си поиграх малко. Промених мащаба, за да проверя колко далече се намира от всичко останало, просто от любопитство, и случайно открих едно застроено място на около трийсет километра в южна посока. Единственото. Още по-изолирано от градчето. И, естествено, реших да го погледна по-отблизо.

Той обърна компютъра си така, че да го виждат от леглото.

— И ето какво видях — каза той.

Това, което беше видял, беше ярко осветено от слънцето, разбира се, макар че в момента навън беше тъмно. Сателитните изображения не се виждаха в реално време. И дори не беше задължително да са актуални. Някои неща се променят. Други не. Ричър предположи, че нещата на екрана не се бяха променяли от години.

Виждаше ферма посред море от пшеница. Имаше една жилищна сграда и няколко пристройки. Доколкото можеше да се види от вертикалната гледна точка с остро очертани сенки, всичко беше построено здраво и солидно. Фермата изглеждаше самодостатъчна, подготвена да посреща всичките си нужди. Виждаха се места за отглеждане на свине, пилета и зеленчукови лехи. Имаше и нещо като генератор, който да произвежда електричество. Самата къща изглеждаше солидна. В единия край имаше място за паркиране на коли, а в другия — четири сателитни чинии. И нещо, което приличаше на кладенец. И надземен телефонен кабел.

— Едва по-късно си спомних за сателитните чинии — каза Уестуд. — За какво служат?

— Телевизия — каза Ричър.

— Две от тях, да. Но другите две гледат към различни спътници.

— Чуждестранна телевизия.

— Или може би сателитен интернет. С толкова широк спектър, за колкото са готови да си платят. Изключително бърз. И двойно по-сигурен. Имат и собствен източник на електричество. Такова място вече би могло да бъде голям играч в интернет.

— Можем ли да разберем нещо от начина, по който са насочени сателитните чинии?

— За това ще трябва да знаем деня и часа, в който от Гугъл са направили тази снимка. И да пресметнем ъгъла на сенките, които хвърлят.

— Значи ще трябва да го погледнем отвътре. Трябва ни достъп до търсачката. Ако изпращат някакви съобщения от това място, трябва да ги прочетем.

— Мога само да го попитам.

— Кажи му, че Мерченко е мъртъв. Кажи му, че си поръчал да го очистят, за да направиш услуга на програмистите по целия свят. Кажи му, че сега ти дължи услуга.

Уестуд не отговори. Ричър отново се обърна към монитора.

— Къде точно е това място? — попита той.

— На трийсет километра южно от Мадърс Рест — отговори Уестуд.

Той се пресегна над екрана, за да промени мащаба, така че фермата да стане по-малка, а морето от пшеница — по-голямо, като несъмнено възнамеряваше да продължи да го прави, докато на екрана не се покаже и самото градче Мадърс Рест, за да им покаже на какво разстояние се намираха едно от друго. Но преди да стигне до там, в долния край на картината се появи една напълно права линия и Ричър попита:

— Какво е това?

— Железопътната линия — отговори Уестуд.

— Покажи ми я.

Уестуд заобиколи от тяхната страна, за да работи по-удобно. Премести фермата и железопътната линия по средата на кадъра в правилните пропорции. Бяха може би на километър една от друга. За повечето хора това означава там, докъдето стига погледът.

— Спомням си тази ферма — каза Ричър. — От вечерта, когато пристигнах. Беше първото място, обитавано от хора, покрай което беше минал влакът от часове насам. След него имаше още трийсет километра, преди най-сетне да пристигне в Мадърс Рест. Бяха пуснали някаква машина с фарове. Може би трактор. В полунощ.

— Това нормално ли е?

— Нямам представа.

— Ние пресметнахме, че кадилакът е пътувал трийсет километра — каза Чан. — Нали си спомняш? Трийсет километра в едната посока и още толкова обратно. Сега вече знаем къде е ходил. На трийсет километра от Мадърс Рест няма нищо друго. Значи там са отивали хората от влака. Мъжът и жената, със своя багаж. Но накъде са продължавали след това?

Никой не отговори на този въпрос.

— Дали фермерите използват Дълбоката мрежа? — попита Уестуд.

— Някой я използва — каза Ричър. — Трябва ни достъп до тази търсачка.

— Човекът получава заплащане за времето си.

— Никой не обича да работи безплатно. Наскоро чух нещо по въпроса.

— Той няма да дойде до тук. Ще трябва ние да отидем в Сан Франциско.

— Все едно още е шейсет и седма година.

— Какво?

— Нищо — каза Ричър.

Десет минути по-късно вече беше останал сам с Чан в стаята с по-слабия интернет.