Отровителят

16.

Адресът на Франклин стрийт, който му беше дала, се намираше в северната част на града. Имаше достатъчно време да стигне там. Можеше да си позволи да мине покрай един-два други адреса, които бе потърсил, преди да слезе в гаража.

Джоан Тремонт живееше до Катедрал Хил. Марси Хенсли и съпругът ѝ живееха в Пасифик Хайтс, само на няколко преки от мястото на рандевуто му с Емелин. Не искаше да се вижда с никоя от двете, не искаше да говори. Искаше просто да мине покрай апартаментите им в анонимността на нощта, да се помотае наоколо и да види дали прозорците им светят, или са тъмни. Искаше да понаблюдава. Джоан познаваше софтуера на спектрометъра и знаеше за болката. Освен това бе показала безпокойство относно гранта, който, от друга страна, беше единственият ѝ източник на доход. Така че тя беше под натиск.

Възможните мотиви на Марси не бяха така ясни. Тя никак не се вписваше в ролята на заподозрян. Щеше да бъде трудно да се защити подобна идея пред Хенри или Кенън. От друга страна, Марси имаше уменията да манипулира софтуера си, а освен това притежаваше нещо, което отсъстваше при Джоан.

Имаше достъп до лабораторията си.

От всички хора на света, които биха могли да напишат вируса, Марси беше единствената, която можеше лесно да го инсталира. Затова отиде при нейната къща.

Не беше сигурен колко време прекара на улицата, паркирал в гъстите сенки под редицата евкалиптови дървета. Беше изгасил фаровете, но остави двигателя на празен ход с ляв крак върху педала на съединителя. Над тесния гараж на Марси имаше осветена редица високи прозорци, но така и не забеляза силуетът ѝ да минава зад тях.

Изкушаваше го мисълта да слезе и да пресече улицата. Да се качи по стъпалата, да мушне пръст в пролуката на пощенската кутия на предната врата и да надникне в тесния процеп. Но в това нямаше никакъв смисъл — не беше начинът да научи повече за нея. Накрая погледна часовника си и видя, че няма време за това — Марси можеше да почака, но Емелин не можеше.

Намали скоростта до пълзене, когато мина покрай дадения му адрес, загледан през левия прозорец в къщата, където го бе довела. Беше огромна, във викториански стил, на три-четири етажа, с боядисани фронтони, източени кули. Намираше се в средата на пряката, но имаше страничен двор и градина. Всичките ѝ прозорци бяха тъмни, а пердетата спуснати. Обиколи карето и намери място за паркиране през една улица.

Върна се при къщата, като носеше във всяка ръка две пазарни торбички, и тогава видя зад пердетата да се движи някаква светлина. Изкачи стъпалата до площадката и погледна бронзовата табела на стената. Уличното осветление стигаше дотук и може да прочете:

Къщата и името на табелата му подсказваха нещо, което не можеше да извади от съзнанието си. Нещо за Хенри, нещо, което се задаваше натоварено със смесица от емоции в крехко равновесие като чаша с абсент: намек за възбуда и едновременно ужас от тъмното. И под двете имаше срам, неизтриваем, като проникнал под кожата туш на татуировка. Знаеше, че преди двайсет и пет години на подобно място майка му се бе хвърлила в трескав бяг, влачейки за ризата му полицай и крещейки името на Кейлъб. Беше захвърлила металния си бастун и тичаше със силно накуцване. Повечето от бинтовете ѝ вече бяха свалени, но по бузите и челото ѝ се виждаха шевовете, които щяха да останат до заздравяването на срязванията и следите от присадената кожа.

Не го беше видял с очите си. Образът на майка му не беше спомен, а по-скоро изображение, сглобено от разказаното му от нея. Но нея вече я нямаше. Нямаше как да я попита това ли е мястото, или бе само поредното фалшиво ехо в града, който — поне за Кейлъб — беше пълен с такива.

А може би се дължеше на двете чаши вино и начина, по който улицата бе заспала под одеялото на мъгла, толкова гъста, че силуетите в нея се размиваха, а познатото и непознатото се завихряха в общ танц, реейки се над земята. Посегна към чукчето на вратата, но преди да го докосне, тя се отвори. Емелин държеше месингов ветроупорен фенер с намален фитил.

— Намери ме — проговори тя. — Ще влезеш ли?

Задържа му вратата отворена и той влезе в старата къща. Тя затвори зад него и избута тежкото резе. Роклята ѝ беше в толкова тъмен нюанс на червеното, че изглеждаше почти черна. Нямаше ръкави и голите ѝ ръце белееха в сенките на входното антре. Беше боса и се приближи до него абсолютно безшумно. Спря, когато пръстите на краката ѝ докоснаха неговите. Фенерът беше между двама им, толкова близко до корема му, че усещаше неговата топлина. Тя посегна и трасира с гърба на показалеца си линията на челюстта му.

— Благодаря, че дойде — каза. Парфюмът ѝ, деликатен като единствена нишка на паяжина, го обгърна. — Ще ме последваш ли?

— Добре.

Поведе го през тъмната къща. Фенерът хвърляше около тях кръг светлина, докато преминаваха през стаи с високи тавани. Кухнята се намираше в задния десен ъгъл на къщата. Беше сложила свещи на мраморната маса за сладкиши и по плотовете край кухненската печка. Самата печка беше огромна и сложна — стогодишно чудо, работещо на газ и ток. Имаше шест чугунени колела и три отделни емайлирани отделения за фурни. В абсорбатора имаше крушка с нажежаема нишка и това бе единственото работещо електрическо осветление в къщата. Тя хвърляше мека кехлибарена светлина върху плота на печката и по този начин го изваждаше на фокус.

— Ще можеш ли да готвиш тук? — попита го Емелин. Стоеше зад него, сложила два пръста върху предмишницата му.

Кейлъб се огледа.

Беше извадила тенджери и тигани, беше ги измила в умивалника и ги бе оставила да се сушат на кърпи, разстлани по каменните плотове. Красиви стари медни тенджери, колекция от ръчно изработени ножове от въглеродна стомана, чиито скоро наточени ръбове блестяха. Имаше тежка дъска за рязане, изработена от кръстосано сглобени парчета твърдо дърво, и чугунен грил-тиган, лъскав от стара мазнина. Можеше да задуши стридите в него и да загрее каменна сол на обикновен железен тиган.

— Ще се оправя без проблем — увери я той.

Емелин отиде при мраморната маса за сладкиши и остави на нея ветроупорния фенер. Използва колелцето да вдигне фитила. Пламъкът се увеличи и освети помещението по-добре. Обърна се към него, подпряла ръце на ръба на масата.

— Кажи ми менюто — поиска тя. — За да избера виното.

— Надявам се обичаш морски дарове — каза той.

— Обичам всичко.

— Ще започнем с гриловани стриди — обяви Кейлъб. — Стриди от Сноу Крийк, дребните.

— Значи нещо пенливо — кимна тя. — Имам просеко от Тревизо. Да, ще пием просеко с това.

— След това ще има миди на тиган с диви гъби — продължи Кейлъб. — После ризото с трюфели.

— Донесла съм добро пино гриджо. Ще върви с мидите. А за ризотото… бургундско.

— Десертът не е нищо главозамайващо — предупреди Кейлъб. — Просто охладени малини. И малко черен шоколад.

Тя се усмихна.

— С това ще довършим просекото.

— Да започвам ли?

— Ако обичаш — помоли го тя. — Гладна съм.

До далечната стена имаше старомодна хладилна кутия. Кейлъб я отвори, без да е сигурен какво ще намери в нея. Вътрешността на кутията бе разделена на горно и долно отделение и в горното имаше голям блок лед. В долното бяха подредени бутилки бяло вино и просекото.

— Донесла си лед?

— Естествено.

— Може ли да оставя там някои неща?

— Разбира се — каза Емелин. — Сега се връщам. Трябва да намеря чаши за вино. И да ги измия. Защото очаквам да са прашни.

Тя взе фенера от масата и излезе. В къщата беше тихо, а тя бе толкова грациозно безшумна, че той чуваше шумоленето на босите ѝ крака по вътрешната страна на роклята. Проследи я с поглед и сложи някои от покупките си в хладилната кутия. След това отиде при печката и се залови да разучава как да пусне фурната.

Къщата беше капсула на времето — призрак на Сан Франциско, пометено от земетресението24 през 1906 година. Сега беше музей, поддържан достатъчно добре, за да го разгледаш, макар някои от нещата в кухнята явно да не бяха използвани отдавна. Завъртя някакво копче на панела на печката, наведе се към горелката и усети, че от нея излиза газ. Това беше добре, но нямаше пилотен пламък. Откъсна парче хартия от пазарската торбичка, запали го от свещта на плота и го използва, за да запали две от отделенията за фурните. Изгаси с тръскане парчето хартия и го сложи в умивалника. Когато се обърна, Емелин беше зад него и държеше шест чаши с дълги столчета. По две за всяко от вината.

— Пак изглеждаш така — отбеляза Емелин.

— Как?

— Както когато ти казах за мъжа, с когото бях, и споменах, че е изчезнал — напомни му тя. Остави чашите на плота до умивалника. — Казах ти, че е мъртъв… най-вероятно. Разказах ти го, а ти се обезпокои. Точно така изглеждаш и сега. Сигурно защото сме тук, нали? В тази къща.

Той кимна. Но ѝ дължеше повече от това. Много повече неща го тревожеха от къщата, а ѝ бе обещал истината. Помнеше миризмата в моргата на Хенри, восъчния полъх на адипоцира, когато Хенри бе отметнал чаршафа от трупа. Начинът, по който Кенън бе стоял в лабораторията с ръце в джобовете, наблюдавайки Кейлъб с дълбоко хлътналите си очи.

И Бриджит.

Имаше я дори тук, в осветената със свещи кухня при Емелин.

— Аз…

Тя се приближи до него, сложи длан върху гърдите му и постави меката възглавничка на десния си показалец върху устните му.

— Шшш, Кейлъб — каза.

Гледаше го, без да мига. Беше приковала погледа му със своя. След малко, сигурна, че той няма да проговори, когато махне пръста си от устата му, тя го прегърна. Бузата ѝ се притисна в предната част на лявото му рамо.

— Така е по-добре — каза тя. — Тук сме в безопасност. Обещавам ти. Вярваш ли ми?

— Да.

— Не живея тук. Това не е моят дом. Знаеш го. Но тук сме в безопасност. Няма проблем да сме тук.

— Но как…

— Не ме питай сега — отговори тя, притискайки го още по-силно. — Невинаги е добре да знаеш как. Поне не още.

Сега бяха толкова плътно притиснати, че той усещаше биенето на сърцето ѝ. Плъзна длани по голите ѝ ръце и ги спусна надолу през раменете ѝ до основата на гърба ѝ, без да я пуска.

— Ще те заведа там, където живея. Искам го — прошепна тя. — Искам да те заведа там още сега. Но не съм готова. Не още…

— Добре.

— И ти искаш да ме заведеш у вас. Искаш да бъда с теб там и да научиш всичко за мен. Но мисля, че все още не си готов за това, нали така?

Той кимна и осъзна, че тя не може да го види.

— Предполагам, че не съм.

— И затова е по-добре да стане по този начин. По-безопасно е. И за двама ни.

Тя се отдели от него, без да сваля ръце от кръста му, и вдигна лицето си срещу неговото. Последвалата целувка беше лека като завъртане на ключ в позната ключалка, отваряне на вратата и влизане у дома. Устните ѝ бяха хладни. И сладки като чашата с Berthe de Joux, която трябва да бе изпила, преди да му отвори вратата. Тя пъхна ръце под сакото му и нагоре по гърба, за да приглади ризата му. Когато свърши, го пусна и се извърна с гръб към него и ръце върху плота.

— Да ти налея ли чаша просеко, докато приготвяш стридите?

Той гледаше тила ѝ и извивката на тялото ѝ под аления водопад на роклята. Никога не беше желал нещо по-силно през живота си. Кожата на гърба му все още реагираше на докосването ѝ и паметта за него беше така отчетлива, сякаш си бе потопила ръцете в червено мастило. Сякаш го бе маркирала и бе изписала на гърба му, че е неговият собственик. Ако не беше с риза и бяха споделили целувката си, стоейки голи до леглото му, беше сигурен, че тя щеше да завърши докосването с ноктите си. С извити пръсти и с драскане на ноктите по дължината на гърба му.

Десет успоредни линии от раменете до кръста.

— Кейлъб…? — каза тя, без да се обръща. — Вино?

— Така съм добре. Известно време ще бъда доста зает.

— Мога ли да те наблюдавам?

— Ако искаш.

Газовата камина в трапезарията гореше със синьо-оранжев пламък зад месинговата решетка, а Емелин бе донесла още свещи в стаята и ги беше разпръснала по дългата маса от орехово дърво. Той внесе чиниите, държейки ги с кърпи, защото бяха горещи. Стридите лежаха в легло от изпускаща пушек каменна сол, по три в чиния, във всяка половинка черупка по лъжица богато на масло фюме25, кервел и чаена лъжичка златист хайвер.

Емелин вече бе наляла просекото.

Седеше отдясно и му беше подготвила място начело на масата. Той остави първо нейната чиния, след това и своята. Издърпа стола си и седна. Емелин взе чашата си и я вдигна. Кейлъб докосна ръба на своята до нейната и двамата отпиха. Просекото беше свежо като зелена ябълка и чисто като пролетна трева.

— Благодаря — каза тя.

— Това е…

— Недей, Кейлъб. Не го омаловажавай. Чуй каквото трябва да ти кажа: никой никога не е правил нещо подобно за мен.

Емелин внимателно остави чашата си. Вдигна с вилицата си една от стридите от черупката ѝ, постави я в устата си и затвори очи. Той я гледаше и видя удоволствието ѝ от смесването на вкусовете. Тя преглътна. Остави вилицата си подпряна отстрани на чинията и отвори очи.

— Кейлъб.

— Наистина, не…

— Ти нямаш представа какво беше. Говоря за живота ми — каза Емелин. Видя, че е на ръба да се разплаче със сълзи, готови да потекат надолу по бялата извивка на бузите ѝ.

Кейлъб остави своята вилица и хвана ръката ѝ. Тя хвана пръстите му в своите и ги стисна.

— Той ме притежаваше. Както имаш куче. Мислиш ли, че щях да остана в колата му, там вдън гората — а него го нямаше от дни — мислиш ли, че нещо щеше да ме задържи там, ако не ме бе заключил с верига през врата? Стоманена верига? Може и да го бях обичала, но имах ли избор? Бях дете. Когато трябваше да направя онзи избор — когато трябваше да се принудя да го обичам — аз бях малко момиченце.

— Емелин…

— Господи, Кейлъб, съжалявам.

— Не.

— Кейлъб, страшно съжалявам.

Обърна се към нея и най-сетне я хвана за лявата ръка. Взе я в своите две. Пръстите ѝ бяха хладни като мъглата, която се провираше между сградите. Тя избърса очите си със свободната си ръка.

— Не трябваше да казвам всичко това.

— Всичко е наред.

— Не, не е.

— Обещахме си го — напомни Кейлъб. Докосна пръстите ѝ с връхчетата на своите. — Никога да не се нараняваме. Никога да не се лъжем. И ето, всичко е наред.

Той нежно стисна ръката ѝ, задържайки я, докато Емелин не го погледна в очите.

— Добре — съгласи се тя.

— Той те е обладал, нали?

— Направи го — кимна тя.

— Но сега е мъртъв.

— Надявам се — прошепна тя. — Боже, колко се надявам.

Измъкна ръката си от неговата и взе чашата си за вино.

Отново се чукнаха и тя доизпи своето просеко. На дъното остана тънък слой мехурчета, осветени от свещите.

— Съжалявам. Стридите… те са толкова вкусни. Никога не бях яла нещо подобно.

— Тогава да ги изядем — подкани я Кейлъб. — Те са най-добри, когато са горещи като в момента.

Малко по-късно занесе чиниите в умивалника и се залови за ризотото. Емелин отвори пиното и се подпря на рамката на вратата, за да го гледа. Държеше бутилката за гърлото, отпусната до бедрото си. Кейлъб усещаше очите ѝ върху себе си, следящи как работят ръцете му. Видя я да се навежда, когато той взе 30-сантиметровия нож и опита колко е остър върху възглавничката на палеца си, преди да започне да реже на дъската дивите гъби.

Обърна се да я погледне веднъж. Очите ѝ бяха тъмни, а влажните следи по бузите ѝ блестяха под светлината на свещите. Тръгна към нея, но тя го спря с вдигната длан.

— Готвѝ, Кейлъб.

— Да.

— Сега ме имаш — добави тя. Беше подпряла глава на рамката.

— Имам ли те? — поиска той да се увери, че я е разбрал. Не беше сигурен в нищо.

Тя кимна.

— Имаш ме. Твоя съм. Затова готвѝ. Защото ще бъда тук и след това.

На горния етаж се разнесе глухо тупване. Той погледна към тавана, после към нея. Може би някакви греди се наместваха. Все пак беше си стара къща, построена от секвоя. В нощ като тази нямаше как да няма скърцания и простенвания. Вятърът и мъглата я обдухваха и натискаха в основите ѝ. Но онова, което бе чул, прозвуча сякаш някой се движи.

— Стой тук — нареди му Емелин.

— Искаш ли да…

— Стой тук. Готвѝ.

Усмихна му се, но усмивката не проникна в очите ѝ. Не изчисти тъгата в тях. Излезе заднешком от стаята. Чу я да оставя бутилката вино на масата за хранене, а малко след това да се качва на втория етаж по дървените стълби. Кейлъб сложи гъбите и смачкания на пастет чесън в горещ тиган. Тънкият слой зехтин зацвърча. Представи си я като момиченце, оставено самичко в кола в гората. Беше си го представял и преди, беше извиквал тази картина в съзнанието си след нощта им в „Спондюликс“. Нещо го бе заинтригувало и сега тя му разказа достатъчно, за да разбере защо.

Сега имаше подробности.

Видя нашийника — задушаваща яка с шипове навътре — обхващащ шията ѝ. Провиснала верига, хваната за халка в пода. Тъмнокосото момиченце драска с нокти по затворените прозорци и оставя по тях кървави следи. По капака и покрива на колата са разпръснати есенни листа. Повече, отколкото биха окапали за един ден. Влажни листа, полепнали по предното стъкло, към страничните прозорци. По-тъмните от тях са с цвета на следите отвътре.

Отгоре се разнесе плъзгане и удар. Това го изведе от влажната гора. Погледна към тавана и чу тих вик. Някак задавен. Изхлипване, спряно в зародиш с изненадана длан през устата.

После Емелин слезе по стълбите. Кейлъб се обърна към нея точно когато заставаше на мястото си в рамката на вратата.

— Наред ли е всичко?

— Прозорец. Оставила съм горе отворен прозорец. Докато те чаках.

Той кимна.

— Мирише добре.

— Трябва да е готово.

Емелин погледна връхчето на пръста си и го постави върху устните си.

— Добре ли си?

— Прищипах си нокътя. Няма нищо.

Там обаче бе имало капка кръв, която вече я нямаше. Беше я облизала с една бърза целувка по раната.

— Мога да ти дам малко лед — предложи Кейлъб.

Тя поклати глава.

— Готвѝ — за пореден път му каза. — А аз ще изпия чаша вино. Не ми трябва нищо повече. Някакво глупаво порязване.

Изчезна в посока на трапезарията и се върна след малко с чаша пино.

— Това ще е готово след половин минута.

— Да донеса ли чинии?

— Имам… на масата за сладкиши.

Той обърна мидите с дървена шпатула, за да ги провери. Бяха придобили прекрасен златистокафяв цвят и когато се наведе да ги помирише, долови аромата на пачи крак и смръчкула. Вдигна тигана от огъня, аранжира чиниите, които вече бе украсил с нарязана мащерка и трюфелно олио. Когато ги занесе в трапезарията, Емелин издърпа стола му. После му наля вино.

— Това изглежда прекрасно — отбеляза тя.

— Благодаря.

Той остави своята чиния и седна. Тя се задържа зад него за миг с ръка отстрани на шията му, под яката на ризата му. За момент беше сигурен, че ще му каже нещо, но тя не го направи. Плъзна леко дясната си ръка по извивката на ухото му, после с изшумоляване на коприна и повей на парфюм издърпа стола си и седна.