Отровителят

26.

Полицейският участък на Сосалито беше малка тухлена сграда на Джонсън стрийт, толкова близко до „Трайдънт“, че той остана в колата с Гарсия само за минутка, преди да го издърпат навън и съпроводят до горния етаж. Стаята за разпити беше с размера на неговата баня. Седеше на лек пластмасов стол с оковани ръце, вързани към зазидана в стената метална релса. Между него и Гарсия имаше маса с бял пластмасов плот. Никой от останалите не беше влязъл в стаята, но той предполагаше, че са се наредили от другата страна на огледалото в съседната стая за наблюдение. Или гледат през монтираната в ъгъла камера.

Гарсия приключи с четенето от гърба на бяла пощенска картичка.

— Разбирате ли правата си, както ви ги прочетох, господин Мадокс?

— Да.

Лявото му око започваше да отича и се налагаше да извие шия, за да вижда Гарсия ясно. Чистата линия шевове на челото му се беше отворила или когато Кенън го бе хвърлил в стаята, или когато един от хората на Гарсия го бе помел и му бе счупил рамото.

— Не знам дали бих могъл да ви помогна, ако решите да говорите — обясни Гарсия. — Имам толкова много инкриминиращи факти срещу вас, че просто не се налага да ви питам нищо. Но ако искате да обясните, ако ви се прави този опит, ще ви изслушам. Може да знаете нещо, което не ми е известно.

Кейлъб вдигна поглед към него.

— Не съм го направил — каза той. — Кенън получи сърдечен пристъп. Когато вие дойдохте, аз се опитвах да му помогна.

Гарсия повдигна вежда.

— Той е дошъл, арестувал ви е и умрял на място?

— Не беше съвсем така. Той изтича нагоре по стълбите… изби с ритник вратата. Хвърли ме през стаята, за да не съм на пътя му. И тогава я видя. Видя какво бе направила на онзи човек.

— „Онзи човек“ — повтори Гарсия. — Кога го видяхте?

— Когато минахме през вратата… когато Кенън изби вратата и влязохме в стаята. Той беше на матрака.

— Искам да кажа преди това. Виждали ли сте го преди Марси Хенсли или веднага след?

— Не съм го виждал до тази нощ, когато аз и Кенън го намерихме.

— Да… — проточи Гарсия. — Добре. Ще говорим пак за това.

Погледна през рамо към огледалото на стената зад себе си. Направи с ръка някакъв жест, който Кейлъб не успя да види. После пак се обърна към Кейлъб.

— А Кенън… аутопсията ще разкрие, че е било инфаркт, така ли?

— Да — потвърди Кейлъб.

— Защото вие знаете всичко за аутопсиите, нали, доктор Мадокс?

Кейлъб се размърда на стола си. Ако го плъзнеше по-близко до стената, щеше да може да държи ръцете си в скута.

— Знам за аутопсиите — съгласи се Кейлъб, — но знам и какво видях. И беше тя.

— Чудесно — каза Гарсия. — Сега ми разкажете за момичето. Елвира, Господарката на мрака.

— Емелин — поправи го Кейлъб. — Казва се Емелин.

— Аз изслушах записа на Кенън — каза Гарсия. Бележникът му беше на масата, но той не записваше нищо в него. Просто наблюдаваше Кейлъб. — Говоря за разговора ви в КУСФ. Така че знам как сте я описали. И говорих с всички, които са били в „Къщата на щитовете“ в нощта, когато казвате, че сте се запознали с нея. Така че ето сега въпроса ми… Но бъдете снизходителен, защото ще ви прозвучи като шега.

Гарсия го изгледа, но Кейлъб не отмести поглед.

— Един часът сутринта е — продължи Гарсия — и в бара имат девет нормални мъже. Не се вижда никакво момиче. Тогава влиза Бети Пейдж31, по нощница и на токчета. И никой там — повтарям никой, включително барманът, не я забелязва.

Кейлъб отмести очи, погледна ръцете си и впитите в тях белезници. Гарсия направи пауза и го изчака отново да вдигне лице. Тогава продължи:

— С изключение на вас. Вие я забелязвате. Та… искам да зная защо трябва да вярвам на това?

— Не мога да ви кажа какво са видели останалите.

— Чували ли сте за „Спондюликс“? Заведение на Ноб Хил?

Кейлъб кимна.

— Кенън ме изпрати там да го проверя. Знаете ли, че зад бара има видеокамера?

— Не.

— Тя е записвала.

Кейлъб стисна металната релса, за да не забележи Гарсия, че ръцете му треперят. Но Гарсия не го гледаше. Той беше посегнал надолу, за да извади нещо от куфарчето си. Когато отново се вдигна на стола си, държеше таблет. Включи го, превъртя през някакво меню и го премести на масата между тях. На екрана имаше застинал черно-бял кадър.

Камерата, изглежда, бе монтирана доста зад бара, откъдето можеше да държи в зрителното поле касовия апарат. Но във фона Кейлъб забеляза себе си. Държеше вотивна свещ и чаша абсент, но пианото не се виждаше. Дори столчето за пианото не се виждаше.

— Искате ли да го пусна на възпроизвеждане? Да го видите с очите си?

Кейлъб не каза нищо, но ръката на Гарсия се премести върху екрана и чукна някакъв бутон. Кадърът оживя. Нямаше звук, само пикселизирано видео с ниска разделителна способност. Кейлъб се видя на екрана. Полюшваше се напред-назад.

Устните му се движеха.

— Странно… не мислите ли? — попита го Гарсия. — Чудя се какво ли пеете.

— Не съм пял. Там има пиано. Извън кадър е. Тя ми свиреше на него.

— Кенън умира от сърдечен пристъп и никой друг освен вас не вижда това. Емелин влиза в „Къщата на щитовете“ и никой друг освен вас не я вижда. Бриджит е хвърлена през терасата ви, но не помни нищо. А Емелин отива в „Спондюликс“, изпива три питиета, свири на пиано, почиства след вас и нито за миг не влиза в полезрението на тази камера?

Кейлъб поклати глава.

— Не знам какво е правила, след като аз си тръгнах.

— А знаете ли какво друго има на този запис? Ако превъртите назад два часа преди вашата песен и танца там?

— Не.

— Джъстин Холанд. Той излязъл с клиент да вечеря онази нощ. След вечерята се отбил в „Спондюликс“ за питие. Бил сам. Нямахме представа къде е ходил до днес благодарение на вас. Но е седял там петнайсет минути… момент, вие знаете кой е Джъстин Холанд, нали?

— Знам кой е.

— Разбира се. — Гарсия театрално се плесна по челото. — Защото по някаква случайност вие сте го намерили в залива на Сан Франциско на следващата нощ, така ли беше? Или поне така сте съобщили на Кенън, а Хенри ви е подкрепил.

Кейлъб погледна екрана на таблета. На видеото той оставяше свещта на края на пианото. След това излезе от кадър. Понеже се случваше зад кадър, Кейлъб не можеше да го обясни на Гарсия. Но Емелин го прегръщаше там. В този момент тя слагаше палтото му върху раменете му и се притискаше в него. И между двама им нямаше нищо друго освен малко дрехи.

Гарсия избута таблета по-близко до него.

— Колко комплекта данни от пациенти не ви стигат да приложите към молбата си за грант от НИЗ? — поинтересува се Гарсия.

— Какво?

— Говорихме с Джоан Тремонт. Говорихме надълго и нашироко. Тя ви е преследвала да довършите събирането на данни. Трябвали са ви пациенти, които ги боли… но такива, които били склонни да не вземат каквито и да било лекарства.

— Това е вярно. И аз имам данните.

— Само че няма доброволци, готови да се лишат от морфина, който им е нужен. В най-добрия случай има неколцина, склонни да устискат за кратко и след това да ви излъжат. Или такива, които изобщо не страдат от жестоки болки. Така че не разполагате с архив от данни — от НИЗ смятат, че данните ви са недостатъчни.

— Данните са добри. Имам архив.

— Разбира се. Намерили сте хубав начин да ги събирате, нали така? — подсказа Гарсия. — Правите така, че те да не вземат нищо против болката. И им осигурявате много болка.

— Това са дивотии.

— Джоан ни разказа за мострите. Как са започнали да се появяват в лабораторията с пациентски картони от болницата на Асоциацията на ветераните. Със специална доставка, а?

— Имам договор с асоциацията.

— Може би това обяснява купчината празни картони от тази асоциация в онзи дом на смъртта в Сосалито. Епруветките за мостри, иглите — каза Гарсия. — Колко пари стоят зад гранта?

Кейлъб гледаше белезниците си. Заключалките им бяха толкова прости. Можеше да ги отключи за минута, ако имаше нужния инструмент. Върна погледа си към Гарсия, който отговаряше на собствения си въпрос:

— Финансиране за години напред… милиони долари. Така ли е?

Кейлъб кимна.

— Натискът е бил сериозен, предполагам? — попита Гарсия. Беше се подпрял на лакти, изнесен напред. — Много стрес. Не сте знаели дали няма да загубите гранта. Толкова хора са зависели от получаването му. Джоана, Андреа… половин дузина лаборанти.

— Зад всеки, отговарящ за нещо, има хора, които разчитат на него — каза Кейлъб.

— Но не всеки изперква — уточни Гарсия. — Като вас. Само че при вас има специални обстоятелства, нали? Може би дори не е ставало дума за парите. Може би те са били извинението ви за пред вас самия и случилото се е било в известен смисъл неизбежно.

Кейлъб не отговори, но и не отмести очи. Мислеше си за Бриджит и гневния ѝ изблик, когато научи за операцията, която си бе направил. Блъсна го назад и махна ръцете му от раменете си. Изкрещя му, че е лъжец и че през цялото време я е заблуждавал. Чашата беше първото попаднало ѝ подръка и тя я хвърли слепешката с всички сили…

— Доктор Мадокс…?

— Какво?

— Чухте ли последния ми въпрос?

— Опасявам се, че не.

— Отидохте ли в офиса на Хенри Нюком през септември, веднага след операцията си?

Кейлъб кимна.

— Били сте разстроен… и пиян. Всъщност били сте толкова не на себе си, че той си е записал някои неща, след като сте си тръгнали. Казали сте му, че Бриджит ви е притискала, но не сте можели да направите онова, което тя желае. И сте били разтревожени за гранта. Толкова много пари…

Видеоклипът на таблета започна пак от началото. Кейлъб гледаше зърнистото изображение на себе си, полюшването в полумрака, свещта и питието. Не изглеждаше добре. Ризата му се бе измъкнала от панталона, докато бе седял до Емелин, а бледото му лице беше потно. Без звука на пианото движенията му изглеждаха глупави… а дали не беше твърде пиян, за да стои стабилно. И може би мърмореше нещо на себе си. Но ако изглеждаше зле, причината бе, че в картината липсваше контекст. Ако камерата беше изтеглена още метър назад, всичко щеше да изглежда логично.

— Знаете ли какво още ми каза той? — попита го Гарсия.

— Не мога да се досетя.

— Той смята, че е разбрал какво не ви е наред — обясни Гарсия. — Така че да поговорим за това.

— В думите ви няма смисъл.

— Момичето от картината — продължи Гарсия. — Къщата „Хаас-Лилиентал“, където сте изчезнали.

Кейлъб вдигна поглед от екрана и срещна този на Гарсия.

— Бях на дванайсет, когато се случи това. Когато бях взет.

— Взет? Странна дума — отбеляза Гарсия. — Към тази версия ли се придържате?

— Говорили сте с Хенри твърде много. Ако бяхте прочели папката, щяхте да знаете, че не помня нищо.

Гарсия погледна часовника си и после огледалото зад себе си.

— Онзи урок на открито според Хенри е бил в първия ви учебен ден след връщането ви в училище. Нямало ви е два месеца — напомни Гарсия. — Помните защо.

— Това няма нищо общо с нищо.

— Ако сте били на дванайсет и ви се е наложило да наблюдавате как баща ви е завързал майка ви за стол, а после я е рязал и шил три денонощия, преди да пръсне мозъка си по тавана с ловджийска пушка, това има общо с всичко — натърти Гарсия. — Пречупило ви е може би. Дори без последното му изпълнение, шедьовъра на баща ви, вече ви е било твърде много. Кенън ми е разказвал какво е било там, в къщата ви. Впрочем и Хенри.

— Защо не доведете Хенри? Вместо да седите там и да ми описвате какво мисли той.

Гарсия кимна.

— Той е тук. Но не мисля, че иска да ви вижда.

— Сигурно се чувства осквернен, а?

— Кенън е снимал лицето на майка ви, след като баща ви свършил с нея. И след като свършил и със себе си, предполагам. Виждал съм я — за снимката говоря — и знаете ли какво се чудя?

— Не.

— Бриджит — изненада го Гарсия. — Щяхте ли да го повторите с нея?

Кейлъб остана да седи, без да отговаря. Гледаше плота на масата, празната му белота, и се опитваше да пребори червенината, която усещаше да избива по бузите му.

— Никой не знае всичко, което баща ви е използвал върху майка ви. Никой освен вас, разбира се. Какво е използвал върху нея. Накарал ви е да гледате. Вие ли ги подредихте за нея? Длетата и останалото…?

Кейлъб не отговори. Чуваше я да крещи: Събуди се, Кейлъб! Но не можеше да ѝ помогне с нищо, когато Емелин стана от леглото и се обърна към нея. Когато отново вдигна поглед, Гарсия говореше. Не беше сигурен колко е пропуснал, но не му пукаше.

— … знаели за пръстовите отпечатъци, нали? — питаше го нещо Гарсия.

— Не ви чух.

— Отпечатъците? Как остават неизменни през целия ви живот? Днес изглеждат така, както са изглеждали, когато сте били на дванайсет години, с тази разлика, че тогава ръцете ви са били по-малки.

— И какво?

— Ами това, че намерихме стаята ви в къщата „Хаас-Лилиентал“ — обясни Гарсия. — Хенри каза, че сте добър в намирането на неща, но аз мисля, че никой от нас не разбра — истински разбра, имам предвид — докато не видяхме онази врата. Аз никога не бях виждал нещо подобно на онази стая. И пръстовите ви отпечатъци са навсякъде из нея.

— Влязох там еднократно и не съм докосвал нищо.

— Може би наскоро сте влизали там само веднъж. И наскоро не сте докосвали нищо. Но някога сте докосвали много неща. Тогава, когато ръцете ви са били по-малки…

— Какво значение има това?

Гарсия сви рамене.

— За Кенън голямо, защото най-сетне разбрал.

— Не се съмнявам.

— Знаете ли, че той е онзи, който ви е намерил?

Кейлъб кимна.

— Спомена ми го.

— Бил е там и трите пъти. Когато баща ви най-сетне направил онова, за което се е подготвял. Когато сте изчезнали. И когато сте се появили и Кенън ви е намерил. Тогава бил патрулен полицай в онзи квартал. Така че когато сте измъкнали парцала от устата си и сте закрещели, той първи се озовал там.

— Страхотно.

— Ако не бе дошъл и не бе развързал вас и майка ви, тя е щяла да умре от кръвозагуба, а вие от глад. А след болницата, когато сте изчезнали, той нито за миг не спрял да ви издирва. И ако не беше ви видял на верандата, знае ли човек…? Можело е пак да изчезнете. И да се заврете обратно във вашата стая.

Кейлъб стискаше релсата с всички сили и гледаше плота на масата. През изминалата седмица бе преживял усещането как подът под него се продънва и той пропада в забвението. Сега би дал всичко това да се случи наистина.

— Така че се надявам за ваше добро да не сте го убили. И че е било обикновен инфаркт. Защото, ако сте убили човека, спасил ви на два пъти? — Гарсия се наведе през масата и зашепна: — Човекът, занесъл на ръце майка ви в линейката? Човекът, намерил клещите, с които да ви освободи от оковите…? Не знам… Дори не искам да знам какво е заслуженото наказание за това.

— Начукай си го, Гарсия.

— Не е нужно да ми разказвате за батрахотоксина — подмина изблика му Гарсия. — Хенри вече го направи.

— Тогава и той да си го начука.

— Оставили сте сейфа отворен след бягството си от болницата. Но преди да напуснете, сте разбили шишенцата по целия под. Само че ние бяхме с костюми за биологична защита, когато влязохме там. Затова никой от нас не пострада. Можете да благодарите на Хенри за това — продължаваше да разказва Гарсия. — А Хенри? Той дълги години ви е бил добър приятел. Каза, че сте най-умният човек, когото познава… едновременно с това и най-деликатният. Може би с приятелството ви е свършено. Той поне е положил усилия да не стане така.

— Не съм…

Кейлъб спря и вдигна поглед. Най-сетне погледна Гарсия в очите. За първи път по време на целия им разговор беше абсолютно сигурен в нещо.

— Никой не може да проникне в онзи сейф. Никой!

Беше лесно да се каже, защото бе истината. Но в настъпилата тишина той се замисли за онова, което следваше от това твърдение. Погледна към ръцете си, които бяха побелели и студени от спирането на кръвообращението в китките му.

Накрая Гарсия му отговори:

— Именно…

Хвърли бележника си на масата. Така и не бе записал дори една буква в него.

— Емелин… тя като глас в главата ви ли е, или можете наистина да я видите?

Кейлъб гледаше екрана и си спомняше първите ноти на песента, която му бе изсвирила. Като чаткането на дъжда по прозорците на къща, отдалечена от останалите. Ако можеха да отидат някъде — само те, двамата — дъждът щеше да звучи по този начин по прозорците на спалнята им.

— Не искаш да захапеш, а? — подкани го Гарсия.

Кейлъб поклати глава и се наведе по-близко до екрана. Емелин не се виждаше, но може би щеше да забележи сянката ѝ. Нещо… Каквото и да било, стига да покаже, че е там. Стъклената сфера беше толкова топла в ръцете му. Топлина и светлина срещу студената зеленина на абсента в тумбестата чаша. Видя устните си да помръдват в такт с думите, които Емелин пееше в същия момент.

Гарсия се пресегна и дръпна таблета. Изключи зациклилото видео и прибра компютъра в куфарчето си.

— Тя е реална — проговори Кейлъб. Но долавяше вплетените в думите си нотки на страх и напрежение. Звучеше като човек, уловил се на нокти за перваза на висок етаж. — Запознахме се. Докосвал съм я.

— Сигурно — каза Гарсия. — Проблемът е, че сте единственият. Защото тя не съществува освен в главата ви и на една картина.

Някой почука на вратата.

Гарсия избута стола си назад и отиде да отвори вратата. Стоеше с гръб към Кейлъб и блокира отвора, за да се наклони през него. Шепнешком се размениха реплики. После Гарсия излезе в коридора и остави вратата да се затвори с щракване зад него. Кейлъб остана с ръце, приковани към релсата, и се опита да не поглежда към огледалото на другата стена. Там със сигурност имаше група хора, които зорко го наблюдаваха. Така че увеси глава, за да не виждат лицето му.

Гарсия се върна след пет минути. Остави на масата няколко листа с лицето надолу, седна на стола си и се подпря на лакти, събирайки ръцете си в юмруци. И започна без заобикалки:

— През септември сте били в моргата. Казали сте на Хенри за операцията, споделили сте с него, как да се изразя… загрижеността си. Бриджит. НИЗ, които не ви оставяли на мира. И по средата на разговора ви някой се обажда на Хенри. Трябвало да приеме повикването. Затова сте излезли от кабината му. Така ли е?

Гарсия го гледаше толкова напрегнато, сякаш беше прожекторът на яхтата на Хенри. Затова и сенките бяха по-дълбоки.

— Имали сте десет минути… може би петнайсет. Напълно сам в цялата морга. И точно тогава сте инсталирали вируса в масспектрометъра на Марси. Защото убийствата са започнали в онази нощ. Чарлз Крейн влиза в бар и напуска нашия свят. Бил е първият, нали?

Кейлъб запази мълчание дълго, загледан в масата. Мислеше си какво ли би било да пропадне през пода. Тъмнината там долу бе ужасяваща, но след като тя те погълне, става като черен кашмирен плащ. Топла и безопасна.

Тя ще се погрижи за това, каза си Кейлъб.

— Доктор Мадокс…?

— Не съм направил такова нещо.

— Ще видим — обеща Гарсия. — Електронните данни се заличават много трудно. Трудно дори за умен човек като вас. А и със случая вече се занимава ФБР.

— Тогава те ще ме оневинят.

— Силно се съмнявам — каза Гарсия. — Но може би ще обясните нещо друго… Колко души ви се обадиха на двайсет и трети декември?

Кейлъб нямаше отговор и само поклати отрицателно глава. Не беше сигурен дори коя е днешната дата и нямаше начин да се върне назад през толкова дни и нощи.

— Говоря за деня, в който сте приготвили вечеря за Емелин. Та колко хора ви се позвъниха в онзи ден?

— Двама — Бриджит и Емелин.

— Емелин ви се е обадила по време на брънча ви в „Парк Чоу“, нали така?

— Точно така.

— Обадила ви се е от автомат… от номер, който ви е бил непознат.

Кейлъб кимна.

— И сте говорили с Хенри, докато сте шофирали. Вие сте му позвънили. Преди да влезете в магазина на „Станиън“, където сте се натъкнали на трите приятелки на Бриджит.

— Да… — замисли се Кейлъб. — Така беше, аз му позвъних.

— И това са разговорите ви по телефона за двайсет и трети, така ли е?

— Така е.

Гарсия взе листа и го обърна. Плъзна го по масата, за да може Кейлъб да го прочете.

— Намерихме мобилния ви телефон в дома ви. Това е разпечатка на разговорите ви за двайсет и трето число.

Кейлъб погледна страницата. Първият запис беше за изходящ разговор до номера на Хенри. Нямаше нищо преди него, но трябваше да има късо повикване сутринта. Входящ разговор.

— Този списък не е пълен — каза Кейлъб. — Не сте включили всичко.

Гарсия поклати глава.

— Напротив, това е всичко.

Кейлъб погледна другите два записа в списъка.

Имаше пропуснато повикване от Бриджит и после, по-късно вечерта, повикване от непознат за него номер в Сан Франциско.

— Този — каза той. Не можеше да го посочи заради белезниците, вързани към релсата. — В дъното. Тогава ми се обади тя. Малко след единайсет, за да ми каже къде да отида.

— Така ли мислите? — попита го Гарсия. Наведе се и взе листа. — Смятате, че това е Емелин?

— Тогава ми се обади тя. В единайсет. Това е единственото ми повикване в единайсет часа.

— Това е номерът на Марси Хенсли — съобщи му Гарсия. — Тя ви е позвънила, както е казала, че ще направи. Изчакала е известно време Хенри да ѝ позвъни, за да ѝ каже телефонния ви номер. И понеже той не го направил, тя го открила по друг начин.

Кейлъб не вдигна поглед. Затвори очи и се облегна на стената.

Когато Емелин си бе тръгнала от „Трайдънт“, а Кенън бе агонизирал на пода, тя бе опряла длан на невидимото стъкло, което ги разделяше. Беше му махнала за сбогом, но едновременно и като обещание. А досега винаги бе спазвала обещанията си.

Скоро, беше му казала тя.

Кейлъб вдигна поглед към Гарсия и се оттласна от стената.

— Искам да се обадя на адвокат.

— Знаете ли кое е жалко? — попита го Гарсия. — На целия свят има един-единствен човек, който знае какво се е случило в онази стая тази нощ. Вие. А вие сте напълно откачен…