Разплата

27.

Пола не беше отишла надалеч. Преди малко, когато видя Карол Джордан да се насочва към нея, тя едва не изпадна в паника, питайки се дали шефката й не бе доловила с помощта на някакво шесто чувство за какво са разговаряли с Тони. Но тъй като тя явно се интересуваше от Кевин, Пола приключи разговора с думите:

— Щом си толкова наблизо, да се срещнем в „Коста“ на Белуедър Стрийт. След пет минути.

И тя изтича навън, преди някой да успее да я попита къде отива.

Сега седеше пред най-голямото кафе лате с нискомаслено мляко, което предлагаше заведението, и чакаше съучастника си. Той не я накара да чака дълго и скоро се отпусна тежко на мястото срещу нея.

— Не искаш ли кафе? — попита тя и се понадигна от стола си.

Тони поклати глава.

— Понякога изборът е прекалено труден — той се намръщи. — Струва ми се, че политиците не са прави. Нямаме нужда от повече възможности за избор, по-добре ще сме с по-малко. Прекалено многото възможности за избор повишават нивото на стреса. Знаеш ли, правени са експерименти. От две групи плъхове, оставени да се развиват иначе при еднакви условия, онези, които са имали по-малко поводи да избират, са живели по-дълго и са били по-здрави.

Понякога Пола се питаше как Карол Джордан съумява да поддържа някакъв вид извънслужебна връзка с него. Обичаят му да започва разговор за първото, което му е дошло на ум, можеше да бъде очарователен, но създаваше сериозни затруднения, когато се налагаше да се говори по същество.

— Имаш ли вече всички файлове? — попита тя.

Той й отвърна с крива усмивка.

— Предполагам. Само че въпросът ти е от онези, на които не можеш да дадеш правилен отговор, нали? Защото ако има файлове, които не съм получил, няма как да зная за тях. Също както когато изнасяш лекция и питаш дали всички те чуват. Очевидно е, че ако не те чуват, няма да отговорят на въпроса ти, тоест ти няма да узнаеш това, което те интересува.

— Тони!

— Извинявай. В момента съм в странно настроение.

Пола го изгледа намръщено.

— Всички знаем, че ти и шефката сте нащрек, защото Джако Ванс може да реши да посегне на някой от вас. Да му се не види, това е известно на всеки, който може да чете. Затова ще проявя малко повече толерантност от обикновено.

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не съм навикнал хората да знаят разни неща за мен — отвърна той. — Обаждат ми се някакви журналисти и искат да пиша за тях профили на Ванс. Предполагам, че нямат и най-смътна представа колко скучно нещо е психологическият профил. Дори да проявявах достатъчно интерес, че да отговоря на обажданията им, не бих могъл да превърна това, което върша, в пълнеж за таблоидите. Или дори за вестник като „Гардиън“. Излязох от къщи само защото телефонът ми проглуши ушите. А пък проклетата му Пени Бърджес се изтърси дори пред къщи — той потръпна ужасено. — Човек трябва да е мазохист, за да иска да бъде знаменитост.

— Охранява ли те някой? — попита Пола, обзета от внезапна тревога. Тони действително беше много странна птица, но тя се бе привързала към него през годините. Професията вече й беше отнела един приятел и тя познаваше добре скръбта, причинена от такава загуба. Тогава Тони й протегна ръка, ръка, която я предпази от рухване, и тя все още чувстваше, че му е задължена. Имаше дългове, които никога не можеха да бъдат изплатени.

Тони кимна.

— Така поне ми казаха. От вчера пред нас има паркиран микробус, наблюдават къщата, откакто се прибрах от работа, а един много учтив млад човек ме следи, когато отивам някъде пеш — той направи гримаса. — Вероятно това би трябвало да ме успокои. Но аз не мисля, че Ванс ще се насочи към мен. Обикновеното отмъщение не е в неговия стил. Психиката му е далеч по-изкривена. А какъв точно израз ще има това изкривяване, не знам. Така че за мен е много добре да работя по вашия случай, така имам за какво да мисля, вместо да нервнича — той се вгледа в нея, примигвайки като бухал срещу светлината. — Кажи ми — как е според теб Карол? Как се справя?

— Никой не би могъл да предположи, че има и нещо друго, което я занимава, извън тези три убийства. Заловила се е за работа и толкова — натъжената усмивка на Пола беше едва забележима. — Мисълта, че някой от нас разбира колко е уязвима, би я довършила. Има нужда ние да вярваме в нея, за да може да убеди и себе си, че е несломима.

Веждите на Тони леко отскочиха нагоре.

— Някога да си мислила да правиш кариера като психолог?

— Какво? И да заприличам на теб? — Пола се засмя на глас.

— Не всички са като мен — той направи гримаса. — Само най-добрите. Но ти можеш да вършиш такава работа, знаеш ли. Бива те повече, отколкото предполагаш.

— Хайде стига. Е, до какъв извод стигна? Един и същ убиец ли е, какво ще кажеш?

— Струва ми се, че почти няма място за съмнение. Един и същ човек е, Пола. Татуировките са направени след смъртта. Това е подписът на престъпника. Но това е почти единственото, което отговаря на характеристиките на серийните убийци — той извади бележник от очуканото си кожено куфарче. — Няма ясни доказателства, че е имал сексуален контакт с жертвите си. Кайли е имала сексуални контакти без презерватив с четирима мъже, за Сузи не знаем, защото тялото е прекарало известно време в канала, а по тялото на Лиан няма следи от семенна течност. Няма такива следи и на местопрестъплението. А после и самите жертви — разбира се, имат обща характеристика. Предлагат секс срещу заплащане. Направо казано, били са проститутки и са работили директно на улицата. Въпреки че Лиан е работела в този клуб за еротични танци, в същинското си проституиране не е била контролирана от сводник или собственик на публичен дом. От тази гледна точка тя попада в същата категория като другите две. Но има нещо друго, което прави впечатление при жертвите. Той като че ли се изкачва в йерархията на проститутките. Кайли е била възможно най-ниско в хранителната верига. Сузи е съумяла да се отлепи поне малко от дъното. А Лиан… е, Лиан е била не много далеч от онова, което се нарича „почтена жена“. Имай предвид, че едно от основните правила за такива престъпления гласи, че престъпникът започва с възможно най-уязвимите жертви, но с всяко ново убийство самоувереността му нараства. Само че, доколкото се простира моят опит, самоувереността не нараства чак толкова бързо. Разстоянието, което дели Кайли от Лиан, е много голямо. А това ми се струва странно.

— Може би просто е емоционално по-зрял от повечето убийци, с които си имал работа.

Тони сви рамене.

— Разбира се, това е възможно. Но първото, което ми идва на ум в случая е, че ако беше по-зрял емоционално, нямаше да изпитва нужда да върши това — той разпери ръце. — От друга страна, нима знам всичко? Току-що установих, че съм пропуснал нещо много важно при оценката на поведението на Ванс, затова точно днес не се чувствам особено непогрешим.

— А можеш ли да ми кажеш нещо, което би ни насочило по следите на убиеца?

Тони я изгледа потиснато.

— Единственото… — той се прекъсна и вторачи поглед в масата пред себе си.

— Единственото…?

Той цъкна с език.

— Не е редно да казвам това, защото не се основава на нещо повече от усещане.

— Доколкото си спомням, твоите „усещания“ неведнъж са ни вършили добра работа. Хайде, Тони. Не се опитвай да се измъкнеш.

— Имам чувството, че той отправя предизвикателство. Като че ли иска да каже: „Никоя от вас не е в безопасност. Не само най-изпадналите — отнася се до всички вас.“ Идеята е, че никоя проститутка не може да се чувства сигурна, докато той кръстосва улиците. Питър Сътклиф, Йоркшърският изкормвач13 е говорел, че трябва да се изчистят улиците. Имам чувството, че този човек таи подобна амбиция. Иска да ги уплаши дотолкова, че да ги пропъди от улиците — той взе разсеяно чашата на Пола и отпи глътка от кафето. — Не знам. Има и още нещо, което ме гризе, но не мога да разбера какво е. Има нещо около местопрестъпленията, нещо, свързано със самите убийства. Нещо ме смущава, но не мога да преценя защо.

— Е, той ги убива всеки път по различен начин. Това е необичайно, нали? — Пола придърпа кафето към себе си.

— Да, при него различията са необичайно големи. Но не това ме смущава. Съзнавам, че убийствата се различават в доста голяма степен, и класифицирам това като „необичайно, но не и необяснимо“. Има нещо друго, но не мога да го определя и това ужасно ме дразни.

— Не мисли за това. Ще се сетиш, когато си погълнат от нещо съвсем различно.

Тони изсумтя, видимо неубеден.

— Странно е. Почти имам усещане за „дежавю“. Като че ли вече съм виждал всичко това. А същевременно знам, че не е така. Дори не мога да се сетя за случай, описан в специализираната литература, при който убиецът татуира жертвите си след смъртта им. Иска ми се да можех да пропъдя това чувство, но ме чопли постоянно и ме влудява. Имате ли някакъв напредък с разследването?

Пола му разказа какво бе открил Сам предната вечер.

— Стейси работи по това. Ако нещо може да бъде открито, тя ще го открие.

— Би могла да я помолиш да провери дали има някакви мотели с директен достъп до стаите между „Летеца“ и „Танци с лисици“. Очевидно той познава добре тази територия. А такива като него предпочитат места, които са им добре познати. Сузан Блак е удавена на такова място, на което не му се е налагало да я преведе покрай рецепционист. Не ми се вярва да я е завел в собствения си дом. Надали поема подобни рискове. Но някой от онези мотели, в които се регистрираш в отделен офис, а стаите са подобни на апартаменти, в които се влиза направо от паркинга — такова нещо би отговаряло на изискванията му.

— Добра идея, благодаря — тя допи кафето си и избута стола си назад. — Всички ще ми липсват. Блейк ще ни разпилее в четирите посоки на света. Никога вече няма да мога да работя на подобно място. Това е като края на цяла епоха.

— Блейк е идиот — каза Тони. И в същия момент телефонът му иззвъня. Той се зае да потупва всичките си джобове, докато накрая го намери.

— Съобщение от Карол — поясни той. — Иска да дойда при вас, за да присъствам и аз на отчета на Крис.

— Какво й беше възложено? Не съм я виждала от вчера на обяд.

— Трябваше да търси трите други ченгета, които работеха с мен и Карол по уличаването на Ванс. Необходимо беше да бъдат предупредени лично, не да чакаме да научат от пресата — той се изправи. — Най-добре ще е да тръгвам натам.

— Ще ти дам десет минути преднина — каза Пола. — Последният път, когато се разбра, че сме работили зад гърба й, тя ме накара да се почувствам като развилняло се детенце — не го разбирай в положителен смисъл. Да не й даваме повод да започне да ни наблюдава.

Още щом прекрачи прага, Тони осъзна, че щеше да е по-разумно той да беше изчакал в кафенето. Карол, която седеше до бюрото на Крис, вдигна поглед, когато той влезе.

— Много бързо дойде — отбеляза тя. — Доколкото знам, имаше намерение да си останеш у дома цял ден?

— Така мислех — отвърна той. — Само че Пени Бърджес дойде да хлопа на вратата ми, затова реших да дойда да се скрия тук.

Насмалко не се впусна в подробности, но се спря навреме. Най-добрите лъжи са онези, които съдържат най-голяма доза истина, напомни си той.

Крис имаше тъмни кръгове под очите, а явно не бе имала и време да се погрижи за прическата си, след като бе станала от леглото. Не се забелязваше обичайната й напереност — приличаше на куче, което са разхождали до пълно изтощение. Прикри с ръка прозявката си, едва повдигна вежди вместо поздрав и все пак събра сили да каже:

— Какво става, докторе?14 — за да не изневери напълно на обичайния си шеговит тон.

— Всички играем по свирката на Джако Ванс — отвърна той унило, придърпа един стол и седна до двете жени. — Сигурно потрива злорадо ръце, като си представя как всички се щураме насам-натам, гонейки опашките си, как се питаме къде ли е и какво ли прави.

— Току-що говорих с колегите от Уест Мърсия — каза Карол. — Те координират търсенето. Получили са доста повече от обичайния брой обаждания от хора, които уж са видели Ванс от Абърдийн до Плимът. Но нито един от тези сигнали не се оказа достоверен.

— Един от проблемите е там, че нямаме никаква представа как изглежда сега — каза Тони. — Можем единствено да бъдем сигурни, че вече не се разхожда като карикатура на английски футболен запалянко. Вероятно носи перука, сигурно е променил и формата на брадата и мустаците си или е обръснал едното, или другото, очаквам да носи и очила с различна форма на рамките.

— Но си остава еднорък — каза Крис. — Не може да скрие това.

— Неговата протеза не е лесна за разпознаване. След като разговарях с моя приятел от министерството, потърсих модела онлайн. Козметичните покрития, които имат сегашните протези, са удивителни. Трябва да погледнеш много отблизо, за да разбереш, че не става дума за истинска кожа, а повечето хора рядко се заглеждат много отблизо в каквото и да било. При това Ванс разполага с най-съвършената протеза, която се предлага на пазара.

— Благодарение на Европейския съд за правата на човека — измърмори Карол. — Следователно това, което знаем е, че не знаем кой знае какво. Ванс действително може да бъде на произволно място между Абърдийн и Плимът. Е, как се справи ти, Крис?

Крис се поизправи на стола си и погледна в бележника си.

— Така. Леон е все още в лондонската полиция. Прави добра кариера. Той отговаря идеално на изискванията на шефовете — с висше образование, цветнокож, умен и представителен. И доказано не корумпиран — тя се усмихна на Карол. — Вече е главен инспектор към SO1915.

Тони се разсмя.

— Леон се занимава с охрана на дипломатическия корпус? Леон, който беше дипломатичен горе-долу колкото мен?

— Според приятелите ми в лондонската полиция се е научил да не си отваря излишно устата и да спазва правилата на играта. Но е спечелил уважението на колегите си и на подчинени, и на по-високопоставени. Така че аз се свързах с него по телефона и му обясних набързо за какво става дума.

— А какво каза той? — попита Тони, припомняйки си Леон с елегантните му костюми и наперената походка. Беше достатъчно интелигентен, за да си позволи да мързелува, разчитайки повече на проницателността си, отколкото на усърдие. След като се бе изкачил толкова високо в служебната йерархия, сигурно се беше научил и да работи здраво. Щеше да му е интересно да види този Леон, облагороден от усърдна работа и поемане на отговорност.

— Не прие сериозно предупреждението. Но такова нещо може да се очаква от него.

— Как стои въпросът с личния му живот? — попита Карол.

— Има бивша съпруга и две деца, които живеят в Хорнси, а сега живее с приятелката си в Докландс. Опитах се да го убедя да премести близките си временно другаде, но той изобщо не се вслуша в съвета ми — Крис направи гримаса. — Каза: „Ако прочета във вестниците некролог за Карол Джордан и Тони Хил, ще мина в нелегалност. Но засега не изпитвам особено безпокойство.“ Не можах да го разубедя.

— В известен смисъл има право — каза Тони. — Леон не може да е на някое от челните места в списъка — нито по старшинство, нито по азбучен ред, нито по географско местоположение. И като се вземе предвид, че никой от нас няма представа колко ще продължи всичко това, вероятно има основание да не се захваща незабавно да преобръща живота си наопаки.

— Освен ако ние, останалите, се постараем да бъдем толкова неуязвими, че Ванс реши да се насочи към Леон по липса на друг избор — каза кисело Карол. — Можеш да споменеш и това, като говориш с него, Крис.

Крис явно не беше очарована от идеята.

— Саймън Макнийл вече не е ченге. Останал да работи в полицията на Стратклайд няколко години след убийството на Шаз Боуман, после напуснал и сега преподава криминология в университета на Стратклайд.

Тони си спомняше непокорната черна коса на Саймън, помнеше колко ревностни усилия полагаше в работата си и колко дълбоко беше влюбен в Шаз. Тони беше научил от колеги, че Саймън получил нервен срив, диагностициран като посттравматичен шок, и впоследствие бил полека и тактично отстранен от активна работа.

— Горкият — каза той разсеяно. Забеляза, че двете жени го изгледаха озадачено. — Искам да кажа, защото беше хлътнал по Шаз, не защото преподава в университета на Стратклайд, естествено.

Крис го погледна развеселено и продължи.

— Живее отдавна с една жена, има от нея четири деца. Живеят в провинцията, на около час път с кола от Глазгоу. Имам чувството, че новината страшно го разстрои. Смята да говори с местните правоохранителни служби да засилят полицейските патрули в техния район. Но каза също, че живеели в края на един път — до къщата им се стигало само по него, и само по него можело да се излезе обратно. Имали и пушки. Приема нещата сериозно, но и без това по всичко личи, че се е подготвял за кръгова отбрана. Обясни ми, че западният капитализъм неминуемо ще рухне, и че тогава престъпността щяла да придобие невиждани размери. Тогава всеки щял да се спасява сам. А той вече бил взел необходимите мерки.

По всичко личеше, че посттравматичният синдром не беше останал в миналото.

— Господи, надявам се Ванс да не се насочи натам — каза Тони. — Ще има ужасно кръвопролитие и най-вероятно ще оцелее пак Ванс.

— Явно, че не можем да направим нищо повече за тези двамата — каза Карол. — Дано поне Кей Халам не е обзета от безпочвен оптимизъм и не е оглавила собствено опълчение в графствата около Лондон.

— Кей Халам е причината да приличам на жена, спала в колата си. Защото се наложи да направя именно това. Не беше лесно да я открия. Много трудно намерих следите й, защото е напуснала полицията, за да се омъжи. В нейния случай идеалният съпруг се оказва счетоводител с кантора на Каймановите острови. От онези копелета, които помагат на паралиите да не си плащат данъците за разлика от нас, останалите.

Карол подсвирна.

— Кротката мъничка Кей. Кой би предположил?

— Не се учудвам — каза Тони. — Тя винаги е имала тази склонност да наблюдава отстрани и да изчаква, докато придобие абсолютна увереност, че няма да сгреши, а после започваше да копира до съвършенство маниера и позицията на другия. Всеки беше убеден, че Кей е на негова страна, а тя винаги имаше проблеми, когато се налагаше да изпълни задача, за която е необходимо да заемеш категорична позиция и да я защитаваш. Когато „Идеалният съпруг“ се е появил в полезрението й, тя сигурно пак е наблюдавала и изчаквала, а после се е присламчила към него и е успяла да го убеди, че е намерил единствения човек на света, който го разбира истински — той видя как двете жени обмислиха думите му и кимнаха в знак на съгласие. — Именно затова тя водеше толкова умело разпити. Пола има същите хамелеонски способности, но тя има и силно изразена индивидуалност, към която винаги се връща. А аз никога не съм имал представа коя всъщност е истинската Кей Халам.

— Под свенливата си външност тя всъщност крие много решителен нрав — каза Крис. — В момента е в Обединеното кралство. Имат къща край Уинчестър. Синовете й учат в интерната там, тя е пристигнала за обичайния ден, определен за посещение на родители. Реагира незабавно, когато чу какво имах да й кажа. И ме прегази като парен валяк. Не желаеше да слуша никакви възражения. Заплаши ме с какво ли не — от „Дейли Мейл“ до комисията за разследване на оплаквания от полицията. В крайна сметка се наложи да отида с колата при нея, за да обясня точно за какво става дума в местния полицейски участък и на двамата охранители, които е наела, един бог знае от коя агенция. Доста се постреснах, като ги видях, пък за Ванс не знам — Крис поклати недоумяващо глава. — Можете ли да повярвате, че се поддадох?

— Не само че мога да повярвам, но ако разполагах с нейните възможности и бях на нейно място, вероятно щях да постъпя по същия начин — отвърна Тони. — Има защо човек да се плаши от Ванс — той се намръщи. — Крис… правилно ли си спомням, че някакъв вестникарски драскач беше написал книга за Ванс след първия процес?

— Спомням си смътно нещо такова. Не бяха ли принудени да я изтеглят от пазара, след като апелативният съд отмени едната присъда?

— Така беше — намеси се Карол. — Казаха, че след като Ванс е оправдан по това дело, книгата може да се приеме като клеветническа. Може би си струва да открием автора и да видим дали той няма да ни каже нещо интересно. Може да разполага със сведения за други приятели на Ванс или за негови имоти, за които ние да не знаем.

— Ще се заема — каза Крис.

Преди Карол да успее да отговори, Пола влезе в стаята с вечерен вестник в ръка.

— Дотук бяхме с тайната — каза тя и размаха вестника, на чиято първа страница пишеше с огромни букви: СЕРИЕН УБИЕЦ ПО УЛИЦИТЕ НА БРАДФИЙЛД.