Накарай ме

57

Капакът беше купен от железарския магазин, а след това беше докаран тук и беше циментиран. Но под него нямаше нито отвор, нито стълбище. Нямаше нищо, което да води надолу. Имаше само непрекъсната бетонна плоча. От лявата страна на капака, от дясната страна на капака и под капака имаше една и съща, леко неравна повърхност.

Като затворено око.

Измама. За отвличане на вниманието.

— Аз съм виновен — каза Ричър. — Не помислих както трябва.

— Няма значение — каза Уестуд. — Но трябва да разберем къде наистина е вторият изход.

— Не — каза Чан. — Трябва да разберем дали вече са минали през него.

Този въпрос веднага получи отговор под формата на свръхзвуков вой във въздуха, хриплив лай на карабина и трясъка на куршум от стандартния натовски калибър, който проби дървената стена на един метър от главите им. Последвани незабавно от гърмежа на самия изстрел. Звуковите вълни летят по-бавно от куршумите. Но в този случай достигнаха до тях почти едновременно. Следователно изстрелът беше даден отблизо. От около трийсет метра, помисли си Ричър. А това беше твърде близо. Доближаваше се до стрелба от упор дори за техните противници.

Тримата се шмугнаха вътре и в този момент в стената се отвори следващата дупка от куршум, през която проблясваше слънцето. И още една, на два метра от там. Стреляха през стената. По невидими цели. На чиста случайност. Ричър си помисли, че сигурно бяха по-добрите стрелци. Онези, които все пак можеха да улучат стената на хамбар. Той заобиколи изкривените парчета метал, за да стигне до задния ъгъл. Не се виждаше отвън. И беше почти неуязвим. Не го защитаваше някаква физическа преграда, а лотарията на случайната стрелба. Тези стени не струваха нищо, но на математиката винаги можеше да се разчита.

Той се зае да отвори дупка с ритници в долната част на стената, точно над пода. Висока половин метър и широка метър и двайсет, а после и метър и петдесет, след като изби още няколко дъски. Достатъчно голяма, за да изпълзят навън през нея. Пръв беше Уестуд, после Чан. Още един куршум проби стената. После и Ричър изпълзя навън. Тримата отстъпиха назад, без да излизат встрани. Зад тях нямаше нищо друго освен пшеница. Назад и надясно беше постройката с разбитата ограда. Където бяха убитите. Багерът беше паркиран вдясно от тях. На около двайсет метра разстояние. По-напред и надясно бяха филмовото студио и къщата. Напред и наляво беше бараката на генератора. Имаше предостатъчно места.

Но нито едно не беше от правилната страна на откритото пространство. Разстоянието беше поне двайсет метра. Двайсет крачки. Беше много. Не беше невъзможно. Това зависеше от противниците им. Как се прицелваха. Как бяха обучени да стрелят. Дали изобщо бяха обучени да стрелят. Някой, обучен да се взира в мушката, можеше да се съсредоточи върху нея с такава сила, че да изгуби периферното си зрение. Да потъне в мига. В такива моменти беше възможно някой да се отдалечи незабелязано от него. Беше възможно да се отдалечи незабелязано, дори да е облечен с костюм на горила. Всичко зависеше от степента на съсредоточаване на стрелеца. Човек можеше да се измъкне по този начин.

Но само един човек. А не трима.

— Стойте тук — прошепна Ричър. — Не мърдайте. Аз ще се върна да ви взема.

— Откъде ще се върнеш? — попита Чан.

— Връщам се обратно.

— Това е лудост.

— Напротив. Виж как стрелят. Въпрос на математика. Теория на вероятностите. Там, където стрелят, не е по-опасно от тук.

— Това е лудост.

— Стената е голяма. Каква е вероятността да улучат? По-вероятно е да развия някакво рядко сърдечно заболяване, докато отивам натам.

— Идвам с теб.

— Добре, но Уестуд остава тук. Военните кореспонденти се движат с втората вълна от армията.

— Аз такъв ли съм?

— Не, но исках да ти повдигна духа. Мисли си за правата за книгата.

— Точно в момента не мога да мисля за права.

— Както и да е, не мърдай от тук.

Ричър и Чан се насочиха обратно към постройката и пропълзяха вътре. Слънчевите петна по стената образуваха голямо съзвездие. Повечето бяха високо. По-високият брат на Ричър може би щеше да има проблеми. Но самият Ричър нямаше да бъде улучен, а Чан щеше да бъде в пълна безопасност. Още един куршум проби стената — трясък, вой и блясък от поредно слънчево петно, високо горе вляво, — но и този билет не спечели от лотарията.

— Ако наистина е чиста случайност, всички места са еднакво вероятни — каза Ричър. — Дори тези, които вече са били улучени.

Той се доближи до едно пробито място на стената и присви око срещу него, за да погледне навън. Гласът му прозвуча неясно, защото беше притиснал лице в стената.

— Трябва да разберем откъде се виждат изстрелите от дулата на карабините. Така ще можем да ги подгоним от там. А аз искам да побягнат.

Още един куршум проби стената — трясък, вой, блясък. Беше на идеалната височина, но три метра по-надясно.

— Виждам единия — каза Ричър.

Въздухът беше изпълнен с прах. Той примигна веднъж, притиснал око към дървото. Двамата продължиха да чакат.

Още един куршум. Трясък, вой, блясък. Високо и наляво. Ричър се отдръпна от стената.

— Видях ги — каза той. — И двамата са на едно и също място. В задния ляв ъгъл на филмовото студио. На около трийсет и пет метра от тук. Стрелят поред, като се подават зад ъгъла и после прибират карабините си към гърдите. Все едно са в някакъв филм за морски пехотинци. Единият е свинарят, а прическата на другия е като на някой говорител от телевизията, който чете прогнозата за времето.

— Можем ли да ги улучим от тук?

— Можем да изхабим един пълнител, за да ги накараме да се покрият за малко. А през това време да стигнем до предния ъгъл на студиото им.

— И после какво? Да се промъкваме от ъгъл на ъгъл? Много е голямо разстоянието. Постройката е правоъгълна. Повечето сгради са такива.

— Ако бяхме морски пехотинци, щяхме да минем направо през нея. И да излезем през задната стена. Точно затова си носят противотанкови оръжия.

— А ако не сме?

— Можем да рискуваме. Да чакаме да изстрелят пълнителите си, за да ги сменят.

— Този план не е достатъчно добър — каза Чан.

— Другият план, който е достатъчно добър, няма да ти хареса.

— Извиняваш се предварително, така ли?

— И още как.

— Какъв е другият план, който е достатъчно добър?

Главата го болеше.

— Другият план е сделка с дявола. Гарантира ни един от тях, но само един. Другият ще избяга. И ще бъде неприятно.

Ричър стреля пръв, защото Чан тичаше по-бързо. Той излезе през отворената врата, прицели се в задния ляв ъгъл на студиото на височина около две трети от земята и видя как се разхвърчаха трески. Това ги накара да се покрият. Чан пое следващата смяна, като изстреля един пълнител от трийсет патрона в автоматичен режим за две пълни секунди, през които Ричър стигна до близкия преден ъгъл, където презареди и изстреля още един цял пълнител по дължината на постройката. Чан пристигна тичешком при него и се притисна отзад в гърба му, останала без дъх.

— Готова ли си? — попита той.

Тя не отговори. Двамата се промъкнаха в студиото. В антрето. Във вонята. В малката кухня, пълна с чаши за кафе и бутилки с вода. После зачакаха.

Чуха някакъв шум. Един мъж се подаде зад ъгъла. Като във филм за морски пехотинци.

Двамата продължиха да чакат.

После чуха изстрела. Беше насочен към постройката, която вече беше празна. Изстрелът може би я улучи, а може би не. Във всеки случай Ричър се показа от вратата на студиото и изстреля в отговор половин пълнител. Нямаше никакви очаквания. Нямаше време за елегантни ходове. Но имаше достатъчно време, за да им изпрати едно послание.

„Вашите противници вече са в сградата. Точно където е вашият бизнес.“

Ричър и Чан отстъпиха назад, покрай банята, покрай престилките, през вратата в дъното. Осветлението все още беше включено. Жената в бяло все още беше там. Не беше помръднала от мястото си. Двамата застанаха с гръб към камерите като оператори, които са се обърнали, за да отговорят на някой въпрос на режисьора. И зачакаха.

Сега ловците се бяха превърнали в плячка. А плячката им ги беше подмамила в капана. Така трябваше да се покажат един по един в тесния коридор под светлините на прожекторите. Все едно се изкачваха по двама по стълбището на мотела. Най-добрият им ход беше да не влизат вътре. Никога. Но те щяха да го направят. Нямаха друг избор. Това беше тяхното място. И все още беше тяхното бъдеще. Всички престъпници, с които се беше срещал Ричър — фалшификатори, крадци, убийци и изменници, — до последно вярваха, че има някаква вероятност да им се размине и така да успеят да спасят нещо, ако е възможно. Никой не иска да започва отначало. Специално тези двамата можеха да спасят част от инвентара си. И оборудването. Ричър предполагаше, че камерите с висока разделителна способност са доста скъпи.

Така че единият от двамата щеше да влезе. Но само единият. Изненадата дава резултат само веднъж.

Двамата продължиха да чакат.

Такава е човешката природа.

Появи се свинарят. С големи ръце, широки рамене и дрехи, потънали в мръсотия. Той надникна зад ъгъла, много предпазливо, само да хвърли един поглед. После се притисна обратно към стената. Така че от него да не се вижда нищо. Може би само рамото. Или носа. После отново надникна зад ъгъла, като се показа няколко сантиметра навън от стената.

Ричър го застреля в челото. С едва доловимо натискане на спусъка, което накара автомата да изстреля бръмчаща серия от десет куршума. Играта свърши. И последният от тях очевидно го беше чул, следователно последният от тях вече бягаше. Беше останал съвсем сам. Изведнъж беше станал жертва на първичните си страхове. Изведнъж беше получил възможност да им се поддаде. Нямаше да има никакви свидетели.

Агресивното преследване беше на почит във военните среди, а и двамата нямаха нужда от друго извинение, за да излязат от това място, така че Ричър също се впусна в бяг. Чан веднага го последва.