Отровителят

11.

Седнаха един срещу друг до махагоновата масичка отляво в кабината. Вътре беше студено и прозорците се бяха замъглили от влагата в дъха им, но скоро щяха да се изчистят. Хенри беше включил два малки нагревателя и реотаните им вече се бяха зачервили. Кейлъб усещаше вибрацията на двигателя да се предава през лактите му, които бе опрял на плота на масата. Отвън дъждът шибаше палубата.

— Онзи… осапунения… идентифицирахте ли го? — попита Кейлъб.

Искаше да говори за него като за човек, а не ужасяваща скулптура. Името му би помогнало.

— Потвърдено е от семейството му. Казвал се е Чарлз…

— Чарлз Крейн? — прекъсна го Кейлъб.

— Как, по дяволите, би могъл да знаеш това?

— Имаше го във вестника. А и по цялата Хейт стрийт има налепени листовки.

Хенри наклони глава и след малко прие отговора с кимване.

— Не знам защо си мислех, че семейството му и полицията биха предпочели да не се разчува — замислено каза Хенри. — Както и да е, бил е софтуерен инженер. За последен път е бил видян на бара в хотел „Дрейк“… хубаво, престижно място.

— А първия, когото ми показа, нещо за него?

Кейлъб вече знаеше името на този човек от разговора с бармана в „Къщата на щитовете“, но не можеше да го съобщи на Хенри. Искаше да помогне на Хенри, нямаше нищо против да помогне и на Кенън, но в съзнанието си вече бе очертал кръг около Емелин — кръг, съдържащ всичко за нея и за тяхната връзка. Не знаеше как се беше стигнало до това. Може би Емелин се бе прокраднала в мислите му с обещанията си, бе очертала границите с песента си в полумрака, беше го подпечатала с притискането на тялото си в неговото. И ето, сега се налагаше да лъже най-добрия си приятел, за да не я подлага на риск.

— Ричард Салазар — отговори Хенри. — Партньор в правна кантора на Маркет стрийт.

— Някак е по-лесно като имат имена…

— Свиква се.

Кейлъб не коментира. Дори Хенри не беше безгрешен. Вече го бе забелязал. Работата му се отразяваше и го изнервяше. Да правиш аутопсия на главата на 10-годишно момиче. Господи, дъщерята на Хенри беше на толкова. Затова Кейлъб искаше да даде на най-стария си приятел нещо — искаше да му даде факти, които той да използва, за да разреши поне един от проблематичните случаи. Замисли се как да му го обясни.

Седеше и прокарваше пръсти по шарките на дървения плот. Навън някаква чайка кацна на перилата и завря под дъжда крак в перата си. Кейлъб я погледа през все още замъгления прозорец и после обърна очи към масата.

— Един и същи човек е убил Ричард Салазар и Чарлз Крейн — проговори накрая той. Вдигна поглед и видя, че Хенри го гледа внимателно. — Беше по-трудно да се проследи при Крейн, но химическите сигнатури са идентични — векуроний, последван от масивна доза туйон. Три-четири часа изтезания. Жестока болка. После още веднъж векуроний, за да го вкарат във водата.

Хенри кимна.

— Това означава, че и при останалите вероятно е така.

— Да.

Седяха заслушани в чаткането на дъжда по палубата и стичането му по наклонените прозорци на щурманската рубка.

— Значи ще трябва да направим изследвания и на тях. Или ще ти изпратя Марси, или ти ще трябва да дойдеш и да я гледаш през рамото. Но какво правим сега на яхтата? — поинтересува се Хенри. — Как се очаква да открием местата, където са хвърлени?

— Пробите от кожата на Крейн.

— Какво за тях?

— Ти спомена, че той имал по гърба си следи от шестостенни глави на болтове, нали така?

Хенри потвърди с кимване.

— За да останат подобни отпечатъци, не трябва ли да е бил затиснат с нещо тежко доста скоро след попадането си във водата? — подсказа Кейлъб.

— Така е. Преди да изпадне в ригор. Втвърдил се е около болтовете. Като восъчен калъп, който се охлажда. А е имал и ливор мортис — кръвта му се е стекла и е оставила синини по онази страна на тялото му, която е била обърната надолу. Това не се случва с повечето трупове на удавници — те се движат и кръвта не може да се стече в определена част. Така че щом има ливор мортис, значи е бил предварително затиснат с нещо. Поне през първия час.

Кейлъб извади тесте листове от раницата си и го сложи на масичката между двамата. Беше разпечатка от лабораторията му.

— Което означава — започна да обяснява той, — че ако успеем да разберем къде е бил заклещен, ще знаем, че е бил хвърлен във водата близо до това място. В залива има течения, но те не са хаотични. Можем да ги картографираме и така да получим възможна начална точка. Тя пък вероятно е близко до там, където са били измъчвани — място, безопасно за убиеца… може би къщата му, може би друго място, което той използва.

Хенри погледна листовете. На тях имаше графики и диаграми. Таблици с химически символи.

— Какво си открил?

— Високи концентрации на сода каустик и чист алуминий. Знаеш за какво става дума, предполагам?

Но Хенри поклати отрицателно глава.

— Двете най-често срещни съставки на препарат за отпушване на канали — обясни Кейлъб.

— Добре.

— Става още по-добре. По кожата му — говоря за утайката в порите — има следи от синтетичен естроген и прогестоген. И метаболити на ацетаминофен, флуоксетин и циталопрам. Сега кажи ми къде ще намериш препарат за отпушване на канали, хапчета против забременяване, тайленол и двата най-популярни антидепресанта в Америка, плюс стотици други лекарства и всякакви почистващи препарати?

— Амиии… не знам.

— Лесно е — каза Кейлъб. — В пречиствателна станция за отпадни води. В уличните шахти.

Той отново бръкна в раницата и извади от нея своя атлас на Залива. Сложи го на масата, но не го разтвори.

— Отпадните води се обработват, но само биологически — обясни той. — Не химически. Резултатът е, общо взето, стерилен. Но ако вземаш всяка сутрин хапче против забременяване и тайленол, приятелят ти е на прозак, а понякога изливаш „Дрейно“ в умивалника на кухнята — всичко това попада в залива така, както е изтекло в тоалетната или сифона. И това вероятно е причината Крейн да не е бил разкъсан от раците — озовал се е заклещен в биологически мъртва зона.

Хенри взе разпечатките и ги разлисти. След малко ги избута обратно към Кейлъб.

— Значи отиваме към пречиствателните станции?

Кейлъб кимна.

— Вече съм ги отметнал — те са пет на брой в радиус от петнайсет километра около моста Голдън Гейт по текущите морски маршрути. Ако вземем проби от утайката, ще мога да установя коя съвпада с профила, който снех от Крейн. Обзалагам се, че всички имат различни сигнатури.

— Защото в другия край на мръсната канализация извеждат различни неща.

— Точно така — потвърди Кейлъб. — Да кажем, че сто хиляди жени вземат противозачатъчни в домове, свързани към Южната пречиствателна станция. В тази утайка ще има високо ниво на естроген. Може би станцията на Трежър Айлънд ще е изхвърлила с една стотна по-малко, но пък повечето там са на золофт. Не можем да знаем, преди да сме взели проби. Но аз се обзалагам, че една от петте ще съвпадне с онова, което намерих по кожата на Крейн.

Хенри взе атласа и го отвори на страницата, вече маркирана от Кейлъб с указател. Разглежда я известно време и върна книгата на Кейлъб.

— Проби от мръсната канализация — каза той. — В почивния ми ден. Страхотно. Какво си донесъл за обяд?

— Мидена супа. Банички.

Хенри му се усмихна толерантно.

— Прибери ги в хладилника.

Беше твърде студено и влажно, за да се качва на открития мостик, затова Хенри остана в рулевата рубка. Включи на ход напред и запълзяха към изхода на пристанището с под три възела. Подминаха празен док, скрит под спящи морски лъвове, после минаха по цялата дължина на Кей 39, пресякоха линията на прибоя и излязоха в открито море.

— Сега накъде? — попита Хенри.

— Ще започнем с Югоизточната пречиствателна станция на Сан Франциско и ще обиколим залива в посока, обратна на часовата стрелка.

— До Ислей Крийк?

— Точно така.

Ислей Крийк се намираше южно от Чайна Бейсин и стадиона на AT & T, на пет морски мили от Кей 39 надолу по бреговата линия. Когато напуснаха зоната, в която бе забранено да се създава вълнение, Хенри подаде газ и „Знак на крак“ пое в спокойното море с шест възела на югоизток, успоредно на Ембаркадеро Драйв.

— А как ще вземем проби от дъното? — сети се Хенри.

Кейлъб взе раницата си от пейката до масичката и я отвори. Беше завързал празна купичка за супа към 60-метрово парашутно въже и бе използвал тиксо, за да фиксира няколко оловни тежести към улея за наливане на купичката.

— Когато това се удари в дъното, тежестта ще я накара да се забие в утайката, като започна да я издигам. И ако я издърпам внимателно на повърхността, мисля, че утайката не би трябвало да се отмие обратно.

Хенри отмести поглед от прозореца и изгледа с любопитство купичката и държащия я Кейлъб.

— Ти ли изобрети това, или от НАСА ти помогнаха?

— Изцяло мое творение.

— Изумително.

— Знам. Искаш ли сега да направя кафе?

— Това исках да чуя.

Остров Йерба Буена беше на по-малко от една морска миля, но Кейлъб можеше да го види само на радарния екран. Дъждът се бе засилил и „Знак на крак“ подскачаше в ниското вълнение, което идеше откъм юг. Двойка корморани плаваха по нашарените от дъждовните капки вълни и се гмуркаха синхронно.

— Когато стигнем там, как ще открием изхода на тръбата за отработената вода?

— Би трябвало да е на триста метра от устието на реката. Не много надълбоко… може би на двайсет и пет метра.

— Ще се опитам да се задържа на едно място. Когато загребваш, стой на носа, защото около винта на кърмата може да се образува мътилка.

Кейлъб кимна. Имаха още двайсетина минути до пристигането на мястото. Хенри погледна през прозореца на щирборда и после пак назад през кърмата, към индустриалния пейзаж на бреговата линия стигаща до моста.

— Дълъг дрейф дотам — отбеляза той.

— Приливното течение е в тази посока. Право на север. После завива към Норт Бийч и Алкатрас и се насочва към Голдън Гейт.

— Пак е доста плаване.

— Някои от другите са по-наблизо. Но мисля, че трябва да ги обиколим всичките.

— За да мога да свидетелствам под клетва, че сме ги проверили без изключение и сме изключили останалите.

Кейлъб кимна. Точно това си мислеше. Знаеше колко внимателен е Хенри на свидетелската скамейка. Обичаше да убеждава съдебните заседатели в правилността на използваната методика и да ги впечатлява с тежестта на уменията и знанията си, стоящи зад заключенията му.

Устието на Ислей Крийк се врязваше в индустриалната пустош, а двата му бряга бяха захванати в стени от сив бетон и ръждясало желязо. На огромна табела на брега с лице към залива пишеше с червени печатни букви: ЗАБРАНЕНО АКОСТИРАНЕ — ПОДВОДНА ТРЪБА. Хенри изключи двигателя от предавка и те поеха в дрейф, подхванати от вятъра, докато в един момент спряха. Тогава той започна да коригира с кратки импулси мощността, за да задържи позицията им.

— Каква е дълбочината ни? — осведоми се Кейлъб.

Хенри погледна екрана на ехолота.

— Двайсет и пет метра. — Сложи пръст върху цветния дисплей и проследи линията зелени точки: — Дъното изглежда меко.

— Помисли си какво има долу.

— Виж тук — каза Хенри и проследи червената линия по екрана на ехолота: — Това е тръбата. Изглежда достатъчно дебела, за да мине през нея автобус.

— Над нея ли сме?

Хенри кимна и отмести поглед от дисплея:

— Взел ли си латексови ръкавици?

— Да.

— Внимавай да не ми оплескаш палубата с тази гадост.

Студеният дъжд падаше под ъгъл, така че качулката не му помагаше. Отиде до носа и се наведе над водната повърхност. Хенри бе обърнал яхтата срещу вятъра и някак съумяваше да я задържи на едно място. Кейлъб нави парашутното въже в ръката си и хвърли купичката, която потъна на три метра пред носа. После остави тънкото въже да я последва, подавайки намотка след намотка, докато в един момент то заплава по повърхността — сигнал, че купичката е стигнала до дъното. Тогава започна да я изтегля обратно, като дърпаше бавно и внимателно, с надежда ръбът ѝ да загребе от утайката, преди тя да се изправи и отдели от дъното.

След минута я видя да излиза в тъмната вода под носовия релинг и след малко да увисва във въздуха. Изтегли я до перилата, изля обратно водата и надникна в нея. На дъното ѝ имаше около 2-3 сантиметра воняща на умряла риба утайка. Извади от джоба си шишенце и изля в него около една чаена лъжичка. Запуши шишенцето, прибра го в джоба си, спусна купичката обратно във водата и я разклати, за да я изплакне.

— Получи ли се? — попита Хенри, когато Кейлъб се прибра на топло в рубката и затвори вратата.

— Да. — Той извади мострата от джоба си и я показа на Хенри.

— Защо не се обадя на Жак Кусто да му разкажа какво постигнахме тук.

— Не забравяй и Патентното бюро.

— Трябва да надпишеш това шишенце.

— Взел съм стикери.

Кейлъб седна до масичката и изхлузи ръкавиците си. След това извади от джоба си стикери и маркер.

Хенри вкара двигателя на „Знак на крак“ на скорост и зави обратно.

— Сега накъде?

— Североизточният бряг на Трежър Айлънд.

— Готово.

— Ако разберем къде изхвърлят труповете, какво мислиш, че ще направят Кенън и Гарсия с тази информация? — попита Кейлъб.

— Нямам представа. Извън моята компетенция е. Но ми се струва, че са склонни да вземат всичко, което им се предложи. От разговора с тях останах с впечатлението, че са в задънена улица.

— Защо мислиш така?

— Тези случаи са тежки — убийци, които убиват хора, които не познават — обясни Хенри. — Няма връзка между жертвите, нито между тях и убиеца. Няма мотив. Няма свидетели.

— Или поне няма такива, които говорят.

— Така де — съгласи се Хенри. — Ако убиецът се запознава с тези хора в баровете, все някой може да е забелязал нещо. Но Кенън още не се е натъкнал на такъв човек.

— Векуроният е сериозна следа. Разследват ли по тази линия?

Хенри кимна.

— Разследват, но върви бавно. Обхождат всяка болница и всяка аптека. Проверяват не липсва ли нещо. Или дали някой не го купува без основателна причина.

— Допускат, че може да е лекар?

— А ти?

Кейлъб не беше мислил много по въпроса. Но кимна.

— Лекарите биха били добри заподозрени. Или медицинските сестри. Дори… защо не аптекар. Не заради компетентността…

— Тя е без значение. Всеки може да съобрази тази част — подчерта Хенри. — Важен е достъпът.

— Да.

— Векуроният вече не е толкова често използван. В хирургията се използват по-добри средства.

— И все пак може да се намери.

— Но не и на улицата. И не е нещо, за което съществува черен пазар. Затова става дума за някой с достъп до болница или аптека. Такъв трябва да е…

Телефонът на Кейлъб иззвъня в джоба му.

— Ще се обадиш ли? — попита подканващо Хенри.

Кейлъб го извади и погледна дисплея.

— Бриджит е. По-добре да ѝ се обадя. Ще изляза навън.

Застана на задната палуба, близо до гърба на кабината, където беше на завет от дъжда и вятъра. Килватерната струя оставяше следа от зелена и бяла пяна в тъмната вода, по която преминаваха ниски вълни.

Бриджит плачеше.

Държеше телефона до ухото си и го притискаше силно, за да чува хълцанията ѝ, и се опитваше да разбере има ли някакви думи в тях. Плачеше още когато му се обади и до момента не бе проговорила нищо смислено, а вече минаха две минути.

— Бриджит…?

— Аз… аз не искам… Кейлъб…

— Бридж?

— Липсваш ми.

— Мила — прошепна той.

— Не мога да го направя.

— Не се налага да го правиш — успокоително ѝ каза той. Дори не беше сигурен за какво говорят. Гледаше към залива и студената вода с цвят на влажна улична плоча. Чудеше се колко ли е дълбока и над колко ли тела минават в този момент. Трупове на хора, които на никого не хрумваше да ги потърси.

— Аз знам. Трябва да… но просто не мога. Липсваш ми.

— Бриджит, не знам…

— Кажи ми, че ме обичаш. Не ме карай да чакам. Кажи ми…

— Обичам те. И ти го знаеш.

— Наистина ли?

Последва нова дълга серия ридания. Той си спомни нещо, което някога беше чел. В сълзите на жените имало феромон, химически сигнал, запазен в някаква праисторическа пещера, чиято цел била да привлича мъжете, до които достигал. Той сега беше по лицето и телефона ѝ и щеше да попадне върху пръстите ѝ, когато избърше бузите си, така че всеки, който влезе в контакт с нея, щеше да бъде докоснат от невидимия полъх на нейната самота. И този сигнал щеше да се разпръсне, предаван от ръка на ръка из целия град. Като капка туш в чаша чиста вода, от който тя цялата постепенно потъмнява.

— Бриджит — прошепна той, — толкова съжалявам.

— Не мога да го направя, Кейлъб, наистина не мога.

— Какво не можеш да направиш?

— Това. Което правим сега… което аз правя. Когато си тръгнах, мислех, че ще мога. Но сега… не знам.

Не знаеше какво да каже, затова не каза нищо. Заслони телефона с шепа, за да не свири вятърът в тишината.

— Кейлъб — прошепна тя. — Мислих за това. Което си направил. Може би си го направил не както трябва. Може би е трябвало да ми кажеш по-скоро. Но ми се струва, че бих могла да го превъзмогна, защото мисля, че знам защо си го направил и от какво си се опитвал да ни спасиш. Мисля, че… там ли си още?

Накрая тишината се проточи толкова, че дори Бриджит не можа да я понесе. И затвори.

Кейлъб върна телефона в джоба си, но не влезе обратно в кабината. Тръгна по страничната пътека с лице към шибащия дъжд, оставяйки го да измие онова, което току-що бе сторил. Тя му бе протегнала ръка, но дори сега, дори след като му бе дала този шанс, той мислеше за Емелин.

— Добре ли си?

— Мисля, че да — разсеяно каза той. Съблече шлифера си и го окачи на закачалка до стената. — Това е… и аз не знам.

— Сложно?

— Повече от това. Шибана катастрофа. И вече не знам какво се случва.

Седна отново. След малко щяха да преминат под източната половина на моста Бей Бридж. Бялата кула, издигаща се на сто и петдесет метра, вече се скриваше в ниските облаци.

— Ако искаш, мога да помоля Вики да…

— Не — прекъсна го Кейлъб. — Много мило от твоя страна. Сигурен съм, че тя би се опитала. Но не вярвам да помогне.

— Прав си.

Хенри доизпи кафето си и посочи напред. Части от военноморската база на Трежър Айлънд прозираха в бяло-сивата каша.

— На североизточния бряг ли каза, че е?

— Да. Тук е — потвърди Кейлъб. — Да взема картата.

Последната им спирка — след пробите от Оукланд и Тибурон — беше санитарно-пречиствателната станция на Сосалито, окръг Марин, на километър и половина от пристана на ферибота в Сосалито. Когато откриха края на отходната тръба, вече минаваше три и половина следобед и оставаше още около час дневна светлина.

— Ще опитам да се задържа на едно място — каза Хенри, — но течението е доста силно, а вятърът бие напречно на него.

Кейлъб погледна през прозореца към брега, който се издигаше стръмно и бе залесен с кипариси и лаврови дървета. На юг пръст гъста мъгла се опитваше да се провре под моста. На високата част на брега трябваше да има крепостна стена, отиваща към града.

— На миля и половина сме от моста — каза той.

Хенри кимна.

— Мястото е добро — коментира той. Опитваше се да се нагоди към скоростта на приливното течение и с два пръста коригираше лоста за газ, за да намери равновесната точка.

— Ще видим какво ще кажат пробите — каза Кейлъб. Но интуицията му подсказваше, че е тук. Беше близко до моста, а Хенри бе прав за течението. Потокът вода оставяше ясна следа сред вълните, виеща се линия, чиито граници бяха очертани от морска пяна и плаващи боклуци, довлечени дотук от скорошните дъждове.

Кейлъб облече шлифера си и нахлузи нови латексови ръкавици. Извади последното шишенце от раницата си, излезе на палубата и коленичи, за да отвърже от парапета купичката за загребване. Понеже течението наистина беше силно, наложи се да я хвърля и вади три пъти, преди да успее да я зарови в дъното и да извади проба. Наля рядката утайка в шишенцето и зави капачката му.

Прибра се вътре, съблече се и седна в предната част на кабината, близо до един от радиаторите. В Сосалито беше по-хладно, отколкото по другите места из залива, или защото бе по-близко до открития Пасифик, или защото вече почти се бе стъмнило. Кейлъб поднесе ръцете си над радиатора и леко потръпна.

— Понеже така и така сме тук, имаш ли нещо против да направим един експеримент? — предложи Хенри. — Искам да оставя течението да ни отнесе и да видим къде ще ни завлече.

— И на мен би ми било интересно.

Хенри вкара „Знак на крак“ в течението и изключи от предавка. Двигателят замърка на празен ход, яхтата загуби инерция и се залюшка леко по вълните. Започна да се носи странично с нос към Сосалито и кърма към Сан Франциско. Кейлъб погледна екрана на джипиеса. Дрейфът ги отнасяше на юг с два възела.

— Още кафе? — обади се Кейлъб.

— Разбира се.

Влезе в камбуза да го направи, но не бързаше, понеже пръстите му още бяха вкочанени. Срязванията по дясната му ръка се бяха втвърдили, докато заздравяваха.

— Течението сякаш се засилва — отбеляза Хенри, без да напуска мястото си зад руля. — С още половин възел.

Кейлъб се наведе над фризера и извади неразопакован пакет кафе на зърна. Напълни мелничката, включи я и раздруса зърната, за да се смелят по-добре. Включи кафеварката, отиде в тоалетната, затвори вратата и напълни умивалника с гореща вода. Изми си ръцете и лицето, извади телефона от джоба си и погледна екрана му. Беше изключил звука за позвъняване след обаждането на Бриджит, но тя не бе опитала да го набере пак, нито му бе пратила някакви есемеси. Нямаше съобщения или повиквания от други хора. Емелин бе обещала да му се обади скоро и когато се замисли над това, сърцето му се сви. Искаше Емелин да му се обади, но също така искаше да намери Бриджит и отново да я направи щастлива. Искаше да зареже всичко, да намери полутъмна стая с картина в нея, където да седи и да гледа платното, а всичко останало да се превърне в несъществен размит фон около него.

— Кейлъб — каза той на мъничкото огледало над металния умивалник.

Имаше изход. Знаеше това. Но не виждаше начин, по който да получи всичко, което иска.

— Ти си проклет задник.

Погледна се в огледалото и си кимна. Поне можеше да бъде откровен, когато говореше на изображението си. Все пак беше нещо.

Кейлъб наля кафе в две чисти чаши и ги отнесе в рубката с руля. Подаде на Хенри едната и погледна през прозореца. Намираха се на около сто метра от брега и се носеха покрай носа, издигащ се между Хорсшу Бей и северната кула на моста Голдън Гейт.

Вдигна чашата до устните си и отпи.

След около минута щяха да навлязат в стената от мъгла, изпълзяваща изпод моста, но засега все още имаше добра видимост от носа към скалистия бряг.

И поради това без проблем забеляза трупа.