Отровителят

10.

Не се прибра у дома. Беше му невъзможно.

Тръгна бавно нагоре към Калифорния стрийт, после се върна към „Грейс“. Като че ли имаше второ сърце, което бие в дисонанс с нормалния му пулс, чувстваше се едновременно извън контрол и двойно по-жив. Част от това се дължеше на абсента. Знаеше го. Но по-голямата част беше Емелин. Можеше да стои с нея в онзи подземен бар, да пие абсент и да я слуша да пее, докато слънцето не изгори до пепел. Тръгна да пресича Калифорния стрийт между кръстовищата, после продължи, леко залитайки, на запад към църквата и колата си. Спря за момент, подпря се с рамо на железния стълб на уличното осветление, скръстил ръце на гърдите си. Запази равновесие, съсредоточен да съхрани спомена за така близката до кожата му нейна прегръдка. После продължи по пътя си.

Навлезе с колата в Тендърлойн и спря пред денонощна кръчма, която съществуваше с единствената цел да се гаври с всички закони за консумация на алкохол в Сан Франциско. Влезе и си поръча абсент. Berthe de Joux. Когато мъжът на бара го изгледа недоумяващо, си купи бутилка „Джим Бийм“. Върна се при колата си и потегли към Инър Сънсет, стигна до Парнас и паркира на мястото си в паркинга на Медицинския център. Съблече палтото си, обви с него бутилката бърбън, поспря до колата си, за да затвори очи и попие аромата на парфюма на Емелин. Беше толкова близко до него, беше останала толкова дълго близко до него, че цялото му същество бе пропито с този аромат. Сякаш беше преплувал река, пълна с парфюма ѝ, за да стигне до нея.

Остана напълно буден, седнал зад бюрото си, до пет сутринта, като пиеше направо от бутилката и комбинираше с неподсладено кафе, което сам си приготви в стаята за почивка. Включи компютъра си и изготви план за анализ на пробите, дадени му от Хенри — шлифовете тъкан на осапунения мъж.

Имаше някаква идея за пробите кожа.

Първият мъртвец бе покрит с тиня и водорасли, а вторият бе останал седмици наред заклещен на дъното на океана. Пясъкът и всичко в пясъка бе проникнало в кожата му. Беше запълнило микроскопични вдлъбнатини и запушило порите. Което разкриваше някои възможности. Отпи нова глътка от бърбъна и започна да създава калибрационната крива.

При следващия разговор с Хенри може би щеше да има нещо по-конкретно относно причината за смъртта — можеше дори да има план как да се приближат до убиеца.

В осем сутринта Андреа почука на вратата му и надникна. Беше имал достатъчно време да прибере бутилката бърбън. Но нямаше илюзии как изглежда.

— Добре ли си, Кейлъб?

— Да.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, нищо не ми трябва.

— Мога ли да изляза по обяд? Училището на Маги е в коледна ваканция, а още не съм намерила гледачка. Ник ще се грижи за нея до един, но после трябва да ходи на работа.

Кейлъб махна с ръка при вида на загриженото ѝ лице.

— Няма проблем. Можеш да отсъстваш колкото ти е нужно.

— Благодаря, Кейлъб.

— Няма проблем… и без това нямаме нищо спешно.

Андреа погледна пръстите си върху дръжката на вратата. Объркана е, помисли си той. Може би и притеснена за него. Той не бе идвал редовно на работа цялата седмица, за да има реална представа как вървят нещата тук. А и не беше прегледал и една трета от непрочетените имейли.

— Джоан те търси — уведоми го Андреа. — Цял ден вчера. Струва ми се, че се безпокои за гранта. Имаше конферентна среща с някакви хора в Бетезда.

Това привлече вниманието на Кейлъб. Той придърпа стола си по-близко до ръба на бюрото и неволно ритна бутилката. Тя се разклати на дебелото си дъно, но не падна.

— Ако иска да говорим за нещо, има ми имейл адреса.

— Тук ли ще си целия ден?

— Не, бях тук цялата нощ. Тръгвам си за дома след час-два. Сега имам да свърша нещо.

Андреа кимна и отстъпи заднешком. После затвори вратата.

Слънцето бе изгряло само преди час, когато той се прибра. Изчака гаражната врата да се вдигне и вкара колата вътре. На вътрешната страна на вратата бе подпрян пакет, оставен върху купчина вестници. Изгледа го за момент, преди да изгаси двигателя. Част от него искаше да включи на заден ход, да се спусне обратно по хълма и да напусне града. Север, юг, запад… нямаше значение къде, стига да е достатъчно далече от източниците на напрежение, които го тормозеха: Бриджит и Емелин, Хенри и Кенън, Джоан и НИЗ. Вместо това натисна бутона върху сенника и проследи в огледалото как ролетната врата се спуска. Когато тя се затвори, изгаси фаровете на колата и остана седнал със затворени очи. След около минута осъзна, че двигателят още работи. Изгаси го, слезе от колата и задържа дъх, за да не вдишва изгорели газове. Взе пакета на Бриджит и го внесе вътре.

Сложи подаръка на Бриджит на масата за хранене, но не го отвори. Явно беше картина и несъмнено щеше да се окаже красива. Но не беше готов да я гледа. Въпреки че Бриджит сякаш присъстваше в трапезарията, той не можеше да се освободи от Емелин. Ароматът на парфюма ѝ беше по палтото му, споменът за ръцете ѝ — по кожата му.

— Господи, Кейлъб — каза си той, — овладей се.

Метна палтото си върху облегалката на стол и отиде при телефона на стената. Извади кабела му, после взе мобилния си телефон и изключи звъненето. Предстоеше да вземе решения и щеше да ги вземе, но ако никоя от двете жени не можеше да се свърже с него, той можеше да балансира между двете. Извади бутилката „Джим Бийм“, отпи една последна глътка от нея и изплакна устата си с вода от чешмата, като се наведе да пие направо от крана. Не беше спал в леглото си, откакто бе станал в събота сутринта, но още не бе дошло време за него. Днес отново щеше да се задоволи с дивана. Той поне беше близко до камината, а в момента Кейлъб искаше да бъде близко до огъня.

Изрита обувките си, запали камината и легна на дивана под тартановото одеяло.

Затвори очи и се започна…

Диванът се завъртя заедно с него и мислите му, а образите от предишния ден се понесоха като салове във водовъртеж. Видя Кенън в кухнята. После полуразложения труп. Хенри го беше хванал за ръката, за да илюстрира как бе обелил кожата като ръкавица, търсейки отпечатъци. Чу гласа на Бриджит по телефона и видя очите на сервитьорката, която му доливаше кафе. Андреа гледаше дръжката на вратата, защото се срамуваше заради него. Заради състоянието му.

След това видя люшкащите се сенки в „Спондюликс“ и как стои зад Емелин със свещ, за да осветява клавиатурата на пианото, докато тя свири на него. После Кенън, който го бе попитал кого е търсил на снимките, които бе прехвърлил твърде бързо в нетърпението си да открие Емелин. Пак усети лицето си да пламва от срам, че са го уловили в лъжа, после усети миризмата на моргата и звука на хитиновите крачета на хлебарката, пълзяща по влажния цимент на стената на кабинета на Хенри.

И тогава басейнът на спомените се разшири.

Видя Бриджит — видя я, когато за първи път се бе изправила пред него само по бикини, разхвърляла другите си дрехи по пода. Беше сложила ръка пред гърдите си и неуверено се приближаваше към него, за да не отвори раната си. Но бе избрала тя да съкрати дистанцията между двамата — за първи път стоеше гола пред него и не искаше той да я гледа от разстояние. Спомни си как бе обхванал с ръце ходилото ѝ само час преди този момент.

Емелин притискаше разрязаните му от стъклото пръсти между скритите си в коприна ръце. Прохладният ѝ шепот: Трябва да си внимателен, Кейлъб. Имаше картина на стената зад нея. Не можеше да я види заради сенките, но тя го накара да изстине.

Шепотът, докоснал ухото му: Ще удържим на обещанията си, нали?

Най-накрая обви мислите си около Емелин, обгърна я плътно, за да не позволи съзнанието му да се удави в деня. Беше като да удържи в ръцете си дърво, увлечено от потоп. Вкопчи се в нея, в спомена за ръцете ѝ около него, когато си бяха пожелали лека нощ, без никакво свободно пространство между тях. Лицето му в косата ѝ, капчиците хладен дъжд по кожата ѝ. Задържа я до отминаване на потопа, до пресушаване на въртящите се спомени от деня и след това отново я последва надолу по стълбите и обратно в тъмнината на скрития под Ноб Хил бар. Барът, за който никой не знаеше. Барът, който бе отворен за тях и само за тях, докато градът навън остана обгърнат в дъжда сън.

Заровен в тези спомени, той най-сетне заспа.

Не помнеше да е ставал и да е ходил в дневната, за да вземе сакото си, метнато върху стола. Но явно го беше направил. Когато се събуди много след падането на нощта, сакото бе навито на руло между сгъвката на лакътя и лицето му. Остана така известно време с буза върху меката вълна на сакото, загледан в огъня, защото не искаше да поглежда часовника.

Когато наистина стана, отиде в кухнята. Според часовника на микровълновата беше минута след полунощ. Запали пламъка под чайника, изми френската преса, която все още стоеше в умивалника след разговора му с Кенън. Когато водата завря, намери мобилния си телефон и го прегледа.

Едно пропуснато повикване от Бриджит преди осем часа. Нямаше съобщения и есемеси. Нямаше и позвънявания от улични автомати.

Остави телефона на плота с лицето надолу, за да не вижда дисплея, ако светне. Качи се в кабинета и взе лаптопа си, копие с твърди корици на „Настолен справочник на лекаря“ и хванат със спирала атлас на района на Залива. Чайникът свиреше, когато се върна в кухнята. Включи лаптопа и се регистрира дистанционно в офис мрежата. След няколко глътки кафе продължи оттам, където бе спрял — анализ на данните от тъканните проби на осапунения мъж. Залови се да интерпретира хроматографските сигнатури и спектрометричните разпечатки, започвайки отзад напред с метаболитите, за да възстанови хронологията на последните часове от живота на този човек.

Нямаше начин тези последни три-четири часа да са били приятни. Когато часовникът показа шест сутринта, беше абсолютно сигурен в това.

По изгрев-слънце се беше изкъпал, избръснал, облякъл и седеше в същото сепаре на „При Мел“, където бе предната утрин. Поръча си омлет и няколко палачинки. Кафе и портокалов сок. Докато чакаше, извади телефона си и набра номер.

— Събудих ли те?

— Коледна ваканция е… децата не ходят на училище. Събудиха ме в пет без четвърт. Вики спи с тапи на ушите — обясни подробно Хенри. — Завиждам ѝ. Какво става?

— Има ли някакъв шанс днес да не отидеш на работа?

— Възможно е.

Кейлъб чуваше телевизора у Хенри. Анимация може би. Гласовете на децата надвикваха звука от екрана.

— Ще си заслужава… обещавам. Как е „Знак на крак“21?

— Прекрасно.

— Оправи ли двигателя?

— Още преди три-четири седмици. Смених радиатора.

— Е, моргата ще трябва да се оправя без теб. Да се видим на пристана… в осем и половина удобно ли е?

— Добре — съгласи се Хенри. — Ще бъда там навреме. Ще ми кажеш ли какво ще правим?

— Ще разберем къде са изхвърлени труповете — отговори Кейлъб.

Видя движението и вдигна поглед. Сервитьорката стоеше от другата страна на масата с каната за кафе. Кейлъб сложи ръка върху устата си и завърши:

— Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако няма да можеш.

Кейлъб паркира на обществен паркинг до рибарския пристан и тръгна пеша към кея. По всички паркинг автомати имаше налепени листовки. Спря да погледне една и се наведе ниско, за да може да я прочете.

Текстът беше над снимката на симпатичен 30-годишен мъж в делови костюм. Кейлъб се изправи и огледа празната пряка. Такива листовки имаше на всяка вертикална повърхност в радиус от две преки. Но подрязаните телефонни номера отдолу бяха недокоснати.

Купи банички без мая и купички със супа в ресторанта на Кей 39 и поиска храната в кафява хартиена торбичка. Намери Хенри на скамейка до заключения портал, през който се влизаше за плаващите докове на пристанището.

— Подранил си — каза вместо поздрав Кейлъб.

— Защото и ти винаги подраняваш. Какво е това?

Кейлъб повдигна кафявата торбичка.

— Обяд.

— Имах предвид раницата — уточни Хенри и кимна към черната презрамка на лявото му рамо.

— Нещо за вземане на проби. Карти. Това-онова за теб да прочетеш.

— Чак до обяд ли ще бъдем тук? — озадачи се Хенри. Стана и тръгна към портала.

— Имаме да покрием петдесет морски мили. Може да ни отнеме и целия ден.

— Добре че миналата седмица напълних резервоарите.

— Ще ти платя за горивото — обеща Кейлъб. — Защото идеята е моя.

— Ако е свързано с убийствата, аз плащам. А ако не се върнем с празни ръце, ще ми възстановят разноските.

Хенри отключи портала и го задържа за Кейлъб. Тръгнаха по наклонения преходен мост към плаващите докове, след това поеха между платноходки и моторни яхти, за да стигнат до „Знак на крак“. Хенри я беше купил в Лос Анджелис от пенсиониран съдебен патолог. Не само заради името — макар Кейлъб да беше уверен, че тъкмо името бе изиграло огромна роля за решението на Хенри — тя беше красиво поддържан траулер: единайсет метра импрегниран тик и излъскан бронз от носа до кърмата, с два поста за управление на руля — в защитена щурманска рубка и на открития мостик.

Кейлъб не се беше качвал на нея от лятото, когато бе идвал с Бриджит. Хенри и Вики ги взеха на уикенд на остров Ейнджъл, където децата им бяха при родителите на Вики. Четиримата останаха до късно на вино и сготвената от Кейлъб вечеря и разговаряха на светлината на маслените лампи, монтирани на месингови шарнири из кабината.

Благодарността на Бриджит за тази екскурзия сега висеше на тиковата стена в каюткомпанията и когато Кейлъб отключи вратата на щурманската рубка с ключовете на Хенри и влезе вътре, спря и се загледа в нея. Беше я нарисувала на разсъмване, след като бе слязла на брега с гребната лодка, докато останалите спяха, и бе останала на дока с изглед към яхтата в Аяла Коув на фона на Тибурон22. Топлото сияние на лампите в салона на „Знак на крак“ беше влязло в интересна игра на светлините с лекото вълнение.

За Кейлъб тази картина улавяше всичко важно, което можеше да се знае за яхтите и за Бриджит: тъмната вода, още по-тъмните хълмове на по-заден план, сиво-розовата утрин на ден, който щеше да донесе вятър и дъжд. А в центъра на композицията яхтата, кацнала грациозно върху вълните. Спокойна в залива под неувереното небе.

Яхта, която ще ти донесе уют и ще те преведе през всичко.

— Обади ли ти се вече? — попита Хенри от вратата.

Кейлъб се извърна от картината.

— Обади се. Вчера, мисля. Минала да ми остави картина.

— Значи нещата са на път да се оправят?

— Трудно е да се каже — сви рамене Кейлъб и върна на Хенри ключовете.

— Не ми казвай, че приятелката ти има труден характер. Никой няма да ти повярва.

— Да.

— Струва ми се, че бях малко суров с теб, когато говорихме.

— Може би не.

Хенри мина покрай Кейлъб и седна в широкото кресло пред руля в ъгъла на кабината. Натисна бутона. Двигателят запали веднага и лениво заръмжа.

— Трябва да я оставим малко на празен ход, за да загрее, преди да тръгнем. Седни. Кажи ми сега какво ще правим.