Отровителят

17.

Можеше да свърши по толкова много начини.

Но докато отиваше към колата си, дрънкаше ключовете в джоба на палтото си и мислеше по въпроса, той се увери, че не би могло да свърши по-красиво. След ризотото те седнаха на пода пред камината в основната дневна стая, като използваха възглавниците от дивана, за да се облегнат на тежката масичка за кафе. Емелин бе разляла по чашите остатъка от просекото и те изядоха охладените малини с настърган върху тях черен шоколад. Емелин се бе притиснала в него за топлина. Беше сложила ръка върху гърдите му, подпъхнала два пръста под седефените копчета на ризата му, за да ги опре до сърцето му. Довършиха десерта, после виното и когато всичко свърши, тя отново се опря в него и го целуна.

Устните ѝ бяха студени и сладки.

Емелин отри тялото си в неговото и когато той се възбуди, тя сложи ръка на гърба му и го притисна към себе си. Прекъсна целувката и каза с ъгълчето на устата си в ухото му.

— Ще е лесно, нали?

— Да.

— Тук, пред огъня.

— Знам.

— Можеш да ме имаш… по какъвто начин пожелаеш.

Той свали ръка надолу по гърба ѝ и я приближи още повече до себе си. Среднощният аромат на кожата ѝ, миризмата на лунната светлина и сенките го обгръщаха и отнасяха.

— Но не още. Още не можем — каза тя. — Разбираш ли?

— Да.

Вече беше замаян. Виното също помагаше, но основният интоксикант беше Емелин. Тя беше в него, течеше във вените му и нахлуваше в мозъка му. Плъзгавата коприна на роклята ѝ и голата кожа под нея.

Опря устни в неговите и сложи ръцете си на тила му. Когато дългата и дълбока целувка свърши, тя опря чело в неговото. Пръстите ѝ галеха косата му. Очите ѝ бяха затворени.

Останаха така дълго, притиснати един в друг върху възглавниците, дишайки в общ ритъм. Вдишване и издишване… заедно. Тя се отдръпна първа, а той легна странично, подпрял глава с ръката си. Бяха близо до огъня и възглавниците бяха топли.

— Вече не ме гледаш — отбеляза тя със затворени очи.

— Гледах камината.

— Видя ли я?

— Дали аз…? — но спря, без да завърши, когато погледът му се фокусира. — Чакай…

Гледаше тежката подпора в лявата страна на перваза.

— Излиза напред, нали?

Тя кимна, все така със затворени очи.

— В много стари къщи има такива неща — каза тя. — И когато умрат достатъчно хора, тогава къщата се сдобива с тайна.

Не беше сигурен какво го бе издало. Но беше преживял живота си, учейки се да намира онова, което другите хора не виждат. Това може би беше неговата същност. Отново погледна камината. Габаритите ѝ не се връзваха. Стената беше по-дебела от нужното и подпората изглеждаше твърде лека за този размер. Къщата бе твърде красива, твърде добре планирана, за да бъдат подобни аномалии грешки в пропорциите или пропуски в естетиката.

А щом имаше причина, значи имаше вход.

— Може ли… — запъна се той — да…?

Тя отново сложи пръст на устните му.

— Всичко е наред, Кейлъб — прошепна тя. — Можеш да погледнеш.

Но той не искаше да я оставя. Пръстите му бяха в основата на гърлото ѝ и усещаше как рамото и гърбът ѝ се притискат към гърдите му.

— Погледни — настоя тя. Премести се и започна да го бута в изправено положение. — Ще се оправиш.

— А ти?

— Без мен — отказа тя. — Не ми харесва да влизам в такива места. Тук, до огъня, ми е много добре.

Той стана и остави пръстите ѝ да се плъзнат от рамото до хълбока му. Прекрачи я, коленичи до камината и я прихвана от двете страни с ръце. Изследва с пръсти ъгъла между стената и края на камината, но не намери нищо.

Не, нямаше как да е това.

Ако беше толкова просто като скрита ключалка, някоя прислужница можеше да я открие, докато лъска камината, или дете щеше да я задейства случайно по време на игра. И щеше да престане да бъде тайна. Подпря подпората ѝ с тяло и опита да я натисне с длани надолу, в пода. Някъде вътре нещо щракна и когато той стана и я дръпна, подпората се завъртя на невидими вътрешни панти.

Откри се проход, широк около трийсет сантиметра и метър и половина висок. Проходът водеше в тъмнината.

— Видя ли? — обади се Емелин. — Но ти знаеш как да намираш разни неща.

— Откъде ти хрумна това?

— Намери мен.

Беше отворила очи и сега го гледаше. Лежеше на възглавниците и пръстът ѝ описваше дъгата на ръба на празната чаша с просеко. По бузите ѝ беше избил цвят, сигурно заради горещината на огъня, и той знаеше, че ако отиде и легне при нея, цветът ще се уплътни. Но сега усещаше миризмата на плесен и прах в мъртвия въздух, който го облъхваше, усещаше и студа откъм тайната стая и знаеше, че трябва да влезе там.

Тя също го искаше, а той знаеше и това. Имаше хиляди места, където би могла да го доведе тази нощ, но беше избрала точно това. Тази къща на ехото.

— Ще ти трябва свещ — сети се Емелин.

Имаше поне половин дузина на масичката до нея. Той взе една, заслони пламъка с длан и застана пред входа. Погледна към Емелин още веднъж, наведе се и се гмурна в тунела.

Беше само над метър дълбок и се отваряше в стая, малка и аскетична като монашеска килия. Подът и стените бяха от камък, а над главата му се виждаха голите носещи греди от секвоя. Вдигна свещта на височината на очите си и бавно се завъртя.

В ъгъла имаше кушетка, а одеялата бяха събрани на куп от последния обитател, спал на нея. Но това трябва да е било отдавна, защото и те, и кушетката бяха покрити с паяжина и напръскани с точки тъмен мухъл. На пода се виждаше прашасала водна чаша, а до нея имаше лъжичка, покрита с черна коричка. По пода и тънкия дюшек бяха разхвърляни листове хартия за рисуване. Коленичи, за да разгледа един от тях, но той беше прекалено мръсен от плесента по него и следите от разни насекоми, за да различи какво е нарисувано. Каквото и да беше, от въглена не бе останала и следа. Не опита да разгледа другите.

Кейлъб стана и се завъртя кръгом, за да се увери, че не е пропуснал нищо, после тръгна по обратния път.

Емелин лежеше, където я беше оставил.

Когато затвори тайната врата, той остави свещта обратно на масичката и коленичи до нея. Тя се превъртя с лице към него. Очите ѝ бяха отворени. Взе ръката му, доближи я до устните си, целуна кокалчетата на пръстите му, точно под срязванията. Усети нежното докосване на зъбите ѝ.

— Здрасти — каза тя. — Как беше?

— Какво как беше? — попита я той.

— Не знам.

— Това да няма нещо общо със Сухия режим? Някакво скривалище?

Тя поклати глава.

— Не знам. Тайна е.

— Но ти знаеше.

— Открих я — обясни тя. — По същия начин, по който я забеляза и ти. Това я прави нашата стая… нашата тайна стая. Тя ще остане наша, докато не си отидем и ние, и тогава отново ще се превърне в празно място. Тъмнина.

Пусна ръката му и с другата си ръка притисна тила му, за да го притегли към себе си.

— Сега ще ми кажеш, че е време да си тръгвам — досети се Кейлъб.

— Време е.

Имаше още много въпроси, които искаше да ѝ зададе. Защо бе избрала тази къща с мъртвата стая и странното ехо? И защо бе избрала точно него от всички мъже в града, при положение че единственото, което ѝ беше известно, беше малкото му име и телефонният му номер? Когато преди бе опитал да ѝ зададе подобен въпрос, тя го спря с пръст на устните му, последвано от целувка. Било по-добре да не знае. И затова не я попита нищо.

— Прибери се у дома — нареди му Емелин. — А аз ще почистя.

— И ще ми се обадиш?

— Няма да чакаш дълго — обеща тя. — И тогава ще се видим. И… Кейлъб?

— Емелин.

— Аз съм твоя. Не го забравяй.

Той кимна и опря чело в нейното. Стана, приглади панталона и сакото си и погледна надолу към нея. Тя продължаваше да лежи върху възглавниците, изтегнала се пред огъня с лакът, опрян на масичката за кафе. Подгъвът на роклята ѝ се беше вдигнал нагоре по бедрото, над коляното. Тя го придърпа надолу и вдигна поглед към него.

— Скоро — каза му.

Той пак кимна.

След това се обърна и излезе от къщата.

Пресичаше улицата с ръце в джобовете, дрънкайки с ключовете в шепа. На два пъти тя напълно парализира всички физически процеси в тялото му с две думи: Твоя съм. Досега не беше срещал друга, която може да спре времето с дума. Кой знае дали не може и да обърне хода му, ако пожелае.

Стъпи на тротоара от другата страна на улицата, обърна се и се загледа в къщата на Хаас-Лилиентал. Споменът отпреди малко се надигна в паметта му и се разстла пред него: образът на майка му, тичаща точно по този тротоар, следвана по петите от полицай. Двата силуета се превърнаха в пара и вятърът ги издуха, преди да може да реши това истински спомен ли е, или само следи от сън.

Кейлъб се подпря на уличен стълб, все така загледан в сградата.

Първият етаж продължаваше да е тъмен, но зад пердетата на втория се придвижваше слаба светлина. Светулката на ветроупорния фенер мина покрай трите извити навън прозорци, спря за миг по средата и се стопи.

Явно тя отиваше навътре в къщата. Всички прозорци на втория етаж вече бяха тъмни. Но Кейлъб не се извърна. Не още. Не знаеше какво чака да се случи, но беше убеден, че ще има още нещо. Знак, намек…

Затова чакаше, подпрян на металния уличен стълб.

Зад пердетата присветна синя искра… може би светкавицата на стар фотоапарат. Никакъв звук. Само проблясък.

После отново стана тъмно и тихо. Мъглата се носеше покрай него, покривайки северния край на града, подгонена от Пасифика към залива. На ъгъла на „Франклин“ и „Джаксън“ една от уличните лампи примигна и изгасна. Колата му беше там, в новите сенки под тъмното око на стълба. Обърна се пак към къщата, хвърли последен поглед към втория етаж, после стисна ключовете в юмрука си и продължи.

Звънецът на вратата иззвъня в десет и половина сутринта. Кейлъб се превъртя на дивана, стъпи на пода, взе халата си от страничната облегалка и го облече. Понеже беше счупил и после заковал с шперплат прозореца до вратата, сега не можеше да види кой е отвън. Предполагаше, че е Кенън. Или може би Бриджит. Или някой от лабораторията.

Отвори вратата.

— Хенри… какво, по дяволите, правиш тук?!

Най-старият му приятел го гледаше. Обувките му бяха мокри и кални и Кейлъб се досети, че сигурно бе паркирал някъде по-далеч и бе дошъл дотук, минавайки по пътеките през евкалиптовите горички.

— По-добре влез, преди някой да те е видял да стоиш на площадката ми.

— Нека първо се събуя…

Хенри се наведе, развърза обувките си, изу ги и едва тогава пристъпи в къщата, а Кейлъб се извъртя странично, за да му направи място да мине. Затвори вратата и го последва по коридора до кухнята.

— Кафе?

— Разбира се.

Кейлъб извади от фризера пакета смляно кафе и взе френската преса от сушилката до умивалника.

— Какво стана с кафемашината?

— Бриджит.

— Съжалявам.

— Най-малкият ми проблем — сви рамене Кейлъб. — Проследи ли те някой дотук?

— Не съм забелязал.

— Вики знае ли какво става?

— Донякъде. Но, Кейлъб…

Кейлъб го прекъсна:

— Не трябва ли да бъдеш с нея и децата? Не е ли Бъдни вечер?

Кейлъб запали колелото под чайника и се обърна с гръб към Хенри, за да сложи кафе във френската преса.

— Тя ми каза да дойда — отговори Хенри.

— Какво?

Кейлъб се извърна. Хенри седеше на един от столовете срещу кухненския плот — същото място, което си бе избрал и Кенън.

— Честно казано, аз не исках — призна Хенри.

— Обзалагам се.

— Но някои неща са по-важни от работата. По-важни са дори и от кариерата. Като например да подкрепиш приятелите си, когато се нуждаят от теб.

— Вики ти е казала това?

— Точно така.

— Звучи добре.

Хенри се усмихна слабо и погледна плота. Газовата горелка тихо съскаше, а чайникът леко пукаше от нагряването.

— Какво има, Кейлъб? Питам, какво не е наред? Не е само Бриджит, нали?

— За бога, Хенри…

— Сериозно говоря, Кейлъб. Има ли нещо друго?

— Нищо особено.

Кейлъб седна на стол срещу Хенри и опря лакти на същия плот.

— Виж се — каза Хенри. — Погледни около себе си.

Хенри кимна към пълната на една четвърт бутилка Berthe de Joux в края на масата за хранене и към почти празната бутилка „Джим Бийм“ до умивалника. Кейлъб бе прекарал известно време, скицирайки миналата нощ, след като се бе прибрал, и беше нарисувал Емелин, както я бе видял за последно — изтегната на възглавниците пред огъня в камината. Тъжните ѝ очи му казваха да се прибере у дома, но формата на тялото ѝ го умоляваше да остане. Спомни си миризмата в тайната стая — тежкия дъх на прах и мъртви спомени. И какво почувства, когато Емелин се притисна в него — кожата ѝ хладна и жива, пулсът ѝ бърз като на птичка, когато лежаха един до друг пред огъня, само на няколко крачки от тайната врата, която тя се бе надявала той да открие. Сега разбираше, че запознанството им не е било случайно, а нещо повече от докосване в тъмното на „Къщата на щитовете“.

— Не е разхвърляно — оправда се Кейлъб и си беше истина.

— Не е… но колко пиеш?

— А… това ли? Не много. Снощи пих само едно. Работих над нещо.

— От лабораторията ли?

— Нещо друго.

— Добре.

— В лабораторията няма проблеми. До края на януари трябва да сглобя данните за НИЗ. Всичко е по график.

— Притесняват ли те? — съчувствено го попита Хенри. — В края на септември беше сериозно разтревожен.

— Казах, няма проблем. Нещата са под контрол.

— През септември си мислех, че основният проблем е търгът.

— „Кристис“ могат да продават каквото пожелаят.

— Да — съгласи се Хенри. — Но ти следиш какво става.

Кейлъб сви рамене и след малко кимна.

— За първи път едно от нещата му замина за повече от милион — обясни той. — Така се заинтересувах. И какво? Това са просто колекционери на произведения на изкуството, които си препродават разни неща. И цените неизменно растат. Което няма нищо общо с мен.

— С тази разлика, че те никога нямаше да продават в тези мащаби, ако баща ти беше нормален човек — напомни Хенри. — Или ако беше останал нормален човек. Не знам… наистина не знам какво е било. Знам как е изглеждало отстрани. А отстрани изглеждаше добре… докато в един момент престана.

— И всеки път, когато някой продаде нещо на такъв търг, в „Таймс“ пишат за това — каза Кейлъб. — И всичко отново се припомня и аз трябва да говоря с теб за това. Или да се опитам някак да заобиколя темата. И трябва да споменаваме колко отвратителни са някои хора, които са готови да платят, за да притежават подобно нещо. Така че нека си го кажем и да преминем нататък. Хората са зли. Те са извратени. Хайде сега да сменим темата?

— Не казвам, че е нужно да говорим за тези неща.

— Чудесно.

Чайникът закипя, Кейлъб стана и наля вода във френската преса. Когато кафето стана, Хенри взе чашата, която му плъзна по плота. Кейлъб седна пак, отпи глътка и зачака какво ще каже приятелят му.

— Онези пациенти в твоите изследвания… те какви са в повечето случаи?

— Рак във финална фаза — отговори Кейлъб. — Постоперативни пациенти. Колкото повече шевове, толкова по-добре. Хора, които влизат в операционната зала с тежки травми.

— И как ги убеждаваш да участват?

— Не е лесно.

— Нещо от рода на „Ей, вие, вместо да ви вливат морфин, ще вземете ли двеста долара, за да ми разкажете колко ви боли?“.

— Горе-долу.

— А онова изследване на батрахотоксина? Продължаваш ли го?

Кейлъб кимна.

— Създаваме 3-D модел. Той ще помогне на други лаборатории да го изучават в компютърни симулации.

— И няма да се тревожат да не замърсят сградата — напомни Хенри. — Защото изпуснеш ли ампула с него, заминава целият персонал.

— Така е.

— Искаш ли да ни дойдеш на гости за вечеря? Вики заръча да те попитам. Затова и дойдох.

— Не — отклони поканата Кейлъб. — Искам да кажа, благодаря. Но трябва да съм си тук.

— За какво?

— Просто трябва да съм тук — настоя Кейлъб. Гледаше в плота, а не към Хенри. — В случай че си дойде.

— Добре.

Хенри отново се огледа и се фокусира върху масата за хранене.

— Какво всъщност е това?

— За кое питаш?

Хенри избута очилата си нагоре и присви очи в опита да прочете етикета на бутилката.

— Berthe de Joux.

— Френски абсент.

Хенри се обърна и опря лакти на плота. Вдигна чашата, отпи от кафето и я остави обратно.

— Малък експеримент с туйона в опит да разбереш как мисли убиецът? — поинтересува се Хенри.

Подхвърли го небрежно, като шега, но вътрешностите на Кейлъб се стегнаха и очите му се присвиха.

— Какво каза… какво?

— Туйонът? Онова, което убиецът дава на всичките си жертви, след като действието на векурония отслабне?

— И какво за него?

— Нали това прави абсента? Това е химикалът в пелина. Някога са смятали, че пелинът — туйонът — прави такива като Ван Гог откачени. Мисля, че е антагонист на GABA рецептора. Което, ако се замисли човек, е доста добро нещо, което да дадеш на някого, когото смяташ да изтезаваш.

Кейлъб изгледа Хенри, после бутилката на масата. Студеното ѝ зелено сияние.

— Туйонът — прошепна той.

Не можеше да каже нищо повече, но мозъкът му работеше на по-високи обороти. Хенри беше прав в едно. Блокирането на GABA рецепторите на даден човек би било идеалната първа стъпка, преди да му причиниш силна болка. Нервите ще бъдат готови да реагират и всички пътища към мозъка ще бъдат разчистени.

— Да — потвърди Хенри, — туйонът. Не ми казвай, че не си знаел, че се съдържа в абсента.

— Не — каза Кейлъб, — не знаех.

— Засрами се. Голям химик да научи нещо от смотан патолог — поусмихна се Хенри, но без особена радост. — Кой изобщо ти каза да пиеш това? Бриджит ли?

Кейлъб поклати глава.

— Не е Бриджит. Беше… и аз не знам. Хрумна ми. Винаги съм искал да опитам.

— И доколкото виждам, харесва ти.

— Предполагам.

Когато Хенри най-сетне си тръгна, Кейлъб изля кафето си в умивалника и отиде при масата за хранене. Издърпа стол и седна пред бутилката абсент, мъчейки се да разчете етикета ѝ. Там нямаше много информация и изобщо не бе описан химическият състав. Но онова, което през последната седмица бе звучало като шепот, сега беше засилващ се грохот. Предполагаше, че не би било възможно да го игнорира цял живот. Работата му беше да прави изводи въз основа на установени факти, да строи мостове, свързващи известното с бялото пространство отвъд него. Не беше като Кенън — да бъде добър и да бъде прав не бяха взаимно независими концепции в професията на Кейлъб. Гледаше бутилката и започваше да разбира какво следва да направи.

Отиде по коридора в банята, взе си душ и се облече набързо. На Бъдни вечер лабораторията щеше да е празна, така че не се налагаше да е и бръснат. Взе коженото куфарче от кабинета си, върна се пак при масата и сложи в него бутилката Berthe de Joux. Поспря за момент, преди да отиде в гаража, за да помисли какво прави в момента. За мястото си в цялата история. Погледна белезите по пръстите си и докосна цицината на челото си. Спомни си ръцете на Емелин около себе си, восъчния труп на мъжа, изтезаван, преди отливът да го вклини под отходната тръба, и за плача на Бриджит по телефона, когато му се обади от самотното си студено ателие на Буш стрийт.

Имаше и още.

Имаше двеста и петдесет неотворени имейла от Джоан Тремонт, несъмнено свързани с молбата за грант през НИЗ. Тъжният начин, по който Хенри му беше кимнал на излизане и приведеният му гръб на път към колата.