Отровителят

23.

Кейлъб тичаше.

Спъна се в ръба на тротоара, падна на мокрия паваж, вдигна се на крака и залитна. Удари се в подпорната стена на отсрещната страна на улицата, остърга се в нея, одра рамото си и отвори нови порезни рани в дланите си. Писъкът остана зад устните му и прозвуча като мокро, гъргорещо мучене. Продължи да бяга. Глезените му се удариха в бронята на паркирана кола, той се стовари върху капака на двигателя ѝ и удари главата си в предното стъкло.

Алармата на колата се задейства.

Свлече се от капака и се сви на топка върху асфалта. Алармата премина през целия си цикъл и беше толкова оглушителна, че потисна болката му и я обезличи. Остана на земята и закрещя.

След още два сигнала алармата замлъкна. Разнесоха се стъпки… някой тичаше по цимент в обувки с твърди подметки. Той се сви още по-силно и обхвана с ръце глезените си. Друга група хора притичаха от различна посока.

Миг тишина и после пронизителният писък на жена:

— Това е Кейлъб Мадокс. Мисля, че е…

— Мили боже!

— Видя ли лицето му?

— … извика…? Обади ли се някой…

— … очите му, божичко, Тери, погледни очите му…

— Не го докосвай. Дръпни се от него. Идват.

Срязаха шевовете на устните му на носилката в линейката и някой завъртя главата му и го остави да повърне кръвта и жлъчката, които беше погълнал. Усети струите да излизат от тялото му и допира на металното ведро в бузата си. После го дръпнаха обратно и го оставиха да крещи, но го задържаха върху тапицираната носилка и слушаха нечленоразделните му вопли.

— Емелин… беше Емелин. Бриджит е при нея. Търсете я. Полицията… Кенън. Не можах да я намеря… опитах… но не виждам.

— Сър…

— Не мога да виждам!

Отново закрещя, а парамедиците се хвърлиха, за да го удържат, сложиха му коланите, биха му нещо. Крещя по целия път надолу по хълма, хвърля се през коланите и това продължи, докато линейката не спря пред входа на спешната помощ. Но той продължи да се дърпа и блъска по пътя. Викаше за Бриджит, за Кенън…

Но от дясната му ръка бе започнала да се разстила топла вълна, успокоително сияние, така че когато попадна в ръцете на първите лекари, вече можеше да лежи неподвижно, докато те срязваха шевовете в клепачите му и издърпваха конците с пинсети.

Някой, може би сестра, стоеше до него с ръце на ушите му, за да задържи главата му неподвижна.

— Спри, Кейлъб — каза някой. — Почти свършихме.

Държащите главата му ръце не го пуснаха. Подушваше латекса по ръцете на лекарите. Натискът на инструменти по долните му клепачи не преставаше, но беше някак успокоителен. Ножиците остро щракаха над дясното му око, а конците щипеха, докато лекарят ги издърпваше.

— Това е.

— Още не мога да ги отворя — прошепна той.

— Сега…

Някакви нови ръце се заловиха с него, той усети топла кърпа върху очите си, която избърса съсирената кръв, продължаваща да ги запечатва. Примигна в бялата светлина, затвори очи отново и погледна предпазливо под заслона на ръцете си.

— Махнете тази светлина от мен.

В стаята имаше шестима души. Двама от тях бяха униформени. Дежурните в болницата полицаи. Погледна по-възрастния от двамата — жена, чиято коса беше вързана в плътна руса опашка.

— Инспектор Кенън — каза Кейлъб.

— Тръгнал е насам — каза жената и отмести поглед от него.

Кейлъб погледна надолу по тялото си. Във вената под лакътя му имаше абокат, който се държеше там благодарение на бял лейкопласт. Тръбичката отиваше към система за вливане на стойка до него. Спомни си как бе изскочил от къщата… преобърнати маси и столове, съборени лавици за книги. Пълзейки на четири крака в търсене на Бриджит.

— Някой трябва да влезе в къщата ми — прошепна той. — Бриджит може още да е там.

— От полицейското управление влязоха. Беше празна… съжалявам.

Кейлъб погледна лекаря. Познаваше го, понякога бяха обядвали на една маса в кафето на болницата. Но не можеше да се сети за името му. И не можеше да повдигне главата си. Чувстваше се така, сякаш левитира на метър от пода, покрит със син чаршаф.

— Колко е часът?

— Два и половина.

— През нощта или през деня?

— През нощта.

Кейлъб затвори очи и се опита да пресметне наум, да си спомни кога се бе прибрал у дома си. Не можа.

— Къде, по дяволите, е Кенън?

— Идва, доктор Мадокс — каза полицайката. — Искате ли да ни разкажете какво ви се е случило?

— Ще кажа на Кенън. Доведете ми Кенън.

Една сестра беше втрила антибиотичен крем около очите и устните му и бе изключила флуоресцентното осветление в тавана. Преди да го остави, беше взела руло марля и бе обвила с нея главата около очите му.

— Само за малко — успокоила го бе тя. — Докато не спре кръвотечението.

— Добре.

— Трябва ли ви нещо?

— Не.

Ако отвореше очи зад рехавата марля, можеше да види квадрат светлина от прозореца във вратата и да различи стойката за интравенозно вливане. Лежеше под чаршафа в полумрака, слушаше монитора на сърдечната си дейност и звуците извън стаята. Питаше се какво ли бяха сложили в системата за вливане. Диазепам, мидазолам? Нещо успокоително, за да спре да крещи. Последното, което помнеше със сигурност, беше как Емелин бе изляла в устата му абсент с целувка.

Опита се да размърда ръце и крака и те реагираха. Вдигна лявата си ръка на гърдите си и опипа с нея дясната, докато не напипа абоката. Отлепи лепенката и измъкна иглата от вената си. Заби я в матрака до себе си, където щеше да остане скрита. Какъвто и да беше транквилизаторът, той не го искаше.

Вратата се отвори.

Видя през марлята силует, подпрял се за миг в края на осветения правоъгълник, преди да влезе в стаята. Последва плъзгане на краката на стол по плочките на пода и после чу до него да сяда някой.

— Вие ли сте, Кенън?

— Да.

— Бриджит… тя… тя не беше…

— Намерили са я. Преди час. Идвам оттам.

Кенън спря, извади бележник от задния си джоб и го сложи на коляното си.

— Хайде, кажете ми…

— Жива е. Някой я е натъпкал с какво ли не и я е изхвърлил надолу по хълма от задната ти веранда.

— Къде е тя сега?

— На безопасно място — уклончиво отговори Кенън. — И това е всичко, което ще ви кажа.

— Тя разказа ли ви за Емелин?

Кенън не му отговори веднага. Остана да седи в мълчание в тъмнината отдясно на Кейлъб. Кардиомониторът издаваше бавни сигнали.

— В безопасност е — повтори накрая Кенън. — Оставил съм добри хора край нея.

Кейлъб се бе опитал да седне, но се отказа. Отпусна глава на възглавницата и придърпа чаршафа нагоре, за да скрие абоката и тръбичката.

— Не бях напълно откровен с вас — каза Кейлъб. — Когато разговаряхме… не споменах за някои неща.

— Каква изненада — каза Кенън. — Кажете ми нещо, което не знам.

— Онази нощ в „Къщата на щитовете“ имаше една жена. Търсих я.

— И я намерихте.

— Да.

— Ще записвам разговора ни, господин Мадокс.

— Добре.

Кейлъб чу Кенън да се размърдва. После щракна бутон — явно беше включил касетофона. В тъмнината отдясно светна червен индикатор.

— Започнете да ми разказвате от началото — каза Кенън.

Кейлъб говори час и половина. Кенън зададе няколко въпроса, но през по-голямата част от времето слушаше. Веднъж в стаята влезе сестра, но излезе заднешком и затвори вратата, когато Кенън я отпрати с жест. Докато говореше, Кейлъб усещаше как действието на влетите му лекарства отслабва. Но така и не стана, нито се опита да махне превръзката от очите си. Говори шепнешком и не пропусна нищо.

С изключение на няколко неща.

Ако не бяха намерили Бриджит, щеше да се наложи да каже на Кенън за моста Голдън Гейт. Но те я бяха намерили и тя беше в безопасност. Така че пропусна това. Замисли се за последната студена целувка на Емелин, преди да зашие устата му. Тя плачеше, докато го правеше. Беше усетил сълзите ѝ по бузата си.

И не спомена пред Кенън онова, което Бриджит му бе казала за картината на Джон Сингър Сарджънт — онази, която бе престояла десетилетия в къщата „Хаас-Лилиентал“, преди да бъде преместена при Почетния легион. Той самият още не знаеше какво да мисли за това.

Накрая Кенън проговори:

— Господин Мадокс… доктор Мадокс… тази Емелин разбира ли от компютри?

— Какво?

— Вие мислите, че тя е била отгледана от своя похитител. Някакъв хипнотизатор… общо взето, сценичен фокусник. Смятате ли, че този хипнотизатор би могъл да я научи как се пише софтуер?

— Не знам.

— Не ви ли се струва доста невероятно?

— Не знам.

— И не сте се качили на втория етаж на „Хаас-Лилиентал“?

— Не.

— Дори за минутка… примерно, да ползвате тоалетната?

— Не ползвах тоалетната там. Дори не знам, че е имало такава на втория етаж.

— Значи няма да намерим там ваша ДНК — горе, искам да кажа? Или ваши косми?

Сега Кейлъб беше напълно разбуден. Усещаше по нервите в гръбнака си да протича електрически ток и да се влива в пръстите на ръцете и краката му. Остана да лежи напълно неподвижен и отговори шепнешком:

— Ако има… мои косми… те са паднали от Емелин. Целувахме се… тя няколко пъти прокара пръсти през косата ми.

Кенън не му отговори. Тишината се нарушаваше само от ритмичните сигнали на монитора. Но пулсът му се бе ускорил през последните секунди.

— Как се чувствате, доктор Мадокс?

— Как мислите, че се чувствам?

— Не изглеждате много добре. Но мозъкът ви, изглежда, може да разсъждава ясно. Наред ли сте? Ще запомните ли този разговор?

— Предполагам.

— Когато миналата седмица се скарахте с Бриджит… какъв беше поводът?

— Хайде, Кенън. Това няма нищо общо!

Кенън се прозя и изпъна ръце напред. Кейлъб бе загубил представа за времето. Единственият прозорец в стаята беше на вратата.

— Попитах Хенри — каза Кенън. — Понеже двамата с него сте стари приятели, сетих се, че той трябва да знае.

— Значи сигурно ви е казал истината.

— Когато сте го направили, смятали ли сте да го пазите в тайна от нея цял живот? Интересува ме какво сте си мислили…

— Не знам.

— Тя е искала да има деца — продължи Кенън. — А вие — не. Но не сте искали и да го обсъждате. Така че просто сте отишли и сте го направили, докато тя е била извън града. Така ли стана?

— Горе-долу — призна неохотно Кейлъб. Не искаше да обяснява, не искаше да разкрива пред Кенън, че това не беше егоистичен акт. Беше го направил заради двамата. Беше го направил заради децата, които никога нямаше да се родят и нямаше да го обвиняват за наследеното.

— И после, по-късно, сте ѝ казали. А тя не го е приела добре.

Кейлъб не отговори. След малко чу Кенън да изключва записващия касетофон.

— А какво ще ми кажете за баща си и за месеците, които вие и майка ви сте прекарали в „Лангли Портър“? Или за времето на вашето изчезване. Разказахте ли ѝ и за това?

Кейлъб лежеше неподвижно, слушаше кардиомонитора и мечтаеше да го забави. Чакаше честотата на пулса му да падне до онази степен, когато Кенън щеше да разбере, че е припаднал. Кенън обаче седеше до него също така абсолютно неподвижен и мълчалив. Трябваше да му се признае — беше търпелив.

— Дали Бриджит е разбрала как сте се чувствали? — проговори накрая Кенън. — Аз бях там. Веднага след като баща ви го направи. Намерих ви приковани за пода. Вие знаехте ли това?

Краката на стола одраскаха линолеума, защото Кенън го придърпа по-близко до леглото. Наведе се до ухото на Кейлъб и продължи шепнешком, изоставил официалния тон:

— Не знам какъв е бил животът ти преди онзи ден. Но имам добра представа. Видях мазето, видях всичко, което той бе направил за двама ви. Кучешките нашийници, оковите… всичко — каза Кенън. — Не е откачил изведнъж, нали така? Искам да кажа, че няма как да се събудиш една сутрин и да вкопаеш халки в бетонен под, без да си го обмислил преди това.

Кенън се отдръпна, облегна се и помълча. Някакви сенки пробягаха през малкия прозорец във вратата, когато група сестри изтичаха в коридора със скърцане на меки подметки по чистия под.

После отново се наведе:

— Било е подготвяно с години, нали? — шепнеше той. — Мисленето за това е било като чесане на краста. Може и да не го е искал, но не е бил в състояние да му се противопостави. Не е спрял да планира, не е вземал почивка от галерии и представления. Но през цялото това време се е спускал по тайна стълба надолу към ада. А ти и майка ти сте го съпровождали, без значение искали ли сте, или не.

Кейлъб затвори очи зад марлята и се остави да потъне в сенките. Можеше да намери път през тях, беше навигирал през тъмния край на спектъра през по-голямата част от живота си.

— Предполагам, че вече няма да говориш — каза накрая Кенън. — След като те намерих първия път, казаха, че не си говорил цяла седмица. Така че няма проблем… свикнали сме, така да се каже. Точно както би могло да се очаква от Кейлъб Елис… пардон, Кейлъб Мадокс. Но ако се сетиш за нещо, което искаш да споделиш с мен, само кажи на полицаите. Тук винаги ще има двама.

Кенън стана. С едното си око Кейлъб го видя да прибира касетофона в джоба си, да взема палтото си от облегалката на стола и да излиза. Точно когато излизаше, друг мъж се опита да влезе. Но Кенън хвана лекаря за ръка.

— Може ли навън за момент, докторе? — каза Кенън. — Искам да ви попитам нещо.

В мига, в който вратата се затвори, Кейлъб седна в леглото и остави чаршафа да се свлече на кръста му. Свали превръзката от главата си и кървенето около очите му започна отново. Не му пукаше. На гърдите му висеше плетеница от жици към адхезивни електроди. Посегна към кардиомонитора и го изключи. Не искаше да се разнесе аларма, когато отлепи електродите.

Изправи се на треперещи крака. Но можеше да върви.

Омота чаршафа около себе си, отиде при вратата и застана странично на прозореца в нея. Кенън беше с гръб. Пишеше нещо в бележника.

— Десет милиграма — каза той. — Диазепем… п-а-м, м като Майк?

— Точно така.

— И какво прави този… диазепам?

— Това е транквилант. Валиум. Когато го доведоха тук, той крещеше. Наложи се да го успокоим, защото се дърпаше като…

— Такава доза… нали не халюцинира или нещо подобно? Може да разбира въпроси и да им отговаря?

— Разбира се — заяви докторът. Беше същият, чието име Кейлъб не можеше да си спомни. — Е, може да е малко объркан. Все едно говорите с някого, който е пил цяла нощ. Може да не си спомни какво ви е казал.

Кенън кимна и прибра бележника си.

— Добре — каза той. — Имам един последен въпрос.

— Давайте.

— Възможно ли е да си го е причинил сам?

Докторът вдигна поглед от клипборда си и отстъпи крачка назад. Кейлъб се подпря на касата на вратата и се вслуша. В стаята беше студено. Толкова студено колкото бе в кухнята, преди Емелин да го издебне. Помнеше аромата на парфюма ѝ, начина, по който той бе преминал над рамото му и го беше обгърнал като бързо растяща плетеница от лиани.

— Шевовете ли?

— Да… Очите и устата. Може ли някой да направи такова нещо със себе си? Да си зашие клепачите?

Докторът помълча загледан в краката си, докато обмисляше тази възможност. Прокара палец по устните си, затвори лявото си око и дръпна напред единия си клепач. Когато пак погледна Кенън, Кейлъб рязко се отмести от прозореца.

— Устата… би било лесно — проточи накрая докторът. — Ако стоиш пред огледало. Едното око… може би. Но… господи, инспекторе!… Трябва да си напълно откачен.

Кейлъб се върна при прозореца навреме, за да види как Кенън се изкашля в ръката си.

— Не се безпокоя дали е напълно откачен. Това не ми е проблем. Само искам да знам… би ли могъл да го направи?

— Може би.

— Без да му е бил нужен лекар?

— Вече всичко има в интернет. А ако си прекарал много време в болници, можеш да се научиш с гледане. Самият възел не е кой знае какво.

— А шевовете на двете очи еднакви ли са?

— Моля…?

— Шевовете — повтори Кенън. — Бяха ли еднакви на двете очи?

— На дясното беше малко неравен — замислено каза докторът. — Но на устата и лявото око бяха идеални.

— Имате ли снимки?

— Парамедиците трябва да са направили. В линейката.

Кенън извади портфейла си. Кейлъб се притисна към ръба на вратата, като гледаше през квадратния прозорец с едното си око.

— Това е картичката ми. Виждате ли там имейл адреса ми? Искам онези снимки да ми бъдат изпратени до разсъмване!

— Добре — обеща докторът. — Но вижте… неравни шевове? Това може да се дължи на всичко. Той се е блъскал в разни неща, падал е. Може възлите да са се разхлабили, може нещо да е скъсал…

Кенън го гледаше.

— Попитах ви дали е възможно да го е направил той — повтори Кенън. — И вие не казахте „не“.

Докторът го изгледа в отговор и кимна.

— Не го направих.

Кенън прибра портфейла си.

— Къде са онези двама полицаи? Дежурните в болницата?

— Чакат във фоайето.

— Идете и ги извикайте — нареди Кенън. — Поставете ги пред тази врата. Да ме извикат в мига, в който той се събуди.

— Разбрано.

— Благодаря, докторе.