Отровителят

19.

Три свещи осветяваха пространството около леглото ѝ. Друго осветление нямаше. По двете страни на дългата стая имаше прозорци, но през тях не се виждаше нищо — грубо нарязани дъски, различни на дължина, бяха заковани за рамките. Колкото до свещите — две от тях бяха в глобуси от тънко стъкло на тясна масичка до леглото. Третата беше в желязна клетка за птици на поставка в края на леглото и тази свещ бе дебела и сякаш бе горяла доста дълго, защото пламъкът ѝ беше потънал дълбоко и осветяваше отвътре издълбан восъчен цилиндър. Тя хвърляше сенки от пръчките на клетката из цялата стая — по голите покривни греди и бялата завивка.

Емелин стоеше до пленената свещ в края на леглото.

Беше съблякла пелерината си и я бе преметнала върху извитите плетеници на рамката на леглото. Стоеше кръстосала ръце под гърдите си и свела глава така, че тъмната ѝ коса частично скриваше лицето ѝ.

Погледна го и подпъхна кичур от косата си зад ухото.

Беше в ефирна черна рокля, пристегната с дълга алена панделка като от палци на балерина. Наклони глава, развърза възела на дясното си рамо и бавно започна да развива лентата от корсажа на роклята и от кръста си, докато не я освободи. Остави панделката да падне на пода. Без нея роклята се смъкна надолу и се разстла в краката ѝ като сянка. Тя стъпи извън нея и тръгна към него с лек шум на петите по стария дъсчен под. Корсетът ѝ беше черен, но толкова тънък и прозрачен, че дори под неуверената светлина на свещите той можеше да види бялата извивка на гърдите ѝ и тъмните кръгчета на ареолите.

— Кейлъб?

— Да?

— Студено ми е.

За втори път тази нощ той се сети за сънищата, за деликатно вплетените в тях сигнали, за издигнатите от подсъзнанието знаци, които назоваваха химерите с истинските им имена. Когато тръгна към нея, знаците се появиха навсякъде. Светлината на свещите беше слаба. Въздухът беше гъст и той трябваше да плува през него, за да я достигне. Дъските на дюшемето се издължаваха, докато вървеше по тях, а сенките скриваха истинското разстояние помежду им. Времето спираше. Но това не беше сън. Той скъсяваше дистанцията — метър и половина, метър… Посегна към ръцете ѝ и тогава тя го притегли към себе си, сякаш го изваждаше от дълбока вода. Плъзна ръце надолу по извивката на ханша ѝ, проследявайки линията на хълбоците, и подпъхна пръсти между кожата и по-плътната лента за жартиерите ѝ. Докато тя го целуваше, той намери предните клипсове, които освобождаваха горния край на чорапите ѝ, и ги откопча едновременно. Вдигна я, като ѝ направи седалка с вплетени пръсти. Краката ѝ го обхванаха през кръста и го стиснаха, докато целуваше горната част на гърдите ѝ. Занесе я до леглото и се наведе да я положи в него.

— Когато те взех от болницата, аз ти казах, че ще е игра — успя да му каже тя между целувките. — Попитах те „Искаш ли да си поиграем?“. Нали помниш?

— Да.

— Не трябваше да го казвам — продължи тя.

Той стоеше изправен странично на леглото, а тя бе заключила крака на гърба му. Дясната ѝ ръка го бе обхванала през шията, а лявата разкопчаваше ризата му. Продължаваше да говори с устни, опрени в шията му:

— Това не е игра, нали така?

— Не. Не е.

— Искам прекалено много — прошепна тя. — Ако не мога да си позволя да загубя, значи не е игра.

— Не е игра — потвърди Кейлъб. — Знам това.

— Обещай ми.

— Вече го направих. Никога няма да те нараня.

— Това е всичко, което ми трябва.

Тя измъкна ризата му от колана, избута я през раменете му, спусна ръцете си на гърба му и я пусна на пода. Той хвана горната част на потника си, съблече го през глава и го пусна. Тя издърпа колана му през гайките, свали ръката си от шията му и използва двете си ръце, за да разкопчае панталона му.

Той зарови пръсти в косата ѝ и вдигна поглед за миг, за да види най-сетне къде се намира.

Домът на Емелин представляваше огромно таванско помещение, може би трийсет метра дълго и наполовина широко, по-голямата част от което оставаше неосветено. Беше с отворен план, ако се изключи някаква ниша в единия от ъглите — може би кухня — и друга по-малка срещу нея, вероятно баня. Повечето мебели бяха събрани край леглото. Виждаха се голям кедров скрин и два моряшки сандъка. Антична масичка бе заобиколена от столове с високи облегалки. Имаше шкаф за посуда, чийто гръб бе с повредени от времето огледала. Други мебели, скрити под метнати върху тях чаршафи, се изпаряваха в сенките отвъд осветения от свещите кръг. С изключение на завивката, която изглеждаше нова и мека, наоколо не се виждаше нищо на по-малко от двеста години.

Емелин прокара леко нокти надолу по гърдите му в опит да привлече вниманието му. Той започна да се обръща към нея, но в този миг се разнесе биенето на часовника, който беше чул преди. Видя го в далечния край на стаята, зад масата. Беше по-висок от него, а изящната му кутия във френски стил Comtoise се извиваше във формите на чело. Светлината на свещите изваждаше от мрака само позлатените му стрелки.

Шест часът.

Обърна се към Емелин. Тя беше свалила ципа на панталона му и сега описваше с целувки линия надолу по гърдите му. Той сложи ръце върху раменете ѝ и леко я натисна обратно върху леглото. Косата ѝ се разпръсна в тъмен ореол по бялата повърхност. Кейлъб отлепи краката ѝ от кръста си, хвана двата ѝ глезена в едната си ръка и изу обувките ѝ с високи токчета. Двамата се гледаха и никой не отместваше поглед. Тя хвана единия си глезен и го подпря на лявото му рамо.

Усмихна му се с ъгълчето на устата си. Посочи чорапа.

Той кимна, хвана горния му ръб и го свали от бедрото ѝ до пръстите. Кожата ѝ беше мека и реагираше с настръхване на докосванията му. Тя премести краката си така, че да може да събуе и другия чорап.

Стана лесно, защото коприната се плъзгаше по алабастрово гладката ѝ кожа.

— Побързай, Кейлъб — прошепна тя, — толкова е студено.

— Искаш ли да се завием?

— Да.

Тя слезе от матрака и стъпи на пода. Без обувки темето ѝ стигаше едва под брадичката му. Наведе се, събу бикините и колана с жартиерите и се обърна с гръб към Кейлъб.

— Помогни ми.

Първоначално не я разбра, но после видя.

Корсетът ѝ се държеше отзад с малки кукички. Извади ги, питайки се как изобщо ги бе закопчала. Пусна корсета в купчината дрехи на пода. Тя се обърна към него, вече напълно гола, прихванала с дясната си ръка цялата тежест на лявата си гърда. Лявата ѝ ръка бе притисната до тялото, защото трепереше.

— Бързо — помоли тя.

Отгърна завивката, мушна се под нея и се намести в средата на леглото. Кейлъб коленичи, развърза обувките си и ги събу прав. Седна на ръба на леглото и изу гащетата и чорапите си с едно движение. После вдигна на свой ред завивката и се мушна под нея.

Легнаха странично и телата им се срещнаха в средата.

Емелин се надигна, за да позволи ръката му да се подпъхне под нея, и после се прегърнаха без никакво разстояние между двамата. Тялото ѝ трепереше срещу неговото, дали от студ или страст, не можеше да каже.

— Стопли ме — каза тя.

Вкопчена в него, се превъртя, за да го намести върху себе си. Не се налагаше да го насочва или да му казва какво да прави и как да се движи. Вдигна колене и повдигна таза си и изведнъж, сякаш не се бе намирал никъде другаде досега, той се озова в нея. И в мига, в който проникна, разбра нещо…

Тя не беше студена навсякъде. В никакъв случай.

Сети се за огън… огън в пръстен от камъни, оставен без надзор през нощта. В най-студения миг преди изгрев там, под пепелта, все още щеше да има въгленчета. Очакващи да бъдат разровени. Някой да хвърли парче дърво и да духне, за да ги разпали. И докато се движеше в нея, притискайки я до себе си, и напипваше ритъма, който най-добре да се синхронизира с повдиганията на таза ѝ, Кейлъб се фокусира върху тази задача: да разпали огъня. Ставаше бавно, но гърдите и бузите ѝ плавно порозовяха, дори краката на гърба му ставаха все по-топли и в един момент тя избухна в пламъци под него.

Не бяха в „Спондюликс“, където трябваше да пее с таен шепот.

А и това бе невъзможно да бъде прошепнато. Пръстите ѝ се забиха в гърба му, зъбите ѝ захапаха рамото му и тя простена името му. Наближаваше и неговото освобождаване, ставаше неотменимо, но той се опита да го задържи. Опита се да я предпази от себе си. Но тя усети засилващото се напрежение в него и го задържа с двете си ръце и със закопчаните на гърба му крака.

— Остани с мен — задъхано каза тя. — Остани в мен. Няма нищо, ако го направиш в мен.

Под него тазът ѝ се издигаше и спускаше с неговите движения и в един момент тя застина и се разтопи в мекия матрак. Завивката бавно се намести около тях и оформи възглавница от топъл въздух под себе си. Той остана в нея дълго след като бяха свършили. Онова, което бяха създали, горещината между тях, също остана. Когато най-сетне се отдели от нея, той подпря една от възглавниците на желязната табла и се облегна на нея. Тя отпусна глава на гърдите му, а той потопи устни в тъмния ореол на косата ѝ.

Погледна през стаята, покрай клетката за птици и античната маса към часовника до далечната стена. Трябваше да примижи, за да различи колко е часът, но когато успя, се надигна объркано.

Беше пет и четвърт. Което, разбира се, беше невъзможно.

— Какво има? — промърмори тя.

— Онзи часовник… Той назад ли върви?

— Да — каза тя с леко сънлив глас. — Тук има странни вещи.

— Странни като колата. Инвиктата…

— Да, като нея. Той колекционираше разни неща. Харесваше му всичко, което е различно. Колата, часовникът… аз.

Притисна я силно, но вдигна глава и се огледа. Пламъците на свещите бяха по-високи заради разтопилия се восък. Кръгът светлина сега се бе разширил. Видя някои от нещата под чаршафите и се опита да си ги представи. Дървени сандъци, куфари, високи огледала на въртящи се поставки. Сети се за нещо и му се стори, че няма начин да бърка. Танцуваща светлина, до която не можеш да достигнеш.

— Той е бил някакъв фокусник, нали? — каза Кейлъб. — Сценичен изпълнител.

— Не — отговори Емелин. Размърда се върху гърдите му и премести ръце, за да го прегърне още по-здраво. И в един момент мускулите ѝ се отпуснаха. Когато проговори, този път гласът ѝ беше абсолютно спокоен: — Но почти…

Отново огледа стаята — всеки път разпознаваше повече неща от предишния. Имаше прашен препариран орел, кацнал върху шкафа с разтворен клюн и подаден език, като уловен в миг на писък. Кристални призми и златни амулети висяха на фини верижки по дръжките на винени чаши в шкафа за сервизи. На кристална масичка за торта до вратата имаше една-единствена изсъхнала роза и колода карти.

— Хипнотизатор — досети се той.

Тя кимна.

— А ти си била асистентката му — прошепна той. — А когато си пораснала достатъчно, направил те е основен помощник. В представленията си.

— Да — каза тя. — Да не би да си ни гледал?

— Не… Никога не съм посещавал нещо подобно.

— Как разбра тогава?

Той поклати глава. Не знаеше как бе разбрал. Като че ли бе изровил стар спомен. Спомен, скрит някъде… като реквизит за фокус, забравен на дъното на моряшки сандък. Но някои неща му бяха подсказали: начинът, по който Емелин вървеше и се държеше… някак извън пространството и времето; фактът, че можеше да спре сърцето му с една дума, с един поглед на тъмните си очи.

— Помниш ли нещо… отпреди него?

— Разбира се, че не — отрече тя. — Помисли какво е правил.

Естествено, нямаше какво да каже на това. Беше много лесно да си представи какво е правил с нея и какво е карал нея да прави. Кейлъб започваше да запълва празните места, да скицира какво се бе случвало извън зоната на нейния достъп, ограничен от дължината на веригата на нашийника.

Той беше колекционер. И е трябвало да ловува.

Повдигна брадичката ѝ с пръст, целуна я и двамата се притиснаха под завивките, където продължаваше да е горещо. Тя отново отпусна глава на гърдите му, а той погледна наляво, забелязвайки друго нещо, което бе пропуснал в бързината да се озоват в леглото. На нощната масичка, зад глобусите на свещите, имаше картина в проста дървена рамка. Скица с въглен, една от петте, които бе нарисувал в онази трескава нощ пред камината в своята дневна. Загледа се в жеста, с който ръката ѝ бе докоснала неговата, когато го бе учила как да налива вода в абсента. Видя прекрасните черти на лицето ѝ в мекия полумрак на „Къщата на щитовете“ и си спомни как се бяха запознали.

Прокара пръсти през косата ѝ и по гърба ѝ под завивките. Тя се изпъна от удоволствие.

— Търсеше ли ме тогава… онази нощ в „Къщата на щитовете“?

Но тя не му отговори.

Когато ритъмът на дишането ѝ се успокои и забави, а дългата стрелка на часовника отброи още пет минути назад в миналото, той разбра, че е заспала. Отпусна се до нея на възглавницата и я остави да го вземе там, където беше.

Не беше сигурен кой от двамата се събуди първи, нито какво го бе разбудило. И не знаеше как започна този път… вторият път. Но тя се озова върху него, завивките се бяха издърпали на хълбоците ѝ, а двете свещи в глобусите току-що бяха изгаснали, защото във въздуха над тях още се виждаше дим. Свещта в клетката продължаваше да гори, да мъждука и да хвърля сенки от пръчките. Емелин бавно го яздеше, подала връхчето на езика си между зъбите.

Тя знаеше къде отиват, познаваше пътя отлично и го отведе там нежно. Този път контролът беше у нея и когато стигнаха, направиха го едновременно. После отново се притиснаха — тя с гръб към него, а гръдта ѝ изпълваше шепата му.

— Спи, Кейлъб — каза тя. — Всичко е наред.

Но тежестта на съня беше прекалено голяма. Не можеше да ѝ отговори. Затова само я притискаше и втория път той беше този, който я пренесе през вратата на нощта.

Събуди го това, че я нямаше в леглото. Мястото ѝ все още бе топло, но тя не беше на него. Кейлъб посегна към двата края на матрака, но намери само празнота. Седна в тъмнината и остави завивката да се свлече в скута му. И последната свещ бе изгаснала. Погледна този път своя часовник — беше пет сутринта.

Коледната утрин.

Чу запалване на кибритена клечка в далечния край на стаята. Обърна се и видя голия профил на Емелин и пламъка в шепата ѝ. Тя коленичи и запали свещ, после друга. Изгаси с изтръскване клечката, взе свещите в чинийките им и се обърна към Кейлъб.

— Буден си.

— И вече съм обезпокоен — каза той.

— За?

— Че е време да си вървя.

— Но утре ще бъде време да се върнеш. Ако искаш.

— Искам.

Тя остави свещите на масата и се приближи до шкафа. Гледката беше прекрасна — тялото ѝ бе осветено от двете малки свещи, докато тя стоеше пред отворената сянка на шкафа. Изправи се на пръсти, бръкна вътре и се отдръпна, държейки дълго, подплатено с кожа палто. Облече го… гола под него.

— Ще бъде още тъмно, когато се върна — обясни тя, — затова не ми трябва нищо повече. Ти обаче трябва да се облечеш.

Той кимна, извади краката си от уюта под завивката, коленичи до леглото и събра дрехите си.

— Имаш ли баня?

Тя посочи малката ниша в дъното на стаята.

— Там. Има вода, но е студена.

— Няма проблем.

Тръгна натам, но тя го спря. Подаде му една от свещите.

— Това ще ти трябва.

— Благодаря.

Не беше преувеличила за водата. Онова, което струеше от крана, по-скоро приличаше на течен лед. Напълни умивалника и използва кърпа, за да се изкъпе, пристъпвайки от крак на крак и мъчейки се да съхрани топлината. Свещта хвърляше трептящ кръг светлина на каменния плот, като осветяваше разхвърляните вещи на Емелин. Видя четка за коса с костена дръжка, несесер за гримиране със седефени инкрустации по капака.

В задната част на плота имаше рафт със стъклария. Видя стъклена реторта с тумбесто дъно и извито надолу гърло — от онези, които някой алхимик или парфюмер би сложил на слаб огън, за да дестилира някаква съставка. До нея имаше кристални шишенца за парфюм, пълни със златиста течност.

Остави кърпата и взе едно от шишенцата.

Беше тежко и студено. Свали дългата запушалка и повдигна отвора до носа си.

Не беше парфюм.