Отровителят

6.

Държеше на ключодържател малко фенерче в джоба си с единствената цел да си осветява пътя, докато се прибира нощем у дома от лабораторията. Беше видял веднъж рис в лъча му — златистозелените очи на котката бяха уловили лъча за миг, преди да избяга, ръмжейки в сенките. Тази нощ не видя нищо освен евкалиптови листа и кал по пътеката. Когато влезе у дома, първата му работа бе да насочи лъча, за да се убеди, че капаците на прозореца са непокътнати.

Беше полунощ, когато седна по турски на пода пред масичката за кафе с блок плътна хартия за рисуване и комплект въгленови моливи. Беше прекарал три и половина часа в лабораторията, за да построи калибрационна крива и после да пусне първия комплект проби през газовия хроматограф и масспектрометъра. Не успя да довърши работата, но видя достатъчно, за да разбере, че предчувствието на Хенри не е неоснователно. Но не това го занимаваше сега. Щеше да го довърши на сутринта и после да се срещне с Хенри.

Извади един от моливите, погледна върха му на светлината на огъня и го изпробва на първия лист от блока. Груба скица за начало. Само линии и малко сенки. Даде си десет минути, като затваряше очи от време на време, за да засенчи паметта си и после отново да я освети. Когато свърши, обърна листа към огъня и продължително го разгледа, като правеше малки корекции, докато се почувства доволен.

Детският му навик да рисува се възроди след нанасянето на Бриджит при него. Понякога тя заставаше зад него до масата в кухнята и посягаше, за да насочи дясната му ръка със своята, опряла буза на рамото му. Гласът ѝ бе тих, но сигурен. Често обвиваше пръст в парче гюдерия и размазваше сенките и линиите. Когато урокът приключеше, пръстите им бяха черни, сякаш ги бяха викали в полицията. За да им снемат отпечатъците и обвинят в престъпление.

А когато той стана по-добър, Бриджит започна да му позира.

В основната баня имаше вана на извити крака. Тя се потапяше в нея. Лягаше с притворени очи и оставяше едната си ръка да виси отстрани, докосвайки с пръст дървеното стъпало. А той сядаше на пода, облягаше се на стената и започваше да я скицира. Разговаряха тихо и това продължаваше до изстиването на водата.

Затова беше уверен, че може да нарисува жената, може да улови с въглен как бе изглеждала онази нощ. Откъсна от блока листа с грубата скица и го отдели настрана. После повтори рисунката, но този път с повече внимание към детайлите, без експериментиране.

Тя го бе хванала през китката и беше вдигнала ръката му с каничката на нужната височина. Това беше моментът, който той запечата: секундата преди да пусне китката му, два пръста вече се бяха отделили, а показалецът ѝ все още докосваше издатината на сухожилието, сякаш проверяваше пулса му. Кристалната тумбеста чаша беше на бара между тях, покрита със сребърната лъжичка с прорези, в която бе сложена бучка захар. Беше нарисувал това, сякаш го наблюдаваше зад лявото ѝ рамо, така че главата му хвърляше сянка в долния десен ъгъл на рисунката. Този ъгъл позволяваше най-богато взаимодействие на прекрасното ѝ лице с ръцете ѝ в основното пространство на листа. Добавянето на сенките затъмни част от лицето и торса ѝ, но това подчерта останалата част от нея. Придаде ѝ дълбочина и форма. Останалата част от „Къщата на щитовете“ се подразбираше — от сенките се подаваше позлатена лампа, бутилка на задния бар проблясваше в мрака на светлосенките. Сега знаеше, че някъде в дъното на тази сцена има мъртвец, но там фонът беше черен. Само че този човек не го интересуваше. Светлината и фокусът бяха върху нея. Бяха върху допрените им ръце и върху привличането, задействано от това докосване.

Трябваха му два часа да довърши, като рисуваше, без да спира. Ръцете му почерняха от въглена и се окървавиха там, където коричките по раните се бяха спукали. Отиде в кухнята и ги изми, после се върна при масичката за кафе, носейки автоматична писалка с мастило. С нея написа в левия ъгъл на рисунката същата бележка, която бе оставил на салфетката в „Къщата на щитовете“.

Можеше да занесе рисунката на горния етаж, да я сканира и разпечата в стотици копия. Но вътре в себе си знаеше, че тя би реагирала само на оригинала. Не може да мърдаш с устни текста на молитва и да очакваш тя да ти помогне — трябва всеки път да я произнасяш на глас. И коленичил.

Опъна няколко пъти ръце и разкърши плещи, после подостри въглена и започна отново.

Веднъж, докато беше във ваната, а Кейлъб я рисуваше на светлината на свещ, Бриджит отвори очи. Надигна глава над ръба на ваната — мократа ѝ коса падаше върху раменете и гърдите ѝ — и го погледна.

— Защо не те намерих по-скоро? — попитала го бе тя.

— Аз съм труден за намиране.

— Знам — каза тя.

— Какво знаеш?

Пламъчето на свещта се размърда, когато той се изправи.

— Онова, което каза. Че си труден за намиране. Но те са те намерили… значи и аз мога.

Тя затвори очи пак и главата ѝ се върна зад заобления ръб на ваната. Отпусна се и остави тялото си да се потопи в нещо близко до сън, за да може той да я рисува.

Разбира се, той никога не ѝ беше казвал, че е бил изгубен. Не знаеше какво знае тя или за какво се досеща. За момент просто остана загледан в нея, застинал с въглен в ръката.

— Рисувай — каза му тя, без да отваря очи. — Всичко е наред.

Той продължи и това беше единственият случай, когато се докоснаха до бялото петно в историята на Кейлъб, непрогледната мъгла, която Хенри наричаше празнота. Тя, изглежда, знаеше доста неща, но може би така беше най-добре. Ако знаеше, но не желаеше да говори по този въпрос, може би никога нямаше да проговори. Но той определено не искаше да говори за това. Върхът на въглена потрепери върху листа, преди да започне да запълва сенките зад ваната.

Събуди се на дивана в студената декемврийска утрин и отиде в кухнята, където бе оставил рисунките на гранитния плот. Мислеше, че на дневна светлина ще му изглеждат аматьорски. Смехотворни. Лошата идея и изпълнение щяха най-сетне да прочистят „Къщата на щитовете“ от мислите му. Но рисунките се оказаха най-добрите, които някога бе правил. Тя беше толкова прекрасна, че ако затвореше очи и се подпреше на плота, щеше да усети как цялото му тяло се притегля от нейното като стрелка на компас, отклонена от правилната посока заради аномалия във формата и гравитацията на земята.

Стигна на работа почти час преди обедната почивка.

През нощта беше толкова вглъбен в рисуването, че не бе пил нито глътка, което бе добре дошло тази сутрин, понеже беше спал съвсем малко. Андреа го улови точно когато затваряше вратата на кабинета си.

— Чакат те горе, в заседателната зала.

— Кои ме чакат?

— Джоан. И онзи мъж от НИЗ.

Изгледа я, мъчейки се да съобрази.

— Решението за гранта… — подсказа му тя.

— Ааа, по дяволите. Съжалявам.

Когато влезе при тях, аспирантката му и одиторът на гранта от Националните институти по здравеопазване вече бяха изчерпали общите теми за бъбрене и сега съзерцаваха спуснатия екран. Баджът за посетител на ревера на одитора информираше: „Д-р Грекин“. Кейлъб не можеше да си спомни дали някога бе разговарял с този човек. Проследи погледа му и погледна екрана. На него бе изобразен първият слайд на последната му статия:

Е, може и да не беше най-доброто му заглавие. Но докладът беше добър. Кейлъб намали осветлението и остави Джоан да започне слайдпрезентацията. Наблюдаваше безмълвно. Всеки път, когато д-р Грекин я прекъсваше с въпрос, Джоан поглеждаше към Кейлъб, за да му даде шанс да се намеси. Когато той се въздържаше, тя свиваше рамене и сама отговаряше на въпроса. Справяше се чудесно, но поведението на Кейлъб не ги представяше в най-добрата им светлина.

Накрая Грекин стана и започна да събира помощните материали от масата.

— Доктор Мадокс, това беше интересно, но…

— Но какво? — поинтересува се Кейлъб.

Това бяха първите му думи от началото на срещата и той веднага съжали за тях. Искаше да зададе прост въпрос, но думите излязоха от гърлото му като парчета натрошено стъкло. Референтът прелисти купчината разпечатки и го погледна.

— Не беше това, което поискахме. Ние разбираме теорията. Трябват ни данни в нейна подкрепа. Това е всичко… недвусмислени данни.

— Почти сме готови.

— Трябва ни малко помощ, за да оправдаем парите. А става дума за много пари.

— Данните са на път. Получаваме нови проби почти ежеседмично.

— Добре.

Мъжът стисна ръката на Джоан на излизане. Кейлъб заобиколи дългата маса и подаде ръка.

— Радвам се, че най-сетне се запознахме — каза той.

Грекин стисна ръката му, но го изгледа с леко наклонена глава.

— Виждали сме се два пъти — напомни той. — През септември.

Кейлъб го проследи да излиза и се обърна към Джоан.

— Няма проблем — успокои я той.

Тя погледна екрана на лаптопа си и започна да затваря презентацията.

— Това е добре… защото на мен ми се стори, че има проблем.

— Имам повече данни, отколкото той си представя. Някои от новите проби са наистина добри.

— Можехте да му намекнете — огорчено каза Джоан. Затвори шумно лаптопа си и го прибра в чантата му. — Аз можех да избирам измежду доста програми. Спрях се на вас, понеже исках да правя истинска наука… в лаборатория с пълно финансиране.

— Ние имаме пълно финансиране. И ще го запазим.

— А какво беше това, последното? Не помните „Бетезда“9? Та ние бяхме там цели три дни.

— Съжалявам — каза той и излезе покрай нея в коридора. — Имах тежка седмица.

Тя извика след него, но той не спря. Когато стигна до кабинета си, затвори вратата и я заключи. Седна зад бюрото, затвори очи и сложи палци върху слепоочията си. Когато Бриджит хвърли чашата, беше направила повече от това да го свали на пода. Той обаче трябваше да стане. Трябваше да се върне там, където беше миналия петък, преди да се скарат. Данните не идваха толкова бързо, колкото желаеха в НИЗ, но онова, което получаваха, беше добро. Можеше да събере всичко до крайния срок и да го добави в доклада.

Джоан почука на вратата и го извика по име. Когато той не ѝ отговори, тя опита дръжката на вратата. Дръжката се разтресе, но не се завъртя. Тя удари с длан по вратата разочаровано и си тръгна.

Изчака да се увери, че си е отишла, после включи екрана си. Отне му час да вникне в проблема на Хенри, но когато успя, му посвети всичкото си време.

Управителката на салона преведе Кейлъб покрай бара и масите в началото на ресторанта до подобна на подводна пещера задна стая, където Хенри го чакаше в сепаре с форма на полукръг. Кейлъб седна и остави жената да сложи салфетка на скута му.

— Извинявай — каза той. — Трябваше да се прибера у нас… душ, преобличане.

Беше се избръснал и облякъл в по-хубав костюм, но се бе задържал пред огледалото да се среше добре. Синината на челото му започваше да пожълтява, но на слаба светлина не изглеждаше страшно. Осветлението в задната стая на „Фаралон“ бе достатъчно слабо, за да скрие почти всичко.

— Поръчах вино — каза Хенри, загледан в челото му. — Добре ли ще ти се отрази?

Кейлъб вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше клетва.

— Няма да откача. Но не повече от шест-седем бутилки преди десерта.

Хенри се усмихна.

— Добре. Това ще ти хареса. Но ако ще пием още шест, трябва да преминем на нещо по-евтино. — Погледна Кейлъб и добави: — Сега сериозно… По-леко.

Появи се сомелиерката, отвори бутилка каберне совиньон, наля малко в чашата на Хенри да опита и го изчака да кимне одобрително. След това напълни чашата на Кейлъб, доля на Хенри и остави бутилката върху подложката. Хенри я проследи как се отдалечава и после се обърна към Кейлъб.

— Бриджит още ли…

— Да.

— Искаш ли да говорим за това?

— Не.

— Добре. — Хенри отпи от виното. — Какво откри?

— Твоят човек се е удавил. Нивото на магнезия в лявата му камера се оказа повишено. Вдишал е морска вода, докато сърцето му е биело, и е умрял, преди циркулацията ѝ да спре.

— Значи докладът на Марси е точен? Не е имало нищо друго?

— Калибрационната крива на Марси е неточна — съобщи Кейлъб. — Тя е използвала натриев флуорид като кръвен консервант, но не е изчислила правилната компенсация за отчитането му в тестовете. А и консервантът ѝ е бил замърсен — някой, изглежда, е прелял от една бутилка в друга, може би за икономия на място на полицата, после случайно е долял друг химикал, но Марси го е отчела като консервант. С други думи, данните ѝ са замърсени. Имало е примес, който тя не е забелязала. Не мога да го обясня. Не е трудно да се открие.

— Мамка му… — Хенри избута чашата си. — Какво е пропуснала?

— Нужни са ти лист и молив, а и ще трябва да пишеш бързо, понеже списъкът е дълъг. Но двете неща, които се открояват, са туйон и векуроний.

— Векуроният е мускулен релаксант.

— Бързодействащ при това — потвърди Кейлъб. — „Застреляй“ някого с десет милиграма и ще го трупясаш до шейсет секунди. Сложи го във вода и няма шанс да оцелее. Кръвта на човека е пълна с неметаболизиралия медикамент. Ако не беше умрял, черният му дроб щеше да го изхвърли до осемдесет минути. С две думи, в момента на попадането си във водата мъжът е бил абсолютно недееспособен.

Хенри взе чашата си за столчето и бавно разклати кабернето в нея. Приближи се сервитьор, но той го отпрати с махване на ръка.

— Значи е убийство.

Кейлъб кимна.

— При такова ниво векуроний няма никакъв начин да е паднал в залива без чужда помощ. Следователно… да, убийство е.

— Значи сега трябва да се върнем и да повторим останалите шест.

— Ако искаш, изпрати Марси в моята лаборатория. Нека ги прекара през моето оборудване.

Хенри вдигна поглед.

— Искаш да ѝ дадеш шанс да се измъкне? Ако го открие при теб, аз ще знам, че проблемът е в оборудването ми, а не в токсиколога ми?

— Нещо такова — уклончиво каза Кейлъб. — Знае ли човек? Ти си умен. Може да го използваш за увеличение на бюджета.

Хенри се изсмя, но промяната в изражението му беше за кратко.

— Ако го заловят и се стигне до съд, някой адвокат ще запита защо първите шест доклада са казали „удавяне“, след което сме се върнали назад и сме открили ред неща, които първоначално сме пропуснали.

Това обаче беше проблем за Хенри, Кейлъб бе разрешил научната загадка. Но сега вече нещо друго безпокоеше Хенри.

— Ами онези охлузвания по рамото? — попита той. — Ако в него е имало мускулен релаксант, значи не се е дърпал. Откъде тогава са синините?

Кейлъб отпи от виното си и се замисли как да го обясни.

Не беше сигурен кога беше ял за последен път, нито какво бе ял. От събота вечер насам бе живял на самота и обсесия. Сега беше в ремисия благодарение на Хенри, но когато излезеше от ресторанта и отново останеше сам, това щеше да се върне. Но нямаше значение. Беше като изваждане на трън. Може би беше най-добре да го извади сега и да приеме болката.

Да си направи кръвопускане, докато не се почувства по-добре.

— Кейлъб…?

— Извинявай — автоматично каза той. Остави чашата на масата и видя, че е празна. — Мисля, че синините на рамото се обясняват с туйона.

— Не бях чувал за туйон.

— Нито пък аз. Трябваше да прочета за него. Оказа се органична субстанция. Кетон, близък до захарите. Но е отрова. Във висока доза може да предизвика конвулсии.

— Не разбирам… Защо да се смесва с мускулен релаксант?

Кейлъб едва не се усмихна. Да разбере това, му беше отнело най-много време. Все още харесваше работата си до такава степен, че да се наслади, когато парчетата на мозайката се наместваха.

— Нямаше логика, докато не анализирах метаболитите — продуктите от разграждането на медикаментите в организма. И таймингът. Това е критичният момент. Този човек е получил векуроний двукратно. Метаболитите се виждат в черния му дроб като кръговете в ствола на дърво. Първата доза е четири часа преди да умре. Когато черният му дроб я е изчистил, получил е туйона… и то много. След това идва втората доза векуроний — точно преди да попадне във водата.

Хенри кимна.

— Разбирам какво ми казваш. Някой му е инжектирал мускулен релаксант, за да установи контрол над него. Закарал го е някъде, завързал го е и е правил с него неща в продължение на три часа. След това отново му е бил мускулен релаксант и го е хвърлил в залива да се удави.

— Горе-долу е така. Но… има още нещо — продължи Кейлъб. — От известно време изследвам физиологичните ефекти на болката. Как тя променя на биохимично ниво тялото. И постепенно ставам добър по тази тема, макар да се боря за финансиране от НИЗ, за да завърша започнатото. С други думи, уча се как да я измервам.

— Ти ми каза — каза Хенри. — Преди време. Но мислех, че само си търсил отровите, които Марси е пропуснала да забележи.

— Анализирах количествено онова, което ендокринната му система е изпомпала в организма му пред последните три часа, докато е бил жив. Направих анализ и на хистамините. Те просто не се побират в диаграмите. Преди да умре, този човек е изпитал възможно най-силната болка, която някой може да понесе. В продължение на три часа или може би повече. Тотална, непоносима агония.

— Значи не говорим за обикновен убиец, така ли?

— В никакъв случай — потвърди Кейлъб. — Това е нова наука. Толкова нова, че вероятно няма как да я вкараш в съдебната зала. Но реших, че е редно да знаеш.

— Да поръчаме ли нещо? — попита Хенри.

Когато напусна ресторанта, Кейлъб отиде в гаража, където бе паркирал колата си. Папката с рисунките му беше в багажника. Извади я и я взе под мишница. Беше направил пет скици. Само от мисълта за тях дясната му ръка изтръпваше. Беше изрязал полетата с макетен нож и линия и ги бе сложил в стандартни пликове с голям размер. Понеже още не знаеше името ѝ, имаше само един начин да ги надпише. Сканира една от тях и изряза на компютър само лицето ѝ. Беше разпечатал петте копия на плътна висококачествена хартия. След като ги изряза до правилни квадрати, той запечата пликовете с лицето ѝ като восъчен печат.

Тръгна на запад по Пост стрийт към Юниън Скуеър.

В сенките на безистените към магазините стояха хора и просеха. Това бяха хората на Хенри. Неговата клиентска база, просто запълваща дните, докато не дойде редът ѝ да попадне в сутерена на Хенри на Брайънт стрийт. Един от тях излезе от своя безистен и последва Кейлъб със смачкана рецепта за оксиконтин.

— Попълни я и ще си го разделим — предложи той в гърба на Кейлъб.

Кейлъб зави на юг по „Джонс“ и се спусна от хълма до кръстовището с „О’Фарел“. Там се намираше „Бърбън и клон“, но надписът на ъгъла беше обикновен осветен отвътре бял правоъгълник, издаден от стената на сградата:

Резервацията му беше за единайсет. Реши да обиколи карето преки. Макар да не беше идвал тук, знаеше, че правилата са строги. Не можеш да звъниш на звънеца преди заявения час. Това го устройваше. Добре беше в търсенето му да има някакъв порядък. Редове и колони. Знаеше как да провежда такова търсене.

Петнайсет минути по-късно отново беше на ъгъла на „Джонс“ и „О’Фарел“. Натисна бутона на звънеца и погледна интеркома, монтиран в стената. Месинговата решетка бе покрита с патината на зелен оксид. Който и да беше на другия край, го накара да почака. Накрая в говорителя се разнесе белият шум на включена електронна верига.

— Парола?

— „Битер и ръж“ — отговори той.

Вратата се отвори с щракване. Кейлъб намери опипом пътя през тъмния коридор и попадна в основния салон на нелегалния бар. Когато влезе и видя обкования с медна ламарина таван, стърчащите рамене на стъкления полилей, осветяващи помещението като с горящи зъби, и сенките, скриващи останалата част от салона като под плътно кадифе, той разбра, че е попаднал където трябва. Тя можеше да се плъзга из мрака и да се материализира на стола до него така, както мъглата се намества в долините сред хълмовете, сгушва се там сред студените сенки и постепенно се втвърдява. Става осезаема реалност. Нещо, което може да се вкуси. Знаеше, че е била тук, с онази сигурност, с която бе усетил устните ѝ по чашата с абсент, когато докосна с пръсти ръба ѝ. Седна на бара и изчака реда си барманът да го обслужи.

— Да, сър?

— Искам „Мартин Милс“ и нека е двойно.

Това щеше да му струва двеста долара, ако изобщо имаха бутилка от него. Но смяташе, че ще привлече вниманието на бармана.

Така и стана.

Мъжът прокара ръка по предната страна на черната си вратовръзка и надолу по облечените в габардин копчета на жилетката си. След това се облегна странично на бара.

— Чисто?

Кейлъб кимна.

— Нещо към него?

— Чаша ледена вода.

Мъжът използва стълбичка, за да достигне до нишата в стената, където беше бутилката „Мартин Милс“. Наля го в старомодна чаша и я донесе с изпотената чаша вода. Кейлъб взе чашата с бърбъна и плъзна един от пликовете по плота. Пръстът му беше върху залепения върху гърба портрет.

— Тя идва тук понякога — каза той. — Дръж го зад бара, за да не го забравиш. Когато я видиш, дай ѝ го.

Мъжът се поколеба и Кейлъб избута плика по-близо до него.

— Какво е това? — осведоми се барманът, без да докосва плика.

— Трябва да я видя пак. Не знам името ѝ.

Мъжът изгледа плика продължително с ръце на бара. После го взе и го прибра. Кимна на Кейлъб и донесе бутилката. Наля един сантиметър в чашата на Кейлъб.

— Ще ти трябва.

— Знам го много добре.

Остана десетина минути в заведението, колкото да довърши питието си. Бърбънът беше гладък и чист… като слаб огън. Когато се надигна от стола, за да си тръгне, подпъхна под празната чаша три стодоларови банкноти. Можеше да си го позволи, поне засега. Освен това след няколко месеца щеше да дойде новото финансиране.

Разходи се, без да бърза, пеша до Юниън Скуеър, загърнат добре в палтото си, за да се защити от влажния вятър, като заобикаляше просяците, които пазеха местата си в безистените с разгънати кашони и парцаливи одеяла.

Към три часа след полунощ беше изминал петнайсет километра и бе раздал петте плика. Намери два банкомата и изтегли пари, за да има какво да оставя на барплотовете. Пи „Мартин Милс“ и старо шотландско малцово, а в последното заведение, в горния край на Норт Бийч, си поръча Berthe de Joux. В скрития в сутерен нелегален бар вместо каничка ледена вода му сервираха кристална тумбеста чаша, поддържана от сребърна статуетка на гола Венера. За да започне да капе водата, трябваше да завърти кран, странично в чашата.

Барманът не докосна последния плик, докато Кейлъб не го побутна още сантиметър по бара, за да разкрие ъгълчето на банкнотата под него.

Сега се спускаше по Пауъл стрийт, заслушан в тракането на колелата на трамвая по релсите в средата на улицата. По кръстовищата с водещите на изток улици, там, където мъглата се разкъсваше, можеше да види извитите гирлянди на светлините по Бей Бридж към остров Йерба Буена. Беше на двайсет преки от колата си, но трябваше да изгори с ходене погълнатия алкохол, за да може да кара.