Накарай ме

39

Дългата история за изчезването на Майкъл Маккан започваше с желанието му да отиде в Оклахома. Един ден Майкъл беше изявил това желание по своя бавен, несигурен, потиснат начин и баща му не си беше позволил да се тревожи за това, поне не веднага, в този момент, защото си беше дал сметка, че е малко вероятно да се стигне дотам. Рядко се стигаше до нещо подобно. Но след това Майкъл беше обявил и нещо друго: беше проучил политиката за социално настаняване в щата Оклахома, която беше различна от тази в щата Илинойс в това отношение, че беше достатъчно кандидатът да работи на непълен работен ден. Което можеше да се осъществи по-лесно.

Питър Маккан беше реагирал със смесени чувства. Най-силното от тях очевидно беше неподправеният ужас, който беше изпитал при мисълта за Майкъл, оставен сам в непозната обстановка. Но под него се беше показало тънкото зелено стръкче на оптимизма. Майкъл най-сетне беше свършил нещо полезно с компютъра си. Беше проучил политиката за социално настаняване в друг щат. И дори беше достигнал до заключение. „Което можеше да се осъществи по-лесно.“ Това направо приличаше на самостоятелен план. И със сигурност демонстрираше инициатива. Беше доказателство за мотивация, а някакъв психолог много отдавна му беше казал, че самостоятелната проява на мотивация ще бъде първият признак за подобрение в състоянието на сина му.

Затова Питър Маккан като цяло беше приел тази новина с облекчение.

— А после Майкъл обяви, че има приятел в щата Оклахома — продължи сестра му. — Чудесна новина. Той никога не беше имал приятел. Дори не беше използвал тази дума. Предположихме, че са се запознали в някакъв форум в интернет. Което сигурно беше притеснително. Но от друга страна, Майкъл е на трийсет и пет години. И не е умствено изостанал. Коефициентът му на интелигентност е доста висок. Той знае какво прави. Просто непрекъснато е нещастен. Затова Питър му зададе всички въпроси, за които се сети, и млъкна.

— И какво стана след това? — попита Ричър.

— Майкъл замина за Оклахома. Беше в някакво малко градче, недалече от Тулса. Отначало изпращаше съобщения по телефона. После започна да го прави все по-рядко. Но беше добре, доколкото можехме да разберем. Един ден прати съобщение, че скоро се прибира у дома. Не уточни кога, нито защо. И оттогава не сме го чували.

— Кога се обади Питър в полицията?

— Почти веднага след това. А после започна да се обажда на всички.

— Включително и в Белия дом?

— Аз го посъветвах да не го прави. Естествено, никой не искаше да го чуе. В Америка има половин милион бездомници с психични проблеми. Никой не би започнал издирване на един определен мъж. Как биха могли? И защо биха го направили? Майкъл не е агресивен и не е на лекарства. Не представлява опасност за никого.

— Не провериха ли поне при този приятел?

— Не се съмнявам, че знаете как е. От вашата собствена работа. Изведнъж се оказва, че разполагате само с едно име, което не означава кой знае какво, и някакъв адрес, който никой не си спомня както трябва.

— Значи самоличността на този приятел не е установена?

— Дори не знаем дали е мъж или жена.

— А социалното настаняване?

— Нямаше такова. Майкъл явно бе отседнал при своя непознат приятел. И сигурно изобщо не бе работил, дори на непълно работно време.

— Какво стана после?

— Питър очевидно не беше готов да се откаже. Затова продължи да го издирва сам. Отначало успя да накара хората от телефонната компания да му помогнат. Той може да бъде много настоятелен, когато трябва. От компанията проследиха телефона на Майкъл. През последния ден, през който го бяха виждали на екраните си, телефонът се беше движил в югозападна посока от една клетка към следващата, от околностите на Тулса към Оклахома Сити, със средна скорост от осемдесет километра в час. Питър смята, че е бил в автобус. Според него Майкъл е взел автобуса от Тулса до Оклахома Сити.

— Защо?

— За да се качи на влака за Чикаго.

Ричър кимна. На влака. Беше неизбежно.

— От Оклахома Сити потеглят влакове и в други посоки — каза Чан.

Сестрата на Маккан отговори:

— Питър смята, че Майкъл се е прибирал у дома. Сигурен е. И наистина, отначало телефонът се е движил на север, в правилната посока, със съответната скорост. Но след това се е изключил.

— Защото е стигнал твърде далече. И при нас стана същото нещо. Последната клетка на мобилната мрежа е на около деветдесет минути северно от Оклахома Сити. След нея няма никакво покритие.

— Но телефонът така и не се е включил отново.

— Питър каза ли за това на полицията?

— Разбира се.

— И какво му отговориха?

— Казаха му, че телефонът се е опитвал да улови сигнал толкова дълго време, че батерията се е изтощила. А след това Майкъл не е успял да го зареди, защото в Чикаго са му го откраднали. Фактът, че не беше отишъл при баща си, според тях не означавал, че не се е върнал в града. И така нататък, и така нататък. Имаха и друга теория: че телефонът му е бил откраднат още в Тулса или Оклахома Сити и крадецът го е взел със себе си в автобуса и във влака, но не е успял да го отключи, отказал се е от него и го е захвърлил. А междувременно Майкъл все още е в Оклахома или пък е отишъл на някакво съвсем друго място, например в Сан Франциско.

— Защо в Сан Франциско? — попита Ричър.

Сестрата на Маккан обясни:

— В Сан Франциско има много бездомници. Полицаите смятат, че този град им действа като магнит. Мислят си, че хората продължават автоматично да ходят там, сякаш още е шейсет и седма година.

— Какво смята Питър за тази вероятност?

— Смята, че е вероятност. Нищо повече.

— И тогава е наел Кийвър?

— Тогава започна да търси човек, когото да наеме.

— По интернет?

— Отначало да.

— Разкажи ни за неговия интерес към интернет — каза Ричър.

Дъщерята отново влезе в кабинета, за да каже на майка си, че гостите си тръгват. Двете излязоха заедно, за да се сбогуват с тях, и Ричър чу как шумът от разговорите навън се промени и стана по-протяжен и бавен, като от хора, които си казват „довиждане“, а след това чу как започнаха да се затварят врати на автомобили и да се запалват двигатели, а колите да се отдалечават една по една.

Пет минути по-късно в къщата цареше абсолютна тишина.

Никой не се върна обратно в кабинета със спуснати капаци на прозорците. Ричър и Чан останаха сами в сумрака. Изминаха още пет минути. Не се случи нищо. Двамата отвориха вратата и погледнаха навън. Вътрешният коридор беше празен. На стената имаше фотографии в сребърни рамки. Историята на едно семейство, разказана в хронологичен ред. Първо се виждаше една двойка, след това двойка с бебе, двойка с малко дете, двойка с момиче, двойка с девойка. Тримата остаряваха заедно снимка по снимка.

Не се чуваше нищо. Нито гласове, нито стъпки.

Двамата излязоха от кабинета в коридора. Чувстваха се така, все едно имаха право на това. Беше им позволено. Или поне вече не им беше неудобно. Все пак гостите си бяха тръгнали. Нямаше нужда да се крият. Завиха в посоката, в която предполагаха, че се намира изходът, и продължиха с тихи предпазливи стъпки. Фотографиите в сребърни рамки се заредиха отново на стената. Бяха нова партида, на различно място. Но разказваха същата история. Двойката беше със студентка, двойката беше с кална студентка във футболен екип, която държеше купа, двойката беше с абсолвентка на празненството за дипломирането.

Все така не се чуваха нито гласове, нито стъпки.

Двамата продължиха по коридора, покрай стая със звукоизолирани стени, гигантски екран и цяла гора от вертикално разположени колони. Вътре имаше три отделни стола, като всеки от тях можеше да се накланя назад и си имаше собствено отделение за поставяне на чаша. Домашно кино. Ричър никога не беше виждал такова.

Не се чуваше нищо.

Двамата излязоха в преддверието. На това място архитектурата на къщата се променяше: от вила в традиционна ловна хижа. Таванът изведнъж ставаше по-висок и към него се издигаха възлести подпорни греди разположени във формата на буквата „Л“. От тях висяха черни полилеи от ковано желязо с осветителни крушки, които наподобяваха свещи. Имаше дебели кожени дивани — дълбоки, широки и просторни, с карирани одеяла на облегалките за повече цвят. От алеята пред къщата се чу кола. Разнесоха се глухи метални шумове от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Стъпки по алеята, застлана с каменни плочи.

Входната врата се отвори. По коридора се чуха тежки стъпки. Доктор Евън Леър влезе вътре. Когато видя Ричър и Чан, той спря.

— А, здравейте.

Гласът му изразяваше донякъде гостоприемство и донякъде въпрос. Интонацията му беше съвършено дружелюбна и открита, но все пак с една миниатюрна доза нетърпение, все едно в действителност му се искаше да каже: „Не си ли тръгнаха всички гости?“. След това зад гърба му се появи дъщерята, все още по риза и бански костюм, сложи ръка на рамото му и каза:

— Явно е нещо, свързано с Майкъл. Мама говори с тях. — Тя го заобиколи, за да ги доближи, и протегна ръка. — Здравейте, аз съм Емили.

Новодошлите се представиха и я поздравиха за предстоящата сватба. После пристигна и сестрата на Маккан, като правеше някакъв неопределен жест, все едно си изтупваше ръцете.

— Извинявам се, но занесохме парче торта и чаша чай с лед на пазача на портала. Това беше най-малкото, което можехме да направим заради него. Заради нас имаше много работа този следобед.

— Дадохте ли му списък с гостите предварително? — попита Ричър.

— Да, това е задължително.

— Значи трябваше да му дадете само половин парче торта. Защото ни пусна, без да ни провери.

— Майкъл все още ли е изчезнал? — попита Евън.

— Знаеш, че е така, татко — каза Емили.

— И Питър най-сетне е започнал да го търси? За това ли става въпрос?

— Чичо Питър го търси през цялото време.

— Ами той не е тук. И двамата не са тук.

— Извиняваме се, че ви притесняваме — каза Ричър.

— Седнете — каза Емили. — Моля ви.

В крайна сметка петимата се озоваха на два срещуположни дивана: Ричър и Чан потънаха в краищата на единия, след като им бяха сервирали чай с лед в стъклени чаши с подложки на масички за кафе, които наподобяваха стари пътнически сандъци, а на дивана срещу тях в редица се разположи семейство Леър: Евън и Лидия седяха в двата края, а по средата беше Емили — висока и стройна, със златист слънчев загар. Американската мечта.

— Питър се е справил добре с телефонната компания — каза Ричър. — Не е лесно да се сдобиеш с такава информация.

— Говорим за Чикаго — обясни сестрата на Питър. — Помогнал му е някакъв познат на друг познат, който работи в профсъюзите.

— А след като Питър подхожда толкова щателно към нещата, сигурно не е отхвърлил по принцип теориите за телефона, който е бил откраднат преди или след пътуването с влака. В Тулса, Оклахома Сити или Чикаго. Или поне не го е направил веднага. Но сигурно си е помислил, че има поне същата вероятност по пътя да се е случило нещо друго.

— Във влака? — попита Емили.

— Или не. По една случайност знаем за кой влак става дума. Влакът спира на едно място, преди да пристигне в Чикаго. Малко градче, което се казва Мадърс Рест.

Сестрата на Маккан не реагира по никакъв начин.

— Мадърс Рест е по средата на нищото — продължи Ричър. — И е последното известно местоположение на Кийвър. Според мен Питър е достигнал до заключението, че Майкъл е слязъл от влака там. Точно затова телефонът му така и не е излязъл от другата страна на мъртвата зона. Според мен Питър е изпратил Кийвър, за да провери какво става.

— Е, това е добре, нали така? — каза Евън. — Ако наистина е там, Кийвър ще го открие.

Ричър не отговори.

— Но все още не го е открил — въздъхна сестрата на Маккан. — Питър не е получавал никаква информация от него от три дни насам. Явно не става нищо. Освен ако точно в този миг не се кани да ми се обади, за да ми съобщи добрата новина.

Тези думи явно я накараха да си спомни за времето, защото тя се пипна по китката, като търсеше часовник на нея, а след това присви очи към далечната кухня, за да види колко е часът на дисплея на микровълновата печка.

— В Чикаго вече е минало времето за вечеря — отбеляза тя. После посочи някъде встрани от Ричър. — Ще ми подадеш ли телефона?

Телефонът беше на сандъка с неговия чай. Апаратът беше по-голям, с по-извити форми и по-тежък от обичайното. Пластмасата изглеждаше по-качествена. Все пак беше безжичен, сравнително съвременен модел, но беше от първите. Ако не е повреден, защо да се сменя? Телефонът имаше прозрачно прозорче, в което да се записват номера за бързо избиране, а най-отгоре имаше място за собствения му номер, което някой беше попълнил с красиви цифри, изписани с молив: започваше с код 480, последван от още седем цифри. Ричър подаде телефона на сестрата на Маккан, за да провери дали има сигнал.

— Работи — каза тя.

— Колко е голямо това градче, което се казва Мадърс Рест? — попита Евън.

— Много е малко — отговори Ричър.

— Защо се казва така?

— Никой не знае.

— Как така му трябват три дни, за да претърси едно много малко градче?

— Зависи колко подробно търси. Можеш да изкара и три седмици, ако търси навсякъде, отваря всяка врата и поглежда под всеки храст. Точно това си представям. Представям си човек, на който му излизат мазоли от обикаляне. Става дума за старомодно полицейско разследване, по най-традиционния начин. Първо проследява телефона през компанията с помощта на някой познат от профсъюзите, после проверява разписанието на влаковете и се опитва да познае дали е останал във влака, или е слязъл и накрая претърсва физически мястото. Време и пространство. Стомана и желязо. Изтъркани подметки и работа до късно през нощта. Някой умен човек сигурно би го нарекъл „аналогова работа“.

— Предполагам, че понякога се налага да се работи и по този начин.

— Но ние чухме, че Питър е бил като обсебен от възможностите на интернет. Обадил се е на един журналист от Лос Анджелис, който пише за научни пробиви — общо деветнайсет пъти, за да говори с него. Дали този интерес е бил нещо отделно? Как е свързан с място, на което дори няма покритие на мобилните телефони?

Сестрата на Маккан отговори:

— Не е бил нещо отделно. А нещо успоредно. Той е решил, че може да му покаже къде е Майкъл. Че Майкъл сигурно е говорил с подобни на него хора в тайните уебсайтове. Може би е отишъл някъде по определена причина. Може би го е обсъдил с някого. За известно време възлагахме големи надежди на господин Уестуд. Смятахме, че е възможно ключът към разрешаването на загадката да е в него. Но Питър беше твърде настоятелен. А в крайна сметка настоятелността може да се окаже нещо лошо. Ти го каза — обаждал се е деветнайсет пъти. Аз се опитах да го предупредя.

— И все пак дали е намерил тези уебсайтове?

— Ще донеса още чай — каза сестрата на Маккан.

Тя се изправи и взе каната от пътническия сандък, а каната закачи телефона, така че той се завъртя на мястото си без видимо триене — пластмаса върху кожа. Ричър видя изписаните с молив цифри, които бавно се въртяха пред очите му като спица на велосипедно колело. Код 480, последван от още седем цифри.

„Финикс, щата Аризона. Там, където отиваме.“

„Вече пътуваме натам.“

„Време е да започнеш да се оглеждаш през рамо.“

„Половин парче торта.“

— Евън, може ли да ти задам един личен въпрос? — каза Ричър.

Доктор Леър постъпи така, както правят повечето мъже, когато чуят този въпрос — погледна озадачено към него, после сви рамене с престорена невинност.

— Разбира се.

— Държиш ли пистолет в къщата?

— Важно ли е?

— Просто ми е любопитно.

— В интерес на истината, да.

— Може ли да го погледна?

— Доста странна молба.

Дъщеря му Емили, седнала настрани с кръстосани крака, следеше разговора между тях и местеше поглед от лицето на единия към другия, все едно гледаше тенис. Чан правеше същото.

— В спалнята ли е пистолетът? — попита Ричър.

— В интерес на истината, да — кимна Леър.

— По-добре да го държиш в коридора. Рядко се случва някой да нахлуе в къщата посред нощ. Освен това ще бъдеш твърде замаян от съня, за да реагираш ефективно. Десничар ли си?

— Да.

— В такъв случай трябва да го държиш на около два метра от входната врата, от дясната страна. В някое чекмедже или шкаф. Или с ръкохватката нагоре в декоративна ваза. На някоя масичка. Струва ми се, че това ще свърши работа.

— Във вашата фирма се занимавате и с консултации по безопасност и охрана, така ли?

— Стремим се да предлагаме широк спектър от услуги.

— Прав е, татко — каза Емили. — Няма смисъл да го държиш в спалнята.

— Технически погледнато, нашият съвет би бил да скриете по едно огнестрелно оръжие във всяка основна зона на къщата. Със сигурност трябва да има едно в спалнята, но освен това и в кухнята, в дневната, във фоайето пред входната врата, на втория етаж, ако има такъв, в подземието, ако има такова, и в гаража.

— А къде е най-добре, ако имаш само един? — попита Емили.

„Ако имаш само един“, чу Ричър.

— Най-добре е да се действа от математическа гледна точка — отговори Чан. — Статистически погледнато, повечето неприятности започват от входната врата.

— Сериозно ли говорите? — каза Леър. — Да го преместя ли?

— По-добре да попиташ мама — каза Емили.

Точно в този момент сестрата на Маккан се върна с нова кана с чай и поднос с торта.

— Какво да ме попита?

— Дали да премести пистолета си в коридора.

— И защо да го прави?

— По съвет на една логично разсъждаваща дъщеря и на двама консултанти по безопасност и охрана.

— Как изобщо стигнахте до тази тема? Важно ли е?

„Не бива да ѝ казваме. Не сега.“

— Не, попитах само от професионален интерес, нищо повече — каза Ричър.

Минута по-късно темата се беше изпарила от разговора и вече беше забравена от всички с изключение на Чан, която го погледна въпросително: „Какво става, по дяволите?“. Ричър разсеяно се почеса по носа с ръба на показалеца, така че останалата част от ръката му да скрие устните, с които беззвучно произнесе: „Изключи си телефона“.

— Добре ли сте? — попита ги сестрата на Маккан.

Ричър се обърна към нея.

— Разкажи ни за уебсайтовете, в които е влизал Майкъл.