Накарай ме

23

Компанията за автомобили под наем поддържаше служебен микробус, който кръстосваше между паркинга за връщане на коли и терминалите — беше удобен, но бавен. Пътуването добави още половин час към един твърде дълъг ден. Ричър и Чан пристигнаха на летището в ранната вечер. Все още имаше един полет до Лос Анджелис, но самолетът вече беше пълен. Всички места бяха резервирани, а освен това имаше дълга опашка от пътници, които се надяваха нещо да се освободи в последния момент. По-рано през деня беше имало две технически повреди, които бяха предизвикали хаос в разписанието.

Следващият възможен полет беше в осем следващата сутрин. Нямаха друг избор. Чан имаше билет за отиване и връщане без фиксирана дата, който използва. Ричър си купи еднопосочен.

На гишето им обясниха, че качването в самолета ще е около седем и двайсет сутринта, а дотогава можеха да се настанят в хотела на летището, до който се стигаше за пет минути с автобус.

Отидоха до хотела пеша. Ричър носеше куфара на Чан, вместо да използва колелцата, защото реши, че тротоарите от бетон няма да им се отразят добре. Хотелът беше от голяма верига, спретнат и бял отвън, топъл и бежов отвътре, със зелена неонова табела, която обявяваше името и функцията на сградата. Във фоайето се беше събрала малка тълпа. Имаше може би общо девет души, които не бяха точно наредени на опашка, а по-скоро се въртяха наоколо, като или говореха по мобилните си телефони, или изглеждаха раздразнени, или и двете едновременно. „По-рано през деня беше имало две технически повреди, които бяха предизвикали хаос в разписанието.“ Ричър не летеше често със самолет, но беше в състояние да различи характерните признаци на проблема.

Служителката на рецепцията им махна да се приближат. Беше млада жена с вталено сако и шалче на врата. В жеста, с който ги повика, имаше някаква спешна и конспиративна нотка.

— Господине, госпожо, имам една свободна стая — каза им тя. — Ако имате нужда от нея, най-добре я вземете веднага.

— Само една стая? — попита Чан.

— Да, госпожо, защото по-рано през деня имаше проблем с авиолиниите.

— Има ли друг хотел?

— Не и на летището.

— Ще вземем стаята — намеси се Ричър.

Чан го погледна и той се ухили.

— Ще измислим нещо.

Ричър плати и в замяна на парите си получи магнитна карта за отключване на вратата. Стаята беше на петия етаж, номер 501, румсървис се предлагаше до единайсет вечерта, закуската се плащаше допълнително и имаше безплатен безжичен интернет. Зад тях вече се бяха наредили две други двойки, които щяха да останат разочаровани. Ричър и Чан се качиха с асансьора и откриха стаята. Беше обзаведена в бежово и ментовозелено и изглеждаше напълно адекватна във всяко отношение. Но Чан мълчеше.

— Стаята е за теб — каза Ричър.

— А ти какво ще правиш? — попита го тя.

— Не се съмнявам, че ще измислим нещо.

Той внесе куфара ѝ вътре и го остави до леглото. После ѝ подаде магнитната карта и предложи:

— Да отидем да вечеряме. Преди бездомните пътници да заемат всички маси.

— Нека да се освежа. Ще се видим в ресторанта.

— Добре.

— Ти имаш ли нужда да се освежиш? Можеш да влезеш пръв в банята, ако искаш.

Ричър хвърли един поглед в огледалото. Беше подстриган наскоро, избръснат наскоро и изкъпан наскоро, а освен това беше с нови дрехи.

— Боя се, че няма как да стане по-добре от това — заяви той.

Ресторантът беше на партера, разделен от рецепцията с фоайето, където бяха асансьорите. Беше приятно място, със завеси, дебел мокет и маси от светло дърво, като единственият компромис в обзавеждането бяха устойчивите на петна и издраскване повърхности на всички мебели. Вече беше почти пълно. Ричър почака, докато му намериха свободна маса за двама до прозореца. Нямаше кой знае каква гледка. Навън се виждаха само жълти светлини и паркинг с множество снегорини, извадени от употреба за летния сезон.

Чан пристигна след осем минути, измита и сресана, с нова тениска. Тя седна срещу Ричър. Изглеждаше добре, отново изпълнена с енергия, очевидно освежена от обикновеното удобство на течащата вода. След това изражението ѝ се промени, все едно изведнъж беше видяла другата половина от уравнението — той се беше лишил от това, за да го получи тя.

— Не се притеснявай — успокои я той.

— Къде ще спиш? — попита го тя.

— Мога да спя и тук.

— На стол за хранене?

— Бях тринайсет години в армията. Там се научаваш да спиш навсякъде.

Тя помълча малко, после попита:

— Как беше там?

— Като цяло беше доста добре. Имам хубави спомени и нямам сериозни оплаквания. С изключение на очевидното.

— Какво е то?

— Същото като при теб, сигурен съм. Фантастичният водопад от изпражнения, с който те заливат висшестоящите офицери, когато си нямат друга работа.

— Имаше и такива моменти — усмихна се тя.

— Затова ли напусна?

Усмивката ѝ се стопи.

— Не, не точно.

— Ще ти разкажа за мен, ако ми разкажеш за теб — заяви той.

— Не знам дали искам да го направя.

— Какво толкова може да стане?

Тя помълча малко, после въздъхна.

— Добре, ти си пръв.

— Армията беше в период на съкращения, така че трябваше да избират кого да уволнят. Моето досие не беше от най-добрите, а точно в този момент един определен човек ми имаше зъб. Като се имат предвид тези две обстоятелства, не беше чак такава голяма изненада, когато стигнаха до мен.

— Какъв беше този определен човек?

— Подполковник. Дебелак, който работеше на бюро. От Отдела за връзки с обществеността в щата Мисисипи. Бях там и работех по един тежък случай, той се спече заради някаква глупост и аз проявих леко нетърпение пред него, вербално и лично, така че той се обиди. И успя да си отмъсти най-вече защото имаше късмета да улучи точния момент. Преди тази случка ми се бяха разминавали много по-тежки провинения, но точно тогава армията беше в период на съкращения.

— Нямаше ли какво да направиш?

— Можех да се обадя на няколко души, които ми дължаха услуга. Но вредата вече беше сторена. Беше игра, която нямаше как да бъде спечелена. Ако аз бях победил, подполковникът щеше да загуби и това нямаше да се хареса на другите подполковници. Нито един от тях нямаше да иска да служа някъде наблизо. В крайна сметка щяха да ме изпратят да охранявам някоя радарна станция в далечния север на Аляска. Посред зима. Така че нямаше друг изход. Освен това цялата история ми показа нещо по-важно. Те наистина не ме искаха в армията. Най-сетне си дадох сметка. Затова реших да не се съпротивлявам. Приех да ме уволнят и си тръгнах.

— Кога се случи това?

— Много отдавна.

— И оттогава си тръгваш от всяко място, на което попаднеш?

— Твърде сложно казано за мен.

— Сигурен ли си?

— Аз съм доста просто устроен човек.

Тя не отговори. Сервитьорката дойде при тях и те си поръчаха вечерята. Когато сервитьорката се отдалечи, Ричър напомни:

— Ти си наред.

— За какво? — каза Чан.

— Да ми разкажеш твоята история.

Тя отново помълча, преди да отговори.

— Историята ми е същата като твоята, общо взето. Игра, която нямаше как да бъде спечелена. Разликата е, че аз си го направих сама. Оставих се да ме притиснат в ъгъла. Не видях навреме какво ще се случи. Проявих наивност.

— Какво се случи?

— Някой беше влизал в къщата ми. Не бяха взели нищо, не бяха търсили нищо, не бяха повредили нищо и не бяха оставили нищо. Тогава не разбрах какво е станало. Работех по един случай с пране на пари. Ставаше дума за много пари и за много сложна верига от фиктивни фирми, както обикновено, но аз бях стигнала до извършителя. Щеше да е много трудно да докажа вината му. В действителност щеше да бъде почти невъзможно. Вече се канех да забравя за цялата история. Няма смисъл да замесваш прокуратурата, ако не разполагаш с реално доказателство. И тогава този тип ми се обади. Буквално бях на ръба да му кажа, че случаят ще бъде приключен. Но той ми се обади пръв и беше с два хода назад. Каза ми, че ако не се откажа от разследването веднага, той ще обяви, че съм приела подкуп от него още в самото начало, така че да си затворя очите, но след това съм си променила решението и съм му забила нож в гърба. И на всичко отгоре съм задържала парите. Беше решил, че по този начин ще съсипе кариерата ми, а той ще излезе на чисто.

— Хората могат да си приказват всякакви неща. Имаше ли начин да го докаже?

— Беше открил банкова сметка на Карибите на мое име и беше превел парите за подкупа в нея. Парите си бяха в сметката, съвсем истински. Пари като слънце, колкото си искаш. Съществуването им щеше да потвърди всичко, което твърдеше той.

— С тази разлика, че сметката е била открита от него, а не от теб. Това със сигурност се записва някъде.

— Той ми съобщи, че в къщата ми проникнала някаква жена. Не взела нищо, не търсила нищо, не повредила нищо и не оставила нищо. Но се обадила от домашния ми телефон. Открила ми банкова сметка от къщата ми и обаждането било записано от телефонната компания. Така се озовах между чука и наковалнята. Как можех да докажа, че не съм се обадила аз? Може би чуждестранната банка или Агенцията за национална сигурност щяха да имат запис от обаждането, но щеше да е трудно да се различат два женски гласа по международна телефонна линия, особено ако се е опитала да имитира гласа ми, а тя сигурно го беше направила, защото този човек беше наистина много организиран. Знаеше номера на социалната ми осигуровка например, както и моминското име на майка ми. Явно това е въпросът за доказване на паролата ми.

— И какво направи тогава?

— Това, което ми каза той. Приключих случая. Веднага. Но и без това щях да го направя. Поне така си мисля.

— Какво стана с този човек?

— Все още е в бизнеса.

— А парите от подкупа?

— Изчезнаха. Аз ги проследих, точно както предполагаше той. Накрая ги открих в една фиктивна фирма, регистрирана на Антилските острови. Очевидно си бях купила миноритарен дял в някакъв финансов фонд, като дългосрочна инвестиция. Той беше мажоритарният собственик на фонда. Така бяхме свързани помежду си за вечни времена.

— И какво стана после?

— Признах си. Разказах всичко на началника. Очевидно му се искаше да ми повярва, но ФБР не се ръководи само с вяра. Така или иначе, от този момент нататък нямаше да има никаква полза от мен като специален агент. Показанията ми щяха да бъдат съмнителни по определение дори след години. Щях да се превърна в мечтата на всеки адвокат на защитата. Имам предвид, че непрекъснато щях да отговарям на въпроса: „Госпожо специален агент, бихте ли ни разказали за подкупа, за който не можете да докажете, че не сте взели?“. И в крайна сметка щях да се озова при теб в онази радарна станция в Аляска. Посред зима. Беше игра, която нямаше как да бъде спечелена. Така че си подадох оставката.

— Лоша работа.

— Понякога печелиш, понякога губиш.

— Не е така. Печелиш всеки път, но е достатъчно да изгубиш само веднъж. И не получаваш втори шанс.

— Аз не се чувствам нещастна от работата си.

— Но?

— Не знам още колко време ще мога да продължавам да я върша. Не ми прилича на работа за цял живот.

— Може би е била такава за Кийвър.

— Това беше много грубо.

— А каква беше неговата история?

— Беше?

— Добре, каква е?

— Чух, че са го заплашили с трето служебно порицание. Във ФБР се действа много предпазливо, а той имаше навика да се хвърля презглава. Без план и без подкрепление. Твърдяха, че по този начин застрашава изхода от разследванията. Както и себе си, и колегите си. Ако беше получил трето служебно порицание, и той щеше да пристигне в Аляска. В радарната станция щеше да ни стане тясно. Затова той си подаде оставката, преди да се стигне дотам. Беше решил, че това е най-достойното нещо, което може да направи. И преди да го кажеш, да, съгласна съм с теб — сигурно е постъпил по същия начин в Мадърс Рест. Хвърлил се е презглава. Не е изчакал подкрепление.

Сервитьорката им донесе порциите и допълни чашите им. Когато се отдалечи, Ричър каза:

— Но Кийвър се е обадил за помощ. Стигнал е дотам. Вече го знаем. Защо се е обадил, а не е изчакал подкреплението да пристигне?

— От нетърпение? — каза Чан. — По спешност?

— Може би те първи са стигнали до него. Докато е чакал подкреплението. Може би не се е хвърлил презглава.

— Това ми звучи като официално оправдание за всички хора, които по принцип се хвърлят презглава.

— Не знаем какво точно се е случило.

— Иска ми се да се беше хвърлил презглава, но в обратната посока.

— Това винаги е разумна политика.

— Обзалагам се, че никога не си я следвал.

— Напротив — повече пъти, отколкото мога да преброя. И точно затова сега съм тук, на вечеря с теб. Вселената е хаотично място. Естественият подбор действа непрекъснато.

Тя помълча малко, после заговори:

— Може ли да те попитам нещо?

— Естествено — каза той.

— На вечеря ли сме?

— Така пишеше в менюто. Менюто за обяд беше друго, а това със сигурност не ми прилича на закуска.

— Не, имам предвид дали сме на вечеря, вместо да хапваме нещо по пътя.

— Вечеря със свещи и пиано?

— Не е задължително.

— И хора, които свирят на цигулки и продават рози по масите?

— Ако е подходящо.

— Имаш предвид, като на среща?

— Най-общо казано — отговори тя.

— Честно ли да ти кажа? — попита той.

— Задължително.

— Да кажем, че бяхме открили Кийвър още вчера — ако беше слязъл от влака или ако беше паднал някъде на полето и си беше изкълчил глезена, така че да е прегладнял и обезводнен, но иначе да си е добре — тогава, да, със сигурност щях да те поканя на вечеря и ако ти беше приела, щяхме да сме заедно горе-долу по това време, така че това, общо взето, може да се смята за вечеря.

— Само общо взето?

— Ние не открихме Кийвър. Така че може да се смята и за хапване по пътя.

— Но ти щеше да ме поканиш на вечеря?

— Абсолютно.

— Защо?

— Защото си човек, с когото ми е приятно да вечерям.

Този път тя мълча по-дълго, в продължение на пет-шест секунди, почти до момента, в който да стане неудобно, и после каза:

— Аз щях да приема по същата причина.

— Отлично.

— Така че не го забравяй. Ние двамата сме на вечеря. А не хапваме по пътя. И това е факт, а не въпрос на гледна точка.

— Тогава защо ме попита?

— За да съм сигурна, че знаеш.

И така, тази вечер Ричър нямаше нужда да спи на стол за хранене. Двамата си поръчаха десерт и кафе, бавно и спокойно, без да бързат за никъде, защото и двамата решиха да повярват в неизбежното. След това Чан плати сметката и се изправи, Ричър се изправи заедно с нея и тя го хвана под ръка, все едно бяха заедно от много отдавна. Двамата излязоха от ресторанта бавно и спокойно, без да бързат за никъде, изчакаха асансьора, качиха се на петия етаж и отвориха вратата на стаята.

А след това нещата станаха по-малко бавни и по-малко спокойни, и малко повече прибързани. Чан беше топла и уханна, с гладка кожа и дълги крайници, и беше млада, но не прекалено, и беше достатъчно силна, за да му отвърне, и достатъчно здрава, за да не се тревожи за нея. Ричър много я харесваше и тя явно също го харесваше. След това си поговориха малко, а после тя заспа и тогава той също заспа — по най-добрия възможен начин да заспиш.