Отровителят

25.

Кейлъб стоеше в сенките на Бей стрийт в квартал Марина, крачеше, за да му е по-топло, и наблюдаваше светлините в къщата на отсрещната страна на улицата. Не беше дошъл да краде, но вече бе откраднал нещо. И като се замислеше, вероятно щеше да го направи пак, преди да си тръгне. Имаше поне едно друго нещо, което искаше, и можеше да го получи тук.

Беше на две преки от скутера „Веспа“ в момента. Беше си чист късмет да се натъкне на него, да насили багажника към седалките и да намери вътре каска за мотоциклет. Каската щеше да му трябва по-късно днес, когато щеше да мине по моста Голдън Гейт. Там, край островчетата за плащане на пътна такса, обикновено имаше полицаи. Да мине покрай тях без каска щеше да е прекалено опасно.

Наблюдаваше къщата.

Като другите на улицата, и тук долният етаж бе гараж, а до вратата на гаража започваше стълбище, което водеше нагоре до малка веранда и главния вход. Високите прозорци на дневната бяха на втория етаж, точно над гаража. В полезрението му се появи жена. Тя дръпна завесите, събра шепа в юмрук, за да надникне през отражението от вътрешната страна, и огледа улицата. След малко се скри в задната част на къщата.

Пет минути по-късно пред къщата спря кола и вратата на гаража започна да се вдига. Докато колата завиваше за влизане, Кейлъб пресече улицата, като се държеше вдясно, където шофьорът не можеше да го види, ако случайно му хрумне да погледне в огледалото. Шмугна се в гаража след колата. Притисна се към стената, когато вратата започна да се спуска.

Вратата на шофьора се отвори и Кейлъб излезе от сенките, за да заобиколи задницата на колата.

— Седни обратно, Хенри. Но задръж вратата отворена.

Той сложи петте си пръста върху гърдите на Хенри и го бутна обратно на седалката му. Краката на Хенри останаха на пода на гаража.

— Кейлъб… господи!

Кейлъб се наведе и погледна в колата, за да се увери, че са само двамата.

— Дръж ръцете си на коленете — прошепна той.

— Какво е това?

— А какво ти изглежда? — попита Кейлъб. Държеше каската с една ръка зад гърба си, криейки я от погледа на Хенри.

— Трябва да се предадеш. Мога аз да им се обадя вместо теб. Можем да ги изчакаме отвън.

— Много смешно, Хенри — каза Кейлъб. — Дай ми телефона си.

— Какво?

— Телефонът. Твоят. Извади го бавно от джоба си.

Хенри изрови телефона си от джоба на панталона и посегна да го подаде на Кейлъб.

— Не. Първо го изключи. Покажи ми. Искам да те видя да го правиш.

— Боже, Кейлъб. — И Хенри изключи телефона си. Подаде го на Кейлъб. — Сега щастлив ли си?

— Каква е паролата?

— Нямам.

— Ще видим…

Кейлъб включи телефона и изчака зареждането на началния екран. Не му беше поискана парола.

— Сложи ръцете си на коленете — нареди Кейлъб. — И бъди тих. Не искам Вики да слезе при нас.

— А какво искаш?

Въпросът бе основателен. Кейлъб не знаеше какво точно иска. Искаше отговори. Искаше да знае коя е Емелин… или поне какво е била. Не мислеше, че Хенри знае това, но може би знаеше други свързани неща.

— Къщата „Хаас-Лилиентал“, където е убита Марси… Били ли сме там двамата с теб заедно някога?

— Мамка му, Кейлъб! — гневно прошепна Хенри. — Кенън провежда най-голямото издирване в Северна Калифорния от Зодиакалните убийства29 насам. И търси теб. А ти се появяваш пред дома ми, нахвърляш ми се в гаража и искаш да знаеш точно това?

Кейлъб търпеливо наклони глава.

— Били ли сме там?

Хенри го гледаше с отворена уста.

— С класа ни — каза накрая той. — Кейлъб… не си ли спомняш? Наистина ли?

— Не.

— Случи се, когато ти изчезна. Бяхме заедно с госпожа Копенхаген и останалите деца, а когато влязохме в следващата стая, теб те нямаше.

— Не си го спомням.

— Претърсиха къщата, буквално я разглобиха. Не те намериха и ни накараха да чакаме в училищния автобус. Полицията и придружителите ни се заловиха с квартала. Къща по къща.

Досега Хенри бе гледал краката си на пода в гаража, но сега вдигна поглед и погледна Кейлъб в очите.

— Най-трудното беше, когато доведоха майка ти — продължи да разказва Хенри. — Тя едва се държеше на краката си. Хвърли бастуна си и падна на улицата. Закрещя. Но ти трябва да знаеш това, Кейлъб.

— Не го знам.

— Във вестниците писаха толкова много. А аз знам, че си чел материалите.

— В репортажите само се казваше, че било музей — каза Кейлъб. — Не се споменаваше кой.

— Беше „Хаас-Лилиентал“.

— Сигурен ли си?

— Кейлъб, стига, моля ти се! Аз бях там. Когато си тръгнахме, след като не можахме да измислим по какъв друг начин да помогнем на майка ти, аз и родителите ми се заловихме да разлепваме листовки по цялата Франклин стрийт. По телефонните стълбове и паркираните коли. Аз самият залепих една на предната веранда на „Хаас-Лилиентал“.

Изведнъж споменът изплува и той ги видя в съзнанието си: листовките по двете страни на Франклин стрийт. Бяха залепени по телефонни и електрически стълбове, долните им краища бяха нарязани в готови за откъсване ивици, които се вееха от вятъра. По-малки листовки бяха подпъхвани под чистачките на паркираните коли и всеки ранен дъжд ги залепваше за предното стъкло.

Всички те задаваха един и същи въпрос с едри удебелени букви:

Когато Кейлъб стана на четиринайсет години и майка му отново можеше да ходи без накуцване и да показва лицето си на дневна светлина, тя се омъжи повторно. През годините преди това — след като той се бе появил, но преди тя да се омъжи пак — се бяха върнали към моминското ѝ име. През онези години той се казваше Кейлъб Белами. Но през двете седмици на неговото изчезване майка му беше полужива и ѝ предстоеше още цяла година хирургически операции. Не им беше хрумнало да се отърват законно от фамилното име на чудовището. Така че Хенри и родителите му бяха напечатали „Кейлъб Елис“ на листовките си над училищната му черно-бяла снимка.

Кейлъб погледна Хенри и погледът му се фокусира. Искаше да разтрие очите си, но раничките около тях пареха толкова силно, че не смееше да ги докосне.

— Намерили са ме отвън — прошепна той.

И това не помнеше, но бе прочел за него. Хенри го изгледа и кимна.

— Отсъствал си точно четиринайсет дни — подхвана той историята. — С точност почти до минута. Пръстите ти били издраскани, всичките ти нокти били счупени. Бил си покрит с пръст, с ухапвания от паяци по ръцете и лицето. Иначе… бил си наред. Така и не успели да научат от теб нищо смислено. Много хора решили, че си бил взет от някого.

— Отвлечен?

Хенри кимна.

— След това… той или те пуснал, или ти сам си избягал. Преценили, че рано или късно ще започнеш да говориш. Но…

Над тях се разнесоха крачки: Вики вървеше по дюшемето над главите им. Двамата погледнаха тавана на гаража и после се спогледаха. Над тях Вики отвори входната врата и пусна някого вътре.

— Но какво?

— Само че имало нещо особено в тази теория за отвличането — продължи да шепне Хенри. — А на мен ми хрумна нещо. След като така или иначе съм патолог, реших, че най-сетне мога да дам своя принос. Снощи започнах да преглеждам полицейските доклади в Пасифик Хайтс от онези времена.

— Винаги ли си искал да ровиш в живота ми, или това е новата ти страст? — осведоми се Кейлъб. — Само не си помисляй да извикаш! Не ме интересува кой е там горе с Вики. Тук сме само аз и ти.

Без да му обръща внимание, Хенри продължи. Но внимаваше да не надига глас.

— През двете седмици, когато те нямаше, е имало десет прониквания с взлом в рамките на пет преки около „Хаас-Лилиентал“. Това е нещо като превишение с хиляда процента за квартала. Така и не заловили никого — каза Хенри. — Но всичко приключило, когато ти си се върнал.

Кейлъб стискаше мотоциклетната каска с такава сила, че се изплаши да не я счупи.

— Искаш да кажеш, че съм бил аз?

Хенри вдигна ръка и Кейлъб си наложи да се въздържи да я сграбчи.

— И какво мислиш, че съм крадял?

— Храна — отговори Хенри. — Крадял си храна. Защото това е единственото нещо, което изчезвало от къщите.

Мина половин минута. Кейлъб искаше да изкрещи, че не помни… че това е лудост. Искаше да заудря Хенри с каската, докато не започне да говори логични неща. Накрая отстъпи крачка, за да бъде по-далече от приятеля си.

— Всички казваха, че съм бил отвлечен. Прекарах целия си живот, чувствайки се омърсен, питайки се какво ли ми е направил. Поглеждах през рамо и очаквах да видя баща ми или нещо по-лошо… а ти смяташ, че съм се крил в къщата през цялото време? — попита той. — Че съм се прокрадвал нощем и съм разбивал килерите на хората? Че всичко е било някаква ненормална лудория?

Хенри поклати глава. Не беше в знак на несъгласие, а по-скоро съжаление.

— Е, поне звучи възможно най-логично — каза той. — Ако помислиш и се опиташ да обясниш случилото се.

— Държиш се като терапевт.

— Но ти така и не отиде на терапевт. А може би трябваше. Или може би просто трябваше да си поговорим — въздъхна той. И понеже Кейлъб не му отговори, продължи: — Мисля, че си намерил място, където да се вмъкнеш. Някакво скривалище, което никой друг не е открил. А когато полицаите се изнесли и къщата се изпразнила, си можел да правиш каквото винаги си искал да правиш.

— И какво е то, Хенри?

— Да бъдеш в друг свят поне за малко. От всички деца, които някога са мечтали за друг свят…

— Това е лудост.

— Не е… и аз не твърдя, че става дума за лудория. Започнах моето проучване снощи, след като си избягал от болницата. Четох различни дела. Трябваше да го направя още преди години… Но не е било и шега. Мисля, че е било нещо друго. Може би… дисоциативна фуга.

— Фуга?

Хенри кимна и вдигна поглед към Кейлъб.

— Това е психично разстройство от рода на…

— Знам какво е.

— Тогава знаеш, че обяснява събитията.

— Хенри… трябва да зарежеш това.

— Размишлявам, нищо повече. Защото при точния човек травмата го отключва. В твоя случай екстремна травма. Изчезваш в първия ден след връщането си в училище. При първата удала ти се възможност, когато си усетил, че никой не следи всеки твой ход. Не ми говори, че няма връзка — изчезването и случилото се преди него.

Кейлъб затвори очи и захапа върха на езика си. Трябваше да се съсредоточи. Това беше пътят назад. Разтресе глава и отвори очи.

— Можеш да мислиш каквото си пожелаеш, Хенри — каза той. — Няма никакво значение. Аз само искам да знам за къщата. Видя ли ме да се качвам горе? Говоря за тогава?

— Искаш Кенън да повярва, че това е обяснението за косъма ти там? Че никой не е използвал прахосмукачка в къщата от тогава досега?

— Не отговори на въпроса ми.

— Ние се качихме горе.

— А преди това… видяхме ли картината? Онази с момичето?

Хенри кимна.

— Видяхме я.

— Миналото лято ти ни взе за един уикенд на „Знак на крак“. Прекарахме нощта на остров Ейнджъл. Помниш ли?

— Помня — потвърди Хенри.

— В неделята бяхме в Сосалито и обядвахме в „Трайдънт“ — онзи ресторант на кея.

— И какво?

— Бриджит ни разказа една история, нали така? Всъщност опита се. За статия, която написала във връзка с дипломната си работа.

Хенри поклати глава.

— Кейлъб… въртиш се в кръг десетилетия наред и не го съзнаваш. Беше грешка, че досега не разговаряхме за това. Аз си мислех, че си наред. Университетът, лабораторията, Бриджит… какво да го предъвкваме, когато всичко е нормално?

Но Кейлъб не го слушаше.

— „Трайдънт“ май го затвориха, нали така?

Хенри кимна, но Кейлъб не беше сигурен какво изразява лицето на приятеля му. На него вече нямаше страх. Ако имаше нещо, то може би бе тъга или съжаление.

— Кеят бе ударен от откъснала се от котвата баржа — продължи Кейлъб. Беше го прочел във вестника в уикенда след екскурзията им. — Счупила няколко пилона… и сградата станала опасна.

Кейлъб разтри слепоочието си с палец. Очите му пареха, а устните му сякаш бяха докосвали жица под напрежение. Бяха твърди и напукани между дупките от иглата. Беше забравил обяда им в „Трайдънт“ и нямаше никакъв спомен за какво бяха разговаряли. Но сега в главата му се въртеше картина на масата, на която бяха седели… на открито, на нещо като горна палуба. Бриджит им беше казала нещо и бе посочила нагоре, към северния край на залива Ричардсън Бей, в посока на Сан Куентин. Тогава не му се бе сторило важно.

Но сега вдигна поглед към Хенри:

— Защо смени темата онзи ден? — попита той. — Прекъсна я. Защо не я остави да довърши?

— А ти как мислиш? — контрира го с въпрос Хенри. — Аз знам отлично за какво е добре да мислиш и за какво не е. Ти никога не си ѝ разказвал за баща си и за случилото се у вас… по-късно. А нямаше начин да се говори за онази картина, без да се засегне тази тема.

Това беше отчасти вярно. Беше спестил на Бриджит много неща. Не ѝ беше разказвал защо Хенри го поглежда косо, когато мълчи прекалено дълго. Или защо Хенри се грижи за какво може да мисли Кейлъб и за какво не бива.

— Наистина ли са намерили мой косъм горе?

— Така твърди Кенън.

— Мамка му…

Кейлъб се надигна и се облегна на стената, затискайки каската с гърба си.

— Трябва да се предадеш, Кейлъб — прошепна Хенри.

— Аз обясних на Кенън как е попаднал там — каза той. — Тя ме целуна в кухнята.

— Кой те целуна?

— Емелин — отговори Кейлъб. — Момичето от картината. Сигурно е залепнал за роклята ѝ, когато ме целуна. За косъма ми говоря, за ДНК-то. И после се качи горе. Каза, че трябвало да затвори прозорец. Аз междувременно готвех второто блюдо.

— Кейлъб — тихо натърти Хенри, — моля те, предай се. Ако искаш, мога веднага да те откарам.

Кейлъб се отдели от стената, каската падна, той се наведе и я вдигна.

— Не — каза той.

Пристъпи към Хенри и посегна покрай него в колата. Опипа около сенника и натисна дистанционното за вратата. Тя бавно започна да се вдига.

— Тази вечер видях Бриджит — каза Хенри. — Видях какво си ѝ причинил. Тя ще се оправи. Но, Кейлъб…

— Хенри, не съм го направил аз.

— Кой тогава, по дяволите, го е направил?

— Питай Бриджит.

— Тя не помни нищо. Точно както си искал. Знаел си как действат тези медикаменти. — Хенри вече не шепнеше. — Когато се е напила, си я натъпкал с бензодиазепини. После си я бутнал или тя е избягала от теб и сама е паднала от терасата. Бог знае какво си щял да ѝ сториш, ако я беше заловил… но всичко това не напомня ли доста за баща ти, а? Зашиването, длетата, които си оставил в спалнята…

— Беше Емелин!

Отправи се към вратата. Хенри слезе от колата и го сграбчи за китката.

— Къде отиваш, Кейлъб? Не можеш да избягаш от това!

Кейлъб се опита да изтръгне ръката си, но Хенри се оказа твърде силен. Двамата се сборичкаха и се блъснаха вкопчени в лавиците за инструменти по стената. Кейлъб пак изпусна каската и затърси със свободната си ръка по горната полица, докато не напипа някаква дървена дръжка. По пода се посипаха всякакви инструменти, когато свали чука от полицата. Вдигна ръка, но не замахна. Никога нямаше да замахне срещу Хенри. И двамата го знаеха отлично. Но Хенри пусна китката му и отстъпи назад, докато не се опря в колата.

— Мога да я намеря — задъхано каза Кейлъб. — И мога да сложа край на всичко.

Без да изпуска Хенри от поглед, той се наведе да вдигне каската си. После се обърна и побягна по улицата, без да чува какво вика Хенри зад него.

Беше грешка да допуска Хенри да види каската. Беше грешка изобщо да идва да го види. Сега знаеха как е облечен и как се придвижва. Така че нямаше никакво време за губене.

Трябваше да мине по моста Голдън Гейт.

Спринтира по последните три пресечки до мотоциклета, клекна до предната гума и намести кламера в отворите. Сложи си каската, яхна мотоциклета и го запали. От Бей стрийт беше лесно да стигне до Голдън Гейт. С мотоциклет щеше да стигне в „Президио“30 за две минути.

Трафикът не бе нищо особено, но когато наближи по-бавните коли, ги изпревари, карайки с максималната разрешена скорост. Улиците бяха мокри от дъжда, така че на завоите поднасяше, но успя да се задържи, без да падне. Когато стигна до площадката за плащане на таксата, намали на петдесет и мина направо, знаейки, че камерите ще сканират номера му. Ако собственикът на мотора нямаше акаунт за преминаване по моста, щеше да получи разписка до няколко седмици. Но тогава вече нищо нямаше да има значение.

Сега Кейлъб вече беше на моста и се вслушваше в свистенето на гумите след промяната на пътната настилка. Мотоциклетът подскачаше леко по връзките между сегментираните участъци и той мина под южната кула, съблюдавайки ограничението на скоростта. Погледна последователно в двете огледала и не видя нищо. Само електрическото сияние на града, изгубен под прищевките на времето.

На около половин километър, след като мостът излизаше на суша, имаше площадка за разглеждане. Кейлъб отби и паркира мотоциклета, но остана на седалката с двигател на празен ход. Когато Емелин го бе извела от инвиктата и го бе придружила до горния етаж, той усещаше само ръката ѝ и виждаше, макар и размити, извивките на тялото ѝ под меката пелерина. Но беше чул сирената на Голдън Гейт и бе подушил залива. Беше сигурен, че е заливът, а не откритият океан откъм другата страна на полуострова. На океанската страна нямаше сгради.

Значи Емелин живееше в Сосалито.

Ако беше много по̀ на север — в Тибурон или Мил Валей — сирената щеше да бъде прекалено далече, за да се чува. А Сосалито бе подходящо с оглед на останалите факти. С Хенри бяха обиколили всички пречиствателни станции в залива и Кейлъб доказа извън всяко съмнение, че Чарлз Крейн е бил заклещен под изходната тръба между Сосалито и моста. Емелин разполагаше с почти половин декар застроена площ на самия бряг на Сосалито и прозорците ѝ бяха заковани с дъски отвътре. И той бе получил доста добра идея къде е това.

Не, не обща идея, а точната сграда.

Преди да вкара мотоциклета на скорост, извади мобилния телефон на Хенри от джоба си. Още беше включен. Изключи го и го прибра.

От площадката за разглеждане до центъра на Сосалито имаше три километра. Измина пътя бавно, като остави вятъра да носи в лицето му нощните миризми на влажен евкалипт и дафиново дърво. Пред него притича койот и замря за миг, обърнат с блестящи очи към мотоциклета, после изчезна нагоре по склона. Когато стигна до последния завой преди центъра на града, Кейлъб видя целта си. Паркира на триста метра от ресторанта и извървя останалото разстояние.

Кеят и сградата бяха още на местата си, но ъглите бяха грешни.

Бяха изминали шест месеца след инцидента и „Трайдънт“ не изглеждаше като пред повторно отваряне. Прозорците бяха заковани с дъски, понеже силата на удара от баржата бе избила всички стъкла. Входът към пристана бе преграден с ограда от плетена мрежа. Не се виждаше да е направено нещо повече от това.

Мина една кола и после крайбрежната улица опустя. Кейлъб тръгна покрай оградата и стигна до средата ѝ. Порталът беше отворен, а веригата и катинарът висяха над ключалката. Извади телефона от джоба си, включи го и тръгна по разнебитената дъсчена платформа.

На дъските до ресторанта някой беше издигнал временна гаражна палатка. Сянката на Кейлъб изчезна под него, когато той стигна до края на осветения от уличните лампи участък. Отметна входното платнище на палатката и по краката му потекоха ручейчета събрала се из гънките на брезента дъждовна вода.

За момент помисли, че палатката е празна. Но когато зрението му се адаптира към сенките, той видя пред себе си задницата на инвиктата и елиптичния ѝ заден прозорец. Багажникът все още беше открехнат на сантиметър, сякаш не бе затворен достатъчно енергично. Повдигна капака и използва светлината на телефона си като фенерче.

Единственото нещо в багажника беше официална черна обувка. Мъжка обувка.

Отстъпи навън от палатката и погледна към страничната стена на ресторанта. От там, разбира се, не можеше да идва никаква светлина. Между палатката и сградата имаше място колкото да минат двама души, вървящи един до друг. Емелин го беше прекарала през тази междина, когато го бе отвела горе, за да правят секс. Ръцете ѝ бяха върху неговата ръка, тялото ѝ бе силно притиснато към неговото. Сега минаваше по същия маршрут за втори път.

Отзад, там, където краят на кея свършваше в морето, намери стълбите. Застана пред тях, без да се качва. Чу сирената на пет километра оттук, на стената на южната кула на моста. На метър-два под него вълните се плискаха между пилоните. При отлив течението щеше да се обърне навътре и да завие право на юг. Намери номера на Кенън в телефона на Хенри и го набра.

Кенън вдигна веднага.

— Инспекторе?

— Да.

— Кейлъб Елис се обажда… Кейлъб Мадокс.

— Знам.

— Ще ти кажа къде съм, ако обещаеш да дойдеш сам.

— Не е нужно да ми казваш… виждам те в момента.

Кейлъб се извърна рязко и погледна назад, към уличното осветление, където кеят излизаше на брега. Там, до тротоара, имаше паркиран тъмен джип. До него беше изправен силуетът на мъж.

— Заобиколи и застани пред палатката — нареди му Кенън. — Дръж телефона на ухото си, а другата си ръка вдигни на главата.

Кейлъб се подчини.

Застанал пред палатката с гръб към инвиктата, той проследи Кенън да минава през портала. Беше извадил пистолета си, но го държеше в отпусната край бедрото си ръка с дуло, сочещо към дъските. Затвори телефона си и го прибра в джоба си. Кейлъб продължаваше да държи вдигнат телефона на Хенри.

— Пристъпи към сградата и опри ръце на стената.

Кенън посочи с пистолета към дъсчената стена на ресторанта. Кейлъб опря ръце на дъските и застана с разкрачени крака.

— Бил си при Хенри? — попита той през рамо. — Ти ли беше онзи, който влезе?

Кенън кимна.

— Той нямаше представа, иначе щеше да извика. Но телефонът на Вики може да проследява неговия. Най-полезното приложение, което съм виждал. Опри нос на стената.

Кенън започна да го претърсва: ръцете, странично, чатала, краката. Извади портфейла на Кейлъб и го прерови. После взе телефона от ръката му и със същото движение свали лявата ръка на Кейлъб зад гърба му. Когато му сложи белезниците, отстъпи назад.

— Обърни се — каза Кенън.

Кейлъб се облегна на стената и проследи с поглед как Кенън закопчава пистолета си в кобура. След като сложи предпазния ремък, опря за момент длан на гърдите си. Отстъпи крачка от Кейлъб, погледна надолу и издиша тежко през носа си.

— Добре ли си, инспекторе?

— Добре съм.

Но не беше много добре — беше потен, макар температурата да бе около пет градуса. Махна ръката си от гърдите и избърса с нея лицето си.

— Ще ми прочетеш ли правата ми?

— Знаеш ли ги?

— Със сигурност.

— Тогава ще го пропуснем. Ще го оставим за участъка — каза Кенън. — Ти ми се обади, така че за какво става дума?

— Погледни в палатката.

Кенън отстъпи назад към палатката, без да изпуска от поглед Кейлъб. Хвана края на платнището, отметна го и надникна вътре. Погледна бързо към Кейлъб, за да се увери, че не е помръднал, после разшири отвора. Остана загледан във вътрешността на палатката в продължение на половин минута и после пусна края на платнището.

— Господи… — прошепна той.

Спря по средата на пътя обратно към Кейлъб, като да разкърши мускулите на шията си с наклони в двете посоки като боксьор между рундовете. Погледна дясната си ръка и разтри палец в останалите четири пръста. После докосна горния джоб на якето си, където бе прибрал портфейла на Кейлъб.

По лицето му пак беше избила пот.

— Това е „Блек Принс“ — проговори Кейлъб. — „Инвикта“ са направили само петнайсет. И вероятно само една като тази.

— Няма нищо…

Някакъв писък го прекъсна. Той подскочи, но Кейлъб не беше изненадан ни най-малко.

Беше писък на мъж, нисък и вибриращ. Звукът, издаван от бик в кланица. Писъкът заглъхна, но след малко пак се разнесе, този път по-силен — мъжът явно бе спрял, колкото да си поеме дълбоко въздух. Идеше от вътрешността на сградата.

Кенън извади пистолета си и сграбчи Кейлъб за яката на ризата.

— Стълбите… къде са стълбите?

— Отзад.

— Пред мен! Върви!

Кенън го извъртя за рамото и го блъсна напред, опрял дулото на пистолета си между лопатките му. Изтичаха между палатката и сградата и завиха на ъгъла, където Кенън го удари в тила странично с оръжието.

— Нагоре! И не се опитвай да се криеш зад мен…

Кейлъб изтича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала, без да се старае да бъде тих. Кенън го следваше отблизо. Когато стигнаха площадката, инспекторът сграбчи веригата между окованите китки на Кейлъб и го дръпна от вратата. После се изпъна назад и стовари крак в ключалката. Сухото дърво на касата се разцепи при първия ритник и се счупи на две при втория. Рамката хлътна навътре заедно с трите резета в нея.

Кенън дишаше толкова шумно, че Кейлъб го чуваше въпреки писъците вътре. Но инспекторът не спря. Бутна Кейлъб в стаята и го натисна надолу така, че той се просна на дюшемето, поемайки по-голямата част от падането с лявото си рамо.

Първоначално си помисли, че има пожар. Че целият етаж е в пламъци. Но после очите му намериха отправна точка и погледът му се фокусира. Гледаше в море от вотивни свещи. Хиляди… Всичко, което беше тук преди, го нямаше. Бяха останали единствено свещите и матракът в средата.

Емелин се изправяше. Беше коленичила в началото на матрака. Полите на черната ѝ рокля се бяха пръснали на пода в стесняващ се с бавното ѝ изправяне кръг. Кобра, стегната като пружина и издигаща се. До нея, завързан за матрака, лежеше мъж. Потрепваше и цялото му тяло отскачаше от матрака в невъобразими конвулсии. На лицето му имаше нещо.

Кейлъб се напрегна да се надигне, но не можа. Завъртя се странично и се напрегна да свали белезниците си. В полезрението му се появи Кенън. Той се опитваше да държи Емелин на мушка, но ръцете му трепереха. Пистолетът сочеше повече към Кейлъб, отколкото към нея.

— Спри! — каза той.

Гласът му беше задавен. Трябваше да изтика думите през някакво препятствие в гърлото си. Внезапно се наведе напред и се подпря с една ръка на коляното, като бегач, стигнал до предела на силите си. Задъхан и смазан. Когато Кенън вдигна глава, Кейлъб видя издутите вени и сухожилия на шията му. Погледите им се срещнаха.

— Не мърдай — каза Кенън.

Но този път гласът му бе едва доловим шепот.

Емелин се изправи в цял ръст и направи крачка към Кенън. Той стреля в нея. Кейлъб не разбра дали изобщо се опитваше да я улучи. Една свещ в стъклена сфера на метър от глезена на Емелин експлодира. Беше по-близко до главата на Кейлъб. Зад нея мъжът на матрака продължаваше да се гърчи. Нещото на лицето му бе направено от желязо. По двете му страни в двойни редици минаваха винтове.

— Инспекторе, ще улучите някого — укоризнено каза Емелин.

Продължаваше да пристъпва към него. Роклята ѝ беше дълга отзад и я следваше като черен шлейф. Емелин намери път между свещите, но полите на роклята ѝ минаха през тях. Тя паднаха, разля се восък, изгаснаха и от тях се вдигна дим. Кейлъб се превъртя по гръб и с няколко извивки докара окованите си ръце под бедрата. Не сваляше очи от Емелин.

— Изглеждате зле, инспекторе — отбеляза Емелин. — Да ви предложа нещо за пиене? Чаша вода например? Или нещо по-силно?

Кенън стреля пак, но Емелин дори не трепна.

Куршумът мина на три метра от нея и се заби в задната стена на сградата.

— Спри…

— Трябваше да внимавате повече какво докосвате — каза му Емелин. — Някои неща проникват през кожата.

Кенън падна на колене. Лицето му беше виолетово.

— Мадокс… — изхърка той.

Но Емелин само поклати глава.

— Ако искате да говорите с Кейлъб, гледайте към него — посъветва го тя. — Защото в момента гледате към мен.

Кенън свали едната си ръка от дръжката на пистолета и се хвана за гърлото. Но само с една ръка му липсваше сила да го държи. Изпусна го и се заби по чело, когато опита да се наведе и да си го вземе. Емелин бавно се отправи към него с леко полюшване на бедрата. Когато стигна до пистолета, тя го избута с токчето си извън неговия обхват.

— Опасно е да се пипа портфейлът на човек — прошепна Емелин. — Никога не се знае какво може да има по него.

Кейлъб сви колене, после вдигна ръцете си и прокара крака над веригата на белезниците. С ръце отпред се превъртя на колене. И взе пистолета на Кенън.

Емелин най-сетне се обърна към него.

— Здравей, Кейлъб. Мисля, че приятелят ти е отровен.

Той насочи пистолета към нея, но тя само го гледаше. Кейлъб продължаваше да стои на колене. Кенън лежеше между тях и бе спрял да помръдва. И двамата го гледаха.

— Всъщност май си отиде — каза тя. — Как мислиш? На мен ми се струва като предал богу дух.

— Какво си ти? — прошепна той.

— Твоя — отговори му тя. — Изцяло твоя.

Мъжът на матрака вече беше спрял да крещи. Под капсулованата му глава се разтичаше локвичка кръв.

Емелин мина покрай Кейлъб в посока към вратата. Шлейфът на роклята ѝ димеше отзад след досега си с разтопен восък и запалени свещи. Тя спря на площадката и погледна назад през отворената врата. Вдигна ръка в ръкавица в жест към него. В съзнанието му изникна картината как бе опряла ръка в стъклото на прозореца, когато го бе оставила с колата. Беше жест за сбогом, но едновременно с това и обещание. А Емелин спазваше обещанията си. Всичките.

Тя му кимна, явно прочела мисълта му в очите.

— Скоро — каза тя.

Започна да слиза по стълбите и се скри от погледа му. Той свали поглед към треперещите си ръце, с които държеше оръжието. Никога досега не беше опирал пръст в спусък.

Когато запали, осемцилиндровият двигател на инвиктата прозвуча като гръмотевица.

Като гръмотевица в нощта, когато бурята приближава и вече е достатъчно близо, за да те събуди и разтресе прозорците. Кейлъб затвори очи, изчака грохотът да започне да се отдалечава, докато не заглъхна напълно. После хвърли оръжието и отиде при Кенън.

Но и Кенън си беше отишъл.