Отровителят

5.

Чу крачки по плочките на основната лаборатория — някой бързо се приближаваше и спря пред кабинета му. Вратата му беше почти винаги затворена. Някой каза нещо, но не на него. Може би на някоя от секретарките, работещи в общата част.

— Дойде ли вече?

Кейлъб успя да изключи екрана на компютъра и да завърти стола си към вратата. Секретарката му надникна.

— Доктор Нюком е тук. Но няма много време — трябва да се върне в патологията.

Висок и забързан, д-р Нюком отвори вратата и заобиколи Андреа.

— Кейлъб… точно ти ми трябваше.

Той затвори вратата, като замалко не затисна главата на Андреа, и протегна ръка. Кейлъб стана и се пресегна, за да се здрависат.

— Хенри…

— Как е… господи, какво ти се е случило?

Кейлъб рухна обратно на стола си и посочи дивана пред бюрото. Хенри се отпусна на него и коленете му се озоваха по-високо от таза му.

— Бриджит си тръгна — късно обясни Кейлъб.

— И ти остави прощален спомен? — попита Хенри, като докосна челото си.

— Да.

— Кога ѝ каза?

— В събота. Получи се зле.

— Колкото и да ми е неприятно…

— … но ти ме предупреди.

Хенри се усмихна, но усмивката му беше тъжна. На лицето му бе изписана дълга история, може би почти трийсетгодишна.

— На колко е Бриджит… трийсет? Трийсет и една. Когато Вики беше на тази възраст, нямаше начин да направя подобно нещо. Никакъв начин.

— Ти беше прав. И Бриджит беше права. Но не е непоправимо — каза Кейлъб. — Мисля, че мога да оправя нещата.

— Не в това е смисълът. Идеята беше да говориш с нея, преди да ти е извъртяла този номер, а не след това. Господи, Мадокс. Но и тя може да ти каже това.

— Ако някога пак ми проговори.

Хенри се облегна на дивана и кимна. Посочи дясната ръка на Кейлъб:

— Не ми казвай, че си отвърнал на удара ѝ.

— Не. По дяволите, не. Никога не бих.

— Ти никога не би — каза Хенри.

— Сериозно говоря.

— Помниш ли всичко, което се случи?

— За бога, Хенри. Не бях пиян.

— Не говоря за това.

За момент Кейлъб се почувства така, сякаш играят партия шах. Само че единствен Хенри можеше да вижда всички фигури. Кейлъб не знаеше какво би могъл да загуби, но беше сигурен, че не може да победи в подобна игра.

— Тя хвърли чашата, а аз… аз си тръгнах. Когато се върнах, беше заключила. Разбих прозорец, за да мога да си вляза. Мисля, че можеш да разпознаеш рана от порязване, хайде, моля те!

Той вдигна ръка и разпери пръстите си. Беше свалил бинта, за да види дали зараства добре. Хенри ги погледна и кимна.

— Беше глупаво.

Кейлъб замълча. Служебният му телефон иззвъня и той погледна номера.

— Лабораторните техници.

— Добре ли си? Предполагам, че знаеш как изглеждаш.

— Снощи май прекалих. Зная какво си мислиш, но не е това. Така че не започвай… ще се оправя.

— Просто… знаеш ли… мразя да виждам… — Хенри спря и вдигна поглед. — Откакто срещна Бриджит, беше започнал да се оправяш.

— Мислех, че няма да започваш пак.

— Свърших. Приключих, това е всичко, което ще кажа.

— Добре тогава.

Хенри продължи да гледа ръката на Кейлъб, докато той не я прибра в скута си, под бюрото. След това Хенри размърда дългите си крака и пак се облегна на дивана.

— Потърсих те тук тази сутрин — обясни Хенри. — Имаме проблем в патологията. Изпратиха ми едни резултати, които ни накараха два часа да си чешем главите. И след това си помислих: „Лудото куче6 Мадокс може да разреши загадката“.

Кейлъб се усмихна на стария си прякор.

— Лудото куче не е във форма. Но това ще ме разсее.

— А и моите загадки са винаги забавни, нали?

— Винаги.

— Имаш ли време сега? Мога да те закарам и да ти покажа.

— Дай ми минутка. Изчакай ме отвън.

Хенри посегна към дръжката на вратата, но спря, когато Кейлъб вдигна ръка.

— Да?

— Тази работа… ще вземам ли проби?

Хенри кимна.

— Тогава ще донеса хладилна кутия. Ледът е от теб.

Когато Хенри излезе и затвори вратата, Кейлъб се завъртя обратно към компютъра си. Беше писал писмо на Бриджит, беше го писал и започвал отново, без да успее да намери думите. Освен това бе ровил в интернет, проучвайки нелегалните барове из Сан Франциско. Местата, където може да отиде момиче от определен тип. Местата, които той скоро щеше да посети. И в тази задача бе преуспял, за разлика от писмото. Изпрати на себе си имейл със списъка, изтри писмото и изключи компютъра. Ако някой влезете в кабинета му, не искаше на екрана да се види целият му живот. Който започваше да става доста труден за обясняване.

Тъкмо ставаше, когато Андреа открехна вратата с няколко сантиметра и надникна в пролуката.

— Джоан се опитва да те излови.

— Получих съобщението ѝ.

— В хладилника на лабораторията има нова кутия с проби. Върху нея са картоните на пациентите.

— Кога пристигна?

Андреа сви рамене.

— Нямам представа. Джоан я намерила. Затова иска да говори с теб.

— Картони на пациенти от КУСФ?

— Не, от АВ7.

Този път Кейлъб кимна. Имаше договори с половината болници в региона на Залива да му доставят проби, ако могат да ги осигурят. Поради спецификата на пациентите си болницата на АВ намираше повече доброволци от всички останали взети заедно. Ветераните имаха готовност да бъдат доброволци. И имаха повече от онова, което Кейлъб изучаваше.

— Техният доставчик е идвал тук толкова пъти, че вероятно просто е влязъл и я е заврял в хладилника — каза Кейлъб. — Може Санди да е била на телефона и той да е решил да не я безпокои. Няма проблем.

— Ами ако не я бяхме забелязали? Не трябва ли да се подписваме някъде?

Кейлъб поклати глава:

— Но не сме я пропуснали — напомни той. — Виж, трябва да изляза да помогна на Хенри. Прати ми имейл, ако има нещо.

Андреа измъкна главата си навън. Кейлъб тръгна да заобикаля бюрото си, но се спря. Завъртя стола си обратно и коленичи на пода. Беше се отнесъл безгрижно преди секунди, но сега идеята на Андреа го обезпокои. Никой отвън не биваше да влиза в лабораторията, без да се регистрира и да получи бадж на посетител. Ако някой можеше ей така да влезе и да остави кутия с проби в хладилника, друг можеше да се вмъкне и да изнесе нещо.

А в лабораторията имаше неща, които не трябваше да излизат на бял свят.

Той отвори махагоновия шкаф под бюрото си за достъп до хладилния сейф зад дървената вратичка. На пръв поглед изглеждаше наред. Стоманата беше металносива и нямаше следи от надраскване. Цифровата клавиатура светеше в мека зелена светлина. Набра комбинацията, чу електронните резета вътре да се прибират и отвори сейфа. Полъхна го ледена вълна. В осветената от луминесцентна лампа вътрешност всичко изглеждаше наред. Четирите ампули с проби бяха непокътнати, а пластмасовите пликове, в които се съхраняваха, продължаваха да бъдат запечатани с неговия подпис.

Кейлъб затвори сейфа, изчака да чуе заключването и излезе при чакащия го Хенри.

— Да вземем по кафе, за да убием времето до пет часа — предложи Хенри. — Вече никой не остава до късно. Наближава Коледа и…

— Разбира се — съгласи се Кейлъб.

Хенри се готвеше да му покаже нещо, което той не трябваше да вижда. За целта не биваше да има свидетели.

Паркираха на Валенсия стрийт и влязоха в кафене между магазин за битова техника втора ръка и евтин бар. Сервитьорката им имаше пиърсинг на лицето си — халки и остри игли пронизваха устата ѝ, сякаш се бе опитала да я зашие затворена. Кейлъб се чудеше не я ли боли. Да легнеш на легло и да оставиш някой да забива извити игли през устните ти? Дали не го беше направила, за да се самонакаже? А може би в това имаше и някакво удоволствие? Чакаше за кафето си, подпрял ръце на одраскания плот, и мислите му скочиха обратно към Бриджит. Тя плака с лице между ръцете си, но експлодира, когато той коленичи до нея и сложи ръка на тила ѝ. Помисли си за жената от „Къщата на щитовете“ и студените ѝ пръсти, ефирно леки по вдлъбнатината на тила му, и силата на спомена бе такава, че гръдният му кош се стегна със смес от жажда и очакване, от която помисли, че ще се задуши. Усещане, едновременно чудесно и плашещо.

Сякаш жената всеки момент можеше да излезе от някоя сянка… а той щеше да се побърка, ако тя не се появи.

— Идваш ли?

— Извинявай — каза Кейлъб. Не беше сигурен колко дълго е стоял загледан в кафето си.

Взе чашата си от плота и последва Хенри във вътрешната половина на заведението, където седнаха един срещу друг на два тапицирани стола. Хенри се наклони напред, подпрял лакти на малката масичка между тях. Обиколи с поглед помещението и изучаващо изгледа останалите посетители. Хлапе със слушалки на главата, което съзерцаваше нещо на лаптопа си. Мъж с куфарче до стола си.

— Ако искаш… можем да го оставим за колата — предложи Кейлъб.

Хенри се наведе още по-напред и заговори шепнешком:

— Можем да говорим тук. Поне за основните неща. — Той погледна към мъжа с куфарчето и върна погледа си върху Кейлъб. — Тревожа се, че от токсикологичната ни лаборатория изчезват неща. Систематично.

Кейлъб поклати глава.

— Не я ли завежда Марси Хенсли? Тя е добър учен. Бях ѝ съавтор веднъж.

— Тя е фантастична — потвърди Хенри. — Но какво от това? Една лаборатория е толкова добра, колкото е най-лошият лаборант, обработващ пробите. Или най-калпавият представител на фирма, който калибрира оборудването ни…

Хенри загуби мисълта си и се наведе така, че лицата им почти се допряха.

— Исках ти да беше там — каза той. — Ти щеше да решиш проблема.

— Знаеш защо това не би могло да стане — въздъхна Кейлъб. — Ако ме повикат да свидетелствам.

— И все пак бих искал.

Хенри пак се огледа. Никой не им обръщаше внимание. Въпреки това той зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:

— Тези проклети бюджетни икономии. Боже…! Всичката ни техника е боклук. Половината е безнадеждно стара. Една четвърт трябва да работи, само че не става. Ако не се намирахме в сутерена на КУСФ, щях да си помисля, че някой влиза с взлом и ни саботира.

— Шегуваш се.

— Бих искал.

— Може да е лаборант, когото сте оставили без нужното обучение. Или е забравил какво са го учили. Това са деликатни неща.

— Няма спор. Но каквото и да е, аз съм натясно, а сега имам и проблем.

— Колко голям?

Хенри вдига ръце във въздуха и ги разпери на метър.

— Голям — напрегнато прошепна той. И сведе поглед: — Може би.

— Колко са?

— Седем, за които знаем. Някои може просто да са се удавили. Всички идват от залива. Може и да не е толкова зле.

— И лабораторията не откри нищо? Съвсем нищо?

— Открихме алкохол. Повечето са били прекалено пияни, за да шофират, но не чак толкова, че да завият по кея и да паднат от него.

Кейлъб погледна кафето си и се опита да се съсредоточи върху проблема. Беше ясно, че за него това бе добре дошло — беше начин да се затрупа с работа, докато Бриджит не се прибере или не избледнее в съзнанието му. Докато жужащата неонова светлина на входа на „Къщата на щитовете“ не изгасне в главата му. Опита се да мисли като учен, защото това беше начинът да се върне към разума. Напрегнатото мислене и упоритата работа винаги го бяха връщали в релси, когато правите линии в живота му започваха да се размиват и маловажните неща се превръщаха в котви, които увличаха всичко надолу. Дори ако подозренията на Хенри се окажеха неоснователни, работата щеше да го погълне.

Отвори уста и попита:

— Някаква идея къде са пили? Имената на заведенията?

Хенри кимна, погрешно възприемайки въпроса като опит да се стеснят възможностите.

— Проверихме, но няма закономерност. Седем трупа, но петнайсет-двайсет бара. Никакво припокриване. Единственото общо е, че са били елитни. Висша категория. Това може би е следа, за която детективите да се заловят. Но от токсикологична гледна точка няма нищо съществено.

Кейлъб отпи две бързи глътки от кафето си.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо има токсин?

Хенри буквално легна върху масата и прошепна:

— Защото никой от тези хора не е имал добра причина да е мъртъв. Мисля, че са убийства. Само дето не мога да го докажа.

Дните вече се бяха скъсили. Когато паркираха на полицейския паркинг под моста на магистрала I-80, вече минаваше пет и небето бе тъмно от почти половин час. Кейлъб последва Хенри покрай оградата от плетена тел на общинския арест и през задния вход на Съдебната палата. Сградата представляваше седеметажен бетонен паралелепипед, безлична и отблъскваща като жилищен блок в Съветския съюз. Кейлъб така и не успя да реши дали тази сивота бе по замисъл, или с цел икономия и функционалност.

Слязоха по стълбите в сутерена и Хенри прокара картата си през поредица електронно заключени врати до отдела на съдебния патолог, където спряха пред хладилна камера за четири трупа. Отнякъде се носеше тиха музика. Тук, изглежда, винаги оставяха за през нощта включено радио. Може би това правеше работата в моргата по-поносима.

— Сигурно си чувал колко е претъпкано в ареста — каза Хенри и кимна към камерата. — Е, тук е същото.

Кейлъб носеше малка хладилна кутия от стиропор, която остави до дупката на сифона на празната метална маса за аутопсии. Отвори я и погледна стъклената ампула за проби, която беше донесъл.

— Ела тук… ето манти и ръкавици.

Кейлъб отиде до умивалника и свали от закачалката бяла лабораторна манта. Закопча я съвестно и нахлузи чифт латексови ръкавици. Хенри му подаде защитни очила и хирургическа маска за лице.

— Вече си извършил аутопсията? — констатира Кейлъб. Беше забелязал в умивалника алуминиев поднос със скалпели и триони, които още не бяха измити. Встрани бяха подпрени ножици за подкастряне с дълги дръжки. По черните остриета се забелязваха парченца тъкан.

— Вчера, късно вечерта. Намерили са го следобеда. Бил забелязан от турист под моста Голдън Гейт, който се обадил. Дошъл полицейски катер и го прибрал. След като ни го донесоха, аз го преместих в началото на опашката.

Хенри извади от джоба си бурканче „Викс“ и го поднесе с повдигнати вежди. Кейлъб отказа с махване на ръка, но размисли, като видя Хенри да бърка с пръст и да намазва с крема вътрешната страна на своята хирургическа маска.

— Преместил си го напред, защото останалите те тревожат.

Хенри кимна, нахлузи ръкавици и вдигна маската на шията си, за да покрие устата си.

— Не е бил самоубиец?

— Тях ги разпознаваме лесно: счупени ребра, пробити бели дробове… в много от случаите разкъсана аорта. Освен това там вече са монтирали камери. От поне четири дни никой не е скачал.

Върнаха се пред хладилната камера. Тя беше разделена на четири отделения, всяко достъпно през отделна стоманена врата. Камерата трябваше да съхранява доказателство за достъпа, затова всяка врата бе с индивидуална ключалка. Хенри въведе кода за отваряне на една от вратите и издърпа носилката с трупа по релсите. Тялото бе покрито със зелен чаршаф. Хенри придърпа наблизо металната маса за аутопсии.

— Краката или главата? — попита той.

— Главата.

Свалиха носилката от водещите релси и я пренесоха на масата. Хенри затвори камерата и после двамата избутаха масата на мястото ѝ за работа. Ако се изключеше всепроникващата миризма, тези места напомняха на Кейлъб за кухня в ресторант. По едната стена имаше умивалници от неръждаема стомана. Над умивалниците висяха теглилки като на открит пазар — там беше най-лесно да се почистват капещите органи. На друга стена бяха окачени инструментите за рязане.

— Кой взе пробите? — попита Кейлъб.

— Марси.

— Използвани ли са препарати за балсамиране?

— Не, освен това не съм го замразявал. А преди да го зашием обратно, върнахме органите в гръдната кухина. Знаех, че ще искаш да видиш ето това…

Той хвана чаршафа и го дръпна така, че трупът се разкри гол от коленете нагоре. Кейлъб се вгледа прекалено изморен, за да се шокира от гледката.

— Мислех, че трябва да изглежда като удавяне.

— Лицето ли? Така се получава при изваждане на тялото от водата. Потъват и се влачат по дъното. С лицето надолу. Под Голдън Гейт има силно течение при смяна на прилив с отлив и обратно. Така че се е удрял в разни неща.

Лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш е бил изхвърлен от движеща се кола. Кейлъб знаеше, че част от гледката е резултат от нормално постаутопсионно изкривяване. По време на огледа Хенри би трябвало да свали скалпа, което би сгънало лицето надолу върху брадичката под бузите, за да може да използва трепана и да достигне до мозъка. След това асистентът към моргата беше сглобил черепа обратно и бе зашил с телбод разрезите. Никое лице не остава същото след подобна процедура. Но лицето на този човек изглеждаше по-зле от обичайното. То беше ожулено и насечено, сякаш е било прекарано неколкократно по покрита с раковини скала в морето. Върха на носа го нямаше, а костта на скулата се виждаше в дълбок разрез.

Мъжът беше тотално неразпознаваем.

Можеше и да е онзи от „Къщата на щитовете“, това определено бе възможно. Но Кейлъб не беше сигурен. Не беше сигурен и дали изобщо иска да знае.

— Изглежда сякаш има охлузвания около срязванията — забеляза Кейлъб. — Подкожно кървене. Мислех, че труповете не кървят и не се охлузват.

— Не мога да кажа. Удавниците са трудни. При тях може да има следсмъртни рани и те продължават да кървят. Особено ако са останали с лице във водата.

— И аутопсията не може да каже дали той просто не се е удавил?

Хенри поклати глава:

— Точно това е проблемът при удавяне. Няма еднозначно решение. Имал е кръвоизлив в средното ухо. Това се наблюдава при удавниците и никой не знае със сигурност защо. Но не е определящо. Подобно кървене се среща и при травма на главата. Дори при удар от електрически ток. Същото се отнася и до розовата пяна, която открихме в трахеята му.

— А има ли течност в белите му дробове? Не търсите ли това при съмнения за удавяне?

— Разбира се. Но след десет-дванайсет часа във водата няма начин да се определи дали е удавяне, или белодробен оток от сърдечна недостатъчност. Това може да бъде причинено и от нараняване на главата.

Кейлъб кимна и посочи лявото бедро и хълбок. Бяха разкъсани.

— Акула може би?

— Малка… вероятно. Изглежда по-зле, ако го преобърнеш. В залива се забелязват седемхрилни акули. Трешъри. Те биха се хранили с трупове.

— А тези синини? — попита Кейлъб, като докосна рамото на мъжа над дясната ключица. Там имаше дълбока, прясно изглеждаща синина.

— Синина от раменно разкъсване — отговори Хенри и когато Кейлъб неразбиращо го изгледа, обясни: — Понякога, когато плувец започне да се дави, той изпада в паника. Започва да се боричка толкова силно, че разкъсва собствените си мускули. Може би се е случило именно това.

— Или?

— Или може някой да го е завързал към дъното през гърдите и раменете, докато е имал припадък. С широки ремъци, така че не са оставили следи.

Хенри се обърна пак към трупа. Зад защитните очила лещите на собствените му очила улавяха яркото осветление в залата и го заслепяваха.

— Искаш да кажеш… припадък, дължащ се на наркотик.

— Да — потвърди Хенри. Погледът му следваше грубите шевове по Y-образния срез в гръдния кош на мъжа. — Точно това имам предвид. Всички имат тези синини, разбираш ли? И седмината. Какво ще ти трябва?

Кейлъб затвори очи и се принуди да помисли. Беше толкова изтощен, че едва се държеше на краката си. Но се улови за повдигнатия ръб на чекмеджето с трупа и започна да изброява:

— Кръв от двете сърдечни камери, ако има такава. Ако сърцето му е биело, когато е вдишал солената морска вода, концентрацията на магнезий в лявата камера би могла да бъде малко по-висока. И искам шлифове от всичко — каза Кейлъб: — Мозък, бели дробове, черен дроб, бъбреци.

Той хвана със скритите си в ръкавицата палец и показалец клепача на лявото око и го разтвори. После погледна и в дясното. И двете бяха все още чисти и издути.

— Не мисля, че Марси е взела проба от очите му, но аз ще искам.

— Друго? — попита Хенри.

— Ако няма урина, осигури ми малко жлъчка. Гръбначномозъчна течност. Подкожна мастна тъкан и някакъв скелетен мускул. Ако забележиш място, където има следи от инжектиране, вземи проби на мускули и мастна тъкан и оттам.

Хенри погледна трупа. По гънките на кожата още имаше песъчинки и влакна от водорасли.

— Май ще трябва да си поговоря с Марси. Някога не допускаше пропуски — замислено каза той. Вече вървеше към подноса с инструменти. — Още нещо?

— Разпечатай ми доклада ѝ. Написа ли твоя?

— Задържах го за след тази среща — отговори Хенри. Взе скалпел с фино острие и посочи другата страна на помещението. — Нейният доклад е в онази зелена папка.

— Какво знаем за часа на смъртта? Имаш ли някаква оценка?

Това не беше от първостепенно значение за работата на Кейлъб, но в един труп лекарствата се разлагат както всичко друго. Ако знаеше от колко време е мъртъв този човек, това щеше да му помогне да прецени какви химикали може да са циркулирали в системите му, преди да умре, след което са започнали да се разграждат.

Хенри гледаше в краката си замислено.

— Определено е бил жив в два часа след полунощ в неделя. Цяла група свидетели са го видели в бар на име „Къщата на щитовете“ до затварянето му. А барът затваря в два. След това вече е трудно да се каже. Извадили са го от водата малко след три следобед вчера… добре ли си?

— Да. Само не съм във форма. Продължавай.

— Ами… виждаш ли мацерацията8 на ръцете му? Гъбясването? Това не става бързо, особено в студена вода. Не е от отдавна. Не мисля, че е бил в залива по-дълго от осем часа. И според мен е умрял или във водата, или точно преди да попадне в нея. Така че часът на смъртта е някъде около изгрев, неделя сутринта.

— Разбрах — каза Кейлъб.

Мислите му обаче се препъваха като в тъмна улица. В единия ѝ край беше Бриджит, а в другия го чакаше жената от „Къщата на щитовете“. Кенън и Гарсия бяха някъде в сенките. Затвори очи и си представи докосването на жената, начина, по който тя го бе парализирала на барстола му единствено с шепот в ухото му и погалване с ръка. А какво ли би било, ако го обгърне с двете си ръце? И ако отърка тялото си в неговото по цялата му дължина?

— Вземи доклада на Марси и иди да седнеш в кабинета ми. Виждам, че имаш нужда. Ще дойда, като свърша.

— Благодаря. Нещо не съм… предполагам, заради трупа.

— Можеше да се очаква.

Хенри го остави пред Медицинския център на КУСФ в осем часа. Кейлъб изчака с кутията от стиропор в ръка приятелят му да се отдалечи. Когато колата се скри от погледа му, той остави кутията на тротоара и изрови от джоба си мобилния телефон. Включи го и изчака да се свърже с мрежата. Нямаше гласова поща или нови текстови съобщения. Само безкраен списък служебни имейли.

Тръгна да го прибира, когато размисли. Набра мобилния на Бриджит, прихвана кутията под мишница и тръгна към пейката под навеса на автобусната спирка. Тя отговори бързо.

— Какво искаш? — попита го.

С този тон можеше да каже всякаква фраза и той веднага щеше да разбере, че разговорът няма да се получи. Свали телефона от ухото си с палец върху бутона за прекъсване на връзката. Но после пак го вдигна.

Издаде някакъв звук, който дори не беше подобие на дума.

Не можеше да измисли какво иска. Първите ѝ думи бяха изпепелили първоначалната му мисъл.

— Какво искаше? — настоя тя. — Господи, Кейлъб… ти ми се обади, не аз на теб.

— Гласът ти. Исках да чуя гласа ти. Но не този.

— Да, този е. Това е гласът ми. Моят глас, който ти казва „Начукай си го“. Моят глас, който настоява „Не ми се обаждай по…“.

Прекъсна разговора и изключи телефона си. Изви ръка в замахване да го хвърли, но се спря.

Трябваше му телефон. Този телефон.

Имаше шанс, може би минимален, да го потърси някой друг. Беше оставил този номер на салфетката в „Къщата на щитовете“. Опита да тушира отчаянието си с тази мисъл. После включи отново телефона, прибра го в джоба си и понесе кутията в лабораторията.

Знаеше, че тя е наблизо… жената от „Къщата на щитовете“.

Беше прекарал живота си в откриване на неща, които никой не можеше да види. Отрови, патогени. Някои хора дори не вярваха, че тези неща съществуват, докато не им покажеше как да гледат. За нея знаеше повече, отколкото за другите неща, които беше търсил. Знаеше как изглежда, знаеше какъв парфюм използва. И това не беше всичко. Знаеше температурата на кожата ѝ, налягането на въздуха в шепота ѝ, цвета на очите ѝ в слабо осветена стая. Формата на голия ѝ гръб, като цигулка, изваяна от слонова кост. Значи можеше да бъде намерена. Щеше да изследва проблема, докато не открие подход към решението. Таен проход, въртяща се стена…

Взе пробите на Хенри и ги прехвърли в хладилна камера, действайки изцяло слепешката. Беше затворил очи. Беше по-лесно така, във фалшивия мрак, да си спомни аромата на нейния парфюм. Ако я обгърнеше със съзнанието си — ако защитеше спомена си за нея, както защитава пламъка на свещ в шепа, докато преминава от стая в стая в къщата си по време на буря — тогава споменът нямаше да избледнее. Щеше да го държи близо до себе си и да го запази, докато не я намери.

Ако това не беше вяра, значи такова нещо не съществуваше.