Накарай ме

24

Качването в самолета започна точно навреме, в седем и двайсет сутринта. Чан теглеше куфара си по пътеката, а Ричър я следваше, докато не стигнаха до евтините си места. Чан сложи куфара си в отделението за багаж под тавана и зае мястото до прозореца. Ричър седна до пътеката.

После попита:

— Добре ли познаваш Лос Анджелис?

— Достатъчно, за да намеря сградата на вестника.

— Може би човекът си работи от вкъщи.

— В такъв случай няма да се срещнем там. Сигурна съм, че адресът му е тайна, дори това да не важи за номера на мобилния му телефон. Ще избере някое кафене в квартала.

— Съгласен съм. Но кой квартал? Всичките ли ги познаваш?

— Сигурно пак ще трябва да вземем кола под наем. Трябва да си поискаме такава, която има навигация.

— Освен ако той вече не е на работа и не иска да се срещнем там. Тогава можем да хванем такси.

— Ще пристигнем твърде рано. Все още няма да бъде на работа.

— Добре, нека да се обадим на мобилния му, когато кацнем, и ще го оставим да реши вместо нас. В кафене или в редакцията на вестника. С кола под наем или с такси.

— Ако изобщо се съгласи да се срещнем.

— Двеста смъртни случая. Това е голяма история.

— За която вече е слушал, поне според теб. Когато му се е обадил клиентът на Кийвър. И явно не му е направил сериозно впечатление.

— Едно е да слушаш, друго е да чуеш. Точно това е нашият проблем. Съмнявам се, че Уестуд изобщо знае с какво разполага. Той не е чул най-важното и бележките му явно нямат особен смисъл. Все едно ще се опитваме да отключим катинар със спагети.

— Ами ако не успеем?

— Не знам какво значи това.

— Тази сутрин си оптимистично настроен.

— Неизбежен резултат. От вечерта, която прекарах много приятно.

— И аз.

— Радвам се да го чуя.

— Как те наричат приятелите?

— Ричър.

— А не Джак?

Той поклати глава.

— Дори майка ми ми казваше Ричър.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имах брат, Джо.

— Къде е той сега?

— Никъде. Умря.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Как го наричаше майка ти?

— Джо.

— Но на теб казваше Ричър?

— Това е част от името ми, също като Джак. Какво искаш да кажеш, че твоите приятели не те наричат Чан?

— Преди бях полицай Чан, после специален агент Чан, но това беше само на работа.

— Тогава как те наричат?

— Мишел — отговори тя. — И понякога Шел, за по-кратко. Шел ми харесва. Хубаво умалително име. Но не и в комбинация с фамилията ми. „Шел Чан“ звучи като нещо средно между корейска порнозвезда, компания за добив на нефт в Южнокитайско море и шепа монети, които дрънчат в чекмеджето на касата.

— Добре — каза Ричър. — Значи ще те наричам Мишел. Или Чан.

В този момент самолетът излетя и се зае да преследва зората на запад над планините.

На седем часа път с кола на изток от тях, в Мадърс Рест, зората вече беше дошла. Сутрешният влак беше пристигнал и беше отпътувал. Ранобудните клиенти на закусвалнята се разотиваха. Човекът с двете ризи беше отворил магазина си. Собственикът на магазина за резервни части също беше отворил и вече се беше натъпкал зад щанда, където редеше фактури на различни купчини. Шофьорът на кадилака подреждаше касовите бележки за седемте различни услуги, които предлагаше: „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“, факс, ксерокс, „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. Единият Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет, се грижеше за другия брат, който все още се чувстваше малко замаян.

А едноокият служител от мотела беше излязъл от рецепцията, стоеше навън, душеше въздуха и оглеждаше целия периметър от вътрешната страна на сградата с форма на подкова — местата за паркиране, алеята покрай стаите на първия етаж и пътеката пред стаите на втория етаж. Правеше инспекция на всичко, без да бърза. Всички крушки работеха. Всички сгъваеми столове бяха прилежно подредени. Всичко беше на мястото си. Тихо. Спокойно. Стая 214 беше свободна. Стая 215 също.

Няма да се върнат, помисли си той.

Всичко беше наред.

Залата за пристигащи пътници на летището в Лос Анджелис беше претъпкана, така че Ричър и Чан трябваше да си пробиват път с лакти до бордюра навън, където да намерят тихо място, за да се обадят по телефона. Чан се скри зад една колона и набра номера. И събуди Уестуд. Човекът явно не ставаше рано. Отначало ѝ стана неудобно, после му се извини и премина на въпроса. Представи му се за втори път и заяви, че трябва да се срещнат, защото нещо, което бе изглеждало дребно и за двамата, изведнъж беше станало не толкова дребно. Каза му, че има реална вероятност за двеста смъртни случая. Обясни му, че като бивш агент на ФБР приема задачата съвсем сериозно и че работи заедно с военен, който също я приема съвсем сериозно. Накрая му каза, че да, правата за книгата все още не са продадени.

След това изслуша адреса, който ѝ продиктува Уестуд, и затвори.

— Кафене — каза тя. — В Ингълуд.

— Това е наблизо — каза Ричър. — Кога?

— След трийсет минути.

— По-добре да вземем такси. Нямаме време да търсим кола под наем.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждане по стационарния си телефон. Като автокаско, но не съвсем. Човекът на име Хакет беше записал първия установен контакт. Обаждане от мобилен телефон на мобилен телефон с продължителност шест минути. Проведеният разговор беше между Уестуд, който вероятно си беше вкъщи, като се има предвид колко беше часът, и жена на име Чан, която беше на летището, ако се съди по фоновия шум, и беше придружавана от мъж, когото беше описала като военен. Бяха споменати смъртни случаи и беше уговорена среща в едно кафене в Ингълуд, което Хакет щеше да наблюдава.

Опашката за таксита беше дълга, но се движеше бързо, а Ингълуд беше от другата страна на магистрала 405, така че пристигнаха преди уговореното време. На улицата имаше многобройни кафенета. Повечето бяха изнесли миниатюрни масички на тротоара и черни дъски с менюто, на които бяха изписани думи на италиански, но кафенето, предложено от Уестуд, не беше такова.

Беше в традиционен американски стил, обзаведено с винил и линолеум, избелели до тъмнокафяво с десетилетията. И пълно до около една четвърт с мъже, които седяха сами и мълчаливо четяха вестници или гледаха в празното пространство. Нито един от тях не приличаше на редактор с ресор научни изследвания.

— Подранихме — каза Чан. — А той ще закъснее.

Двамата се настаниха в сепарето, като седнаха един до друг пред ламинираната маса на пейката с висока облегалка, тапицирана с винил, който може би някога е бил лъскав, с наситен червен цвят, но сега беше в същото тъмнокафяво като всичко останало. Поръчаха си кафе — едно горещо и едно айс. После зачакаха.

Наоколо беше тихо. Чуваха се само обръщането на страниците от вестниците и потракването на чаши и чинийки.

Минаха пет минути.

После Уестуд се появи. Ричър изобщо не си го беше представял така, но действителността беше не по-малко убедителна от предварителните очаквания. Уестуд явно прекарваше много време на открито вместо в научни лаборатории и беше здрав и набит, вместо да бъде кльощав като кабинетен учен. Приличаше на естествоизпитател или изследовател. Косата му беше къса, разрошена, светла и посивяваше, а освен това имаше брада със същата дължина и същия цвят. Лицето му беше почервеняло от слънцето, а около очите му се виждаха бръчки, защото често ги беше присвивал срещу него. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Дрехите му бяха изработени от високотехнологични материи и имаха много ципове, но бяха стари и износени. Носеше туристически обувки с шарени връзки, които приличаха на миниатюрни планинарски въжета. На рамото му имаше брезентова чанта, голяма колкото на пощальон.

Мъжът спря за малко на вратата и веднага разпозна Чан, защото тя беше единствената жена в кафенето. Той седна срещу тях, от другата страна, и дръпна чантата след себе си. После отпусна ръка на масата и каза:

— Другият ви колега явно все още липсва. Господин Кийвър, нали така беше?

Чан кимна.

— По отношение на него стигнахме до задънена улица. Успяхме да го проследим до тук, но не можем да продължим.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не.

— В такъв случай първият ми въпрос ще бъде „Защо не?“.

— Защото трябва да им съобщим за изчезнало лице. Това е всичко на този етап. Той е пълнолетен и го няма от три дни. Може и да запишат съобщението, но няма да предприемат нищо. Ще отиде направо при останалите, които не са толкова спешни.

— Може би ще им стане по-интересно, ако разберат за двеста смъртни случая.

— Не можем да докажем нищо. Не знаем кой, защо, кога, къде или как.

— Значи аз ще ви платя закуската, защото има някакъв човек, за когото дори не сте съобщили, че е изчезнал, и двеста смъртни случая, за които не знаете нищо?

— Ще ни платиш закуската, защото ще получиш правата за книгата. Когато напишеш книга за този случай, ще изкараш предостатъчно пари за закуски.

— Само че засега тази закуска струва повече от правата за книгата. Засега те струват колкото едно кафе, ако добавя петдесет цента от себе си.

— Ти си учен — каза Ричър. — Трябва да мислиш като учен.

— Какъв учен?

— Може би специалист по статистика. И лингвист. И такъв, който разбира малко от социология. И освен това притежава дълбоко и вродено разбиране за човешката природа. Помисли за числото двеста. Звучи като някакво хубаво кръгло число, но всъщност не е такова. Никой не казва „двеста“ просто ей така. Хората казват „сто“ или „хиляда“. Или „стотици“, или „хиляди“. „Двеста смъртни случая“ ми звучи доста специфично. Все едно числото е истинско. Може да е закръглено от сто осемдесет и няколко или сто деветдесет и няколко, но на мен ми звучи така, сякаш отзад стои реална информация. Която е достатъчна, за да проявя интерес към него. И да започна разследване. Например.

Уестуд не каза нищо.

— Освен това предполагаме, че в полицията вече са чули за тази история и са решили да не ѝ обръщат внимание.

Уестуд кимна.

— Защото предполагате, че клиентът на господин Кийвър се е обадил на всички от Белия дом надолу. Включително и на мен.

— Точно от там трябва да започнем. От клиента. Трябва да го открием. Трябва да чуем цялата история от самото начало, както я е чул Кийвър. Едва тогава може би ще успеем да предвидим какво ще се случи по-нататък.

— Обаждат ми се стотици хора. Вече ви го казах.

— Колко?

— Добре де, разбрах.

— И ти записваш всичките в базата данни. Вече ни каза и това.

— Не ги записвам подробно.

— Може би ще успеем да открием нещо.

— Ще ви трябва поне едно име.

— Мисля, че вече имаме едно име.

Чан хвърли един поглед на Ричър.

— Може би — заяви той, после отново се обърна към Уестуд. — Сигурно не е истинско име, но можем да започнем от него. Ти ни каза, че рано или късно блокираш досадните обаждания. Когато започнат да прекаляват. Възможно ли е някой да се е ядосал и да се е опитал да започне отначало, като се е обадил отново, но този път да е използвал друго име и друг номер?

— Не е невъзможно — сви рамене Уестуд.

Ричър се обърна към Чан.

— Покажи му листчето на Кийвър.

Чан изрови бележката от джоба си и я отвори на масата. На листчето бяха записани телефонният номер с код 323 и думите „Мадърс Рест — Малоуни“.

— Това е моят номер — каза Уестуд. — Поне това е сигурно.

— Ние решихме, че според тази бележка в Мадърс Рест има човек на име Малоуни, който представлява някакъв интерес. Но там няма такъв. Вече сме сигурни. Разпитахме и отговорите не бяха уклончиви. Бяха пренебрежителни и дори малко озадачени. Възможно ли е да ти е писнало от клиента на Кийвър, както и да се е казвал, и той да е решил да започне отначало, като ти се обади отново, но се представи за друг човек на име Малоуни? След това отново се е обадил на Кийвър и както винаги му е казал да се обади на теб, за да получи потвърждение на информацията, но този път го е предупредил, че случаят няма да бъде заведен под истинското му име, а под фалшивото име Малоуни. Може би това е смисълът на тази бележка.

— Може би.

— Имаш ли друго обяснение?

— Мога да проверя — каза Уестуд.

— Ще ти бъдем много благодарни. Вече се хващаме и за сламка.

— Честно? Бележките на този Кийвър са по-безполезни и от моите.

— Те са всичко, с което разполагаме.

— Дори да е така, след като имате изчезнал човек и слухове за двеста смъртни случая, не трябва ли поне да се опитате да се обадите в полицията?

— Аз бях полицай — каза Ричър. — И познавам много други полицаи. Никога не съм срещал такъв, който сам да си търси допълнителна работа. Така че засега няма причина да ни изслушат. Мога да ти го гарантирам. Точно както ти не си искал да изслушаш него.

— Мога да проверя — повтори Уестуд. — Но не виждам с какво ще ви помогне едно фалшиво име.

— С това, че може да ни отведе до истинското.

— Как ще го направи? Нали целта му е да скрие истинското име?

— Провери кого си блокирал точно преди да започне да ти се обажда Малоуни. Сигурно е нашият човек.

— Ще има повече от един кандидат. Аз блокирам много хора.

— Ще го измислим. Географията може да се окаже от значение. Вече знаем, че е наел детектив от Оклахома Сити и чете вестник „Ел Ей Таймс“. Търсенето се стеснява.

Уестуд поклати глава.

— Моят телефонен номер не е лесен за намиране. Не плащам на Гугъл, за да излиза най-отгоре. Ако вашият човек е достатъчно добър с компютрите, за да го изрови от интернет, със сигурност чете вестника онлайн. Тук няма място за съмнение. Такива хора не са си купували нищо, отпечатано на хартия, от десет години насам. Така че може да живее навсякъде.

— Ето една полезна информация — каза Ричър.

— Да се срещнем в моя офис след един час. В сградата на „Таймс“.

Чан кимна и каза:

— Знам къде се намира.

Сервитьорката пристигна и Уестуд си поръча закуска. Ричър и Чан излязоха.

По-малко от десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие второ обаждане по стационарния си телефон. Отсреща му съобщиха, че Хакет е наблюдавал срещата в кафенето в Ингълуд. Не седял достатъчно близо, за да чуе много подробности, но чул името на Кийвър и прочел по устните на Чан, че са стигнали до задънена улица по отношение на неговия случай. В края на разговора разбрал, че е уговорена втора среща, не чул мястото на срещата, но чул как Чан казва, че знае къде се намира. Затова решил да остане с Уестуд, който несъмнено щял да го отведе там.