Отровителят

24.

Кейлъб знаеше, че има минута, може би по-малко. Възможностите му намаляваха с всяка изтекла секунда, а когато болничната полиция дойдеше до стаята му, те щяха да се изчерпят до нула. Открехна вратата и погледна навън. Кенън и докторът бяха тръгнали в една и съща посока и сега вървяха по широк коридор, водещ към рецепцията на спешното отделение, която се намираше до главния вход. Червена пластмасова табела на стената срещу стаята му описваше къде се намират различните отделения на този етаж. Стрелката под РАДИОЛОГИЯ сочеше навътре в сградата. Обгърна се със синия чаршаф, огледа се още веднъж, за да се увери, че е сам, и тръгна възможно най-бързо.

Зави на ъгъла и изкуцука през двойната, обшита с оловна ламарина врата, която бе вход на отделението за компютърна томография. Вътре беше тъмно. Скенерът бе голям корпус в центъра на стаята, а плъзгащото се на релси легло бе готово да вкара пациент в кухината.

Мина през сервизната врата за контролната зала. Тук, на дървена закачалка на стената, висеше бяла лабораторна манта. Кейлъб пусна чаршафа на пода и облече мантата, която стигна малко над коленете му.

Друга оловна врата водеше от контролната зала към отсека на захранването. Когато отвори вратата, той чу оповестителната система да изпуква веднъж, след което от тавана се разнесе женски глас:

— Ъъ… в спешното имаме код „сиво“ — съобщи жената. — Повтарям: код „сиво“ в спешното.

И интеркомът замлъкна.

Вече го търсеха. Щяха да започнат от рецепцията, да покрият първо изходите и да тръгнат от тях навътре. Щеше да мине известно време, преди някой да се погрижи да провери тук. Но той не планираше да се задържа повече от необходимото. Влезе в захранващия отсек, запали лампата и затвори вратата.

Люкът за достъп до сервизния тунел беше на задната стена на отсека, където от пода се издигаха масивни кабелни снопове и влизаха в разпределителното табло. Коленичи и вдигна капака в пода, като с мъка го изправи във вертикално положение. В сервизния тунел се спускаше желязна стълба. Не беше съвсем тъмно заради слабо светещите индикатори на различни блокове. Изправи се, изгаси светлината в отсека, спусна се и затвори капака над главата си.

Медицинският център имаше собствена електростанция в задната част на кампуса, забита в склона на Маунт Сутро. Чуваше я пред себе си — ниското бучене на генераторите ѝ, въртенето на вентилаторите, водния поток в охлаждащата кула с принудително нагнетяване. На циментовите стени в пресечните точки на тунелната система имаше осветителни крушки, защитени с метална мрежа. Когато стигна до първото разклонение, той прочете номерата на кабелните тръби, погледна назад към пътя, по който бе дошъл, и съобрази накъде трябва да върви. Наляво започваше по-малък неосветен пасаж, който потъваше някъде под Парнас стрийт и по кабелите в него се подаваше захранване и отопление за неговата лаборатория. Тръгна натам. Сега вече трябваше да лази в тъмнина. На всеки десетина метра спираше и се вслушваше зад себе си.

Очакваше да чуе гласове, тичане. Но нямаше нищо такова.

Изпълзя навън в нишата за захранването зад масспектрометъра и се изправи в основната стая на лабораторията си, облечен единствено във вече изцапаната лабораторна манта. Портфейлът му беше, където го бе оставил — отворен на работната маса. Взе го и отиде в съблекалнята. Когато Емелин го беше докарала след единственото им преспиване, той се бе преоблякъл и бе оставил старите си дрехи в своето шкафче. Единственото, което му липсваше, бяха обувките. Седна на дървената пейка, облече се и хвърли мантата в кошчето на път за умивалника.

Знаеше, че преди да излезе, преди да потърси място, където да се скрие, трябва да види лицето си, затова застана пред огледалото и се погледна в него. Очите му бяха подпухнали и около тях имаше кървави кръгове. Устните му бяха нацупени и кървящи на десетина места, а лицето му бе омазано със сиво-черния прах от тунела. По антибиотичния мехлем бяха полепнали песъчинки и крилца на измрели насекоми. За щастие в банята имаше хартиени кърпи и сапун. Нямаше време за разкош, но трябваше малко да се почисти, защото иначе нямаше да стигне далече.

Когато излезе от лабораторията, беше четири и половина сутринта.

Колата му беше в гаража, но нямаше ключове за нея. Дори да бяха у него обаче, не мислеше, че да шофира сега е добра идея. Кенън щеше да поиска общо издирване и всяка патрулна кола в града щеше да се оглежда за него. Също така изключено бе и да се прибере у дома. Там със сигурност вече бяха хората на Кенън и претърсваха къщата — събираха улики в пластмасови пликове, правеха снимки. Излезе от паркинга на най-ниско ниво от страната на Карл стрийт, пресече трамвайната линия и тръгна пеша надолу по „Аргуело“. Вървеше на север, към парка. Беше без сако, а чорапите му подгизнаха още след първата пряка.

Придържаше се към сенките в близост до редицата къщи, а веднъж, когато мина полицейска кола, се наложи да приклекне зад паркиран миниван. Отне му петнайсет минути да намери каквото търсеше. Мотоциклетът беше поне десетгодишен — евтин спортен модел, който и като нов не би впечатлил никого. Беше паркиран между джип и очукана хонда под огромната сянка от короната на кедрово дърво на Фредерик стрийт. Беше подпрян на пачия си крак, без да е заключен.

Коленичи до мотоциклета, напипа жиците между блока на предния фар и кормилото и ги проследи до пластмасовия кожух. Продължи да ги проследява с ръце, докато пръстите му опряха в трижилния съединител. Пластмасата беше толкова стара, че заключващият клип се счупи, когато го разтвори.

Нямаше значение.

Кейлъб извади кламер от джоба на панталона си. Още преди да излезе от лабораторията, го беше счупил до нужната дължина. Сега го изви в U-образна форма. Беше научавал по нещо полезно във всяка калифорнийска институция, в която бе пребивавал: гимназията, „Бъркли“, „Станфорд“. Но този номер дължеше на интенданта на психиатрията „Лангли Портър“, който му бе позволил да го следи тайно в продължение на двата месеца, през които майка му беше седяла на тъмно и бе плакала между операциите.

Вкара огънатия кламер в „женския“ куплунг и чу запалването на мотоциклета да прецъква еднократно. На дясната му ръка все още имаше лейкопласт от абоката. Откъсна парче и фиксира кламера на място, за да не се измъкне по време на карането. Изправи се, яхна мотоциклета и вдигна пачия крак.

Машината запали от първия опит.

Шест сутринта, а дъждът нямаше и намерение да спира.

Лежеше на матрака, гледаше петната от влага по тавана и слушаше как камионът за събиране на боклук изпразва контейнерите в уличката зад хотела. На спускане по Еди стрийт в сърцето на Тендърлойн бе забелязал поне десетина подобни хотела. Но офисът на „Кобърн Армс“ светеше, а човекът зад армираното стъкло прие заплащане в брой, без да задава въпроси.

След като плати за стаята, на Кейлъб му останаха триста и петдесет долара. Банкоматът на Кастро стрийт имаше дневен лимит за теглене, така че до утрешния ден нямаше да може да тегли повече. Разбира се, ако междувременно Кенън не наложеше запор на сметките му. Нямаше представа за мащаба на операцията и колко широка мрежа щеше да хвърли инспекторът. В стаята му имаше телевизор, който обаче не работеше. Всъщност кинескопът му беше счупен и предишните наематели на стаята бяха използвали изтърбушената кутия вместо кошче за боклук. Така че сега бе натъпкан с празни бутилки от уиски и използвани игли от спринцовки. Както и навити на масури окървавени парчета тоалетна хартия.

Беше му толкова студено, че единственото, на което беше способен, бе да се вмъкне в мръсното легло. Обви се с твърдите одеяла и остана да лежи, треперейки. Беше изморен и можеше да заспи веднага, но знаеше какво ще се случи, ако го направи: ще чуе задавените писъци на Бриджит и ще я види завързана за стола. Страхуваше се, че затвори ли очи, ще види лицето ѝ. Нямаше да може да понесе, ако то е насечено като лицето на майка му… нарязано и оставено за Кенън.

Или щеше да види Кенън… седящ в мрака и осветен единственото от червеното око на записващия касетофон.

Беше невъзможно полицията да е намерила негови косми на втория етаж на „Хаас-Лилиентал“. Не, наистина беше невъзможно. Но щом една бутилка Berthe de Joux можеше да намери пътя от заключената му лаборатория до заключената му къща, то и един косъм можеше да се озове навсякъде.

Погледна към прозореца. През струящия дъжд се виждаше мигащата светлина на боклукчийски камион. Чудеше се къде ли е Бриджит. Питаше се какви ли са раните ѝ. Съвсем скоро тя щеше да започне да говори. Поведението на Кенън подсказваше, че още не бе казала нищо. Може да беше в шок или под въздействието на силни успокоителни. Да крещи неразбрано, да припада и да забелва очи. А може и изобщо да не бе идвала в съзнание. Но съвсем скоро щеше да им разкаже за Емелин. Трябваше да им каже.

До изгрев-слънце все още имаше часове. Но той не спа.

В десет сутринта се отправи към „Гудуил“28 на Гиъри стрийт. По средата на пътя погледна китката си и видя, че още носи пластмасовата гривна от болницата.

Мушна пръст под нея и я откопча със сила. Остави я да падне в канавката при другия боклук.

Когато влезе, иззвъня звънец и мъжът зад щанда вдигна поглед от списанието, което разглеждаше. Погледна Кейлъб. Забеляза, че е бос. Забеляза окървавената му риза. Забеляза набоденото му лице. Остави списанието и извади изпод щанда палка. Посочи с нея гръдния кош на Кейлъб.

— Ако ми носиш неприятности, върни ги на майната си отвън.

— Нося пари… в брой — успокои го Кейлъб. — Не неприятности.

Извади портфейла си и разгърна банкнотите като ветрило.

Мъжът прибра палката и кимна. Седна обратно на стола си и пак взе списанието.

— Обувките са отзад. Якетата също.

Десет минути по-късно беше обут в боти и облечен в яке, способно да го защити от дъжда. Дори имаше ръкавици и плетена шапка. Слънчевите очила бяха мехлем за очите, макар денят да беше студен и дъждът да започваше пак. На път към Еди стрийт забеляза аптека. Там със сигурност продаваха грим и ако успееше да спре кръвотеченията, можеше да го използва, когато стане прекалено тъмно за слънчеви очила.

Прекара деня, криейки се в стаята си в „Кобърн Армс“. Гледаше разбития телевизор и притискаше кубчета лед към лицето си. Представяше си Бриджит в болничната ѝ стая, замаяна от последействието на медикаментите на Емелин. Но тя беше добре… Кенън му беше казал, че е добре.

Колкото до Емелин… той дори не можеше да си представи с какво се занимава тя денем.

Може би спеше в леглото си с табли от преплетени чугунени лиани и с всяко вдишване вкарваше дим от свещите в сънищата си. Когато се стъмни, сигурно идваше в града със своята „Инвикта Блек Принс“, за да нападне нелегалните барове. На лов и като колекционер.

Седеше на леглото, мислеше за тези неща и търкаше лед по раните си. Отпиваше от бутилката „Джим Бийм“, която бе купил, но алкохолът беше неспособен да му въздейства. Все още не бе възстановил напълно остротата на сетивата си след болницата. Почука подпухналите си устни с пръсти и се вслуша в сирените на патрулните коли, сновящи по улиците на Тендърлойн като глутница вълци.

Също като Емелин той чакаше здрача.

Калифорнийският Дворец на Почетния легион се намира дълбоко в парка „Лендс Енд“, в северозападния край на града. Кейлъб паркира мотоциклета на „Ел Камино дел Мар“, на пет минути пеша от музея. В четири и половина следобед паркът беше студен и във властта на ветровете.

Край туристическите пътеки имаше паркирани съвсем малко коли. Денят не предразполагаше към ходене. Чуваше вълните да се разбиват в основата на скалите под мястото, където беше паркирал. Равномерни удари и свистенето на въздушното течение през дупките в скалите. Извади кламера от дупките в куплунга, за да не се изтощава акумулаторът, и приседна на седалката, загледан на североизток, към моста.

Докато беше все още светло, извади тубичката фон дьо тен от джоба си, изцеди малко на пръста си и се наведе над огледалото на мотоциклета, за да скрие синините и дупките от игла около очите си и над веждите. Далеч не беше майстор в гримирането, но след като го размаза назад към слепоочията си и надолу по бузите си и леко го разглади, както правеше, за да придаде дълбочина и светлосенки на скица с въглен, резултатът стана приемлив. Най-малкото можеше да влезе и излезе от галерията.

Изчака залеза и тръгна към музея. Щеше да бъде отворен още половин час. Пресече паркинга, качи се по стълбите пред входа и мина под каменната арка, водеща към вътрешния двор, където един бронз на Роден зъзнеше под бръснещия дъжд. На входа един пазач му отвори вратата.

— Скоро затваряме — предупреди го той.

— Ще успея. Искам само да видя набързо нещо.

Плати входната такса на касата и взе брошурата, която жената му подаде.

— Нещо конкретно ли ви интересува?

— Една картина на Джон Сингър Сарджънт. Но не знам как се казва.

— Имаме две негови, и двете са в „Галерия 17“.

Започна да разгръща брошурата в търсене на карта. Но жената го хвана за ръката и му посочи празния коридор.

— Тръгнете натам и завийте надясно. Намира се по средата на източното крило.

— Благодаря.

Подмина още двама охранители на път към галерията. Ботите му от „Гудуил“ скърцаха по паркета. Погледна зад себе си и забеляза, че оставя мокри следи. Вторият от двамата охранители го наблюдаваше, пъхнал палци в колана си.

Когато се добра до „Галерия 17“, тя беше празна. В средата на квадратната зала имаше голяма пейка. На всяка стена висяха окачени по пет картини. Веднага забеляза интересуващата го в далечния десен ъгъл.

Ако в залата имаше часовник, той със сигурност вървеше назад. Защото това просто не можеше да е истина. Всяка друга галерия, покрай която бе минал, беше ярко осветена, но в тази две от халогенните лампи липсваха. Светлината тук беше тежка и медена като светлината на свещи. Тръгна бавно към картината и подът сякаш започна да се издига. Беше като да вървиш по движещ се тротоар. Не искаше да я вижда и дори не искаше да се приближава до нея.

Все пак прекоси стаята и застана право пред нея.

Бриджит беше права — той я бе нарисувал почти точно. Но това беше заради видяното в „Хаас-Лилиентал“… Емелин, подпряна на възглавниците, го гледа да си тръгва. Не помнеше да е виждал тази картина преди. Залата започваше да се върти, стените се приближаваха и отдалечаваха, сякаш току-що бе преполовил бутилка абсент. Само картината оставаше неподвижна.

Беше Емелин, легнала на кушетка върху тънък дюшек. Устните ѝ бяха леко разтворени, а изражението на спокойна тъга се получаваше заради ъгъла на веждите и наклона на очите ѝ. Жената на картината лежеше в затворническа килия вместо в имение. Подът беше от плочи, в разкъсванията на дюшека пробиваше слама. С изключение на тези подробности, неговата скица беше точно копие на тази картина. А Емелин беше точно копие на жената, която Джон Сингър Сарджънт бе нарисувал през 1917 година. Стомахът на Кейлъб се сви в замръзнал юмрук.

Редом с картината на стената имаше стъклен плакет.

Залитна назад и се опря в пейката в средата на залата, където седна с лице към картината.

Трябваше да се хване за ръба на пейката, за да не падне по лице на пода.

— Вече затваряме.

Погледна странично, изненадан.

Беше жената, която му даде брошурата. Не я беше чул да влиза в галерията. Беше се облякла в червен шлифер и държеше чантичката си под мишница. Няколко ключа на ключодържател висяха на розова лента. Тя пресече стаята и седна на пейката, като остави метър разстояние помежду им.

— Тази ли дойдохте да видите? — попита тя, кимвайки към картината.

— Тази.

— И на мен ми въздейства — каза тя. — Толкова е различна от всичките му останали. С изключение може би на просякинята в Париж. Знаете ли я?

Кейлъб кимна — репродукцията, дело на Бриджит, висеше в спалнята му. Беше единственото, което му беше останало от нея.

— И тя е такава — продължи жената, — със същото изражение.

— Изплашена.

— Да — съгласи се тя. — Същото тревожно изражение.

— Коя е тя? — поинтересува се Кейлъб.

Шепнеше, без да откъсва поглед от картината. Не можеше да се насили. Жената до него сви рамене. Шлиферът ѝ изшумоля в тихата галерия. Някъде в далечината се чуваха кънтящите тежки врати, затваряни от охраната.

— Имаше една студентка по изобразително изкуство, която идваше редовно тук преди… шест-седем години. Тя ми разказа историята. Беше я проучила. Но не съм запомнила всичко, което тя знаеше в големи подробности.

— Нищо, каквото си спомняте — подкани я Кейлъб.

— Беше свързано с някаква отравяне… била отровила гост, мисля, на хотел „Палас“, в бара. Където после картината останала. На процеса момичето казало, че било похитено. От някакъв шоумен… сценичен изпълнител на нещо, който я влачел със себе си от щат в щат. Обяснила, че нямала избор заради нещата, които ѝ бил причинил. Ужасяващи неща. Но никой не ѝ повярвал — завърши жената. — И я обесили за стореното.

Говореше тихо, без да поглежда Кейлъб. Той я чакаше да продължи, защото историята явно не беше свършила. И след малко тя продължи:

— Джон Сарджънт бил приятел с нейния адвокат. Направил скицата, когато двамата я посетили в Сан Куентин в нощта, преди да я обесят. Нарисувал я на следващия ден.

— Без да му позира модел?

— Да — прошепна тя. — Защото, когато я рисувал, нея вече я нямало.

Помълчаха минута заради Емелин Понюри, която чакаше да бъде обесена.

— Какво се е случило с нея? — попита Кейлъб. — Драскотините имам предвид.

Изглеждаше сякаш някой бе забил нокти в боята по ръцете на Емелин. Няколко от драскотините стигаха чак до платното.

— Вандалски акт — обясни жената. — Може би преди двайсет и пет години. Преди да я докарат в музея.

— Но защо? — удиви се Кейлъб.

Всъщност можеше да се досети. Изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да изрови Емелин от платното. Сякаш бе забил нокти до китките на Емелин, беше се опитал да пробие бариерата на боята, за да ѝ помогне да излезе от рамката и да стъпи в реалния свят.

На пейката до него жената поклати глава.

— Не мисля, че някой знае какво точно се е случило — призна тя. — Дори онова момиче… студентката, не знаеше. Преди реставрацията изглеждаше съвсем зле.

— Онази студентка… била е красиво момиче, нали? — прошепна Кейлъб. — Руса коса до раменете, синьо-сиви очи?

— Познавате ли я?

— Някога.

Жената стана.

— Вече заключиха главния вход. Елате с мен. Ще ви изведа.

Но Кейлъб не стана веднага. Картината толкова перфектно изобразяваше Емелин, че почти долавяше парфюма ѝ. Ако слезеше сега, ако го целунеше… устните ѝ щяха да охладят раните му.

Щяха да бъдат студени като абсент и успокоителни като морфин.

Ще е лесно, нали? — можеше да му прошепне тя. — Тук, на тази пейка. Можеш да ме имаш както пожелаеш…

— Господине…?

— Извинете. Идвам…

Господи, помисли си той. Моля те, нека това спре.

Имаше само един човек, който можеше да знае какво става. Да се види с него щеше да бъде опасно, но Кейлъб знаеше, че няма друг избор.