Отровителят

15.

Макар още да нямаше пет, беше тъмно, когато излезе от лабораторията. Стигна до „Линкълн“, после мина през парка и навлезе в Ричмънд, където започна да завива по случаен начин, като следеше огледалото. Всичко около Кенън опъваше нервите му. Когато се убеди, че никой не го следва, отби за малко и извади телефона си. Набра Хенри, постави го на говорител и отново потегли.

— Да?

— Кейлъб е. Сам ли си?

— Секунда…

Някакви гласове на заден план се засилиха в кресчендо, докато Хенри минаваше покрай група разговарящи в търсене на по-уединено място. След малко се възцари тишина.

— Извинявай — каза Кейлъб, — не исках да прекъсвам нещо важно.

— Всичко е наред — отговори Хенри. — Още съм на Брайънт стрийт, но излязох от заседателната зала. И без това чакаме Кенън. Какво има?

— Ако Кенън още не е дошъл, причината е, че беше при мен.

— Дошъл е да те види? — попита Хенри и сниши глас до шепот: — Пак?

— Интересуваше се от масспектрометрите. Разпитваше за софтуера. Пожела да разгледа лабораторията ми. Обясни, че било във връзка с Марси.

Хенри въздъхна.

— Имаме куп неприятности заради начина, по който подходихме вчера. Говоря за Марси и себе си.

— Вирусът?

— Не трябваше да даваме твърдия диск на специалиста от „Хюлет-Пакард“. Беше си местопрестъпление и нарушихме целостта на уликите на Кенън. Наложи се той да замине за Сан Хосе, да вземе оттам диска и да го даде тази сутрин на ФБР. Те имат отдел по киберпрестъпления и поеха нещата.

Кейлъб видя празно място за паркиране и го използва. Изключи говорителя и вдигна телефона до ухото си, като сниши глас, за да не крещи на Хенри:

— Откриха ли вече нещо?

— Ще го запазиш ли в тайна?

— Хенри…

— Извинявай… знам, че можеш да мълчиш.

— Надявам се, че го знаеш. Е, какво става?

Кейлъб гледаше в огледалото, докато чакаше Хенри да заговори. В далечния край на авенюто, на трийсетина метра от него, имаше спряла до тротоара кола. Фаровете ѝ бяха включени, но не бе помръдвала от поне десет секунди. След малко Кейлъб видя увеличаващ се квадрат светлина от вдигаща се ролетна врата на гараж от другата страна на улицата. Колата зави рязко наляво и влезе в гаража. Кейлъб отново се загледа през предното стъкло.

— Там ли си още, Хенри?

— Да.

— Какво са открили във ФБР?

— Вирусът и убийствата са свързани. Вирусът е повлиял на спектралния анализ на Марси. Той бил някак инсталиран между анализатора и модула за графичен изход. Така че въздействал върху комуникацията между двата.

— Искаш да кажеш, че е променил резултатите? — поиска да уточни Кейлъб. — Променил вижданата от Марси картина?

— Имал е единствена мишена. Ако анализаторът откриел нещо с молекулно тегло 637.73, вирусът игнорирал тези данни. Така че в диаграмата на това място имало празно място, все едно не било намерено нищо.

— Дупка в спектъра — прошепна Кейлъб.

— Точно така — дупка.

Кейлъб пое дълбоко въздух, погледна към тавана на колата и бързо пресметна наум сумата от няколко числа, докато не създаде молекула в съзнанието си.

— Това е векуроният, нали? Празното място с координата 637.73 е за векурония.

— Позна — одобри Хенри.

— Мили боже…!

— Да, изглежда лошо — съгласи се Хенри. — Представяш ли си, за бога, че той е могъл да влезе в моята лаборатория! В сутерена на полицейски участък…

Кейлъб постави телефона отново на говорител и подкара колата.

— Бил е в проклетата ми лаборатория — възмутено повтори Хенри.

— Има ли заподозрени?

Хенри се изкашля.

— Всеки с карта за достъп е заподозрян.

— За колко души говорим?

— Не знаем — каза Хенри. Шепнеше, но в гласа му се долавяше гняв. — Всяка карта би следвало да бъде с уникален идентификационен номер, за да се знае кой влиза и кой излиза. Но някой в ИТ отдела се издънил и сега всички лабораторни карти са с един и същи код. На всичко отгоре не съществува списък кой е получил карта.

— А нямате ли охранителни камери?

— Имаме, естествено, но това, изглежда, се е случило преди месеци, доста преди първото убийство. Камерите записват на DVR-и, които биват презаписвани, ако някой не отдели диск за преглед.

— И ти научаваш всичко това тази вечер?

— Както вече казах — прошепна Хенри, — затънал съм до шия и нищо не зависи от мен. ФБР ми правят нова дупка отзад вече два часа и всеки път, когато излязат в почивка, ми пращат Гарсия.

— Кенън не ме разпитва за никакви вируси — сподели Кейлъб. — Но може би ти влоших положението.

Хенри шумно издиша.

— Какво си направил? — бавно се осведоми той.

— Ти нали ми каза да не го лъжа? — напомни Кейлъб.

— Мамка му, Кейлъб.

— Споменах му как изглежда лабораторията на Марси в сравнение с моята. Но той вече знаеше, че аз не се виждам с нея, за да си общуваме ей така. Така че очевидно искаше да разбере защо аз зная каквото и да било за нейната лаборатория.

— И ти му разказа, че сме приятели?

— Казах му, че приятелството ни датира отдавна. И Хенри… мисля, че той го записа.

— Дошъл е при теб, за да те запише?

— Така мисля. Но и това не е всичко. Сигурен съм, че той е бил там. Може би и в двата случая — когато дойдоха за баща ми и когато са ме открили. Но не знам какво променя това.

За първи път говореше открито за случилото се преди повече от 25 години. Но подобен „завой“ не му се струваше нов — всеки разговор с Хенри през цялото това време, всяко замълчаване между тях представляваше старателно заобикаляне на тези камъни.

Кейлъб зави надясно по „Гиъри“ и мина през две кръстовища, преди да го хване червен светофар. Пусна чистачките и се загледа как забърсват капките дъжд и как водата се стича на ручейчета по ръба на прозореца, пречупвайки цветовете на светофара.

— Мислех, че това е запечатано — каза накрая Хенри. — Или поне, че името ти не се цитира. Поне в частта за болницата.

— Това не означава, че разни хора не могат да говорят за случилото се. Имаше публикации в пресата, а има и хора, които знаят. Но ако Кенън е онзи, който аз мисля, че е, това няма значение… защото е бил там.

— Помниш ли нещо друго? — попита Хенри.

— Помня всичко за болницата… „Лангли Портър“.

— Имах предвид преди това. И какво се е случило веднага след това.

— Не — безизразно отговори Кейлъб. — Сега какво?

— Не знам — каза Хенри. — Ако Кенън ме попита какви сме ги вършили, ще трябва да му кажа. Могат да ме извадят от случая. Могат и да… не, това не е твой проблем. А ако ме попита за другото нещо… тогава не знам.

— Ако те попита, кажи му — реши вместо него Кейлъб.

— Какво да му кажа?

— Онова, което мислиш, че се е случило — поясни Кейлъб.

— Добре.

— Съжалявам.

— Знам — каза Хенри. — Виж… сега трябва да затварям. Гарсия и онези от ФБР ме чакат. Кенън ще пристигне всеки момент. Просто… не ми се обаждай за известно време, а? Нямам нужда от такива неприятности.

Хенри затвори. Кейлъб измина още пет преки. Дисплеят на мобилния телефон в скута му осветяваше лицето му отдолу. Накрая екранът се самоизключи.

Имаше добър хранителен магазин на Станиън стрийт, точно срещу източния край на парка „Голдън Гейт“. Обикаля из околните улички цял час, преди да стигне там, с мисли разхвърляни из целия спектър от Хенри през Кенън до Бриджит, преди се спре на Емелин. Спомни си как му бе свирила на пиано, как бе сдържала гласа си по време на песента, за да останат думите тяхна тайна. Ако бяха правили секс, ако бе поискала да го захапе за рамото, за да приглуши звуците на своето удоволствие, гласът ѝ щеше да бъде такъв.

Това беше достатъчно да задържи мислите му да не се разсейват обратно към Кенън. Или към Бриджит. Имаше нужда от нещо подобно — място, където да се върне, където да се съсредоточи. Всичко, способно да го отнесе от реалността. Джеймисънът и Berthe de Joux бяха добри, но Емелин беше много по-добра за целта. Сети се за ръцете, с които го бе обгърнала, и за слабото ѝ тяло, притиснало се в него.

Когато стигна до магазина, паркира и изгаси двигателя. Поседя така, със затворени очи, заслушан в дъжда по металния покрив, мислейки за онова, което ще ѝ сготви. Обмисли го подробно, като си представи всяка стъпка, докато не мина през целия процес. После слезе от колата и закопча сакото си, за да се защити от лекия дъжд.

Почти беше стигнал под осветеното от витрината на магазина пространство, когато през плъзгащата се врата бързо и грациозно излязоха три жени, хванали се под ръка. Бяха в дълги вечерни рокли под дългите си манта и всяка държеше бутилка вино. Когато ги позна, вече бе навлязъл под светлината и беше късно да се извърне към сенките, без да привлече внимание към себе си. Усещаше смесените им парфюми, виждаше отражението на уличните светлини в косите им и в лъскавите им бижута. Те също го видяха и разговорът им замря, сякаш бяха останали от другата страна на вратата. Спряха и го изгледаха. После онази в средата проговори:

— Кейлъб…? Помниш ли ме?

Тя хвана със свободната си ръка реверите на модното си палто и ги събра под гърлото си. Погледна приятелките си и примигна с очи към колата им. Двете я погледнаха, за да се уверят, че са я разбрали правилно, изгледаха пак Кейлъб и едната от тях тръгна към колата. Другата се загледа в него по-дълго и после я последва.

Когато останаха сами, Кейлъб кимна:

— Как си, Пола?

— Отиваме на гости на Бриджит — сви рамене тя. Вдигна бутилката вино и пак я отпусна. — Малко парти… в ателието ѝ.

— Това е хубаво.

— Че тя ще има малко компания ли? Че е достатъчно прецакана, за да не ѝ се излиза навън? Да… може да се каже, че е хубаво.

— Пола…

— Знам какво се е случило… за скарването ви говоря. Тя ми каза. Много момичета не биха се впечатлили чак толкова. Но Бриджит е различна. За нея…? Раната е дълбока.

Той пъхна ръце в джобовете си и отстъпи крачка назад.

— Не би могла да ти каже всичко — каза той. — Защото не знае всичко. А и не ми даде възможност да ѝ обясня.

Пола поклати глава.

— Не е само това. За всичко става дума.

— За какво говориш?

— Как тя се събужда, а ти не си до нея? Защото си се върнал в лабораторията? Как дори когато си с нея, всъщност не си… не, не, знаеш много добре за какво говоря и не ме гледай така. Дори не помисляй да ме гледаш така!

— Не те гледам никак, Пола.

Тя направи крачка към него и насочи дъното на бутилката вино към гърдите му.

— И не става дума само за онова, което тя ни е казала. По-скоро за онова, което ние ѝ казахме.

— И какво толкова сте ѝ казали?

— Стига, Кейлъб. Това не ти е 1950. Като се запознаеш с някого на откриване на галерия, не се нанасяш просто така при него. Първо го проверяваш що за човек е. А ако не го направиш, правят го приятелите ти.

Тя го изгледа и бавно издиша. Свали бутилката вино, но продължи да я държи за гърлото.

— Ако си чела онези истории — каза ѝ той, — знаеш, че онова не е цялата истина. В тях има празни места… те самите го признават.

Дори тук, изправен пред Пола, той продължаваше да мисли за дупките в спектъра. Идеята за вирус в масспектрометъра на съдебния патолог на Сан Франциско му се струваше абсурдна. Та в Сан Франциско едва ли имаше повече от дузина хора с уменията да напишат такава програма и той вероятно ги познаваше всичките. Марси Хенсли и Джоан Тремонт бяха в списъка.

Пола погледна покрай него и той се обърна да проследи погледа ѝ. Двете ѝ приятелки се бяха отдалечили на около шест метра. Стояха под една мъждива улична лампа пред колата си. Дъждът падаше косо през конуса светлина на лампата, а двете момичета стояха плътно загърнати в палтата си и съзерцаваха Кейлъб. Екраните на телефоните осветяха лицата им. Сигурно го записваха, сякаш се опасяваха, че може да опита да удари Пола. Отмести се крачка встрани, за да ги разочарова.

Не си спомняше имената им. Но беше доста сигурен, че и двете бяха прекарали пред камината му нощта на откриването на галерията на Бриджит. Пияни и натръшкани една върху друга, завити с одеялата, които той държеше в близост до дивана. Тогава не им беше хрумнало, че нещо с него не е наред, дори да бяха проверили миналото му. Дори да им беше известно, че са на гости на сина на покойния Кейлъб Елис-старши.

Кимна им и пак се обърна към Пола.

— Освен това — допълни той — онези истории нямат нищо общо с мен. Те са за нещо, което се е случило на мен.

— Не съм казала, че си направил нещо лошо — каза тя. Гласът ѝ беше нисък и спокоен, а изражението ѝ омекна, докато говореше. Преди малко беше ядосана, но сега ѝ бе минало. — Бил си дете. Баща ти… той е направил каквото е направил. Но Бриджит имаше право да знае, нали така? И аз ѝ го разказах.

— Добре.

Вече беше доволен, че между тях има разстояние.

— Ако се бе случило днес, щеше да е различно — продължи тя. — Знаеш го, нали? Нямаше да те изпуснат от поглед. И тогава може би и другото нямаше да се случи.

— Сигурно.

— Но Бриджит трябваше да знае.

— Господи, Пола…

Тръгна към магазина, но тя стъпи крачка вляво и блокира пътя му.

— Какво да кажа на Бриджит? — попита го тя. — Ще се видим с нея след двайсет минути.

— Каквото искаш. Естествено…

Заобиколи я и влезе в магазина.

Когато се върна у дома, прибра напазаруваното, взе картините на Бриджит, занесе ги в спалнята и ги подпря на стената в празния ѝ дрешник. Това, че ги скри по този начин, му позволяваше да затвори тази част от сърцето си. Влезе в кухнята, отвори бутилка „Совиньон-Блан“ от долината на Лоара, наля си чаша и остави отпушената бутилка на плота. Щеше да му трябва пак след няколко минути.

Клекна, отвори шкаф и извади от него две кленови дъски за рязане и дълбока тенджера. Емелин искаше да го гледа как готви и щеше да има много какво да види, когато той отиде в полунощ. Но сега искаше да направи бульон и да го редуцира, за да спести време после. Наряза на едро моркови, целина, дребен и едър лук. В магазина бе купил осемнайсет живи стриди, които сотира сега, като отдели шест за бульона и останалите за после. Очисти ги над тенджерата, така че в нея да попаднат както месото, така и сокът им. Добави зеленчуците, хвърли вътре няколко дафинови листа и зърна черен пипер и заля всичко с чаша от виното и малко студена вода.

Когато бульонът кипна, почисти дъските за рязане и използваните ножове, после взе чашата, отиде при прозореца и се загледа в светещата мъгла под хълма и прилепналите към земята облаци, които се осветяваха отдолу от невидими за него източници. Там сигурно имаше улични лампи и коледна украса по улуците на редиците къщи. Осветени прозорци хвърляха навън светлината на семейни вечери и пълни с гости холове. Но всичко това оставаше невидимо — Кейлъб виждаше само размита сива светлина.

Утре е Бъдни вечер, сети се той.

Бриджит щеше да отиде в катедралата „Грейс“ малко преди полунощ. Ако нещата се бяха развили по различен начин тази седмица, и той щеше да отиде. Щеше да му бъде за първи път. Ако направеха шествие със свещи, той щеше да гледа как хората палят свещите си от съседа пред катедралата, как Бриджит запалва своята и се обръща към него. И щеше да му предложи, както винаги, своята топлина и светлина. А той щеше да хване дясната ѝ ръка със своята лява, от белите им свещи щеше да капе восък по хартиените предпазители, а пламъчетата им щяха да задимят, докато събралите се пеят. После, на път за дома, щяха да слушат среднощните камбани по целия път надолу по Ноб Хил и щяха да усещат бронзовите им вибрации дълбоко в телата си край всяка подмината църква.

Не знаеше как да постъпи с Бриджит, дори сега в мислите си.

Беше стоял на същото място, когато тя запрати по него чашата миналата седмица. Приближи се по-близко до стъклото на тъмния прозорец, за да вижда прозрачното отражение на лицето си. Раната на челото му вече бе почти заздравяла. По линията на срязването имаше тъкан, а разделените краища на среза бяха започнали да се събират. Околната синина първо бе избледняла до жълто, а после бе започнала да се размива в тена му.

Но видимото срязване никога не разказва цялата история. Дори половин час с Хенри в сутерена на моргата му илюстрираше този прост урок. Запита се дали последните седем дни могат да се обяснят с няколко физически закона, дали всичките му действия, след като Бриджит го замери с чашата — нощните му бродения в търсене на Емелин, часовете с удавниците на Хенри — не са постулираното равно по сила и обратно по посока противодействие на нейната постъпка. А може би нещата бяха стигнали много по-далече.

Кейлъб се извърна, когато чу тенджерата да кипва. Отиде до печката, намали пламъка и прецеди с решетеста лъжица бульона. Стартира таймера и отиде да си вземе душ.

Телефонът му иззвъня в десет часа. Скочи и погледна дисплея. Номерът обаче не беше очакваният.

Беше Бриджит.

Остави го на кухненския плот и отстъпи встрани, без да го изпуска от поглед. Всяко останало без реакция иззвъняване го запращаше във все по-дълбок мрак. Не искаше да мисли какво има сред тези сенки по целия път до дъното. И знаеше, че ако отговори, само ако произнесе името ѝ, плъзгането надолу ще спре и ще запали светлина около него. Но не го взе, защото знаеше, че това ще означава край на една различна надежда.

На друго, по-тъмно желание.

След пет иззвънявания повикването бе пренасочено към гласовата поща. Отиде при хладилника, наля си нова чаша вино и се изруга.

Емелин се обади в единайсет и петнайсет и той ѝ вдигна без забавяне.

Тя не проговори веднага, така че в ушите му се чуваше само белият шум на отворената връзка. Където и да беше, мястото изглеждаше ветровито и имаше трафик. Коли по мокър паваж, изтерзани спирачки на камиони, спускащи се по стръмните хълмове на града. Кейлъб приклекна на пода пред хладилника, притиснал с една ръка телефона към ухото си, а с другата покрил другото си ухо, за да не бъде никъде другаде, а само с нея.

Тя пое въздух и той се вслуша.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Да.

— Франклин стрийт 2007. Ще го намериш ли?

— Ще бъда там — прошепна той.

— И не вземай телефона си.

— Добре.

Щеше да се съгласи на всичко. Стоеше в ослепителна тъмнина и гласът ѝ излъчваше студено сияние. Той беше единственото нещо на света, така че не му оставаше друго, освен да се движи към него. И нямаше значение какво се намира между двама им.

— Помниш ли нашите обещания?

— Да.

— Кажи ги — подкани го тя.

Гласът ѝ бе шепот, но в него се долавяше някаква нова нотка. Беше нещо повече от желание, повече от нужда. Може би отчаяние…

— Никога да не те лъжа — отговори Кейлъб. — И никога да не те нараня.

— Защото си ми приятел?

— Да.

— Тогава ела при мен… намерѝ ме.