Отровителят

8.

— Мили боже — каза Кейлъб, — това…

Той се извърна и притисна хирургическата маска по-плътно към лицето си.

— Какво?

— Това… — и той махна с ръка към трупа, но не успя да довърши. Пое няколко пробни плитки вдишвания и опита пак: — Това… нормално ли е?

Хенри кимна.

— Адипоцир. Нарича се и трупен восък. Ако потопиш тяло в дълбока студена вода за месец, ще се случи каквото виждаш. Проникват бактерии и хидролизират мазнините. Превръщат ги в сапун. Рязането през стомаха на този човек беше като да работя върху пръчка слонова кост. Помниш ли скаутските лагери? Когато резбовахме върху сапун?

Кейлъб кимна, продължавайки да притиска маската върху лицето си с пръстите на лявата си ръка.

— Същата работа — подхвърли Хенри. — Но мирише по-гадно.

Трупът изглеждаше като експонат от музея „Мадам Тюсо“ — беше подут, в плътта имаше дълбоки врязвания, отиващи навътре до гръдния кош, превърнал се в основен обект на интереса на малки акули и ракообразни. Но осапуняването го бе направило твърд и жълтеникав, така че сега приличаше на восъчна скулптура. Гледката беше гротескна, но беше толкова отвъд всичко, което Кейлъб бе виждал, че му се струваше нереална. Той погледна дясната ръка на тялото. Кожата на дланта липсваше и някакви сиво-розови мускули висяха залепнали за белите кости.

Кейлъб отстрани с примигване ментоловите сълзи и преглътна.

— Не искаше ли да ми покажеш нещо? — напомни той.

— Да… виж това.

Хенри сложи показалеца и средния си пръст върху шията на мъртвеца, сякаш искаше да провери има ли пулс в югуларната му вена. Там в кожата се забелязваха две червени дупки, разделени от около два сантиметра. Всяка беше с диаметъра на гумичка за изтриване към молив.

— Проклет да съм… — прошепна Кейлъб. — Изглеждат като…

— Кожни следи от ток.

— Какво?

— Следи от електрически ток. От тейзър.

Кейлъб се наведе и ги разгледа по-внимателно. Задържа дъх и стисна със сила устни под маската, за да не проникне нищо. Дупките не бяха дълбоки. Изглеждаха като пробити, но отблизо се виждаше, че са тънки охлузвания. Кожно изгаряне.

— Да — каза той, след като се изправи и отдалечи на успокоително разстояние от трупа. — Звучи логично. Нещо друго, което искаш да ми покажеш?

— Ела от тази страна.

Кейлъб заобиколи около края на чекмеджето с трупа. През все още отворената камера лъхаше леден въздух, а в краката им вече имаше разтопена локвичка. Той застана на хлъзгавите плочки до Хенри.

— Виж това — каза Хенри. Докосваше другата страна на шията на мъртвеца.

— Следа от игла?

— Така мисля — потвърди Хенри. — Според мен я виждаме заради адипоцира. Когато мазнината се втвърди във восък, това запазва отвора на иглата… дори го разширява.

Хенри взе чаршафа и покри отново трупа с него, след което избута чекмеджето в камерата. Затвори вратата и я заключи.

— Да се измием и да седнем за минута в кабинета ми. Вземи хладилната кутия, защото ще ти дам пробите.

Кабинетът на Хенри беше хубав, но все пак се намираше в сутерена на обществена сграда. И в морга. Кейлъб седна на изтъркания кожен диван и погледна дипломите на стената зад бюрото на Хенри. Бяха следвали в Кал заедно, но след това Хенри бе поел на изток, за да следва медицина14, а Кейлъб бе тръгнал на запад, от другата страна на Залива, в преследване на докторска степен. Хенри затвори вратата, заобиколи бюрото си и седна на стола си. Имаше чифт настолни лампи „Тифани“, които изглеждаха абсурдно в бетонния подземен кабинет. Включи ги и изгаси флуоресцентното осветление на тавана с щракване на ключ на стената зад компютърния монитор.

Петсантиметрова хлебарка пълзеше по кабелния канал, фиксиран към стената точно под тавана. Кейлъб я гледаше.

— Питие?

— Господи, разбира се — съгласи се веднага той и свали поглед от насекомото.

Беше си измил лицето двукратно в банята, но продължаваше да усеща миризмата на ментола дълбоко в носа си. Виксът не бе могъл да маскира всичко, така че дори сега, вече на дивана, той все още долавяше каналната воня на моргата.

Хенри се наведе напред и отвори едно от ниските чекмеджета на бюрото си. На задната стена хлебарката се подхлъзна, падна на рамката на дипломата на Хенри от Йейл, изпълзя обратно до кабелния канал и упорито продължи нагоре. Хенри извади две опушени тумбести чаши и бутилка „Джим Бийм“.

— Поддържаш нивото, виждам — отбеляза Кейлъб.

Хенри бе започнал да развива капачката на бутилката, но спря и вдигна поглед.

— Тази сутрин направих аутопсия на десетгодишно момиче. Разполагах само с главата ѝ. Но трябваше да мина през процедурата и да напиша доклад. Причина за смъртта? Как, по дяволите, бих могъл да знам? Та нали имам само главата ѝ. Марси взе проби, но аз нямам представа справя ли се тя с работата, или само имитира. Та когато идвам тук и си наливам питие… това поддържане на нивото ли е? Не знам? Дори не знам дали ми пука.

— За мен двойно — предупреди Кейлъб.

Хенри се усмихна тънко, по онзи толерантен начин, който бе характерен за него.

— Все същият Кейлъб. Има, значи, нещо, на което мога да разчитам.

Той наля питиетата и подаде едната чаша на Кейлъб. Пресегна се през бюрото и двамата се чукнаха. Кейлъб отпи от бърбъна и издуха топлината му през носа си. Цветните лампиони хвърляха по стените шарка, която подчертаваше влажните петна по тях. Някой от предишните обитатели на този кабинет беше скрил най-лошите с литография на Рене Магрит15 в рамка. Измамността на образите. Кейлъб я изгледа — лулата и френския текст под нея16 — и затвори очи. Облегна се на дивана, без да изпуска чашата в ръката си.

— Шията на първия, когото гледахме, беше разкъсана — напомни той.

— Работа на раците.

— Искам да кажа, че ако и при него е имало следи от електрошоков пистолет, е нямало как да ги видиш, нали така?

— Така е. И при другите шест всичко е разкъсано. Раци. Можело е да има следи, но са безвъзвратно заличени.

— Добре. Същото и за следите от спринцовка?

— Да.

— Къде са намерили днешния?

— Като предишния — под Голдън Гейт по време на отлив.

— И се е лашкал из залива осем седмици, преди някой да го забележи?

— Със сигурност не е бил на повърхността през повечето време. Когато едно тяло попадне във водата, то потъва — не започва да плава, преди разлагането да го напомпа с достатъчно газове, за да добие положителна плаваемост. Това може да отнеме от часове до дни. Но при този имаме следи по гърба. Вдлъбнатини… Приличат на големи шестостенни гайки с три-четири сантиметра диагонал, измерен между две плоски страни.

Кейлъб отвори очи и вдигна глава.

— Мислиш, че е бил подпрян на нещо?

Хенри кимна и отпи от бърбъна си.

— Носело го е течение, предполагам някакво дънно течение, и той се е блъскал в разни неща — обясни Хенри. — Останал е така осем, може би десет седмици. Но през последните два дни нещо го е откачило. Изплавал е и го е понесъл отливът.

— А защо раците не са го оглозгали като другите?

— Това не знам.

— Тъканните проби, които си ми приготвил, включват ли кожа?

— Да.

Кейлъб отново затвори очи и пак облегна глава на възглавницата под врата си.

— Какво мислиш? — поинтересува се Хенри.

Но Кейлъб само поклати глава. Още не знаеше… беше само догадка.

Паркира в гаража си към полунощ, след като остави пробите в лабораторията. Беше започнал първите изследвания, после отдели един час да прегледа имейлите си. Вече беше в къщата и продължаваше да гледа сенките. Вслушваше се. Разнесе се леко изскърцване, сякаш някой плъзга крака по дюшемето в някоя от стаите. Звукът се разнесе отново и този път като че ли идеше от друго място. После се възцари пълна тишина.

— Бриджит?

Изчака, но не получи отговор. Разбира се, че тя не беше тук. Просто къщата се наместваше на пилоните си. Това ставаше през цялото време, но само нощем бе достатъчно тихо, за да се чува. Кейлъб мина по коридора до дневната, запали осветлението и огъня в газовата камина. Сърцето му бе трепнало за миг, когато си помисли, че Бриджит е у дома, но сега вече усещаше, че му се приспива. Беше гладен, но не си представяше усилието да намери нещо за ядене, да сложи храна в устата си и да я дъвче. Отпусна се тежко на дивана, изу обувките си, изрита ги встрани и подпря крака на облегалката.

В този момент телефонът иззвъня.

Извади го от джоба си и погледна дисплея. Номерът беше от Сан Франциско, но без име към него. Вероятно от автомат. Плъзна пръст по екрана и го вдигна на ухото си.

— Кейлъб на телефона.

Тишината продължи секунда. Изведнъж той разбра какво ще чуе. Цялото му тяло се напрегна. Светът под него се превърна в лист хартия, опънат върху барабан. Най-малкото грешно движение и всяка опора щеше да се скъса. Затвори очи и замря, все едно вече беше заспал.

— Кейлъб — каза тя.

Гласът ѝ бе както го помнеше от „Къщата на щитовете“ — шепот, прохладен като нощен повей, с неопределим акцент. На втората сричка на името му езикът ѝ леко беше докоснал вътрешната страна на горните ѝ зъби, след което тя бе затворила звука с устни като издухана въздушна целувка.

Не проговори, защото не можеше. Беше го смразила само с шепот.

Не ѝ отговори, тя продължи без подкана:

— Онова, което си направил, беше възможно най-красивото нещо. Никой никога не е правил нещо подобно за мен.

Той се изтърколи от дивана и пропълзя на колене до каменния перваз около камината. Наведе се към пламъците, за да усеща светлината и топлината им.

— Исках да те намеря — обясни.

— Защото искаш да научиш името ми?

— Да.

— Да ти го кажа ли сега?

— Моля те — прошепна Кейлъб.

— Емелин.

— Емелин — повтори той. Звукът премина на три нежни вълни, които го обляха. — Къде си?

— Не е важно къде съм сега. По-важно е къде ще бъда в три след полунощ. Ще дойдеш ли да се видим?

— Да… Господи, да.

— Добре. Ела в „Спондюликс“. Знам, че няма да закъснееш. Но и не идвай нито минута по-рано.

— Ще дойда.

— Не преди три.

Понечи да ѝ отговори, но нея вече я нямаше.

Взе душ и се преоблече в чист костюм, но беше едва дванайсет и половина. Бяха изтекли девет часа, откакто бе говорил с Кенън, но това можеше да бъде преди десет години или на друг континент. Същото се отнасяше и за Хенри в моргата, и за прибирането му у дома и мига надежда, че Бриджит се е прибрала.

Емелин, помисли си той.

И само мисълта бе достатъчна да я помирише. Задържа усещането за момент. Беше като влизане в среднощна градина. Представи си лоницера, висяща на решетка, с листца и бели цветове, поръсени с капки студен дъжд. Овладя се и погледна към компютъра си.

„Спондюликс“ се намираше на няколко преки от катедралата „Грейс“ в уличка, излизаща на Пауъл стрийт. Но не можа да намери нищо за него освен точка на картата, интернет не знаеше нищо повече. Нямаше значение. Тя бе избрала това място и щеше да бъде там. Значи заведението беше правилното, каквото и да беше.

Имаше над два часа, за да пропътува десет километра. Но колкото и изтощен да се чувстваше след съботата, сега кипеше от енергия, която не му позволяваше да седи у дома. Взе ключовете и палтото си и излезе в гаража. Спусна се по хълма и мина през Инър Сънсет17, чиито улици бяха пусти. В прозорците на някои от къщите се виждаха коледни елхи, а по перилата на балконите и под улуците им бяха окачени гирлянди с електрически лампички. Докато пресичаше парка, отново заръмя и той пое надолу по „Гиъри“ в бавния ритъм на чистачките. Климатикът бе започнал да духа топъл въздух, когато паркира пред „При Мел“ в един сутринта. Изгаси двигателя и остана да седи загледан в сините и бели неонови светлини по фасадата на закусвалнята. За първи път от събота вечерта не само беше гладен, но и знаеше, че ще може да яде.

Свърши омлета си и чакаше сервитьорката да му долее кафе, когато телефонът му иззвъня. Извади го от джоба си и погледна дисплея, очаквайки да види друг номер на телефонен автомат.

Но беше Бриджит.

Два сутринта и беше Бриджит! Прокара пръст по екрана и заслони уста с лявата си ръка.

— Кейлъб.

— Къде си?

— Навън. Късна вечеря. А ти къде си?

— У дома… твоя дом. Отвън съм. Дойдох да ти оставя нещо. Нещо, което направих. Но гаражната врата беше отворена, колата ти я нямаше и видях, че предният прозорец е разбит. Разтревожих се.

Кейлъб се облегна странично и притисна телефона по-силно към ухото си, докато сервитьорката се пресегна от другата страна на масата и му доля кафе. Срещна погледа ѝ и кимна. После прошепна в ръката си:

— Май забравих да заключа гаража. Бях… зает. При Хенри стават някои неща и ходих при него. И после в лабораторията.

— Добре ли си? Кейлъб…?

— Да.

— Хубаво — каза тя. Представяше си я как стои в алеята за коли, подпряна на вратата на волвото си. Загледана в счупения и закован с дъска прозорец, питаща се дали ѝ казва цялата истина.

Можеше да ѝ каже да влезе и да го изчака. Да ѝ обясни, че е в „При Мел“ и че може да се върне за десет минути. Беше на път да го стори, но замълча. След малко Бриджит наруши тишината. Винаги го правеше — поемаше въздух, навеждаше глава и се приближаваше до него.

— Както и да е… Имам нещо за теб — каза тя. — Щях да ти го оставя на прага и да го намериш сутринта, когато излезеш да си вземеш вестника. Но ти не си прибирал вестниците… видях ги на купчина. Така че го сложих в гаража с документите. И ще затворя вратата вместо теб.

— Добре. Благодаря.

— Нищо важно. Искам да кажа, че… не, не е истина. Нещо важно е. Работих върху него известно време. От… нали се сещаш… случилото се в събота. Защото знам как се чувстваш. Знаех, че ще ти хареса да… седиш и да го гледаш. И когато го завърших, ми се прииска да го имаш. Може би утре, след като го погледаш, можем да опитаме да поговорим.

— Добре.

— Ти ме попита нещо тогава, точно преди да ти затворя…

— Недей — каза той може би твърде бързо. Не искаше да знае. Не сега.

— Но…

— Всичко е наред, Бриджит. Забравѝ. Става ли?

— Добре — съгласи се тя. — Но, Кейлъб…?

— Да?

В паузата той усети раздвижване на пода, сякаш някакъв разлом се бе събудил.

— Наистина съжалявам, че хвърлих чашата — каза тя. — Не трябваше да го правя. Имах право да се ядосам. Още имам правото да се ядосвам. Но не трябваше да постъпвам така.

— Всичко е наред — увери я той.

— Не, не е. Нищо не е наред. Нито това, което направи ти, нито каквото направих аз. Но моля те, нека поговорим на сутринта, а? Или следобед?

— Добре.

— Хубаво — каза тя.

Отново се възцари тишина и отново тя първа я наруши. Мразеше се, задето я принуждава първа да протегне ръка. Когато заговори, гласът ѝ беше просълзен топъл шепот.

— Довиждане, Кейлъб. Обичам те.

И побърза да затвори, сякаш не искаше да знае как ще реагира той.