Отровителят

20.

— Вече можеш да свалиш шала — каза тя.

Той се изправи на седалката, опита се да отговори и разбра, че не е чул какво е казала.

— Извинявай…?

— Превръзката. Можеш да я свалиш.

Пусна ръката ѝ и посегна зад главата си, за да развърже възела. Шалът падна около шията му. Все още беше тъмно. Фаровете осветяваха празен участък на Джуда стрийт — продължаваха да пътуват на изток, нагоре по хълма, към болницата. Сгъна шала и ѝ го подаде.

Емелин го взе, сложи го в скута си, хвана ръката му и я целуна.

— Почти пристигнахме — каза тя.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро.

Изкачиха се на хълма и сега медицинският център се простираше от двете страни на улицата. Тя зави покрай тротоара с пожарния кран, изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка.

— Ела, Кейлъб.

Притиснаха се в средата на общата предна седалка и той мушна ръка под палтото, за да я притегли за голия хълбок, докато се целуваха.

— По-скоро, отколкото допускаш — каза тя. Целуна за последно ъгълчето на устата му, отдръпна се от него и намести палтото около себе си, след като той дръпна ръката си.

Кейлъб взе палтото и куфарчето си, отвори вратата и слезе от колата. Когато затвори, тя се наклони към него и сложи дланта си на вътрешната страна на стъклото на прозореца. Беше виждал тази картина преди, в съзнанието си, ако не с очите си. Но това не беше детска ръка, а и той виждаше повече страст, отколкото отчаяние в този жест. Наведе се и я погледна в очите. Тя отдръпна ръката си от прозореца, докосна устните си с пръсти и потегли. Той остана до крана с палто, преметнато през ръката, и я проследи с поглед как прави обратен завой. Когато габаритите ѝ се превърнаха в червени точки в мрака, си облече палтото, вдигна куфарчето си и тръгна към лабораторията.

В дъното на комплекса имаше съблекалня и Кейлъб отиде в нея, докато стане кафето. Душът не се използваше много, но беше добре да го имат подръка. Всъщност беше си необходимост, имайки предвид какви неща влизаха и излизаха от неговата лаборатория — отрови, парализиращи вещества, проби от трупове. Както и три и половина шишенца батрахотоксин в хладилния сейф.

Отиде до шкафчето си и го отвори. Винаги държеше в него комплект чисти дрехи, в случай че разлее нещо, което може да се абсорбира през кожата. Съблече се, взе хавлиената кърпа от закачалката на гърба на шкафчето и отиде под душа.

След това нещата се развиха бързо.

Докато масспектрометърът загряваше, той разчисти една от работните маси и извади портфейла си. В него, между сметки и бележки, имаше стара разписка от банкомат, плътно завита с усукани краища като ръчно свита цигара. Разгърна я и извади с пинсети малко късче хартия от салфетка. Имаше златистокехлибарен цвят, защото я бе топнал в шишенцето в банята на Емелин.

Държейки я с пинсетите, отново подуши късчето. Беше ароматно и летливо като горчива мента. Като смес от ментол и пелин. Подготви една от камерите, зареди я, после седна до масата и програмира цикъла да бъде изпълнен паралелно и на трите Крей-клъстера. Щом свършеше, резултатите щяха да отидат на принтера и никъде другаде. Хартията можеше да бъде унищожена по много начини. Електронните файлове бяха по-трудни за откриване и невъзможни за пълно изтриване. Влезе в стаята за почивка, наля си кафе в чужда чаша, капна няколко капки мляко със сметана от кутията на Андреа, облегна се на сивата стена и затвори очи.

Беше напълно искрен във всичко, което бе казал на Емелин. Само че после откри шишенцето.

Плъзна се надолу по стената и седна на пода в стаята за почивка. От този ъгъл можеше да види под хладилника стара капачка от бутилка и умряла хлебарка. През вентилационните отвори се разнесе музика за няколко секунди, явно от някоя от клиниките в друга част на сградата. Вероятно църковна група, пееща коледни песни.

Ако намереше нещо, не беше нужно то да промени каквото и да било. Можеше просто да го игнорира. А можеше и нищо да не излезе. Най-сетне можеше да отиде в лабораторията сега, докато все още не е станало късно, и да дръпне щепсела на спектрометъра. Да извади пробата, да я хвърли в инсинератора и никога да не разбере истината.

Седеше на пода и превърташе в съзнанието си различните възможности, когато чу принтера да се задейства и да започва да изхвърля листове хартия с отпечатаната страна надолу. Ако ги обърнеше… щеше да разбере. Можеше да ги хвърли в шредера. Вместо това ги взе от изходния контейнер и ги занесе до най-близката работна станция, където имаше халогенна лампа на шарнирно рамо. Включи я и обърна купчето с лицевата страна нагоре. Не се налагаше да търси една линия измежду много, да я проследява с пръст и да чете числото на процентите по вертикалната ос.

Защото имаше една-единствена линия.

Без значение как го беше направила, дали с ретортата, или с някакво друго оборудване, но Емелин бе получила химически чист туйон.

И разполагаше с поне десет шишенца на полицата зад умивалника. Достатъчни за още трийсет…

— Кейлъб?

Той отскочи назад и блъсна с лакът рамото на лампата. Крушката падна на плота, счупи се и ситни парченца стъкло се посипаха върху разпечатките.

— Господи, Джоан…!

Когато погледите им се срещнаха, Джоан отстъпи крачка назад.

— Не исках да те стряскам — извини се тя.

— Няма нищо… Извинявай — каза Кейлъб. — Мислех, че съм сам.

— Толкова рано на Коледа сутринта? Не, аз мислех, че съм сама.

— Прибери се у дома.

— Има твърде много работа — отговори му тя. Пристъпваше от крак на крак и говореше бързо, сякаш бе останала цялата нощ на кафе с тревогите си и точно това я бе държало на крак. — А и работя най-добре, когато около мен е тихо. Обикновено. Ти над данните ли работиш?

— Ще ги имам.

— Добре. Аз ще съм тук. Видя ли, че имаме ново постъпление?

— Не.

— Поредният кашон от болницата за ветерани. Трябва да е пристигнал вчера. Не знам как продължават да се материализират в хладилника, но нас ни устройва, нали?

Тя излезе от задната страна на лабораторията, за да отиде в стаята за почивка. Когато изчезна, той забърса с ръка натрошеното стъкло в кошчето за боклук. След това взе разпечатката и отиде в кабината си. По пътя спря и отвори хладилника за пробите. Кашончето беше на средната полица, запечатано с оранжево тиксо. Картоните на пациентите обикновено се изпращаха в пластмасова торбичка, залепена отпред. Взе кашона и погледна картона, четейки през пластмасата подробностите за нараняванията на анонимната 37-годишна жена и изпитаната от нея болка.

Бутна го обратно в дъното на хладилника и го затвори.

Беше три часът, когато си тръгна от лабораторията и провери дали вратите са добре заключени зад него. Погледна през „Парнас“ към главния вход на болницата. Там, на дъгата, където вчера го бе чакала Емелин, беше паркирана линейка. Повдигаше му се, сякаш в изпитото кафе бе имало нещо неприятно. В мозъка му цареше пълен хаос. Беше се събудил от сън, за да се види да прави втори път секс с Емелин на фона на часовник над лявото ѝ рамо, отмерващ времето назад. Беше като влизане от един сън в следващия. Помнеше формата на зърното на гърдата ѝ в устата си, как го бе спряла и го беше изчакала, за да свършат и останат заедно.

Толкова много шишенца.

— Кейлъб!

Вдигна поглед. Тротоарът беше празен, но пред него бе спряла кола и прозорецът от страната на пасажера беше свален. Зад волана видя ръка, която го подканваше да се качи. Наведе се да погледне през прозореца.

— Качвай се — късо нареди Хенри. — И го направи бързо.

— На кого е тази кола?

— На Вики. Возил си се в нея поне осем пъти.

— Не трябва ли сега да си с нея?

— Стига, моля те, влизай.

— Добре.

Кейлъб отвори вратата. Когато се качи в колата, Хенри натисна някакъв бутон на облегалката за ръка и вдигна прозореца му.

— Какво става? — осведоми се Кейлъб. — И как така всички винаги знаят къде да ме намерят?

— Кои са „всички“?

— Ти… Кенън.

— Ако не си тръгнал по баровете, обикновено си на две възможни места: дома ти или лабораторията. Реших първо да проверя тук.

— За какво е цялата олелия?

— Не знаеш ли? — погледна го Хенри. — От вчера е във вестниците… телевизията, радиото… навсякъде.

— Не съм обръщал внимание на нищо.

Хенри свали крака си от педала на спирачката и излезе на „Парнас“.

— Имаме още един случай — съобщи той.

— Като останалите?

— Не съвсем. Този не е попадал във водата. Но има подкожни следи от използване на електрически ток…

— От тейзър.

— Точно така. И следи от игла на спринцовка в шията. И други следи от изтезание.

Слизаха по хълма в Инър Сънсет. „Парнас“ зави към Джуда стрийт, а на Девето авеню попаднаха зад градски трамвай, пъплещ по релси в средата на улицата.

— Щом трупът не е изваден от залива, каква е причината за смъртта?

— Работя над това. Но ако трябва да гадая в момента, бих казал… спиране на сърдечната дейност.

— От шок или от някакъв медикамент? — попита Кейлъб.

— Нямам представа.

— Марси направи ли токсикологията?

— В това е проблемът — въздъхна Хенри. — Не може.

Чакаха на кръстовището на „Джуда“ и Десето, когато трамваят спря с издрънчаване до тях. Хенри взе от скута си оранжев плик и го сложи в скута на Кейлъб.

— Какво е това?

— Докладът от аутопсията, която аз направих тази сутрин. Аутопсията на Марси.

— О, мамка му, Хенри… Марси. Марси ли е била?

Хенри кимна, а Кейлъб затвори очи и стисна дръжката на облегалката за ръка във вратата. Докладът от аутопсията беше дебел и тежък, но това не бе изненадващо. Хенри не пропускаше нищо дори когато под ножа му попадаха приятели или колеги.

Кейлъб се видя някак отстрани да разпечатва плика и да изважда от него куп листа. Първата страница описваше външния оглед на Хенри:

Останалото сигурно беше още по-лошо. Безстрастно формулирани, чисто физически описания на рани и местата им. Замисли се за страданията ѝ, преди да умре, за часовете ужас и медикаментите в кръвта ѝ, имащи за цел да засилят агонията.

— Времето на смъртта е някъде между единайсет и три — добави Хенри. — Значи е било или късно в нощта на двайсет и трети, или рано сутринта на Коледа.

— Къде е била? — попита Кейлъб. — Къде са я намерили?

Пръстите му трепереха, когато извади снимките от плика в дясната си ръка.

— Някаква стара къща в Пасифик Хайтс. Не нейната. Не ходих на местопрестъплението, така че адресът ми е непознат.

— Кой я е намерил?

— Болногледач.

Кейлъб обърна купчината листове и видя първата черно-бяла фотография. Беше направена с камерата в тавана на стаята за аутопсии и показваше Марси на масата. Хенри вече бе направил Y-образния разрез, бе отделил гръдната кост и бе разкрил органите ѝ. Лицето ѝ беше нарязано и цялото в синини, а мъртвите ѝ очи гледаха право в обектива. Хенри имаше име за тази снимка, за снимките в моргата, направени точно от този ъгъл: позата „Искам възмездие“.

Кейлъб я разгледа… трупът на една жена, която бе познавал още от годините в „Станфорд“. Сети се за аромата на горчива мента. И за миризмата на куче грозде. Смъртноопасни цветове, събиращи влага в сумрака призори. Някак бе успял да задържи кафето в стомаха си, но сега в него бушуваше океан, а вестибуларният му апарат съобщаваше, че пада.

— Защо? — попита той Хенри. — Защо ми го казваш? Нали искаше да не ти се пречкам… заради Кенън.

— Исках да те видя, преди Кенън да те е открил.

— За какво говориш?

— Вчера сутринта, след като си тръгнах от вас, си проверих гласовата поща. Бях получил две съобщения. Едното от тях беше от Кенън, който ми нареждаше да отида на Брайънт стрийт, понеже били намерили нов труп. Това съобщение бе постъпило само пет минути по-рано.

— Е?

— Е… другото беше отпреди него. От вечерта на двайсет и трети. И беше от Марси.

Кейлъб стискаше доклада от аутопсията с всички сили. Трамваят до тях бе набрал скорост през кръстовището, беше излязъл напред и пантографът му отскачаше от контактната жица и осветяваше сивия следобед с електрически сини искри. Кейлъб беше стоял от другата страна на улицата пред къщата „Хаас-Лилиентал“, подпрян на уличен стълб, когато бе забелязал същите електрическосини проблясвания в прозорец на втория етаж. Беше видял високоволтов разряд.

Затвори очи и увеси глава.

— Трябва да е оставила съобщението час-два, преди да се започне — продължи да разказва Хенри. — Убийството ѝ, имам предвид.

— И какво ти каза? — попита Кейлъб, въпреки че не бе сигурен дали иска да знае.

— Каза ми, че е ядосана… за вируса. И че искала да говори с единствения човек, на когото се доверявала по въпроси, свързани със софтуера на спектрометъра. Така че ми се обаждаше да ми поиска телефонния ти номер, понеже щяла да дойде при теб да те види. И искала да ти се обади, преди да цъфне на прага ти.

— Отбий за секунда.

— Какво?

— Отбий, по дяволите, за секунда!

Хенри изви рязко и спря на тротоара. Погледна в огледалото и после към Кейлъб в очакване. Кейлъб сложи ръка върху устата си и потърси слепешката дръжката на вратата. Измъкна се от колата и падна на колене на плочите през католическата църква „Света Ана“. Изхвърли струя кафе и мляко със сметана в кална дъга по цимента на стъпалата пред входа. Залитна напред и ожули дланите си върху плочите. Стоя така, на четири крака, около половин минута. Поемаше задъхано въздух със зрение, замъглено от сълзите вследствие на напъна. Накрая се изправи и избърса уста с ръкава си. Когато вдигна поглед, видя към него да се приближава някаква жена, водеща със себе си дете. Тя веднага размисли и се върна по обратния път, стискайки китката на детето с всички сили.

Кейлъб се качи в колата и затвори вратата.

— Не ми се обади — каза той, едва разпознавайки звука на собствения си шепот. — И изобщо не е идвала да ме види… не съм я виждал от юли.

— А ти къде беше онази нощ?

— Започнах деня с късен брънч в „Парк Чоу“. Поработих малко в лабораторията. Говорих с Кенън. Обикалях с колата, говорих с теб. После отидох в магазина на Станиън, върнах се у нас и си приготвих вечеря.

Хенри отново погледна в огледалото, престрои се в лентата и потегли на запад. Улицата пред тях беше празна с изключение на трамвая, който сега се намираше на две преки напред.

— Когато дойдох при теб на следващата сутрин — продължи да разпитва Хенри, — ти ми каза, че си работил над нещо. Но то нямало нищо общо с лабораторията. И какво, по дяволите, беше това нещо?

— Ти сега какво, на Кенън ли се правиш?

— Ела на себе си, Кейлъб! Ако не можеш да го кажеш на мен, какво ще кажеш на него? Или се надяваш да не те попита?

— Пих абсент и рисувах картини.

— Рисувал си картини?

— Да, аз мога да рисувам, ако искаш да знаеш.

— Научил си го от баща си?

— Господи, Хенри. Кога най-сетне ще престанеш? — измъчено каза Кейлъб. — Сам се научих. А от Бриджит научих много нови неща.

— Излиза ли някъде онази нощ?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — заяви Кейлъб. Макар гърлото му да го болеше, за да вика, сега вече крещеше. — Сигурен съм, че не съм ходил никъде. Сигурен съм, че не съм разговарял с Марси. И съм адски сигурен, че не съм я убил. Ясно?

— Колко пиян беше?

— Начукай си го, Хенри.

Кейлъб набута доклада от аутопсията обратно в плика и го хвърли в скута на Хенри. Беше ужасно да лъже Хенри, но сега това нямаше значение.

— Даде ли на Кенън онази гласова поща?

— Не още, но ще го направя.

— Боже мили…

— А ти какво очакваш? Че той няма да провери нейните телефонни разговори, за да разбере на кого се е обаждала онази нощ? Че няма да научи, че ми е звъняла и е оставила гласово съобщение? Да не мислиш, че не може да издейства призовка до „Верайзън“26, ако откажа да му го предам? Мислиш, че съм толкова глупав да повярвам, че нещо може да се изтрие без следи?

Кейлъб сви рамене.

— Да поговорим сега за сейфа ти — продължи Хенри. — Защо не ми дадеш комбинацията? Аз ще ти го почистя.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може би не трябва да държиш повече онова нещо. Може би аз трябва да го съхранявам вместо теб.

— Кенън ли те накара? — попита Кейлъб. — Защото знае, че не може да влезе при мен и да конфискува разни неща, но може спокойно да разгледа всичко, което аз ти дам.

— Не е…

— И ти си се навил? След онова, което ми каза? На него не му пука дали е вярно или не, важното е да може да ми го лепне.

— Кейлъб, не можеш да…

— Той слуша ли сега какво си говорим? — досети се Кейлъб. — Слуша, нали?

Хенри отново погледна в огледалото и даде десен мигач. Докато завиваха по Шестнайсето авеню, Кейлъб погледна в своето странично огледало и видя черен събърбан на пряка зад тях. Отмести поглед.

Хенри беше на път да каже нещо, но Кейлъб го изпревари:

— Остави ме тук.

— Мога да те върна в медицинския център. Можеш да ми дадеш…

— Пусни ме да сляза! Веднага…!

Хенри отби и Кейлъб слезе от колата.

— Кейлъб…

Но той затръшна вратата и тръгна в обратната посока, към „Джуда“. Събърбънът също бе тръгнал да завива надясно по Шестнайсето, но водачът размисли и се върна в лентата, за да продължи на запад. Кейлъб го проследи как се скрива в далечината, и отново тръгна.