Отровителят

22.

Първи се върнаха звуците. Много по-късно отново се появи и светлината.

Звуците бяха остри и идваха отблизо, но светлината беше разсеяна. Разредена от сенки и аморфни щрихи, размита в мъгла.

Точно отдясно чу раздиращия звук на дебел цип. След това някакви малки предмети изчаткаха един по един върху дървена повърхност. Стъкленици, метални инструменти. Чифт токчета на обувки по дъсчен под. Изсъскването на коприна по гладка кожа.

Усещаше и миризми: характерния застоял серен дим на кибритена клечка, опипващите студени пръсти на спирт за разтриване и течен йод. Парфюмът на Емелин… деликатен като хипнотично внушение.

Светлината бе от потрепващите ниски пламъчета на свещи. Опита се да примигне, опита се да изчисти влажното сияние, замъгляващо зрението му. Но очите му отказваха както да примигнат, така и да се фокусират.

Усети натиск странично на главата, после върху челото си. Натискане и дърпане. Чифт ножици щракнаха над веждите му. След това две ръце вдигнаха ивица влажна марля от очите му и той видя гредите от секвоя, кръстосващи тавана на спалнята му. Ръцете отново се появиха в полезрението му и сложиха навита на руло хавлиена кърпа под главата му. Не усети нищо освен натиска им, когато преместваха главата му.

Шията му беше като омекнало стъбло на растение.

Но сега, с кърпата под главата, вече можеше да вижда пред себе си.

Лежеше на леглото си… гол. Ръката пак се появи, спря се на бузата му и леко завъртя лицето му надясно. Главата му се търкулна като падаща ваза. Нещо в шията му изпука безболезнено… беше като счупването на клонка на другия край на горска поляна.

Емелин седеше на дървен стол между леглото и стената. Махна ръката си от бузата му. На нощната масичка имаше черна кожена чанта, заобиколена от вотивни свещи. Чантата беше отворена, но той не можеше да види какво е извадила от нея.

— Здравей, Кейлъб — каза тя. — Не се опитвай да мърдаш, моля те.

Той понечи да използва устата си, но тя сякаш не беше свързана към мозъка му. Нищо не беше. Не можеше да отговори. Запита се дали не е парализиран и дали онзи тревожен звук в шията му не бе прерязал нервите в основата на черепа му. И не бе оставил мозъка му като самотен остров.

Но можеше да чува бясното биене на сърцето си и да поема въздух, колкото да не умре. Беше му дала нещо повече от векуроний. Усещаше и сухото щипане на морфина. Какво друго…? Можеше само да гадае.

— Не можеш да говориш — продължи тя. — Но не ти се налага. Знам от какво се нуждаеш. И аз ще се погрижа, защото съм ти… приятел, помниш ли?

Посегна към него и ръката ѝ се скри от погледа му.

Усети лек натиск върху челото си, сякаш тя се опитваше да избута главата му в навитата кърпа. Но не беше наясно какво всъщност прави. Може би само махаше косата от челото му. Или успокоително го галеше. Не, нямаше как да знае със сигурност.

— Не беше предвидено да си удряш главата в масата, както се получи — каза тя. — Трябваше да те отпусна по-нежно. Но се погрижих, ето виж…

Тя посегна в кожената чанта и извади от нея седефения несесер, който бе видял в банята ѝ. Отвори го с щракване, огледа се за миг в огледалцето и поправи с кутрето си червилото в ъгълчето на устата си. После завъртя огледалото към него.

Беше прекалено близко и под лош ъгъл.

Виждаше само устата си… отпусната и отворена. От левия ъгъл към ухото му се стичаше лига. Емелин издърпа малко огледалцето, обърна го нагоре и сега той видя челото си.

Ръбът на масата беше оставил два-три сантиметров разрез над веждата му. Беше зашила раната с черен конец… шест шева. Хирургическите възли бяха перфектно поставени по горния ръб на разкъсването. Челото му беше отекло и розово, блестящо от мехлема, с който го бе намазала. Но не кървеше.

Наистина се беше погрижила.

Емелин пак щракна несесера, този път за да го затвори, и го остави на масичката до леглото. Стана и отиде с полюшване на бедрата до скрина в другия край на спалнята. Можеше да я следи с очите си, но изобщо не можеше да помръдне главата си. Бутилката абсент беше върху скрина, редом с чаша и кана вода. Тя си наля питие и без да бърза, започна да налива вода капка по капка върху бучката захар.

Изглежда беше донесла свои чаши и свои лъжички, защото върху скрина се виждаха автентичните тежки тумбести кристални чаши и сребърните лъжички с прорез. По две, но беше направила само едно питие.

Тя се върна, седна до него, кръстоса крака и постави питието си на коляното. Затвори очи и с наслаждение отпи от абсента. След това издиша шумно и той усети пелина и сладкия анасонов аромат.

— Когато отидохме в „Спондюликс“ ти изпях любовна песен — проговори тя. — Помниш ли? Разбираш ли какво означава това…? Любовна песен? За теб?

Погледна го и потърси в изражението на лицето му отговор. Отпи нова малка глътка. Гранули захар се завихряха по дъното на чашата, когато я накланяше.

— Трябваха ми три питиета, за да го направя — продължи Емелин. — Беше трудно… да пея за теб. Да събера куража да го направя…

Остави питието си, огледа маникюра си и пак срещна погледа му.

— И това ще бъде трудно…

Кейлъб я видя да се навежда към него и някак извънтелесно проследи как го хваща за брадичката с палец и показалец. Наклони главата му обратно към центъра, така че той отново впери поглед в тавана. Но завъртането продължи и след малко той гледаше към другата стена на спалнята.

Бриджит бе завързана за стол от лявата страна на леглото.

Лицето ѝ бе пребито и отекло, а устата ѝ запушена с кърпа за подсушаване на съдове. Погледите им се срещнаха. Тя се опита да кажа нещо през превръзката, което прозвуча като неговото име. Умолително… Отново усети натиск върху брадичката си и лицето му пак се извъртя по дъгата през тавана и дясната стена с Емелин. Тя отдръпна ръката си от брадичката му и взе питието си.

— Обещахме си някои неща — прошепна Емелин. — Изрекохме думи, които означават нещо. Ти каза, че никога няма да ме нараниш. Но го направи…

Отпи.

— Не се ли досещаш, че онова, което направи тази нощ, ме нарани. Онова, което те видях да правиш?

Избърса бузата му с обратната страна на ръката си. В едното си ухо Кейлъб чуваше Бриджит задавено да вика името му, повтаряйки го без паузи.

— Знаеш ли колко самотна бях? — продължи Емелин. — И колко добре се почувствах, когато ти се отдадох? Но, Кейлъб… аз ще ти дам още един шанс. И няма да наруша обещанието си — няма да те нараня. Просто трябваше да помисля и да реша как да постъпя. Трябваше да измисля как да направя така, че да запомниш. И никога повече да не я видиш. Никога да не разговаряш с нея.

Емелин вдигна ръката му от матрака и я задържа в своята. Изглеждаше сякаш взема ръката на манекен. Той почувства само леко напрежение в лакътя и това беше всичко.

— И го измислих.

Видя я да целува пръстите му един по един и да връща ръката му обратно на матрака до бедрото му. Бръкна в чантата и извади от нея чиста бяла кърпа за ръце, която разстла върху гръдния му кош. След това взе от масичката до леглото чифт пинсети и водач за игла, които сложи върху кърпата. При следващото бръкване извади от чантата малък, опакован във фолио пакет, разкъса опаковката и извади от нея извита игла, в която вече бе вдянат 30-сантиметров черен хирургически конец. Накрая взе спринцовката от масата и я хвана между два пръста с палец в металния пръстен на буталото.

— Както казах, ще бъде трудно — каза тя. — Но ти обещавам, че изобщо няма да те заболи.

Тя хвана долната му устна с палец и показалец, издърпа я навън и заби хиподермичната игла в нея. Натисна леко буталото, извади иглата и я вкара пак, този път в горната устна. Когато свърши, остави спринцовката на кърпата. Довърши питието си и се върна при скрина, за да си направи следващо.

Убиваше си времето в очакване инжекцията да започне да действа.

Кейлъб чуваше Бриджит в левия ъгъл на стаята. Вече не се мъчеше да извика името му. Сега само плачеше. Емелин стоеше с гръб и към двамата и капеше вода върху бучката захар. Понеже роклята ѝ беше без гръб, бледата ѝ кожа се виждаше от врата до гладката, извита навътре крива на лумбалните ѝ прешлени. Под лопатките ѝ имаше следи от одраскване. Сигурно бяха негово дело, макар да бе станало неволно. Вероятно се бе вкопчил в нея втория път, когато бяха превили секс. Когато се беше придърпал, за да я целуне по гърдите и шията.

Емелин каза на Кейлъб, без да се обръща:

— Не се безпокой. Когато приключа с теб, ще се погрижа и за нея.

Бриджит продължаваше да плаче.

Емелин седна отново с питие в едната и кърпа за подсушаване на съдове в другата ръка. Попи устата му с кърпата, сгъна я и я пъхна под брадичката му. Отпи от питието, но този път не го преглътна. Вместо това се плъзна от края на стола и се отпусна на колене на пода до него. Наведе се и го целуна, оставяйки студения абсент да премине от нейната уста в неговата. Сложи ръка на бузата му и задържа устните им притиснати, докато абсентът не се изля в гърлото му.

Отдръпна се, но малко, колкото носът ѝ да се отдели от неговия.

— Преди малко гледаше гърба ми — каза тя. — Тези драскотини са от теб. Но няма нищо. Това не ме нарани. Можеш да го направиш пак, ако искаш. Винаги, когато пожелаеш.

Отново се наведе над него и пак го целуна.

После седна обратно на стола и намести с пръсти роклята върху коленете си. Взе иглата. Взе водача на иглата от кърпата на гърдите му и го закопча в средата на извитата хирургическа игла. Взе пинсетите в другата си ръка, усмихна му се леко и издърпа с пинсетите горната му устна.

— Така че запомни… — каза тя.

И с бавно извиване на иглата я вкара по средата на устната му.

— … никога повече да не говориш с нея.

Заключващият механизъм на водача щракна остро, когато тя освободи иглата, после щракна пак, когато хвана върха ѝ от вътрешната страна на горната му устна. Нямаше болка, но той усети дръпване, когато тя издърпа иглата, за да премине. Бриджит беше притихнала и той чуваше шумоленето на преминаващия през него конец. Емелин хвана долната му устна с пинсетите, изви пак китка и пред погледа му вкара иглата в нея и я извади от външната страна. Остави иглата да виси и направи две бримки около водача. След това използва челюстите на клещичките му, за да хване свободния край на конеца, който издърпа през бримките, подпъхвайки го така, че да затегне първата половина на бримката. Преметна втора бримка, за да завърши възела, затегна го и сряза конеца с малки ножички.

Седна обратно.

— Това беше първият — обяви тя. — Има още осем. След което ще поговорим за очите ти. За да запомниш никога повече да не я поглеждаш.

Когато приключи с устата му, тя взе несесера, отвори огледалото и му го поднесе. Устата му бе очертана с кръв. Устните му вече започваха да подпухват и да се свиват около дупките от иглата. Емелин затвори с щракване огледалото и го хвърли в кожената чанта. Отпи глътка от питието и взе пак спринцовката.

— Огледалото няма да ни трябва повече. Защото няма да можеш да виждаш. Но кълна ти се, Кейлъб… — прошепна тя, — няма да те заболи.

Започна с лявото му око.

И беше права — няколко минути по-късно, когато издърпа горния му клепач с пинсетите, прокара хирургическата игла през него и заши окото му, той не усети нищо.

Сега беше в тъмнина, но Емелин все още бе край него. Просто го държеше за ръката. Не можеше да усети пръстите ѝ, вплетени в неговите, не можеше да определи топла или студена е ръката ѝ, но усещаше натиска, докато масажираше дланта му.

Отново зашепна в дясното му ухо:

— Ще се погрижа за Бриджит. Но на теб ти трябва това…

Натиск върху шията и усещане за нещо, разливащо се под кожата му.

— Ще отнеме около минута. Ще заспиш. И няма да можеш да чуваш. Не искам да знаеш. По-добре е да не знаеш…

Изведнъж той проби…

Леглото го нямаше. Подът под него се бе оказал илюзия, заблуждавала го с години наред, че е солидна опора. Плъзна се през него и откри празнотата, от която през цялото време се беше страхувал. Истинските основи на къщата му се оказаха просто вакуум.