Отровителят

18.

В лабораторията нямаше никого, но не беше топло. Звуците могат да се разпространяват през въздухопроводите, да отекват по дължината на сервизни тунели, идейки от други части на болницата. А никоя болница никога не замлъква изцяло. Над тихото бръмчене на включващата се апаратура Кейлъб чуваше кънтенето на вентилацията в тавана. Друг шум идеше изпод пода, където под работния тезгях имаше скрита врата към тунел за кабели. Гласове и машини. Някаква жена плачеше в далечината. По плочките на коридора отвън се чуваха нечии забързани крачки. Всичко това се смесваше и просмукваше като странна асансьорна музика.

Наля капка абсент във флакон за образци и го зареди в люка за автоматично подаване на масспектрометъра. Машината бе програмирана да започне цикъла веднага след завършване на инициализацията. Погледа я малко, послуша как влиза в работен режим и отиде в кабинета си.

Имаше имейли от Бриджит… четири през последния час. Редът „Относно“ беше един и същи: „Моля те“.

Моля те, Кейлъб.

Разбирам.

Не ги отвори и не ги прочете. Вместо това отвори базата данни за органични съединения и потърси в нея за туйон. Скицира структурата на двата най-разпространени изомера, прокара щрих-линии, за да начертае триизмерните ъгли на въглеродните им връзки. Погледна творението си и почука с молив брадичката си, обмисляйки подробностите.

По-нататък, ако се наложеше, можеше да извърши по-фини изследвания, за да уточни молекулярната структура на пробите. Така щеше да може да каже дали туйонът в тъканта на жертвите съвпада с изометричния отпечатък на Berthe de Joux. Но първата задача бе да установи колко туйон в каквато и да било изометрична форма се намира в капката абсент на Емелин. Извади резултатите от анализите на тъканта на Ричард Салазар и разгледа спектралните линии. Човекът беше натъпкан с химикала — почти шейсет милиграма на килограм тегло. Достатъчно, за да разтърсят невралните му пътища и да вкарат мускулите му в болезнени конвулсии.

Кейлъб погледна екрана на компютъра си. Мигащият прозорец в средата го уведомяваше, че анализът на първата му проба е завършил.

Избута стола си назад, отиде в лабораторията и се насочи към принтера, който вече извеждаше страниците на заявената разпечатка, после отиде под червеникавата светлина на знака за изход, за да ги разчете. Главата му хвърляше сянка, затова изнесе разпечатката напред и изтегли глава назад, за да има достатъчно светлина. В абсента имаше десетки органични съединения, но него го интересуваше една-единствена линия.

Откри я, проследи я с пръст до края ѝ и после назад към числовата стойност. Не беше спрял да трепери след излизането си от дома и нервите му бяха опънати до крайност. Но след като видя числото, вече можеше да държи страниците, без да се тресат в ръцете му.

Върна се в кабинета си с разпечатката и я сравни с резултатите от анализа на Ричард Салазар, като събра двете графики една до друга. Беше прочел вярно резултата още първия път. Диаграмите бяха верни и точни. Анализа бе направил той, като беше използвал лабораторно оборудване, което бе възможно най-доброто. Следователно не можеше да има грешка. Ричард Салазар беше натъпкан с туйон, но бе невъзможно да го е приел с пиене на Berthe de Joux. В абсента просто нямаше достатъчно концентрация на туйон, за да се получи желаният ефект. Той по-скоро щеше да умре от алкохолно натравяне, преди да се доближи до наблюдаваното съдържание.

Кейлъб седна и затвори очи.

Грохотът на предупреждението беше утихнал до шепот. Не бе изчезнал напълно, разбира се. Все още имаше твърде много връзки, твърде много необяснени факти. Но шепотът бе поносим. Бяха си дали обещания, а обещанията имаха тежест. Реална, измерима тежест. Ако той можеше да изолира думите в сърцата им и да ги прекара през апаратурата си, щеше да разбере истинската им стойност.

Никога няма да те излъжа, беше казала тя. Никога няма да те нараня.

И рано тази сутрин нещо ново: Твоя съм.

Компютърът му издаде мелодичен сигнал и той погледна екрана. Нов имейл от Бриджит. Дойде му твърде много. Изключи монитора и стана.

Пак беше тъмно и той пак беше трезвен, когато се върна в медицинския център. Беше си тръгнал от защитната стена преди залез и се бе отправил по обратния път през авенютата, загледан в коледното осветление, в примигващите гирлянди в прозорците на няколкото околни къщи. После тръгна да се качва по стръмния хълм към болницата, преследван от трамвая на линията N, движещ се на изток някъде зад него, сипейки сини искри от жиците.

Спря и погледна през улицата към предния вход на болницата. Не минаваха никакви коли. Две от най-близките улични лампи бяха изгорели и сега средата на пряката тънеше в полумрак. До входа водеше извита в полукръг алея. Там бе паркирана призрачно сива кола, от чийто ауспух излизаше облак изгорели газове. Кола от 30-те или 40-те, излъскана и блестяща в меката светлина, идеща откъм болницата. Фаровете ѝ пробиваха през сипещия се дъжд. Погледът му се премести по издължения преден капак, мина през бялата ивица по предната гума и спря на жената, подпряла се на шофьорската врата с крак върху тясното стъпало.

Емелин.

Носеше черна кашмирена пелерина върху роклята си, леко разгърната, за да покаже бялата голота на ръката ѝ, когато я вдигна да го поздрави.

Пресече „Парнас“, заобиколи локвите и се приближи до нея. Тя пое свободната му ръка в своите, придърпа го и го целуна. Беше стоял под дъжда в продължение на три часа, но въпреки това ръцете ѝ бяха по-студени от неговите.

— Здравей, Кейлъб — каза тя след целувката. Не освободи ръката му и я използваше, за да го задържа близко до себе си.

— Емелин.

— Казах ти, че ще бъде скоро, нали?

— Вярно е.

— Не можех да чакам повече — обясни тя.

— Нито аз.

Погледна го и стисна устни. Беше я виждал да го прави, когато влезе във „Флейтистът“, погледна картината на Максфийлд Париш, огледа посетителите и си тръгна.

— Искаш ли да си поиграем? — попита го тя.

— Добре.

— Нали ми вярваш?

— Да.

— И помниш всичко, което ти обещах?

Той кимна и тя се усмихна. Бузите ѝ бяха поруменели от студа, а в косата и по миглите ѝ имаше капчици мъгла. Освободи ръката му, бръкна в гънките на пелерината и извади оттам черен копринен шал. Подаде му го.

— Влез, Кейлъб. И си сложи това.

— Върху очите?

Тя кимна.

— Телефонът ти. У теб ли е?

— В джоба ми.

— Изключи го — каза тя. — Покажи ми… искам да видя, че го правиш.

Изпълни желанието ѝ, а след това тя отново го хвана за ръката, притискайки шала в шепата му. После той заобиколи капака на двигателя. Усещаше горещината от радиатора и виждаше парата, която се отделяше от четирите хромирани корпуси на фаровете. Фигурката върху капачката на радиатора беше на рицар в броня, държащ меч и щит. Отиде от страната на пасажера на тази излязла от някаква машина на времето кола и дръпна сребърната дръжка на масивната врата. Вратата безшумно се отвори, идеално балансирана на пантите си. Той остави куфарчето си в отделението между седалките, съблече палтото си, изтръска капките от него, качи се в колата и затвори вратата. Емелин вече беше зад волана. В колата миришеше на парфюма ѝ и на скъпа кожа. Салонът изглеждаше като току-що слязъл от конвейера. През подметките си Кейлъб усещаше мощния двигател, все още на празен ход.

— Сега ще стоплим — каза тя. — Но първо… шалът.

— Добре.

Разгъна го, сгъна го на две по дължина, за да му придаде дебелина, затвори очи и го завърза върху тях с възел на тила си.

— Добре ли го стегна? — попита го тя. Шепотът ѝ прозвуча толкова близко, че усети дъха ѝ на шията си.

— Достатъчно… не виждам нищо.

— И не надничай… няма да е по правилата. Нали?

— Добре.

— Знаеш ли защо?

— Не.

— Досети се, Кейлъб, лесно е.

Пръстите ѝ го погалиха по устните и се плъзнаха надолу по брадичката му върху шията. После дланта ѝ мина през гърдите му. По диафрагмата и надолу. Не му харесваше да е с вързани очи и не му допадна играта със слагането на превръзката. Но докосването ѝ замиташе страха в него като прах.

— Готова си да ми покажеш къде живееш — отговори Кейлъб, — но още не си готова да разбера как се стига там.

Ръката ѝ спря върху катарамата на колана му и тя пак прошепна в ухото му:

— Настани се удобно, Кейлъб… ще се повозим доста.

Махна ръката си от колана му и Кейлъб я чу да включва на скорост. Старото купе, тежко и мощно, потегли с плавността на кораб. Никога не се беше возил в подобна кола. Дори с превръзката на очите се почувства като пропаднал в друго време. Усещаше се в безопасност тук вътре, редом с Емелин. Беше топло и комфортно, а нагревателят духаше в коленете и слабините му. Отпусна ръце върху палтото си и положи глава на облегалката.

Емелин зави наляво по „Парнас“ и след една-две минути направи нов ляв завой. Кейлъб предполагаше, че сега са на Девето или Десето авеню, но тя често завиваше ту наляво, ту надясно и скоро той загуби всякаква представа къде се намират. В продължение на пет минути Емелин маневрира из пустите булеварди, като не пропусна да смени посоката по всички възможни начини.

— Ако се питаш дали вече съм загубил ориентация, можеш да си спокойна, загубих я — проговори той.

— Добре.

Тя направи поредния завой и той усети ръката ѝ върху коляното си. Покри пръстите ѝ със своите.

— Тази кола… — каза той. — Не бях виждал такава.

— „Инвикта“ — съобщи му тя.

— Английска?

— Така мисля. Той я купи… когато бяхме във Виктория или може би във Ванкувър. Докарахме я в Сиатъл с ферибот. Тогава бях малка.

— Значи това е неговата кола?

— Сега вече е моя — заяви тя и гласът ѝ прозвуча по-ведро. — Харесва ли ти?

— Красива е — призна Кейлъб. — Някой ден вероятно ще мога дори да я разгледам.

Тя леко се засмя и премести ръка по-нагоре по крака му, описвайки осмица върху тъканта на панталона.

— Някой ден. И ще бъде скоро — обеща.

Сега вече караше, без да прави завои, явно следвайки една посока. Измина дълъг участък, без да забавя или спира, затова Кейлъб предположи, че или пресичат парка „Голдън Гейт“, или е хванала зелена вълна по някой от булевардите. А може би пресичаше на червено, без да спира. В нощ като тази това би било лесно. Преди да влезе в колата и да си сложи превръзката, градът беше тъмен и пуст като началото на сън. Като сцена може би. Декор за Емелин, с чиято помощ тя можеше да направи всичко. Представи си редиците къщи просто като фасади, подпрени отзад с греди и осветени от прожектори. Скрити кабели и капаци в пода, за да се получи илюзията.

— Усмихваш се на нещо — забеляза Емелин.

— Мен ли гледаш, или пътя?

— Теб — каза тя. — Винаги гледам теб.

Пътят започна да лъкатуши и Кейлъб усети, че се движат по виражи. Колата се плъзгаше по паважа като по релси, толкова стабилно, че Кейлъб нямаше представа за скоростта.

— Тук е моментът да ме попиташ „Пристигаме ли вече?“, а аз да ти отговоря „Скоро, Кейлъб“.

— Пристигаме ли вече?

— Дори не сме наблизо — отговори му тя. — Отпусни се.

Намали скоростта и той усети, че завиват в нова улица. Изглежда бяха в квартал с взаимно перпендикулярни улици, по които Емелин отново започна да се движи на зигзаг с такава честота, че нямаше как да не бе случаен избор. В един момент тя намали рязко, направи обратен завой и ускори в новата посока, след което се наведе и целуна Кейлъб по шията, точно под лявото ухо.

След десетина минути лъкатушене отново поеха в една посока. Кейлъб чуваше чаткането на дъжда по предното стъкло и ритмичния звук на чистачките. Емелин ускори на един завой, после пак изправи. Внезапно звукът на двигателя и на гумите се промени рязко, сякаш някой бе отнел басите от мелодията, изпълнявана досега. През интервал от секунда се чуваше двойно тупване, сякаш предните колела на колата навлизаха в нов участък от пътя, последвани без забавяне от задните. В цяло Сан Франциско имаше само една пътна отсечка, където можеше да се случи това.

Въпреки превръзката Кейлъб бе убеден, че преминават по моста Голдън Гейт. Тя не можеше да знае, че той познава отлично този маршрут, защото бе пресичал моста многократно.

Но когато слязоха от него, Кейлъб отново загуби ориентация. Емелин продължи да го разхожда нови двайсет минути. Стръмни, виещи се пътища по носовете на Марин. После се спускаха дълго време, след което тя направи последен десен завой и спря.

— Чакай тук.

Слезе от колата, но остави вратата отворена. Той чу тракането на веригите на ролетна врата. След това тя се върна, потеглиха бавно напред и след няколко секунди спряха.

— Остани с превръзката.

— Добре.

Тя изгаси двигателя и слезе от колата, този път затваряйки вратата. За момент Кейлъб остана сам, без да чува нищо отвън. След малко вратата се отвори и той усети ръката ѝ на рамото си.

— Ще ти помогна да слезеш — предупреди го тя. — Внимавай с главата.

Слезе от колата с пръстите ѝ върху тила си, докато не мина през рамката на вратата. Когато се изправи в пълен ръст, тя го насочи още две крачки, за да може да затвори. След това хвана лявата му ръка и бавно го поведе встрани от колата.

Отдясно се разнесе басовият протяжен тон на сирената на моста. Вятърът беше солен и влажен.

— Тук има няколко стъпала — каза му Емелин. — Ето… усещаш ли ги?

— Да.

— Внимавай — високи са.

Изкачиха дървена стълба с паянтови стъпала. Сградата беше отдясно. Плъзна пръсти по обшивката ѝ, докато се качваха. Шестнайсет стъпала в права линия и се озоваха на някаква площадка.

— Стой така… можеш да се държиш за перилата… ето тук.

Емелин сложи ръката му върху грапава греда. Той чу дрънкането на ключове, последвано от плъзгането на резета в ръждясали жлебове. Три на брой.

После тя натисна дръжката на врата, изскърцаха панти и Кейлъб усети полъх в лицето си от отварянето на врата.

— Нали не възразяваш? Че те принудих да го направиш? — попита Емелин. Ключовете отново издрънчаха, когато тя ги извади от ключалката и ги прибра някъде. — Все още го искаш, нали?

— Господи… да! Искам го…

— Тогава влез — покани го тя. Отново го хвана за ръката и го поведе за последните няколко крачки, преди да влезе в дома ѝ. — Има праг с ниско стъпало… но вече пристигнахме.

— Добре.

— Застани тук.

Той застана, леко полюшвайки се в тъмнината под превръзката.

Вратата зад него се затвори и резетата се преместиха. Беше толкова студено, колкото и навън, но поне вятъра го нямаше. Чу я да го заобикаля и да навлиза по-дълбоко в стаята. Изглежда беше просторно. Краката ѝ я отдалечиха може би на десетина метра от него, но звукът не издаваше да има преградни стени. Не се чу отваряне и затваряне на врати, нямаше заглъхване. Тя запали клечка кибрит и след малко той усети дима. Дотогава в стаята долавяше миризмата на чисто спално бельо и парфюм. На набрани цветя и полирано дърво. Някъде вляво тиктакаше часовник. Може би висок, с махало — чуваше го да се клати.

— Добре, Кейлъб — проговори тя. — Свали превръзката. Искам да ме видиш.