Разплата

22.

Кевин разсъждаваше върху иронията на съдбата, по силата на която студентското жилище, в което бе живяла Лиан Консидайн, беше истинска гнусна бърлога в сравнение с дома, който Ники Рийд бе делил със Сузи Блак. Понятията в неговия свят се обръщаха нагоре с краката, когато виждаше проститутки да живеят в чист и спретнат апартамент, а четирима студенти да делят къща, единственото определение за която можеше да бъде „помийна яма“. Плотовете в кухнята бяха отрупани с мръсни порцеланови и стъклени чаши, кутии от готова храна и празни бутилки от вино. В някакъв момент, отдавна потънал в мъглите на историята, някой явно беше решил, че ще е добре да сложи на пода мокет. Сега той беше излинял и покрит с петна. Самата мисъл как човек би слязъл да си направи кафе и би стъпил върху него бос накара Кевин да се потърси отвратено.

Когато пристигнаха, намериха в жилището само Шивон Кеъри. Кевин й съобщи, че Лиан е мъртва и можа да потвърди самоличността й с помощта на снимката, която им беше осигурил Гриша Шаталов. Очакваше тя да рухне. Доколкото се простираше опитът му, младите момичета обикновено реагираха така. Но макар че очевидно беше потресена и натъжена, Шивон остана спокойна. Никаква истерия, никакви порои от сълзи, никакво хвърляне на предмети по стените. Вместо това тя изпрати съобщения на останалите съквартиранти, които се прибраха в рамките на четвърт час.

— Имахме късмет, че успяхме да наемем тази къща — каза Шивон, докато миеше чаши и правеше чай за детективите. — На десет минути с колело от университетската библиотека е. А всички ние работим предимно там. Така пестим от сметките за отопление през зимата.

Това беше идеалното начало. Зад гърба й Кевин кимна на Сам. Това беше работа за него. Шивон създаваше впечатление за млада жена, която мъничко се престарава. Нещо в артистично аранжираните й дрехи от „Примарк“, в старанието, което очевидно полагаше за прическата и грима си, говореше за убеждението й, че надали някой мъж би се насочил по собствен избор първо към нея. Носът й беше малко прекалено дълъг, очите малко прекалено сближени, тялото малко прекалено закръглено. Би реагирала с благодарност, ако привлекателен млад мъж като Сам насочеше към нея цялото си внимание. А Сам умееше да използва чара си. Нямаше спор, Кевин трябваше да отстъпи на втори план.

— Като че ли с всяка година става все по-трудно да бъдеш студент — каза Сам. Гласът му напомняше на топъл шоколад в студен ден. — Вдигат таксите, вдигат наемите, съсипват те, ако надхвърлиш кредитния лимит.

— И още как — съгласи се Шивон.

— Не знам как се справяте, особено сега, когато вече ученето е по-сериозно — Сам като че ли всеки момент щеше да се разплаче от съчувствие.

Шивон се извърна към него и се облегна на плота, докато чакаше водата да кипне. Тънката й жилетка се хлъзна от едното й рамо, разкривайки не особено умело татуирана синя птица.

— Работя четири нощи седмично, зареждам щандовете в един супермаркет — каза тя. — В петък вечер раздавам по улиците местния безплатен вестник. И все пак всеки месец ми се налага да искам от баща си допълнително петдесет паунда, за да успея да си платя наема.

— Имаш късмет, щом баща ти може да отделя допълнително петдесет паунда месечно. Напоследък много хора не могат да отделят по толкова — отвърна Сам.

— Татко е страхотен. Надявам се някой ден да мога да му се отплатя.

„Когато ще бъде стар и болен, и ще има нужда от някой, който да го храни и да го преоблича“, каза си Кевин. „Тогава ще има нужда от тази отплата. Обзалагам се, че тогава няма да си толкова ентусиазирана, Шивон“.

Но не каза нищо, оставяйки Сам да води разговора.

— Ами Лиан? — попита Сам. — Тя как успяваше да свърже двата края?

Шивон се извърна рязко, кипналият чайник я спаси от необходимостта да отговори.

— Как искате чая? — попита тя бодро.

— И двамата го пием с мляко, без захар — отвърна Сам. Не беше много убеден, че това се отнася и до Кевин, но не го беше грижа. Важното беше да не се прекъсва потокът на разговора — тъкмо защото Шивон очевидно имаше желанието да го прекъсне. — И така — Лиан. И тя ли работеше някъде почасово? Или близките й пращаха пари?

Шивон отдели много време, за да изцеди пликчетата с чай и да налее млякото. Постави с елегантен жест чашите пред двамата детективи.

— Заповядайте, прясно запарен йоркшърски чай. Няма да намерите по-добър.

Усмивката й беше значително по-бледа от чая.

— Откога се познавате с Лиан? — попита Сам, отказвайки се от предния въпрос, който явно я затрудни. Щеше да се върне отново към него, но засега можеше да я остави да си мисли, че се е измъкнала.

— От около година и половина. И двете готвехме докторантури към филологическия факултет — тя се занимаваше с испански, аз — с италиански. Тъй като беше получила бакалавърската си степен тук, в Брадфийлд, вече беше успяла да открие тази къща и търсеше хора, с които да дели наема. Търсеше завършили бакалаври, а не студенти от долните курсове — Шивон отпи от чашата си и погледна над ръба й към Сам.

— Тези от долните курсове мислят само за пиене и купони. Който готви вече магистратура, работи по-сериозно. Влагаме всички тези пари, защото приемаме по-сериозно работата си. През първия ми семестър в Ексетър един от тези веселяци в общежитието дори повърна върху лаптопа ми. После, когато се оплаках, ме нарече тъпа никаквица от работническите квартали. Честно казано, старая се да бъда колкото е възможно по-далеч от подобни чекиджии.

Сега вече тя говореше прекалено много, опитваше се да запълни повече време, за да не може Сам да се върне към трудните въпроси.

— Естествено — отвърна той. — Значи двете с Лиан се разбирахте?

Шивон смръщи замислено лице.

— Не бих казала, че сме били приятелки. Всъщност нямаше много неща, които да ни свързват. Но бяхме в добри отношения. Очевидно. Искам да кажа, нали втора година делим едно и също жилище.

— Ами другите двама? И те ли са тук оттогава?

— Джейми и Тара ли? Ами Тара се нанесе заедно с мен. После, около шест месеца по-късно, попита дали Джейми може да дойде да живее с нея. Бяха заедно от три години, а той не харесваше хората, с които живееше тогава. Освен това, откровено казано, беше по-изгодно да делим сметките на четири, вместо на три. Те, разбира се, ползват една стая, затова пък Джейми има право да ползва дневната с предимство, ако се налага да работи у дома.

— А не се ли дразни от това, че е единственият мъж в къща, пълна с момичета?

Шивон изсумтя.

— Че защо да се дразни?

Сам й отправи най-сияйната си усмивка.

— Предполагам, че положението има много повече плюсове, отколкото минуси.

Но преди Шивон да реагира на комплимента на Сам, се хлопна входната врата. Чу се някакъв трясък и в стаята влетяха двама души в непромокаеми костюми за велосипедисти, които разкопчаваха в движение шлемовете си — явно бяха захвърлили колелата си в коридора, което обясняваше трясъка. И двамата заговориха едновременно, когато влязоха, обръщайки се изцяло към Шивон. Хвърлиха само по един поглед към двамата непознати мъже, седнали край масата в кухнята им.

— Скъпа, това е ужасно — гласът беше женски.

— Сигурна ли си, че е Лиан? — това бе казано от мъж. И двамата говореха с южняшки акцент, като говорителите на Би Би Си 4. Тримата се прегърнаха, зашепнаха, после новопристигналите най-сетне се обърнаха към Кевин и Сам.

Дори когато свалиха шлемовете си, Джейми и Тара си останаха стряскащо еднакви. И двамата високи, с широки рамене и тесен ханш, с чорлави, влажни руси коси, тесни, продълговат и лица и остри брадички — на пръв поглед изглеждаха по-скоро като брат и сестра, отколкото като влюбена двойка. При по-внимателен оглед се забелязваха някои съществени разлики. Очите на Тара бяха кафяви, а на Джейми сини. Нейната коса беше по-дълга, но не толкова гъста, скулите й бяха по-високи и по-изпъкнали, устата й — по-широка и с по-плътни устни. Шивон представи новодошлите, после всички насядаха близо един до друг край малката кухненска маса. Джейми като че ли не беше толкова потресен от новината за Лиан, а по-скоро се притесняваше за Тара. От тримата Тара реагира най-тежко на новината. Сълзи блестяха в очите й, тя постоянно вдигаше ръка към устата си и хапеше кокалчетата на пръстите си, докато Кевин разказваше възможно най-пестеливо за смъртта на Лиан.

Кевин изчака всички да насядат и този път той пое инициативата.

— Тъй като очевидно става дума за убийство, нашата първа работа е да проучим последните дни от живота на жертвата. Имаме основания да считаме, че Лиан е умряла онзи ден вечерта. И така, помните ли кога я видяхте за последен път във вторник?

Тримата се спогледаха. Трудно бе да се прецени дали се опитваха да си припомнят отговора или да постигнат някакво мълчаливо споразумение. Но ако се съдеше по отговорите им, надали се бяха договаряли. Шивон бе видяла Лиан по обяд — двете си разделили някакъв специален пържен ориз с изтекла годност, който Шивон донесла от супермаркета, където работела. Следобеда Шивон трябвало да води един семинар, а после отишла на работа, където останала до единайсет вечерта. Джейми работил у дома, а в пет и половина излязъл и отишъл пеш до кварталната кръчма, където продължил да работи до полунощ. По това време Лиан все още била в къщата. Опитвайки се да не се разплаче, Тара обясни, че следобеда била на работа в местния кол център, където работела шест пъти седмично. Прибрала се у дома в седем, но Лиан вече била излязла. Трима приятели дошли на гости и донесли пица малко след осем, и четиримата играли бридж, докато се прибрал Джейми. Алибитата бяха идеални — трябваше да бъдат проверени, но нищо в поведението им не даваше и най-малък повод за подозрение. Не избягваха погледа на събеседника си, езикът на жестовете им не будеше съмнение, не се колебаеха, когато цитираха имена и телефонни номера.

Следователно не тук се криеше поводът за притеснението на Шивон.

— Чудя се как намирате време да учите — поде Кевин, сякаш поддържаше обикновен разговор. — Виждам как растат децата ми и започвам да се плаша, като помисля колко трудно ще им бъде в университета.

Джейми повдигна рамо.

— Истински кошмар е. Но какво да правим? Както казва баща ми, животът не е лек. Хората от нашето поколение научават това малко по-рано, това е всичко.

Кевин се приведе напред и заговори с поверителен тон, опитвайки се да ги предразположи.

— Та какво правеше Лиан, за да свързва двата края?

Сам се убеди, че не е сбъркал в преценката си, че Шивон не желае да говори за това. А сега стана ясно, че и останалите двама съквартиранти споделят нежеланието й.

— Не съм сигурен — отвърна Джейми, без да вдига очи от чашата с чай.

— Всъщност не сме я разпитвали — каза Тара с треперещ глас. Изражението й подсказваше, че се надява да й се размине с този отговор. Очевидно тук не ставаше дума само за скръб, имаше и нещо друго.

Сам избута стола си назад, променяйки умишлено задушевната атмосфера.

— Това е най-големият куп глупости, които съм чувал от доста време насам — виждайки стъписването им, той продължи. — Делите тази къща с тази жена в продължение на година и половина, а не знаете какво работи тя, за да си плаща сметките? Това са дивотии.

Джейми се поизправи на стола си.

— Нямате право да разговаряте с нас по такъв начин. Току-що научихме, че сме изгубили скъпа приятелка и сме потресени. Ако баща ми…

— Спестете ми тези приказки — прекъсна го саркастично Сам. — Вашата приятелка е била убита. Зверски убита. Не я познавах, но видях какво й е причинил този човек и съм твърдо решен да го заловя и да го вкарам в затвора. А ако за вас това няма значение, просто го кажете — той изкриви уста, сякаш искаше да каже „правете, каквото искате“. — При подобни случаи медиите са изключително доволни, ако имат кого да тормозят, докато чакат ние да арестуваме някого.

— Не бихте се осмелили — опитът на Джейми да придаде непреклонност на тона си не се увенча с успех.

— Ние просто се опитваме да направим така, че да не бъде опетнена паметта й — изтърси Шивон. Другите двама я изгледаха яростно. — Рано или късно ще се разбере, хора — допълни тя, ориентирайки се успешно към патетичен тон.

— Работеше като изпълнителка на еротични танци — каза сухо Тара.

— И предлагаше услугите, които вървят с тези изпълнения — допълни Джейми. Опитът му да говори като врял и кипял мъж беше пълен провал.

— А откъде знаеш това, Джейми? — попита любезно Кевин. — Да не си бил сред клиентите й?

— Не се дръжте отвратително — каза Тара. — Всички знаехме, защото тя ни каза. Знаехме, че работи в някакъв клуб за еротични танци близо до летището. Първоначално се опита да ни убеди, че работела само на бара, но беше очевидно, че разполага с много повече пари от тези, които печелиш, ако само наливаш бирата. Една вечер всички се бяхме понапили и аз я попитах направо дали… ами нали разбирате, дали се съблича пред мъжете. Каза, че танцувала еротични танци и призна, че спяла с някои от клиентите. Но не в заведението, така каза. Срещала се с тях след работа и ги обслужвала в колите.

Тара неволно изкриви устни при тази мисъл.

Джейми издиша тежко, издувайки устни.

— Не е шега работа. Трудно можеш да си представиш, че ще делиш жилище с проститутка.

— Еротична танцьорка — поправи го педантично Шивон. — Това беше изборът на Лиан, а и не би могъл да я обвиниш, че някога е работила у дома. Ако не ни беше казала в какво заведение работи, никога нямаше да разберем — не личеше по нищо, което казваше или правеше вкъщи. След като отмина първоначалният шок, ние като че ли просто решихме да не мислим по този въпрос. Просто повече не стана дума за това. Както вече казах, разбирахме се, но не бяхме наистина близки. Всеки имаше своя живот и своите приятели.

Сам наблюдаваше Джейми, за да види дали неговата реакция няма да бъде по-различна. Но другите двама като че ли приемаха напълно казаното от Шивон.

— Тя имаше ли гадже?

— Веднъж каза, че не излиза с никакви мъже — отвърна Шивон. — Знам, че звучи странно, но тя твърдеше, че мъжете, с които се среща на работа, били загубеняци и мухльовци. Ставаше дума за това колко трудно е да намериш време да отидеш на среща с някого, камо ли пък да поддържаш постоянна връзка, а тя каза, че дори не си спомня кога за последен път се е запознала с мъж, с когото да си е струвало дори само да изпие едно питие.

Отново задънена улица.

— А как се казваше клубът, където работеше? — попита Кевин.

Тримата го изгледаха объркано.

— Така и не я попитах — каза Тара. — Така или иначе, нямаше шанс някой от нас да се отбие там, за да пийне нещо.

— Ами ти, Джейми? Такива неща могат да представляват интерес по-скоро за един мъж — каза Сам.

— Не съдете за мен по себе си — каза Джейми с присмехулен тон и направи презрителна гримаса.

Сам се засмя тихо.

— Не го правя. Именно затова предположих, че може да знаеш. Тара, ти каза, че заведението било край летището. Помниш ли как разбра това?

Тара се намръщи и потърка бузата си с ръка. Няколко мига всички мълчаха в очакване, после тя каза:

— Тя ме попита дали знам къде около летището има паркинг за колела. Беше намерила евтин полет до Мадрид, но в много ранен час. Каза, че предпочитала да отиде на летището направо от работа, защото с колелото щяла да стигне за петнайсет минути — когато се усмихна. Сам започна да разбира с какво е привлякла Джейми. Цялото й лице грейна и за първи път, откакто беше дошла, пролича, че общуването с нея може да бъде удоволствие. — Следователно това място трябва да е било на не повече от две мили от летището.

— Благодаря, ще проверим. А можете ли да се сетите за някой друг, с когото Лиан е била по-близка? Някой от колегите й от специалността? Някой от преподавателите?

Те отново се спогледаха.

— Беше доста общителна, но не разполагаше с много свободно време. Като всички нас — допълни Тара със съжаление. — Не си спомням някакъв конкретен човек, но знам, че тя висеше много във Фейсбук. Имаше много приятели в Испания.

— Знам паролата й — намеси се Шивон. — Един път, когато беше в Испания, не можа да влезе онлайн и ми прати съобщение с паролата, за да кача нещо на страницата й във Фейсбук. Паролата беше LCQuixote.

— Може ли да ми я запишеш? — Сам плъзна бележника си по масата. — А и някоя снимка би ни свършила работа, ако имате нейни.

Джейми се изправи.

— Имам някои на компютъра. Да ви разпечатам ли няколко?

След няколко минути той се върна с няколко снимки, разпечатани на лист с формат А4. На едната се виждаше Лиан в тясна лъскава блуза с презрамки. Вдигнала чаша към обектива, тя се смееше, отметнала глава. На фона имаше доста хора, очевидно купонът беше в разгара си. Джейми посочи снимката.

— Това е на рождения ми ден миналата година, тук, вкъщи.

Имаше две снимки, явно направени в кухнята. На тях тя се беше облегнала на хладилника, с развлечена тениска и джинси. На едната се плезеше на снимащия. На последната Лиан стоеше до колелото си, усмихната, със свободно пусната коса и шлем в ръка.

— Тук е снимана преди две седмици — каза той. — Тъкмо се беше прибрала от библиотеката. Изпробвах камерата на новия си телефон. Достатъчни ли са тези снимки?

Кевин кимна.

— Ще бъде добре, ако ни ги изпратиш на мейла — беше почти убеден, че са успели да измъкнат всичко, което знаеха съквартирантите на Лиан, затова извади визитните си картички и подаде на всеки по една. — Тук е мейлът ми. Вероятно ще се наложи отново да разговаряме с вас — каза той. — А ако междувременно се сетите за още нещо, ни се обадете.

Каза го, макар да не очакваше нещо подобно да се случи.

На улицата, докато отиваха към колата, Сам се закиска.

— Какво толкова смешно има? — попита Кевин.

— Представих си как дръвниците на инспектор Спенсър биха се справили с този разговор. Натъкнат ли се на нещо по-необичайно, като например проститутка, която готви докторантура, съвсем биха оплели конците.

Кевин се намръщи.

— Той е абсолютен боклук.

Сам сви рамене.

— Той просто каза гласно това, което много хора си мислят. В известен смисъл бих предпочел да си имам работа с такива като Спенсър. По-добре да си наясно срещу какво си се изправил, отколкото да общуваш с лицемери, които се преструват, че тези неща нямат значение за тях. А дълбоко в себе си те презират. Нали знаеш колко обичам да танцувам?

Кевин знаеше. Това бе една от по-учудващите черти на Сам, съчетаваща се странно с безогледната му амбиция и способността му да бъде верен почти изключително само на себе си, но така си беше.

— Да — каза той, отключи колата и седна зад волана.

Сам се разположи до него, като преди това придърпа панталона си нагоре, за да не се деформира на коленете.

— Понякога, когато каня дама на танц, бяла жена, тя просто ме изглежда и казва направо „Не танцувам с чернокожи“. За миг ти изкарва въздуха, защото повечето хора вече не казват такива неща. Но това е по-честно, разбираш ли. Много повече се вбесявам, когато поканя бяла жена на танц, а тя измисля някакъв начин да се измъкне, казва, че й е много горещо, или че е уморена, или че чака да й донесат питие. А после, пет минути по-късно, я виждам на дансинга с някакво дърво. Тогава ми иде да й кажа нещо, от което наистина ще я заболи, нещо такова, което ще я накара да плаче по целия път, докато се прибере у дома.

— Искаш да кажеш, че не се дразниш от това, което каза този глупак Спенсър?

— Дразня се, но нямам намерение да си губя времето, мислейки за това. И те съветвам да постъпиш по същия начин. Ние двамата с рижия ми приятел ще им покажем как се води разследване на убийство. А това е най-доброто отмъщение, приятелю.