Отровителят

3.

„Флейтистът“ не беше претъпкан и нямаше проблем да намери място на бара. Уил се приближи и се готвеше да каже нещо, когато погледът му попадна върху дясната ръка на Кейлъб. Във връхчетата на всяка превръзка имаше малки кръгчета кръв. Сигурно беше стискал волана прекалено силно. Но не помнеше как бе шофирал дотук и не можеше да каже по какъв маршрут бе минал или колко време му бе отнело. Единственото, което помнеше, бе, че паркира на „Ню Монтгомъри“.

— Не, нищо подобно — изпревари въпроса му Кейлъб. — Така че изобщо не започвай.

— Добре.

— Ключовете не бяха у мен, а тя си бе тръгнала. И не исках да викам ключар.

— Надявам се да си собственикът. Напуснала те е, значи. Бриджит?

— Да — потвърди Кейлъб.

— Може би този път ще искаш да видиш менюто?

— Най-добре. Ще пропусна джеймисъна, но не и гинеса.

— Разбрано.

Уил му подаде менюто и се отдалечи да налее бирата.

Пържолата задържа интереса му само с първата си половина, след което той намали темпото на хранене и се залови с гинеса, разделяйки вниманието си между картината и вратата. Изправяше се от време на време със затворени очи, като се опитваше да възпроизведе в съзнанието си аромата, който тя носеше. Не знаеше дали беладоната цъфти и дали цветовете ѝ се разтварят нощем, но наименованието му звучеше добре — тъмно и леко мистериозно, потайно. Можеш като нищо да се загубиш в сенките, докато го търсиш. Докато я търсиш.

— Още една?

Вдигна поглед и видя празната си чаша в ръката на Уил.

— Да.

— Няма проблем. Пържолата добра ли беше?

Кимна и пак се обърна към вратата.

Когато Уил се върна и сложи гинеса на плота, Кейлъб се обърна към него.

— Снощи, когато влезе онова момиче… с роклята от времето на нямото кино… беше ли я виждал преди?

Уил избарабани с пръсти по плота на бара.

— Снощи. Момиче. Рокля от нямото кино. Трябва да си по-конкретен — отговори той. — Снощи тук минаха петстотин души. Много от тях момичета. В рокли.

— Тя влезе и излезе. Тогава тук бяхме само трима. Точно преди да ми кажеш името си.

Барманът само го погледна и поклати глава.

Кейлъб разбра. Имаше порезни рани на пръстите и челото с две доста неправдоподобни обяснения за тях. Ако Уил не искаше да му каже нищо за някого от другите си клиенти, това беше просто проява на здрав разум. Реши да не се задълбочава.

— Тогава да те попитам друго — каза Кейлъб. — Абсентът. Законен ли е днес?

Уил се отпусна и отиде в другия край на бара. Върна се с по една тъмнозелена бутилка в двете си ръце.

— Промениха закона преди пет-шест години.

— Този истински ли е? Същият, какъвто са пили Ван Гог и Тулуз Лотрек?

— Истински е, от Франция. Прави се от пелин.

— Имаш ли Berthe de Joux?

Уил го гледа цяла секунда, преди да му отговори.

— Не са много хората, които питат за него.

Кейлъб избута чинията си и подпря лакти на нейното място.

— Вярвам ти.

— И ще го искаш „по френски“, предполагам. Означава с бучка захар…

— И ледена вода — довърши Кейлъб вместо него. — В алкохола има разтворени етерични масла, а захарта и студената вода ги утаяват в разтвора… което го размътва, нали?

— Химик ли си?

— Донякъде.

— Когато стане мътен след добавянето на студената вода, французите го наричат louche.

— Какво означава това?

Уил сви рамене. Взе двете бутилки и ги остави встрани, после се върна с Berthe de Joux и останалите аксесоари на абсентовия коктейл. Наля в чашата унция абсент и сложи върху нея лъжичка с прорези. Постави в лъжичката бучка захар и подаде на Кейлъб каничката.

Кейлъб започна да налива капка по капка, а Уил стоеше и наблюдаваше.

— La fée verte — каза той, когато питието започна да променя цвета си.

— Какво значи това? — поинтересува се Кейлъб. — Това… verte, което току-що каза.

— Зелената фея — обясни Уил и взе каничката. — Така са го наричали… онези момчета. Ван Гог и приятелите му.

— А… халюцинациите… те не са ли само мит?

— Ти си химикът — каза Уил. — Приятно пиене.

Кейлъб поднесе чашата под носа си и вдъхна изпаренията. Затвори очи и си я представи без затруднение. Начинът, по който бе докоснала тила му, когато бе прошепнала благодарността си, хладната ѝ почти безтелесна ръка. Ароматът на беладона, който идваше от нея. Представи си пръстите ѝ от слонова кост да хващат края на екрана и мускулите ѝ да потрепват, докато се измъква от немия филм и влиза в неговия свят. Вдигна чашата до устните си, изпи абсента на една дълга и бавна глътка, остави чашата и отпусна главата си в ръцете.

В полунощ излезе от хотел „Палас“ и спря загледан в червения неонов надпис: „Къща на щитовете“. Когато буквите примигваха, се разнасяше тихо изпращяване. Поривите на вятъра търкаляха в случайни дъги по средата на улицата празна хартиена чаша. До близкия пожарен кран бе паркиран черен джип. Единствената друга кола в радиус от две преки беше неговата. Не го изненада, че започна да вали.

— Безсмислено е — каза си той.

Тръгна към вратата на бара, но тя се отвори, преди да стигне до нея. Излязоха двама мъже. По-възрастният наместваше сивата си шапка, но застина, когато видя Кейлъб. Вдигна ръка да предупреди другия отзад, който се премести, за да блокира входа.

По-възрастният погледна от стъпалата надолу към Кейлъб.

— Влизате ли?

Имаше сива набола брада и посивели мустаци. Изглеждаше изморен, но не от пиене. Бръкна в палтото си и извади оттам кожен калъф за полицейска значка. Кейлъб видя златната седмолъчка. Беше достатъчно светло, за да различи думите на нея, преди мъжът да я затвори със замах и да я прибере.

— Така смятах… инспекторе.

— Редовен ли сте тук?

— Смятам да стана… може би.

— Бяхте ли тук снощи?

Кейлъб кимна. Детективът се обърна към партньора си.

— Дай ми я, Гарсия.

Другият подаде бял хартиен правоъгълник. Изглежда беше фотография, но Кейлъб не можеше да я разгледа. Детективът я държеше близко до гърдите си, за да я запази суха.

— По кое време бяхте тук?

— От полунощ до след два вероятно. Не съм сигурен.

— Да го направим в колата — обади се Гарсия. — Хайде, вали.

— Добре — съгласи се по-възрастният детектив. — Ще го направим както трябва. Имате ли нещо против да дойдете в колата с нас?

— За какво става дума?

— Просто няколко въпроса.

— За снощи?

— Да говорим в колата, както предложи Гарсия.

— А защо да не си говорим тук?

— Вали — повтори Гарсия.

— Само няколко въпроса. Няма да ви закараме никъде.

— Добре.

Тръгнаха към стария „Събърбан“, като Кейлъб вървеше между двамата. Гарсия пак бръкна в джоба си и извади оттам ключодържател. Натисна бутон и светлините за мъгла на колата примигнаха, когато ключалките на вратите прищракаха. Възрастният детектив отвори задната врата за Кейлъб.

— Преместете се навътре, за да седна до вас.

— Добре.

Плъзна се по седалката, другият се вмъкна след него и затвори вратата. Гарсия седна на мястото на шофьора, затръшна своята врата и посегна, за да запали горното осветление.

— По-добре ли си сега? — попита по-възрастният партньора си.

— Да.

Мъжът до Кейлъб се обърна и му подаде визитка между двата си пръста.

— Инспектор Кенън. Онзи отпред е инспектор Гарсия… израсъл е в Ел Ей и не е свикнал с времето тук.

Кейлъб взе картичката, а Кенън зърна лепенките около пръстите му. Гарсия ги наблюдаваше в обратното огледало и не отмести поглед, когато Кейлъб го забеляза.

— Значи сте влезли в „Къщата на щитовете“ снощи към полунощ и сте си тръгнали може би към два призори. Така ли е?

— Да.

— Какво пихте?

— Джеймисън и гинес. Три пъти… може би.

— Сам ли бяхте, или с група?

— Сам влязох и сам излязох.

— Местен ли сте, или сте тук по работа?

— Оттук съм. Какво е това?

Кенън го игнорира.

— Какво се е случило с челото ви?

— Вижте… нищо особено. Скарахме се с приятелката ми в събота сутринта. Тя избухна и хвърли по мен чаша. Махнах се от дома, за да се охладят страстите, и дойдох в хотел „Палас“ да пренощувам. Ей там… — Той посочи прозореца, но погледът на Кенън остана прикован в лицето му. — Около полунощ прескочих до бара и пих няколко питиета.

— За какво се скарахте?

— За лични неща. Не виждам как би могло да има нещо общо с това.

— Кое да има общо с какво? — попита Кенън. Очилата му с телени рамки се бяха плъзнали надолу по носа му и сега той гледаше Кейлъб над тях.

— Защо не ми кажете?

Той дръпна лостчето на вратата и я открехна, за да не могат да го заключат в колата.

— Затвори вратата — нареди веднага Гарсия.

— Ако искате да я затворя, значи съм под арест. Ако искате само да ме питате нещо, давайте. Но вратата ще остане отворена.

Кенън избута очилата си нагоре.

— Остави го — каза той. — Няма значение. Ако не иска да говори, може да си върви.

— Чудесно — одобри Гарсия. — Нека се мокри навън.

— А ръката? — попита Кенън, отново фиксирайки Кейлъб. — Пак ли тя?

— Ключовете не бяха у мен, затова разбих прозорец. Нищо незаконно. Къщата е моя.

— Ще ни покажете ли някакъв документ за самоличност?

— Разбира се.

Кейлъб се наведе напред, за да бръкне в задния си джоб. Ръката на Кенън изчезна под палтото му, но я извади празна, когато видя портфейла на Кейлъб. Кейлъб извади шофьорската си книжка и я хвърли на седалката между двамата. Кенън я взе, погледна я за момент и я подаде на Гарсия. Гарсия я сложи на клипборд и започна да записва информацията.

— Този адрес актуален ли е? — попита Кенън.

— Да.

— Добра улица. Какво работите, господин Мадокс?

Гарсия спря да пише и вдигна поглед, без да се извръща.

— Завеждам изследователска лаборатория по токсикология към Медицинския център на КУСФ.

В обратното огледало Гарсия стрелна поглед към Кенън, но после се наведе над клипборда си. Моливът му издаваше сухо скърцане.

— Доктор ли сте?

— Не съм лекар. Доктор съм на науките.

— Срещали ли сме се преди? — попита Кенън.

Определено беше възрастен, може би на година-две до пенсия. Сигурно е бил младши патрулен полицай, когато Кейлъб е бил на дванайсет. Сметката беше проста и Кенън явно вече я беше направил, иначе нямаше да попита. Кейлъб усети абсента в кръвта си — топъл и жив. Искаше да го вземе и да се загърне в него, да се скрие от въпроси и отговори, там, където единственото усещане е изгарянето на алкохола и споменът за устните на жената до ухото му.

— Господин Мадокс…?

— Не мисля, че се познаваме — отговори Кейлъб. — Ако сме се срещали, не го помня.

— Вероятно сте прав. Говоря с много хора и след време всички те се смесват пред очите ми.

— Да.

Гарсия протегна ръка назад, за да подаде на Кейлъб книжката му. Той я плъзна в калъфа ѝ, вкара и визитката на Кенън зад нея и напъха портфейла в джоба си.

Когато вдигна поглед, видя, че Кенън му подава правоъгълното парче картон, което Гарсия му бе дал преди малко. Кейлъб го взе и погледна черно-бялата снимка с размери 10x15 сантиметра. Беше увеличение на снимка от шофьорска книжка. Мъж на средна възраст в бяла риза с вратовръзка на светъл фон.

— Познавате ли го?

Кейлъб вдигна снимката по-близо до плафона на тавана.

— Да го познавам…? Не.

— Но сте го виждали.

— Може би снощи, в другия край на бара. Там имаше група мъже. Шест… седем. Двама от тях се извърнаха да ме проверят, когато влязох. Може да е бил един от тях.

— Как да ви проверят? — осведоми се Кенън.

— Ами… чувате врата зад вас да се отваря, обръщате се. Виждате кой е влязъл. Толкова.

— Това притесни ли ви?

Кейлъб поклати отрицателно глава.

— Няма защо, и аз съм го правил.

— Ако видите някой от другите, с които е бил, ще ги разпознаете ли?

— Може би, ако видя снимките им.

— Можете ли да ги опишете?

— Не.

— Разговаряхте ли с него?

Кейлъб пак поклати глава.

Настъпи тишина и всички се заслушаха в ромона на дъжда по ламаринения покрив. След това Кенън почука по прозореца със златната си венчална халка. Гарсия се обърна.

— Запали, ако искаш. Нека малко се стоплим.

Гарсия вкара ключа в запалването и завъртя на стартер. Остави двигателя да поработи за кратко на празен ход и едва след това пусна климатика. Около глезените на Кейлъб полъхна топъл въздух. Все още усещаше вкуса на абсента при всяко издишване. Следващият път, беше казала тя. Като обещание.

— Видяхте ли го да си тръгва?

— Ъ…?

— Пили ли сте тази вечер?

— Вечерях в „Палас“. Значи… да.

— Когато вечеряте, пийвате — констатира Кенън. — Едното върви с другото.

— Не съм казал това.

— Онзи от снимката… Видяхте ли го да си тръгва?

Кейлъб поклати глава.

— Не мисля. Тръгнах си след последната поръчка. Там все още имаше хора. Не знам сред тях ли е бил, или не.

— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте там?

— С бармана. За да му поръчам.

— Само това ли?

— Да.

Лъжата излезе от устата му лесно, без запъване. Не беше разбрал какво точно се бе случило между него и жената в „Къщата на щитовете“, но вече бе решил да не говори за това с никой друг. Особено с полицейски инспектори, които не го бяха информирали каква е причината за въпросите им. По-скоро беше склонен да им разкаже всичко за скарването с Бриджит, отколкото да им опише какво бе чувствал, докато седи до жената и слуша шепота ѝ в ухото си.

— Там няма телевизия. Няма музика. Не сте говорили с никого. Носехте ли си книга или нещо такова?

Поклати глава:

— Просто поседях там.

— И просто си пиехте. И си мислехте за приятелката си.

— Не се натрапвах на никого. И не обърнах голямо внимание на останалите, да не говорим, че бях доста пийнал.

— И къде отидохте след това? В някой денонощен бар?

— Пресякох улицата. И се върнах в стаята си.

— Има ли пиколо по това време на нощта?

— Не знам. Не съм шофирал. Само пресякох улицата.

— Някой не ви ли отвори вратата?

— Не.

— Коя врата използвахте?

Кейлъб се обърна и погледна през прозореца на джипа към хотела на отсрещната страна на улицата. Видя пиколото да стои там, където снощи бе стояла жената. Когато се бе обърнала да посрещне погледа му, сякаш го беше очаквала.

— Онази — отговори Кейлъб и посочи вратата, която наистина бе използвал.

— И се качихте направо в стаята си?

Кейлъб кимна.

— И не съм я напускал до обяд… събуди ме чистачката.

Кенън погледна за момент Гарсия в огледалото, бутна очилата нагоре по носа си и отново огледа продължително челото на Кейлъб.

— Добре, господин Мадокс — каза накрая той. — Благодаря за съдействието ви.

Кенън отвори вратата и слезе, после изчака Кейлъб да се плъзне по седалката и да излезе под дъжда.

— Ако се сетите за нещо, номерът е на визитката ми. Отпред е в офиса, а мобилният — отзад.

Кенън затвори вратата и заобиколи предницата на събърбъна, за да седне до Гарсия.

— Може ли секунда — каза Кейлъб.

Кенън спря и сложи ръка на предния капак. Гарсия включи фаровете. Лъчите им осветиха капките, които падаха по вече мократа и блестяща улица.

— Онзи… от снимката какво е направил? — попита Кейлъб.

— Той ли…? Нищо не е направил. Мъртъв е.

Кенън намести шапката си и отиде при вратата.

Качи се и събърбънът потегли. Кейлъб остана загледан след него с ръце в джобовете. Колата измина една пряка, спря за момент зад неговата паркирана кола с лъчи на фаровете, осветяващи табелата с номера ѝ. После се върна в лентата си и зави на следващия ъгъл, без да подава мигач.