Отровителят

2.

Събуди го почукване. Измъкна го от дълбоко и черно място и го накара да отвори очи, да се превърти в леглото и да погледне първо към вратата, а после към прозореца. Навън беше много светло. Почукването се разнесе повторно. Погледна часовника си и видя, че е пладне.

— Почистване.

Вратата се открехна и веригата я задържа. Чистачката я затвори и почука пак.

— Почистване… господине?

— Дай ми секунда — каза той.

Погледна надолу. Все още беше облечен. Стана и отиде до вратата.

— Излизам след десет минути — извика той.

— Няма проблем, господине.

Натисна вратата, за да се увери, че е затворена, и влезе в банята. Наведе се над умивалника, изми лицето си, взе една от чашите и я напълни с вода от крана. Сънят не искаше да го напусне и оставаше като полепнал по него слой нощна пот: дългата серия чукания по вратата, как бе станал от леглото и прекосил стаята в плен на съня, но вярващ, че е буден. Погледна през шпионката.

Тя беше в коридора, извита и деформирана от оптиката на лещата.

Не беше Бриджит, а жената в черната копринена рокля. Отстъпи крачка и видя как дръжката на вратата се размърдва, но спира, ограничена от ключалката. Върна се в начално положение, отново се завъртя надолу… този път по-енергично.

Той не помръдна. Затаи дъх, подпрян на стената, защото все още беше прекалено пиян, за да стои прав без опора. След малко я чу да си тръгва, после се разнесе мелодичният звън на асансьора, последван от лекото изскърцване на разтварящата се врата. Едва тогава се върна в леглото.

Кейлъб щеше да е забравил този сън, ако не бе почукването на чистачката. Но той вече започваше да го напуска… нещо хлъзгаво и живо, което не желаеше да бъде извадено от водата. Пусна го. Беше имал други, по-лоши сънища, но те вече се бяха измъкнали от него, оставяйки само малки вълнички. Провери задния си джоб за портфейла и тръгна да излиза. Но преди да пристъпи в коридора, спря при полуотворената врата. И този път се разсъни напълно — макар и само за миг — усети през гръбначния му стълб да преминава вълна, която погъделичка и връхчетата на пръстите му.

Върху бялата боя на вратата имаше малка точица кръв. Беше на няколко сантиметра над и вдясно на шпионката. Точно където би се намирало челото му.

Кейлъб слезе от таксито на Хейт стрийт, срещу парка „Буена Виста“. До дома му все още имаше няколко километра, но въздухът в таксито беше тежък и горещ, и той почувства, че ако не слезе веднага, ще повърне. Щом тръгна да върви, се почувства по-добре. Отправи се на запад по Хейт стрийт, остави зад себе си слънчевата светлина и навлезе в мъглата.

В продължение на следващите няколко преки някой беше налепил и окачил едни и същи листовки на всеки уличен стълб. Потрепваха от вятъра и по стволовете на дърветата и контейнерите за боклук по кръстовищата. Други бяха подпъхнати под чистачките на паркирани коли, където вече преминалият дъжд ги бе залепил за стъклото. На всяка от тях над черно-бялата снимка на мъж се четеше:

Спря пред една и отново погледна фотографията. Преди двайсет и две години собствената му снимка можеше да бъде налепена по същата тази улица. Телефонен номер бе отпечатан шестнайсет пъти във вертикална колона в дъното на всяка листовка и някой — може би съпругата на Крейн — бе разрязал с ножица наполовина редовете с номера, за да бъде по-лесно интересуващият се да откъсне листчето.

Но всяка листовка беше непокътната. Никой не беше откъснал номер. Никой не беше видял Чарлз Крейн.

Студеният вятър му помагаше да върви бързо. Когато стигна до ъгъла на парка „Голдън Гейт“ и зави на юг към височините на Маунт Сутро, във вятъра вече се усещаше дъжд. Беше му много студено. Стигна до къщата си отзад, като напусна пътя зад медицинския център и тръгна по пътеката между евкалиптовите дървета. Мъглата тук беше „медицинска“, наситена с камфорови пари, и той я вдишваше дълбоко, докато вървеше. Прескочи подпорната стена, приземи се на мокрия тротоар на собствената си улица, измина краткия път до къщата. Волвото на Бриджит не се виждаше никъде.

Тръгна по плочите през малката предна градина и стигна до вратата. Натисна звънеца и се вслуша в звука му вътре, но знаеше, че тя не е тук. Можеше да се върне в болницата и да повика ключар от кабинета си. Знаеше това.

Поради склона от другата страна на улицата му нямаше сгради. Погледна през рамо, но не видя нищо освен циментовата подпорна стена и няколко паркирани коли. Над стената се виждаше издигащият се залесен склон на Маунт Сутро. Никой нямаше да види онова, което се готвеше да направи.

Сви юмрук и замахна към дебелото стъкло във вратата.

Водата от крана беше вледеняващо студена по това време на годината. Той задържа пръстите на дясната си ръка под струята, загледан в изтичащия се розов водовъртеж. Остана така пет минути. След това отвори със зъби бутилката кислородна вода и я изля върху ръката си, наблюдавайки кипежа на мехурчетата върху отворените рани.

После мина през къщата, като забеляза празните гардероби и голите петна по стените. Полиците за книги в дневната бяха оголени, а на масичката за кафе вече нямаше книги за изкуство. В основната спалня отвори аптечката, която щеше да бъде напълно празна, ако не беше флаконът „Тайленол“.

С изключение на счупеното стъкло на входа и кървавата следа, маркираща пътя му от вратата до кухнята, всичко беше идеално чисто. Единствената оставена от Бриджит картина бе добре изработена репродукция на „Парижка просякиня“ от Джон Сингър Сарджънт. Беше я нарисувала сама, като подарък за него, и тя продължаваше да виси на гипсовата стена. Момичето бе протегнало напред лявата си ръка с отворена длан и леко свити пръсти. На ръкава му имаше намек за кърваво петно или може би парче червена тъкан, увито там. Кейлъб така и не можа да реши кое от двете беше, а някак не бе намерил повод да попита Бриджит.

С изключение на просякинята, тя бе изнесла от къщата всяка следа от своето присъствие. Беше измела парчетата от счупената чаша, с която го бе ударила.

И не бе оставила бележка.

Когато намери телефона си на кухненския плот, провери за съобщения. Имаше едно от лабораторията с молба да се обади на лаборанта си. Половин дузина имейли от референта на заявката за грант в Националните институти по здравеопазване. Можеха да изчакат. Нищо от нея. Дори опит да му позвъни.

Прекара половин час, за да закове парче шперплат върху отвора на разбития прозорец на вратата, и когато свърши, влезе вътре и запали газовата камина в дневната. Изу обувките си и легна на дивана, придърпвайки върху себе си плетено одеяло. Загледа се в гредите от секвоя по тавана.

Тук, точно на този диван, бяха правили любов пред пламтящата камина и на фона на светлините на квартала Сънсет някъде долу, с разтворени врати към двора, през които полъхваше морският бриз. Извади телефона от джоба си и го изключи. Това вече беше минало. Бриджит си беше отшила. Можеше пак да обиколи къщата и да провери всички празни стаи, за да си го докаже. Сети се за жената от „Къщата на щитовете“ и за хлъзгавата копринена рокля над гърдата, с която го бе погалила по ръката.

От телефона в кухнята още се разнасяше първото позвъняване, когато той се събуди, надигна се от дивана, отметна одеялото и заобиколи мокрия бар, за да влезе в кухнята. Вдигна на втория сигнал.

— Ало?

— Кейлъб.

Облегна се на стената и се свлече на пода. Звукът на гласа ѝ, единствената дума, името му, произнесено от нейната уста, притежаваха подобна сила.

— Къде си? — попита той.

— В студиото. Но не идвай тук.

Не знаеше какво да каже. Докато беше спал, се бе стъмнило и сега единствената светлина в стаята идваше от камината в дневната. От ниския ъгъл видя капката кръв, която не бе забелязал преди. Малко петънце на перваза на пода, близо до шкафа за порцелановия сервиз. В слабата светлина изглеждаше черно.

Намери гласа си.

— Ще те видя ли пак?

— Не знам. Може би. Но няма да е скоро.

Продължително мълчание, в което чуваше дишането ѝ.

— Защо се обаждаш?

— Не знам — призна тя. — Не съм сигурна, че трябваше.

— Няма нищо.

— Радвам се да чуя, че мислиш така.

— Почакай… не затваряй още.

Изчака, защото не беше сигурен дали вече не е затворила. Погледна пак кръвта по перваза до пода и се замисли за онова, което бе видял на хотелската врата, над шпионката. Въпросът се изплъзна от устата му, преди да осъзнае, че иска да го зададе.

— Сомнамбул ли съм?

— Господи, Кейлъб.

— Когато…

Но тя прекъсна, преди да успее да довърши. А той дори не беше сигурен какво искаше да я попита. Часовникът на микровълновата показваше десет вечерта.

Не беше ял от двайсет и четири часа. Може би беше готов да хапне нещо. Погледна голия плот на масата и се вслуша в притихналата къща. Единственият звук беше съскането на газта в камината. В кабинета на горния етаж тиктакаше часовник. В хладилника имаше храна… неща, които би могъл просто да притопли. Направи крачка към кухнята и се спря.

Нищо не би могло да го накара да се почувства по-добре, но беше по-разумно да остане тук. А и на сутринта трябваше да отиде на работа.

Вместо това влезе в банята, пусна душа и се съблече. След петнайсет минути се бе изкъпал, беше превързал пръстите си, беше се преоблякъл и сложил сако. Слезе в гаража и изкара колата на заден ход на улицата.