Отровителят

21.

Очакваше Кенън и Гарсия да го последват с колата си. Да го закарат на Брайънт стрийт и да го вкарат в стая с бели стени и едностранно огледало на задната стена. А ако това не стане, може би Хенри да заобиколи и да се опита да го накара да се качи в колата му.

Но нито Кенън, нито Хенри се появиха и той продължи да върви необезпокояван.

И все пак нямаше съмнения какво се бе случило. При тези обстоятелства не можеше да обвинява Хенри. Той самият би постъпил по същия начин, ако ролите им бяха разменени, но в действителност между тях винаги беше имало тънка разделителна линия. Бяха близки като братя, но Кейлъб бе от тъмната ѝ страна. Питаше се какъв ли микрофон беше носил Хенри. Обхватът му, изглежда, бе ограничен, защото иначе Кенън и Гарсия щяха да се държат по-назад. Или може би Хенри бе настоял те да са по-наблизо.

Може би беше изплашен.

Пресече Джуда стрийт и тръгна на юг по Шестнайсето авеню, където открадна опакован в полиетиленово фолио брой на „Сан Франциско Кроникъл“ от предните стъпала на една от къщите. Хвана вестника под мишница и го отнесе до „Степс Парк“ на Петнайсето авеню, прекия път за пешеходци, който минаваше под 45-градусов ъгъл между улиците „Къркам“ и „Лотън“. Изкачи повечето стъпала, докато не се скри от чужди погледи сред високите дървета под върха на хълма. Когато седна, можеше да вижда покривите на сградите из Инър Сънсет в посока към парка „Голдън Гейт“. Стъпалата бяха мокри от сутрешния дъжд и от залепналата за земята мъгла, която все още се стелеше от запад. Извади вестника от плика и го разлисти, докато не намери статията за Марси.

След това тръгна по Лотън стрийт към Маунт Сутро и хвърли вестника в първия контейнер за боклук, който му попадна. В репортажа имаше малко твърди факти, но беше включена подробност от уж анонимен източник, която го обезпокои. Някой бе почистил всички повърхности в къщата с ацетон. Полицията нямаше да намери никакви отпечатъци, едва ли щеше да открие и чужда ДНК освен тази на Марси.

Складовете на лабораторията му бяха пълни с ацетон, но такъв химикал не беше никак трудно да се намери. Можеше да се влезе във всеки магазин и да се купи лакочистител. Железарските магазини го продаваха на туби като разредител за боя. Но не беше трудно да се види връзка между начина, по който бе почистено местопрестъплението, и начина, по който би го почистил той, а това никак не му харесваше.

Бръкна в джобовете на палтото си и продължи да върви бавно с наведена глава. Макар да се бе изкъпал в лабораторията и да се бе преоблякъл в нови дрехи, още усещаше Емелин по кожата си, още долавяше вкуса ѝ в дъното на гърлото си. Сладко-горчив вкус, като дъвчене на карамфил или гризане на обелка от мандарина.

И това също никак не му харесваше.

Волвото на Бриджит беше паркирано в долния край на улицата. Подмина го, докато се качваше към къщата си, но се върна при него и надникна вътре. На задната седалка имаше кашони, но бяха празни.

Следваше да го предупреди.

Но може би го беше направила. Той нито бе приемал повикванията ѝ, нито бе отварял имейлите ѝ. Извървя последните трийсетина метра до входа и отвори вратата.

— Бриджит…?

Чу я да се задава откъм кухнята, да шляпа с боси крака по пода, и се досети, че е пила, преди да се е показала. Мина по входния коридор и се облегна на стената на три метра от него. Гледаше го и се опитваше да се усмихне, но очите ѝ трепереха и когато отвори уста да каже нещо, плачът, който се разнесе, беше като отворена рана.

Хвана се за стената, за да се задържи, и я използва, за да се свлече бавно на пода.

— Кейлъб… опитах се, не исках да съм сама…

— Бриджит… — каза той. Приближи се и коленичи пред нея на каменния под. Ръцете ѝ бяха мокри от сълзите, а кожата ѝ бе мека и пулсираше с топлина.

— … сама на Коледа.

— Аз съм тук — чу се той да казва.

Сякаш беше още на прага с единия крак навън. Но всъщност бе изцяло вътре, вратата беше затворена и заключена, а той ѝ помагаше да се изправи.

— Не знаех къде си!

— Съжалявам.

— Опитах да ти се обадя, да ти кажа, че идвам…

— Няма нищо, Бриджит, всичко е наред.

— Не е наред. Мразя това… което си причинихме. Не мога повече да го правя, Кейлъб.

Помогна ѝ да стане и я насочи към дневната, прикрепяйки я. Продължаваше да стиска ключодържателя, но го хвърли странично в кухнята, докато минаваха през нея. Сега вече можеше да я прикрепя с две ръце. Тя беше в същата черна рокля, която носеше на откриването на галерията, където се бяха запознали, но се бе подстригала след последното им виждане. Сега косата ѝ се извиваше навътре над раменете ѝ.

Сети се за шишенцата туйон в тъмната баня на Емелин и за електрическата искра, проблеснала на втория етаж на имението в Пасифик Хайтс. За удара, който бе чул, когато Емелин се бе качила горе, за капката кръв, която бе облизала от върха на пръста си, когато се бе върнала. Видя себе си да пържи миди, докато Марси Хенсли е била вързана гола един етаж над него. Как се дърпа във въжетата, как се дави с кърпата в устата си, как тялото ѝ е нашарено със следи от изгаряне с високоволтов ток.

Сложи Бриджит на дивана и се отпусна на колене пред нея. Тя се наведе напред, така че той можеше пак да я обхване с ръцете си. Придърпа главата ѝ на гърдите си, сложи ръце на тила ѝ и я пристисна към себе си. Беше напрегната. След малко усети пръстите ѝ в косата си.

— Кейлъб…

Вдигна лице и видя следите от собствените си сълзи между гърдите ѝ. С ръце на бузите му тя се наведе напред, затвори очи и го целуна. Беше пила от същото совиньон блан, което той бе използвал преди две нощи, за да направи фюмето. От устните ѝ беше по-добро, отколкото от чашата.

Тя се отдръпна. Носът ѝ беше розов от плача, но цветът, който се бе върнал на бузите ѝ, нямаше връзка със сълзите.

— Кейлъб, толкова съжалявам за всичко.

— Аз бях виновен.

— Но мога да го понеса. Искам да кажа… онова, което си направил. Не е нужно да се опитваш да поправиш нещата — настоя тя. — Мислих по въпроса… говорих с Пола. Дълго говорихме… за неща, за които двамата с теб никога не сме говорили. Ти дори не подозираше, че съм знаела…

— Недей. Моля те.

— Шшш, Кейлъб.

Тя доближи устни до ухото му и прошепна:

— Имах право да се ядосам — продължи тя. — Но сега разбирам… разбирам какво каза, когато се скарахме. Че си го направил, защото си искал да бъдеш с мен. Само с мен. Това, предполагам, е истина. Но не е единственото, нали?

— Не.

Той затвори очи и я прегърна. Знаеше, че не могат да останат вкъщи тази нощ. Трябваше да направи така, че да излязат. Извън къщата… извън града. Трябваше да заминат на юг и да намерят хотел. Нещо семпло, само със закуска, в Монтерей или Кармел. Тя щеше да се съгласи на всичко, стига да ѝ го каже по правилния начин. А утре сутринта щяха да решат какво да правят. Той щеше да се обади на Кенън и да уговори среща на неутрален терен.

Това беше единственият начин.

Ако Емелин бе тръгнала след Марси, следващият щеше да е Хенри. Или Бриджит.

Бриджит стана и вдигна и Кейлъб. Сложи ръцете си на раменете му и го завъртя така, че диванът да остане зад него. Бутна го леко назад и той седна. Погледна го от високо, повдигна полите на роклята си и седна върху него, забивайки крака във възглавниците от двете страни на кръста му. Ръцете му погалиха краката ѝ и се вдигнаха нагоре по задната страна на бедрата ѝ. Притисна я върху слабините си.

Не носеше нищо под роклята си.

— Моля те — каза тя. — Кейлъб, моля те.

Повдигна брадичката му и го целуна, докато другата ѝ ръка разкопчаваше токата на колана му.

— Ако имаш нещо за утре — каза Кейлъб, — отмени го.

— Не те разбирам.

— Тази вечер заминаваме. Махам те оттук.

— Тази вечер?

— Да.

— Но след това — каза Бриджит. — След това?

— Добре.

Тя го яхна по-удобно, затвори очи и го пое в себе си. Той я държеше за бедрата под роклята и я насочваше, готов да се слее с нея. Сега съществуваше само Бриджит, която избутваше встрани презрамките на роклята си, за да освободи ръцете си.

Само Бриджит…

Момичето от галерията, което бе нарисувало чаршафите му с кръвта си, което го обичаше толкова безумно, че едва не го бе убило, когато миналата седмица призна какво бе направил. Когато извади ръцете си от презрамките, той свали горната част на роклята ѝ на кръста ѝ.

— Спри да плачеш, Кейлъб — каза тя.

Но тя също плачеше.

Към края тя обгърна главата му с ръце и го притисна силно към гърдите си, усещайки какво наближава и ускорявайки ритъма си, за да го достигне.

— Остани с мен, Кейлъб — примоли се тя, — остани с мен… в мен.

Беше почти същото, което му беше казала и Емелин. За момент загуби представа къде се намира. Не можеше да разкъса паяжината. Облегна се назад, оставяйки я да задава ритъма, и погледна зад нея към часовника на перваза на камината. Секундната му стрелка се движеше както трябва и ги пренасяше напред във времето.

— Кейлъб… остани в мен.

— Извинявай, Бриджит.

— Няма нищо… вече е без значение, нали? — каза тя. — Остани в мен. Сега побързай… искам го.

Вече лежаха странично един зад друг на дивана, Бриджит беше пред него, а ръката му я прегръщаше през хълбока. Огънят беше запален. Зад плъзгащата се стъклена врата светлинките на Инър Сънсет примигваха в светещата мъгла.

— Гледам я… — проговори Бриджит. — Картината, която си нарисувал. Докато те чаках. Наистина е добра.

— Коя картина?

— Онази… на масичката за кафе.

Вдигна глава, погледна и с мъка сдържа конвулсията си, като я видя. Беше последната рисунка на Емелин, както я бе видял, когато я бе оставил в къщата „Хаас-Лилиентал“ преди две нощи. Тя лежеше на възглавниците, подпряла лакът на масичката за кафе. Подгъвът на роклята ѝ се бе отметнал така, че се виждаше по-голямата част от бедрото ѝ. Очите ѝ бяха затворени, а устните леко отворени, колкото да се видят зъбите ѝ, което придаваше на лицето ѝ изражение на умиротворение.

— Мислех, че съм я прибрал.

— Беше я прибрал. Но аз я намерих и я донесох, за да я погледам. Тук светлината е по-добра — обясни тя. — Извинявай, че я преместих.

— Няма нищо.

— Но наистина е добра. Предполагам, гледал си от картината.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. Онази на Сарджънт. Дето сега е на Почетния легион… единствената, която е рисувал в Сан Франциско.

Кейлъб поклати глава, но вътрешностите му изстинаха. Сякаш всички прозорци на къщата се бяха разтворили едновременно и през тях нахлуваше мъглата.

— Скицирах…

Бриджит се надигна на лакът, подпряла брадичка с дланта си. Докато гледаше скицата, на Кейлъб му се прииска да я вземе и хвърли в огъня.

— Знаеш картината. Тя не е била възложена… както повечето от творбите му. Направил я е за свой приятел. А после я купил Самюъл Лилиентал.

— Кой? — попита Кейлъб.

Думата едва се измъкна от гърлото му, но устата му беше толкова близко до ухото на Бриджит, че тя не усети колко тих е шепотът му.

— Самюъл Лилиентал. Онази красива натруфена къща в Пасифик Хайтс? Тя е негова. И картината дълго стояла в нея. После семейството я дарило на Почетния легион. Написах статия по въпроса, когато работих над дипломната си работа. И разказах в нея историята на картината.

Кейлъб отново изпита онова усещане за пропаст под дома му. За пълна незащитеност. Едно помръдване в грешната посока и тънките като хартия основи под него щяха да се разкъсат.

Попита бавно и предпазливо.

— Аз виждал ли съм картината?

— Не знам — отговори Бриджит. — Но си я нарисувал. Почти точно копие. Така че според мен си я виждал. Може би онзи път, когато бяхме на остров Ейнджъл с Хенри? Аз се опитвах да ти разкажа за моята статия. Но Хенри все сменяше темата. Сякаш се боеше да не обезпокоя Вики… защото историята е тъжна.

Кейлъб се освободи от прегръдката, стана и напъха ризата си в панталона, докато заобикаляше масичката за кафе. Взе скицата и я сложи на перваза над огъня. Щеше да я изгори по-късно, когато Бриджит не гледа.

— Мисля, че съм я виждал — проточи той, защото не беше много уверен. — Ти сигурна ли си, че тя е била в онази къща?

Бриджит кимна.

— Видях я там — отговори тя. — Преди да замине в музея.

— Къде беше? — попита Кейлъб. Полагаше всички усилия гласът му да не го издаде. — Къде в къщата, искам да кажа.

— В дневната. Над камината.

Погледна своята рисунка. Камината беше фон зад Емелин. Никой друг освен Кейлъб не знаеше това, но вратата за тайната стая беше открехната на милиметър. Беше се наложило той да я натисне с цялата си тежест, за да я затвори добре. А Емелин го бе чакала да се върне при нея в леглото и да я вземе в прегръдките си.

— Може би е било преди много време, но някак се е запечатало в подсъзнанието ти — предположи Бриджит. — Понякога се безпокоя за същото, когато работя над нещо.

— Не разбирам.

— Когато рисувам, се питам „Мое ли е всичко това? Или е нещо, което съм носила в себе си толкова дълго, че съм забравила къде съм го видяла?“.

— Трябва да съм я виждал.

Но го каза отместил поглед, а сърцето му биеше толкова силно, че чак го болеше. Не искаше да я гледа в лицето, докато я лъже. А му предстоеше да изрече още много лъжи, ако има късмет.

— И къде отиваме?

— На юг — отговори той. Трябваше да поеме контрола да ги измъкне от клещите на опасността. — Някъде из Биг Сур27.

Обърна се към нея и забеляза погледа ѝ.

— Нямаме резервация.

— Ще си направим по пътя — успокои я той. — Само че аз дойдох тук от лабораторията пеша и колата ми е там. А на всичко отгоре мисля, че съм си забравил портфейла на бюрото.

Портфейлът му беше на работната маса, до разписката от банкомата, в която бе опаковал парченцето салфетка от банята на Емелин. Застана зад дивана и погледна надолу към Бриджит. Все още гола над кръста, тя се извъртя по гръб, вплете пръсти на тила си и го погледна от долу нагоре.

— Носиш ли си дрехи и лични вещи? — попита я той.

— Ммм…

— Добре. Иди да си събереш багажа. Аз ще изтичам надолу по хълма, за да си прибера портфейла и да взема колата. После се махаме оттук…

Тя се изправи на колене и се наведе през облегалката на дивана, подавайки му ръка. Той помнеше колко много харесва тя Кармел и красивите места на юг и как обича да се разхожда по брега и да отсяда в мотели с изглед към морето. Нямаше да е претенциозен — щеше да се примири с всеки мотел, дори такъв за тираджии, стига да се намира достатъчно далече оттук. Но щеше да ѝ обещае всичко, стига това да помогне да заминат без въпроси. Хвана я за ръката, а тя го притегли, за да го целуне по шията и устните.

— Благодаря ти, Кейлъб.

— Страхотна Коледа, няма що.

— Идеална е — увери го тя. — Най-добрата възможна за нас. Щом сме заедно.

Той кимна и се опипа по джоба за ключовете си. Не бяха там. Спомни си, че на влизане ги бе хвърлил на кухненския плот. Пусна Бриджит и отиде по коридора в кухнята. Ставаше все по-тъмно с отдалечаването му от дневната.

По-тъмно и по-студено.

Кухнята беше като фризер за месо — толкова леденостудена, че виждаше дъха си пред себе си. Намери ключовете, без да пали лампата, и беше на път да се върне при Бриджит, когато нещо на масата в трапезарията го вкамени.

Бутилката Berthe de Joux беше там — точно където се бе намирала, когато говориха с Хенри вчера сутринта.

Един от прозорците на дневната зад масата за хранене беше отворен.

Изглежда бе вдигнал шум, бе издал някакъв звук на уплаха, защото Бриджит извика от дневната:

— Добре ли си, Кейлъб?

— Да.

— Стори ми се каза нещо.

— Нищо… изкашлях се.

Заобиколи плота, отиде до бутилката и я взе. Зеленото стъкло беше студено и опари чувствителните места от нараняването по дланта му. По етикета имаше сърповидни следи от надраскване с нокът, когато я бе вземал, седейки до масата. Когато беше пил сам и беше рисувал. Но след това я бе сложил в куфарчето си и я бе отнесъл в лабораторията, а куфарчето бе останало там след пътуването му с превръзка на очите в колата на Емелин.

Тази бутилка просто не можеше да се намира в дома му!

Затвори очи и се хвана за ръба на масата, опитвайки се да разбере какво става. Скицата, която беше направил, беше копие на рисунка, висяла години наред на мястото, където бе убита Марси. Тази бутилка се бе появила в дома му, където не можеше да се намира. Съществуваше жена на име Емелин и се бяха случили странни неща от мига, в който тя попадна пред очите му.

Господи, помоли се той в себе си, спри това.

Моля те.

Подуши я, преди да я види.

Отвори очи и погледна в сенките вляво от себе си. Огънят в камината беше твърде далече. Тук беше толкова студено, че скрежът по прозорците пълзеше от краищата и образуваше кристални пера. Преди да се завърти на другата страна, усети убождане отстрани на шията.

— Здравей, Кейлъб.

Шепотът през ухото му беше ефирен и печален като крилцето на молец.

Спринцовката в ръката ѝ го накара да замръзне. Тя леко го погали, пръстите ѝ минаха напред-назад по сухожилията на китката му, докато не напипа равновесна точка някъде по средата на предмишницата му. Ласката беше нежна и позната. Докосване от любим.

Стоеше точно зад него.

Усети гърдите ѝ да се притискат в гърба му, плъзването на косата ѝ по врата му. Не можеше да помръдне, но причината не беше само в съдържанието на спринцовката. Беше в докосването, в парфюма ѝ, обгърнал го както паяжината парализира уловената жертва. Беше в равния и спокоен ритъм, с който сърцето ѝ туптеше върху гърба му.

Дъхът ѝ отново мина през ухото му.

— Попита ме кога ще ме видиш пак — напомни тя. — И аз ти казах: по-скоро, отколкото допускаш. Удържах ли на обещанието си?

Иглата бе загубила жилото си. Всичко замря в тихо шумолене.

Усещаше студения натиск на металния връх в кожата си. После… нахлуването на течност. Без никаква болка. Тя го задържа с една ръка през кръста, а с другата пое бутилката абсент, преди безволната му ръка да я изпусне.

— Прекарах толкова добре при последната ни среща — прошепна тя. — И исках да те видя пак… ако може, веднага.

Извади иглата.

Погледът му проследи как се пресяга през него, без да го изпуска през кръста. Остави спринцовката на масата пред тях. Все в същата поза се наведе и целуна дупката от иглата в шията му. Мястото вече изтръпваше, но още не бе загубило чувствителност, та да не усети устните ѝ там. И лекото, студено ухапване със зъби.

Когато го пусна, той падна по лице, удари ръба на масата и се свлече, събаряйки два стола, преди да се срине на пода.

И всичко бе абсолютно безболезнено, макар да усещаше струйката кръв над лявата си вежда.

Емелин коленичи до него с лице, реещо се над неговото. Подпъхна кичур коса зад ухото си, за да не виси в очите ѝ. После сложи два пръста в ръкавица на устните му и ги плъзна надолу по брадичката до шията му. Задържа ги над югуларната му вена със затворени очи и мърдащи устни, докато броеше. Той усещаше пулса си да бие в пръстите ѝ. Беше облякла същата рокля, както при запознанството им. Роклята без гръб на звезда от нямото кино. Косата ѝ беше тъмна и блестяща като натрошен обсидиан.

— Кейлъб…? — извика Бриджит.

Емелин се обърна и погледна през рамо, после върна очи върху Кейлъб. Беше виждал лицето ѝ в плен на истинската наслада, беше я виждал да трепери на ръба на екстаза. Но сега не беше така… тя не се наслаждаваше на случващото се.

— Съжалявам — прошепна Емелин. — Съжалявам за това.

Изправи се и Кейлъб видя сянката ѝ да пресича в посока на дневната. Не можеше да завърти глава, за да я проследи, не можеше да я види. Виждаше само сянката ѝ, издължена върху пода. После тя изчезна и се възцари тишина, но само за кратко, защото след малко Бриджит извика пак.

— Кейлъб!

Въздухът бе пронизан от електрикововиолетово проблясване, последвано мигновено от изпращяването на високоволтов разряд.

Откъм дневната се разнесе писъкът на Бриджит… висок и пронизителен.

Кейлъб се опита да помръдне, но не можеше. Можеше само да гледа долната страна на масата и краката на съборените столове.

Продължаваше да не чувства никаква болка.