Отровителят

9.

С половин час време за убиване, той паркира на Тейлър стрийт в основата на четирите реда стълби, спускащи се от главния вход на катедралата „Грейс“. Слезе от колата, заключи я, качи се до средата на мокрите стълби и спря загледан в тъмния, разлистен като цвят стъклопис. Започна бавно да обикаля катедралата и да наблюдава сенките на контрафорсите и слабия отблясък от излъсканите бронзови фризове на вратите в стил Гиберти18, водещи към кръщелнята. Това беше църквата на семейството на Бриджит и тя идваше тук от малка. Когато родителите ѝ емигрирали от Франция, избрали „Грейс“ понеже им напомняла за „Нотр Дам“… нищо че не беше римокатолическа. За тях от значение била само сградата. Сега прахът им почиваше в колумбария19. Кейлъб зави на ъгъла, влезе в по-дълбоките сенки под оголените клони на яворовите дървета и пое нагоре по хълма зад църковното училище.

За Бриджит тази сграда беше като остров във времето, който събира в едно минало и бъдеще. Тя можеше да стои в нефа и да си спомня как бе дошла тук в рокличката си за първото си причастие, знаейки — и тогава, и сега — че един ден ще застане пак за друг ритуал. Сякаш трите потока време се сплитаха тук в общата им връзка с точно това място. Беше довела Кейлъб и го бе разходила из храма, обяснявайки му всичко това.

А той беше направил каквото бе направил, без да го сподели с нея месеци наред.

И сега, след двайсет минути, щеше да направи онова, за което беше дошъл. Наведе глава, зави на следващия ъгъл и тръгна бавно на изток по Сакраменто стрийт. Когато завърши обиколката, провери колата си и още веднъж вдигна поглед към розетката на стъклописа. После се обърна и се спусна по Калифорния стрийт. Към „Спондюликс“… към Емелин.

Преди няколко нощи бе подминал тази уличка, без дори да я забележи. Беше твърде пиян, за да вижда друго освен краката си по тротоара. Но дори и сега, трезвен и след като бе направил справка с картата, едва не я пропусна пак — беше толкова тясна. Застана на входа на уличката с гръб към Пауъл стрийт и се вгледа.

На трийсетина метра по-напред една паркирана кола задръстваше цялото пространство между сградите. По-малко от сантиметър делеше страната откъм пасажера и тухлената стена на съседната сграда. От страната на шофьора имаше достатъчно място някой да открехне вратата и може би някак да се измъкне навън. Цветът ѝ бе неразличим в сенките, но според него това беше същото призрачно сиво купе, което бе видял да минава покрай „Грейс“ в дъжда и мъглата на неделната вечер. Колата беше паркирана с предницата навън. Погледна хромираните фарове и видя на предния капак сребърна статуетка. Беше твърде тъмно, за да е сигурен, но му се стори, че багажникът е отворен.

„Спондюликс“ — ако изобщо съществуваше — трябваше да се намира някъде в уличката, зад колата. Погледна часовника си — още не беше станало три, а тя специално бе настояла — не биваше да закъснява, но не можеше и да идва по-рано.

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна надолу по Пауъл стрийт. Зави наляво по „Пайн“, обиколи карето, задържа се в островчетата светлина, създавани от мраморните колони на фасадата на „Риц-Карлтън“, провери пак колко е часът на телефона си и го изключи.

Когато завърши обиколката и се върна в началото на уличката, беше три и пет. Спря се. Сивото купе го нямаше. Пътят по уличката вече не беше блокиран.

— Здрасти, Кейлъб.

Обърна се и я видя. На три метра от него на „Пауъл“, в тъмния безистен на затворена закусвалня. Беше минал покрай нея, без да я забележи, защото вниманието му бе съсредоточено върху уличката.

— Емелин…

Беше в черна рокля без презрамки и без ръкави, но носеше черни копринени ръкавици, които стигаха над лактите ѝ. Косата ѝ беше тъмна като вулканично стъкло, падаше свободно върху раменете ѝ, извиваше се навътре под брадичката ѝ и над гръдната кост, като обхващаше като в рамка лицето ѝ. Светлината на уличните лампи блестеше във фините капчици дъжд, уловени в косата ѝ.

— Да ти покажа ли пътя?

— Моля.

Тя дойде при него и прехвърли черната си чантичка без дръжка от дясната в лявата си ръка, за да може да го хване за ръка. Нямаше нищо свенливо в това докосване. Тялото ѝ се притискаше в неговото и поради това, и заради походката ѝ, докато навлизаха в уличката, той можеше да усети извивката ѝ от рамото до ханша.

— Пристигнахме — обяви тя.

Стояха под малък брезентов навес над боядисана дървена врата. Монтирани във вратата месингови букви може би изписваха СПОНДЮЛИКС. Беше твърде тъмно, за да е сигурен. От двете страни на вратата имаше газови лампи, но не бяха запалени. Единствената светлина тук идваше от уличното осветление по „Пауъл“, а те бяха на значително разстояние от нея.

— Отворено ли е? — попита Кейлъб.

— Да, за нас.

Сложи скритата си в ръкавица ръка върху дръжката и леко я бутна навътре. Тя се разтвори и Кейлъб се озова пред водещо надолу стълбище. Каквото и да представляваше „Спондюликс“, беше ясно, че заведението е подземно. В дъното на стълбището се забелязваше потрепкващата светлина на свещи.

— Върви — подкани го тя шепнешком, — аз ще затворя вратата.

Пусна ръката на Кейлъб и той усети пръстите ѝ да преминават по долната част на гърба му. Слезе четири стъпала и я чу да се движи зад него — затвори вратата, така че стана тъмно, с изключение на светлината на свещите долу. Чу я да избутва резето, а след това се разнесе издрънчаването на ключове. После прекрасният нощен аромат на парфюма ѝ го облъхна отзад, защото и тя бе слязла по четирите разделящи ги стъпала. Сложи ръце върху раменете му и ги намести върху ключиците му.

— Върви — подкани го тя, — всичко е наред.

Стълбището беше прекалено тясно, за да слизат един до друг, но тя остана почти прилепена до гърба му, докато не стигнаха до края му. По-нататък коридорът леко се разширяваше и тя пак се озова редом с него, хвана го за ръка и го поведе напред през сводест вход в бара.

Единственият салон на бара беше като кутия за бижута: изящно замислен, мебелиран в червено и черно кадифе. Блестящ. И напълно празен. Подът от абанос беше прясно избърсан и по него още личаха водните следи на мопа. В единия от ъглите имаше кабинетен роял на малка повдигната сцена. Две вотивни свещи блещукаха в единия край на бара. Половин дузина бяха оставени на масата в най-голямото ъглово сепаре и комбинираната им светлина се отразяваше във висящите кристални капки на незапалените полилеи. Тя го поведе към масата със свещите. Там ги чакаше наполовина пълна бутилка Berthe de Joux заедно с каничка ледена вода и чифт издути чаши, вече покрити с лъжички с прорези. На малко сребърно подносче имаше купчинка грижливо подредени бучки захар.

— Ще направиш ли питиетата? — попита го тя.

— Да.

— Помниш ли как?

— Помня. Може да се каже, че го изучих в подробности. Докато те търсех.

Тя се усмихна и пусна ръката му. Плъзна се в сепарето и потупа по кадифената седалка до себе си.

— Сигурно си премръзнала — загрижено каза той. — Да ти дам палтото си?

— Би ли го направил?

Тя се наведе напред, към масата, и му позволи да я наметне с палтото си през раменете. Не вкара ръцете си в ръкавите, а вместо това посегна отвътре и придърпа реверите така, че то ѝ стоеше като пелерина.

— Благодаря.

— Няма нищо — каза той и огледа празния бар. — Твое ли е това място?

— Не.

— Да не си управителят?

— Не, не работя тук — отговори тя. — Всичко е наред, Кейлъб, уверявам те.

— Добре.

Тя пак потупа по седалката до себе си и този път той седна. Тя се премести плътно до него и отпусна буза на рамото му.

— Налей.

Той посегна към бутилката и я отпуши. Наля по унция във всяка чаша, запуши отново бутилката и я остави. Сложи бучки захар в лъжичките, взе каничката и започна да налива ледена вода по начина, по който го бе научила в „Къщата на щитовете“ — отвисоко и бавно.

— Радвам се, че ме намери — каза тя, без да вдига главата си от рамото му. — Бих искала да сме приятели. Нямам други. Можеш ли да повярваш?

Той спря да налива второто питие и я погледна.

— Не — каза, — не вярвам.

— Е, истина е — увери го тя. — Довърши и втората. Ще вдигнем тост.

Когато и втората бучка захар се разтопи и премина през прорезите на лъжичката в абсента под нея, той разбърка двете питиета и остави лъжичките встрани на предвидливо донесената чинийка. Емелин се изправи и се отмести малко встрани по кадифената пейка, за да може да вдигне чашата си и да се обърне към него. Той посегна да докосне ръба на своята чаша с нейната, но тя я издърпа назад и каза:

— А сега тостът. Това е обещание. Две обещания. Ако аз ти стана приятел, обещавам никога да не те излъжа. И никога да не те нараня. Вярваш ли ми?

— Да.

— А ти? Ще ми обещаеш ли и ти същите две неща?

— Да.

— Обещаваш ли ми?

— Да.

— Добре тогава.

Тя се пресегна към него и тежките им кристални чаши се докоснаха. После тя поднесе своята към устните си, затвори очи и отпи от абсента. Той направи същото. Беше такава смес от взаимно противоречиви усещания, че се почувства като балансьор върху въже. Горчивината на пелина и седефчето се докосваха със сладостта на захарта и анасона, а студът на водата уравновесяваше горещината на алкохола. Тя остави чашата си на масата и остана за малко с все така затворени очи. После го погледна.

— Обещах ти да не те лъжа, но това не означава, че ще отговоря на всеки твой въпрос. Но ако ти отговоря, ще бъде истината. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре. — Тя вдигна чашата и довърши питието си. — Изпий и твоето и ще повторим. Не искаш ли още едно?

— Да.

Той вдигна чашата си, завъртя абсента в нея и вдъхна изпаренията му.

— Дълго ли ти отне? Рисунката, имам предвид.

Той кимна и отпи от абсента. Очите ѝ следваха пръстите на дясната му ръка. Белезите бяха почти зараснали. Когато остави чашата си на масата, тя взе ръката му и с пръсти натисна неговите върху черната покривка. Докосна с връхчетата им ръбовете на раните. Беше направила нещо подобно с челото му в „Къщата на щитовете“ и беше белязала с кръвта му пръста си само минута-две след като се бяха видели.

— Нямаше ги преди.

— Да.

— Трябва да си внимателен, Кейлъб.

— Ще бъда.

Тя мушна една от ръцете си под неговата, след което сложи другата отгоре, така че сега пристискаше пръстите му от двете страни с хладната коприна на ръкавиците си.

— Защо не ме попиташ нещо? Знам, че искаш. Имаш много въпроси…

Наистина имаше толкова много въпроси, че не знаеше кой да е първи. Не можеше дори да започне да осмисля ефекта, който тя имаше над него. Беше като един от случаите на Хенри — плетеница от взаимосвързани компоненти и сили, толкова сложни, че му трябваше седмица работа в лабораторията, за да разбере кое какво е. Доизпи абсента си и наля отново в двете чаши. Постави върху тях специалните лъжички, сложи в тях бучки захар и започна да налива вода в чашата на Емелин.

— Това не е тест, Кейлъб. Можеш да ме попиташ нещо.

— Добре.

— Наливай бавно — напомни му тя. Премести едната си ръка върху дясното му коляно. — Така е добре…

— Каза ми, че нямаш приятели. Защо е така?

Тя свали ръката си от коляното му, мушна двете си ръце под палтото му и те вече не се виждаха. Придърпа палтото по-плътно около раменете си.

— Невинаги е било така. Имах един… приятел, нали ме разбираш? Мъж. Пътувахме заедно… от едно място на друго. Той ме отгледа, но не ми беше баща. Когато пораснах достатъчно, ние…

Тя спря и го погледна. Когато примигна, той забеляза малахитовите сенки за очи, които бе използвала.

— Но не се налага да ти казвам всичко, нали така?

— Не — съгласи се той. — Освен ако искаш.

Кейлъб най-после наля водата в нейния абсент и премести каничката, за да може да налее в своя. Вече усещаше първото питие да навлиза в него, да се смесва с кръвта му и да се събужда за живот там. Втората чаша щеше да бъде дори още по-добра, щеше да обвие кожата му, както го обвиваха парфюмът и докосването на бузата ѝ до рамото му. И понасяха…

Понеже тя не каза друго, той зададе нов въпрос:

— И какво се случи с него?

— Една нощ си замина. Беше нормално. Когато той излизаше, аз трябваше да го чакам. Такова беше правилото от детските ми години: трябваше да остана там, където бяхме спали — в мотела, в апартамента… В началото, преди да имаме повече пари, понякога трябваше да спя в колата, паркирана в някоя горичка. Но последния път, когато излезе, той не се върна. Чаках го седмица. И после направих онова, което винаги бяхме правили.

— И то беше…?

— Да продължа.

Когато той приключи с приготвянето на двата абсента, тя извади ръка изпод палтото му и взе чашата си за дръжката. Докосна ръба до този на неговата чаша — разнесе се нежен звън на кристал — и отпи на екс цялото съдържание.

— И преди колко време беше това? — продължи да я разпитва Кейлъб.

— Преди месец… може би два — отговори тя. И го погледна. — Мисля, че той е мъртъв.

Кейлъб погледна през чашата си към пламъка на една от запалените свещи. Абсентът затъмняваше огънчето и го оцветяваше в зелено. Взе чашата си и също като нея я изпи на екс.

— Ти мислиш, че това е лошо — забеляза тя. — Безпокои те.

Той я погледна в лицето — големите ѝ зелени очи улавяха светлината на свещите, но едновременно с това и сенките на този празен, затворен бар. Беше ѝ обещал да не я лъже. Затова кимна.

— Да… това е… не знам какво да мисля. За тези неща, искам да кажа.

— Можеш да си тръгнеш, ако желаеш. Няма да ти се разсърдя.

— Не, не искам да си тръгвам!

— Добре — каза тя. Отново отпусна бузата си върху рамото му. Лявата ѝ ръка лежеше свита в юмрук в скута ѝ, а дясната беше върху крака му, зад коляното. — Има още едно нещо, което трябва да направя, преди да си тръгнем оттук. Искам да ти дам нещо, за да бъдем квит. Ти ми даде рисунката. Но аз не мога да рисувам като теб. Така че направи ни още по един Berthe de Joux. Мисля, че ще имам нужда от трети, за да го направя както трябва.

Той взе бутилката и я отпуши с влажен звук.

— Тези ги налей, все едно че сме си у дома — каза му тя. Бузата ѝ все още беше на рамото му. — Сякаш не сме в бар, а сме у дома… дом, в който винаги можем да се приберем и се готвим да си легнем. И това е последното питие.

И той го наля точно така, като бавно напълни чашите, докато нивото на абсента се качи над най-изпъкналата част, което със сигурност беше пълни две унции. Сложи кубчетата захар в лъжичките с твърда ръка и ясно съзнание, прочистено от вече погълнатия алкохол. Емелин се отдръпна от него и взе своята чаша, когато той приключи с подготовката. Имаше още много въпроси, но моментът не бе подходящ. Тя беше толкова прекрасна, че когато тази нощ приключеше и той се прибереше у дома сам, щеше да легне на дивана със затворени очи и да я вижда в съзнанието си каквато бе в точно този миг. Миг, който не искаше да разваля с въпроси. Тя вдигна чашата до устните си, отпи, срещна погледа му и се усмихна с половин уста.

— Стани, Кейлъб — каза тя. — За да мога да изляза.

Той се плъзна навън от сепарето и се изправи в края на масата над светлината и димната горещина на свещите. Емелин остави чашата си на масата и вдигна дясната си ръка пред устата си. Захапа връхчето на ръкавицата и задържа коприната между зъбите си, докато изхлузваше ръката си навън. Сложи ръкавицата на масата и повтори същото и с лявата си ръка. Погледна го и видя, че я наблюдава.

— Не мога да свиря с ръкавици — обясни тя. Стана и остави ръкавиците си на масата. Взе питието си и пак погледна Кейлъб. — Донеси една свещ… ще ми трябва малко светлина.

Той взе топлата стъклена купичка на една от свещите. Емелин го хвана за ръката и го поведе по махагоновия под към малката сцена. Там пусна ръката му, качи се на леко издигнатата платформа, избута столчето назад и седна зад клавишите с едно плавно движение на коприна и сенки. Остави чашата си върху тясната полица за партитурата над клавиатурата.

— Ела да ми светиш — каза тя. — Застани встрани, за да не хвърляш сянка.

Първите две ноти изсвири, докато той още заобикаляше табуретката. Докосваше клавишите толкова леко, че той чуваше допира на филца на чукчетата по струните, за да угасят трептенията им. Можеше да чуе лекото изскърцване на десния педал под крака ѝ. Тези първи няколко ноти бяха като поръсване на дъжд по гледащ към морето прозорец. Топли и интимни.

Разпозна мелодията в мига, в който тя започна да пее.

Гласът ѝ бе като шепот и това беше прелестно. Никога не беше чувал жена да пее по този начин. Том Уейтс, композирал и изпял тази песен, имаше глас като димящ кремък. Песента беше толкова хубава, понеже човек просто не можеше да си представи как глас като неговия е в състояние да произнесе нещо толкова нежно. Гласът на Емелин беше гладък и излъскан като дръжката на чашата пред нея. Но понеже тя пееше, шепнейки, и дъхът ѝ замираше в гърлото и някои части от думите заглъхваха в тишина, ефектът бе почти същият.

Беше песен за края на деня. Песен за края на всичко.

Емелин спря преди предпоследния куплет с крак върху сордината20, а последните ноти, които изсвири, се сляха с паузата, през която тя взе чашата си и я изпи, така че в нея остана само малко разтопена захар. Остави чашата и довърши песента, оставайки без дъх, поради което прошепна последните думи на текста. Пръстите ѝ леко се плъзнаха и пропуснаха един такт. Тя свали крака си от педала и Кейлъб чу модераторите да падат от цялата клавиатура. С този заглушен от филца финален акорд в стаята се възцари тишина. Пламъкът в ръката му потрепна, изгасна и изпусна тънка струйка дим. Сега вече можеше да диша.

Тя го погледна.

— Мисля, че това беше всичко.

Кейлъб не знаеше какво да каже. Отново го бе направила — беше го парализирала напълно.

— Сега си върви — каза тя. — Аз ще почистя.

— Добре.

Той се приближи до пианото, остави свещта на капака му и тръгна към края на малката сцена.

— Почакай.

Тя стана и се приближи до него. Взе празната чаша от ръката му и я остави до нейната. Не се целунаха. Беше по-добре от целувка. Тя съблече с движение на раменете си палтото му и го прегърна, прилепяйки се плътно до него, с брадичка долепена под ключицата му. Той опря лицето си в тъмното гнездо на косата ѝ. Тя все още бе влажна от дъжда и прохладна, макар че неговата отдавна беше изсъхнала.

— Благодаря ти — прошепна тя, продължавайки да го притиска плътно. — Ще удържим на обещанията си, нали?

— Да.

— Сега се прибери у дома. Ще се видим.

— Ще ми се обадиш ли?

— Скоро.

Тя го освободи и отново седна на табуретката пред пианото с гръб към него. Той я изгледа за момент… голите ѝ бели рамене, гарвановочерната ѝ коса, пръсната по тях в светлината на свещите. После се обърна и напусна заведението.