Отровителят

7.

Кейлъб лежеше на дивана с мокра студена кърпа на очите, когато на вратата се позвъни. Седна и погледна часовника си: три следобед. В сряда следобед Бриджит преподаваше рисуване в Академията по изкуствата, значи не можеше да е тя. Разбира се, и той трябваше да е на работа. Така че ако и нейният живот се бе оказал толкова объркан, колкото неговия, може би сега отвън на вратата беше тя.

Звънецът иззвъня повторно.

— Идвам.

Захвърли кърпата на масичката за кафе и по пътя към фоайето погледна в дневната и кухнята. Къщата все още изглеждаше приемливо чиста. Откакто се бе прибрал в неделя следобед, Кейлъб прекара почти всичкото си време по барове или на работа и не се бе хранил у дома. Така че не бе имал време да внесе голям безпорядък. Но самият той не изглеждаше особено добре, което му беше ясно и без да се поглежда в огледалото. Беше заспал на дивана в пет сутринта, облечен в костюм. Два часа по-късно се бе надигнал за достатъчно дълго, за да остави на Андреа гласова поща, с която я уведомяваше, че ще дойде на работа едва в късния следобед. Ако изобщо го направи. После беше заспал мигновено с телефона в ръката.

Стигна до вратата и я отвори, без да поглежда през шпионката. Мъжът от другата страна на прага избърса капките дъжд по реверите на палтото си. Погледна Кейлъб и кимна.

— Потърсих ви първо в кабинета — каза той. — Но там ми казаха да дойда тук. Помните ли ме от неделя вечерта?

— Детектив Кенън — сети се Кейлъб.

— Инспектор Кенън — поправи го той. — От старата школа в Полицейското управление на Сан Франциско.

— Извинявайте.

Кенън погледна дясната страна на вратата и посочи с шапката в ръката си.

— Това ли е прозорецът, който сте разбили?

Кейлъб кимна.

— Приятелката ви върна ли се, или сте тук сам? — Той огледа измачкания костюм на Кейлъб, извадената над колана му риза и полузарасналите рани по пръстите му. Със сигурност можеше да се досети за отговора.

— Само аз съм. Какво става?

— Бих искал да ви задам няколко уточняващи въпроса и да се ориентирам кой е бил в бара онази нощ.

— Само въпроси?

— Нищо повече.

— Добре тогава.

Кейлъб не отвори повече вратата, отколкото вече беше открехната, и не отстъпи назад, за да пусне Кенън вътре. Кенън огледа площадката и погледна през рамото му към вътрешността на къщата.

— Ще бъде по-лесно, ако го направим вътре — предложи той.

На Кейлъб не му се искаше да го пуска. Когато отвори вратата, очите на детектива огледаха бързо лицето му, след което Кенън леко кимна, сякаш бе сложил отметка на последната точка в някакъв невидим списък. Той знаеше нещо за него или поне си мислеше, че знае. Може би най-лесният начин да го отпрати, беше да му даде каквото желае. А може би за подобно нещо нямаше лесен начин. Кейлъб отстъпи и отвори вратата докрай.

— Кафе или нещо друго?

Кафемашината беше на Бриджит, така че сега имаше празно място на плота между една от закачалките за ножове и тостера. Кейлъб запали газта под чайника и разрови в дълбините на бюфета, за да намери френската преса, която беше използвал, преди тя да се нанесе.

— Къде е Гарсия? — поинтересува се той.

— По друга задача. Но аз приключих със спешните неща и прецених, че е добре да се върна в началото. И да видя дали ако раздрусам дървото, от него няма да изпадне нещо различно от първия път.

Кенън седеше на едно от високите столчета, подпрял лакти на кухненския плот. Кейлъб седна срещу него. Когато чайникът засвири, той наля водата в пресата и след малко — след като притисна кафето към дъното — наля в двете чаши. Подаде едната на Кенън, като я плъзна по черния гранит.

— Благодаря. Ухае чудесно.

— Нямам представа какво друго мога да ви кажа — каза Кейлъб. — Вече съобщих всичко, което си спомних, когато разговаряхме в колата.

Кенън или не го чу, или не се интересуваше от току-що казаното. Огледа кухнята, плотовете и стените, завъртя се на столчето и погледна към трапезарията и през нея към отворената дневна.

След това се завъртя обратно към Кейлъб.

— Как е ръката? Оправя ли се?

Кейлъб погледна пръстите си.

— Добре е. Не ѝ обръщам голямо внимание.

— Снощи отново ли се прибрахте късно?

— Да.

— Това навик ли ви е, или започнахте, след като приятелката ви си тръгна?

— Мисля, че е нещо ново. След като Бриджит си тръгна, аз…

Но не можа да довърши изречението си. Нямаше как да го направи, без да каже на Кенън повече, отколкото иска. Погледна навън през прозореца на кухнята в мъглата, която се стелеше над перилата на верандата.

— Какво…? След като Бриджит си тръгна, какво…?

— Не знам. Не се справях добре.

— Секретарката ви ми каза, че тази седмица сте отивали на работа късно.

— Говорили сте с Андреа?

— Разбира се.

Кенън не каза повече. Взе чашата си, поднесе я под брадичката си и започна да вдъхва парите на кафето със затворени очи. След това отпи, остави обратно чашата на плота и я завъртя така, че да разгледа емблемата на нея.

— „Станфорд“, нали?

— Да.

— Студент или аспирант?

— Аспирант. Студент бях в Кал10.

Кенън завъртя чашата така, че гербът на университета да гледа към Кейлъб.

— Това са добри учебни заведения — отбеляза Кенън. — Със сериозен подбор.

Кейлъб кимна.

— Беше ли проблем да влезете?

— Не.

Инспекторът погледна Кейлъб и сложи ръка върху кожената папка до себе си. Отвори корицата на сантиметър, погледна в нея и отново се фокусира на Кейлъб.

— Сега изследвате болката в КУСФ.

Кейлъб беше вдигнал чашата до устните си, но я върна обратно на плота. Част от кафето се изплиска през ръба.

— Изглежда доста сте си поговорили с Андреа.

— Не. Не я обвинявайте за нищо. Тя само ми каза, че тази седмица не сте се чувствали добре. Посъветва ме да ви потърся тук. Но аз ви проучих с Гугъл. Излезе ми една от статиите ви и я прочетох.

Кейлъб кимна. Нямаше проблем. Не беше виновна Андреа, че не е бил в кабинета си, когато е дошъл да го търси детектив по убийствата.

— Ако искате… имам резервни копия на списанието.

Кенън отхвърли предложението му с жест, после отново обгърна топлата чаша с длан и пръсти. В кухнята беше студено, защото всички гледащи на запад прозорци поемаха напорите на вятъра.

— Не можах да я разбера. Но темата ми се стори интересна. И все пак как някой би се заинтересувал от болката? Искам да кажа… трябва да има някаква предистория, нали?

Кейлъб не се сдържа и неволно отмести поглед от лицето на Кенън към пръстите му, които барабаняха по корицата на кожената папка. Искаше му се да посегне и да я вземе, да я разтвори и да види какво има в нея. Този човек беше отишъл в лабораторията му и бе разговарял със секретарката му. Сега проверяваше някакви подробности с Кейлъб, а нямаше никакво съмнение, че търсенето в интернет бе извадило повече от академични трудове и патенти. Кейлъб понечи да сплете пръсти, но се въздържа и не помръдна ръце. Нямаше да му бъде от полза да изглежда неспокоен.

— Няма такова нещо — каза той, загледан през прозореца. — Няма предистория или както там я наричате в полицията. Става дума за интересен химически или физиологически проблем. Нещо, в което съм добър.

— Как се прави това? — продължи да се интересува Кенън. — Изследвате кръв с масспектрометър, за да изчислите колко болка е изтърпял някой?

— Става дума за химически съединения. Когато човек бъде ранен, ендокринната му система реагира с адреналин, ендорфини и други. Повредените клетки отделят различни хистамини. Започва паракринна сигнализация — така се нарича междуклетъчната комуникация — с помощта на съединения като простагландин и тромбоксан. И куп други неща. Болката оставя маркери и аз ги проследявам. За да ги измеря количествено.

— И можеш да кажеш нещо от рода на: „По скалата от едно до десет този човек е страдал на ниво девет и половина“.

Кейлъб кимна.

— Това може да помогне на лекарите. Влиза пациент, оплаква се, че болката му е непоносима, иска наркотик — оксиконтин, морфин. А може да има нужда просто от аспирин. А бабата в другата стая е в непрестанна агония, но не иска да го каже.

— Не знам за докторите — каза Кенън. — Но полицаите и прокурорите биха се зарадвали много на това.

— Не разбирам как.

— Убийство, заслужаващо смъртно наказание. Викаме експерт за вещо лице и го оставяме да разкаже на съдебните заседатели колко е страдала жертвата. Би било като магически куршум за издаване на смъртни присъди.

— Не се бях замислял за това.

Кенън сви рамене.

— Аз пък мисля за такива неща — каза той. Отново вдигна чашата с кафе пред лицето си и вдъхна от нея, без да отпива. — Но болката не е единственото, с което се занимавате в момента.

— Имам няколко неща… съвсем други проекти.

Кенън остави чашата си.

— Видях и друга статия. За ДАРПА11 и жабаря.

— Херпетолога12… доктор Рийз Джайлс.

— Сигурно е секретна тема да се занимаваш с токсини? Какво беше…

— Батрахотоксин13.

— Да, батрахотоксин. Направо ти връзва езика. Но нали не го съхранявате у дома си?

Кейлъб се обърна и погледна през рамо, питайки се дали не е оставил кървави петна по кухненския под. Не видя такива. Обърна поглед обратно към Кенън, който го разглеждаше откровено изучаващо в очакване на отговор.

— Медианата на леталната доза е деветдесет микрограма… все едно няколко зрънца сол — каза Кейлъб. — И е достатъчно само да се докосне.

Той се пресегна, взе ръката на Кенън и я обърна върху плота с дланта на горе. Кенън стегна китката си, но не се опита да си издърпа ръката обратно. Погледна Кейлъб и му позволи да разгъне показалеца му върху гранита.

— Това тук е порязване от хартия, нали?

— Да.

Кейлъб освободи ръката му.

— Не е необходимо повече. Би изглеждало като инфаркт. Така че в отговор на въпроса ви… да, темата е секретна. В по-голямата си част. И не… не съхранявам никакво количество у дома. Каквото има, е в лабораторията. Описано, подписано и запечатано в сейф.

Кенън кимна, дръпна ръката си от плота, прокара палец по възглавничките на пръстите си, преди да избърше длани по реверите на палтото си. Кейлъб наля остатъка от кафето в чашата му и се загледа през прозореца в сиво-бялата мътилка навън.

Този град беше отлично място за момиче, което иска да остане невидяно. На дневна светлина беше скрит през половината време, потаен. Нощем, когато завали дъжд и уличните лампи хвърлят кехлибарено сияние, когато крачиш самотен по трамвайната линия, защото е три след полунощ и си пиян, когато спреш да си поемеш дъх на върха на хълм и зърнеш залива и черните му води да отразяват светлините на града като чаршаф, поръсен с натрошено стъкло, в тези моменти градът е като пейзаж от сънищата. Сън, в който тя се движи свободно като мъглата.

Кенън го наблюдаваше.

— Май имаше нещо, за което искахте да ме попитате — напомни му Кейлъб.

— Казахте, че може да сте в състояние да разпознаете другите в бара онази нощ, ако ви покажа снимки.

— Има снимки?

Кенън кимна и почука с пръст по кожената папка на плота до чашата му за кафе.

— Говорихме с всички бармани и направихме списък на редовните посетители. След това намерихме техни снимки. Открихме още няколко лица. Такива, които биха могли да познават жертвата.

— Не ми казвате, че това са хората, които наистина са били там онази нощ — уточни Кейлъб. — Това са само хора, които биха могли да са там.

— Така е.

Дори с това уточнение, Кейлъб усети тръпка на интерес. Посегна през плота и сложи ръка върху кожената папка.

— Може ли…?

— Ако обичате.

Кейлъб придърпа папката към себе си и я разтвори. Вътре имаше оранжев плик.

— Тук?

Кенън кимна и Кейлъб разпечата плика. Извади от него едносантиметров куп снимки, отпечатани на гланцирана хартия за мастиленоструен принтер. Прегледа набързо четиресетината снимки, като ги хвърляше в неподредена купчина. Снимките варираха от такива за шофьорски книжки до откровени лични снимки, извадени от интернет. Повечето от редовните посетители се оказаха мъже, а няколкото жени нямаха нищо общо с интересуващата го. Когато стигна до края, той прегледа снимките още веднъж, този път по-внимателно.

По средата отдели една от тях.

— Този… мисля… седеше в края на бара.

— Добре, някой друг?

— Не мисля. Бях доста пиян, когато влязох там.

— Първия път ги прегледахте доста набързо. Търсехте някого конкретно, може би?

Кейлъб усети кожата около очите му да се опъва. Когато вдигна поглед, видя, че Кенън го наблюдава внимателно.

— Имаше един плешив… той дойде, пи едно и си тръгна. Спомням си го и реших, че ще го позная веднага, това е.

— Това ли е?

— Никой друг ли не ви е споменал за него? За плешивия, искам да кажа?

Кенън само го гледаше в една от невъзмутимите си дълги паузи. Барманът със сигурност би си спомнил момичето, което си поръчваше абсент. Кенън със сигурност бе разговарял с него — в бара или в една от стаите за разпит в участъка. Така че ако Кенън още не знаеше за момичето, значи барманът не бе споменал за него. Имаше много причини, поради които един мъж да не иска да казва на полицията за момиче като нея. Или Кенън знаеше за момичето и сега искаше да види докъде е готов да стигне в лъжите си Кейлъб, за да го предпази. Но когато Кенън заговори отново, той смени рязко темата:

— Мадокс… това невинаги е било фамилното ви име, нали?

Кейлъб поклати глава.

— Майка ми се омъжи повторно, когато бях на четиринайсет. И смени фамилията си.

— А вие сменихте своята.

— Нещо такова.

Кенън кимна и допи кафето си. Избута празната си чаша по плота към Кейлъб. После стана и забарабани с пръсти, докато гледаше Кейлъб.

— Господин Мадокс… — каза накрая той. Събра снимките си и ги напъха обратно в плика. Сложи шапката си на главата. — Благодаря за кафето и за отделеното време.

След като Кенън си тръгна, Кейлъб остана на задната веранда половин час, подпрян на перилата от секвоя, като остави студената мъгла да го облъхва, докато костюмът му не подгизна. В нощта на раздялата с Бриджит всичко, което бе искал, беше да отиде на някое тихо място. На място, където да седне, да пие уиски и да си мисли за нея. Сякаш седенето на барстол и извикването на спомените за Бриджит и за прекараното с нея време можеше да върне нещо… всичко… обратно. Беше го обичала толкова много, толкова страстно, докато ръката ѝ не бе намерила чашата. Но ако бе имало нещо не наред, някаква пукнатина, която незнайно как се бе разширила миналата събота, той не го бе забелязал. И ето, сега бе излъгал два пъти детектива, който знаеше истинското му фамилно име. И помагаше на Хенри за нещо, до което изобщо не биваше да се докосва, понеже беше свидетел. Мислеше за Бриджит по-малко, отколкото за момичето, което бе видял за пет минути в полумрак.

Пет минути, които бяха завъртели мислите му в непрестанна вихрушка.

Ръката ѝ върху неговата китка. Шепотът ѝ, погалил ухото му. Голият ѝ гръб, очакващ докосването му. Копринената ѝ рокля, толкова ефирно тънка, че ако бе посегнала да разкопчае презрамката през шията си, ако я бе оставила да се свлече в краката ѝ, тя щеше да се разлее в локвичка там.

Беше като тъмна звезда, преминала над него. Затъмни всичко, което го бе насочвало, но не можеше да я види. Погледна към плетеницата от булеварди в полите на хълма. Улични лампи се включваха с примигване, макар още да нямаше четири часа следобед. Влезе вътре, съблече костюма си, взе си душ и се преоблече. Когато излезе в дневната, седна на дивана и взе телефона си.

Набра мобилния на Хенри.

— Просто исках да проверя какво става. Удобно ли е?

— Избрал си идеалния момент — увери го Хенри. — Тъкмо смятах да ти се обадя.

— Нещо се е случило?

Нещо изшумоля в слушалката от страната на Хенри. Кейлъб си го представяше как се оглежда в кабинета си, сложил ръка върху микрофона на телефона.

— Докараха нов — прошепна той накрая. — Преди малко.

Кейлъб мълчеше, загледан в огъня. Хенри продължи все така шепнешком:

— Тук за аутопсията ще се изсипе цяла тълпа — продължи да разказва той. — Инспектори от ПУСФ, някакви от шерифството на окръг Марин. Но ако можеш, ела към осем.

— Ще успея. Този новият… и той ли е като останалите?

— Така изглежда. Същите охлузвания на раменете. Още не е идентифициран, но е бил доста време във водата.

— Доста?

— Повече от осем седмици. Когато дойдеш, вземи хладилната кутия. И гледай да не си вечерял.

— Разбира се — каза Кейлъб. Помълча, припомняйки си за какво се обажда. — Онези, които ще дойдат за аутопсията, те същите ли са, които работят по другия случай?

— Да. Когато от лабораторията изпратят резултатите и те се окажат каквито очакваме да са, в ПУСФ ще откачат. Ще сформират работна група и ще отворят линия за информация. Но за момента тук има само двама инспектори.

— Добри ли са?

— Старшият, Кенън, е най-добрият в града. Не знам… може би и в щата. Той е на служба толкова отдавна, че е виждал всичко по два пъти. Не знам за новия му партньор, но щом работи с Кенън, трябва и той да е добър.

— Те знаят ли, че разговаряме в момента? — попита Кейлъб. Вдигна краката си на масичката за кафе и облегна главата си.

— Господи… не! Така и ще си остане. Не искам усложнения.

— Добре… добре. Тогава ще се видим някъде след осем.

Кейлъб паркира на няколко преки от Съдебната палата и подмина пеша пияниците, натръшкали се в безистените. Заобиколи неколцината устремени към автобусната спирка след вечерната сесия на изслушванията за пускане под гаранция. Пъхна хладилната кутия под мишница, извади телефона си и позвъни на Хенри.

— На половин пряка съм от теб. Тръгнаха ли си всички?

— Сам съм с мъртвеца — успокои го Хенри. — Ще те посрещна на задния вход.

Хенри затвори и Кейлъб прибра телефона в джоба си. Тръгна покрай телената ограда и спря до задния вход на Съдебната палата, скрит в сенките, където косо падащите струи на дъжда не можеха да го достигнат. Чудеше се дали Кенън и Гарсия работят тук. Може би имаха бюра в управлението в центъра на града. Но те вероятно щяха да влизат и излизат от сградата през цялото време — в крайна сметка труповете бяха тук.

Желязната врата се отвори и през нея на напукания асфалт се изля сноп светлина.

— Кейлъб…?

— Тук съм.

Ръкуваха се и Хенри му задържа вратата отворена, за да влезе. Не разговаряха, докато не слязоха в отделението на съдебния патолог. Влязоха в главната зала за аутопсии и се облякоха в банята.

— Наблегни на викса — предупреди го Хенри. — Или ще съжаляваш.

— Вече съжалявам.

Кейлъб бръкна с пръст в бурканчето и размаза топката по вътрешната страна на маската си. После избърса излишъка под ноздрите си. От ментоловите пари очите му се насълзиха. След като си нахлузи ръкавиците, Хенри го поведе към хладилната камера. Извади ключовете си и отвори чекмеджето до онова с последната жертва.

— Имаме предполагаема самоличност, но няма да я обявим, преди да бъде уведомено семейството — обясни той и погледна странично Кейлъб. — Знаеш ли как се идентифицира някой, престоял във водата осем седмици?

— Не… и съм сигурен, че не искам да научавам.

— Когато едно тяло бъде накиснато толкова дълго, кожата му се отпуска. Можеш да я срежеш на китката му и да обелиш ръката му с едно дръпване. Все едно сваляш ръкавица. Заедно с ноктите и така нататък. Завърташ я с дясната страна навън и пъхаш собствената си ръка в нея. Това изпъва набръчкването на мацерацията. Все едно си сложил ръкавица. Имаш мастило и сваляш отпечатъка. Както го правят в управлението, където издават шофьорските книжки.

— И ти си го направил?

— Това е стандартната процедура.

— Напомни ми повече да не ям нищо у вас. Освен ако не е сготвено от Вики.

— Бях с ръкавици.

— Да… два чифта.

Хенри отвори вратата и изтегли чекмеджето с трупа по релсите. Тялото бе покрито с чаршаф. Изглеждаше на едър мъж. Тежеше поне 30 килограма повече от Кейлъб.

— Вече съм ти подготвил пробите… направих два комплекта — за теб и за Марси. Но сметнах, че ще искаш да видиш това… — И Хенри дръпна чаршафа.