Сбогом на глупаците

10.

Лутър каза, че не е видял обекта, значи го търсеха… Кели, не мен! Лицето ми пламна от гняв. Това бяха убийците на Кев, само те трябваше да са. Преследването нямаше нищо общо със закона — просто тези хора искаха да си довършат работата. Може би смятаха, че Кели ги е видяла.

Вече бях изпил кафето си и сервитьорката отнесе чашата ми. Явиха се хора, които чакаха да освободя масата. Върнах се обратно в тоалетната. Дистанционното управление на телевизора все още бе в джоба ми. Хвърлих го в кошчето за отпадъци заедно с вече безполезната радиостанция.

Ами Кели? Какво щях да постигна, ако се върнех обратно? А ако я бяха открили и очистили, и ме причакваха? Тъкмо така бих постъпил аз. Можех да измисля още безброй причини да не се връщам.

Мамицата му.

Тръгнах обратно към изхода на търговския център. Наляво едва можах да различа покрива на компютърния магазин. Паркингът все още беше пълен, вече валеше по-силно. Вдигнах си яката и погледнах към магистралата. Забелязах кафене, което бе като пустинен остров сред паркинга. Хм, пак беше време за кафе. Огледах пътя напред за някакви следи от новите ми приятели и отново използвах високи автомобили за прикритие.

Занесох си бургера и кафето на маса до прозореца. Не можех да виждам задната част на сградите, но затова пък имах изглед към по-близкия от двата странични пътя, онзи, към който се бях затичал преди да се сблъскам с Лутър. По-добре малко, отколкото нищо. В кафенето имаше детски кът, което беше страхотно прикритие — хлапетата пищяха в басейн с пъстри топки за тенис, докато родителите им си пиеха кафето наоколо точно като мен.

Седях и зяпах дъжда през прозореца. Спомних си времето, когато бях „лошо дете“ и вторият ми баща ме нашляпваше, а после ме затваряше в бараката за през нощта. Ужасявах се от биенето на дъжда по прозрачния пластмасов покрив, седях свит на топка и си мислех, че ако дъждът може да влезе вътре, същото се отнася и за Торбалан. Като войник и агент, по мен бяха стреляли, бяха ме били и затваряли. Винаги съм се плашил, но не толкова, колкото в детството си. Помислих си за Кели, изоставена в импровизираното й скривалище, докато дъждът удряше по картона над нея. После изхвърлих тези мисли от главата си. Щеше да го преживее. Не можех да й позволя точно сега да ангажира ума ми.

Продължавах да зяпам през прозореца. Иззад търговския център на страничния път излезе бял „Тоуръс“, спря на разклона и после се вля в трафика. Като че ли вътре имаше четирима души, всичките в костюми, но поради силния дъжд не можех да съм сигурен. Фактът, че са четирима по всяка вероятност означаваше, че се изнасят: ако отиваха да закарат Лутър в болница, щяха да са най-много трима, един зад волана и още един, който да се грижи за пострадалия. Другите щяха да останат. В ума ми постепенно се оформи решение.

Трябваше да променя външния си вид, при това евтино. Имах около петстотин долара и щях да се нуждая и от последния цент.

Допих си кафето и се върнах на прелеза. Там намерих магазин за дрехи, от който си купих тънък памучен дъждобран, сгъващ се до големината на носна кърпичка. Взех си и бейзболна шапка, от онези, дето е модерно да се носят наопаки, така че козирката да виси над тила ти.

После отидох в магазин за очила и се снабдих с чифт огледални, с дебели рамки. Очилата лесно променят формата на лицето. Винаги, когато по време на някаква акция се е налагало да променям вида си, новата прическа и очилата са ми били достатъчни.

Върнах се в тоалетната, за да се приготвя. Разпрах със зъби вътрешността на джоба на дъждобрана. Бях напъхал новия си пистолет отпред в дънките. Пълнителите бяха в джобовете ми. Ако започнеха да хвърчат лайна, можех да извадя оръжието и да стрелям направо през плата.

Исках да използвам последните четирийсетина минути дневна светлина, за да разузная района зад търговския център. Изтеглянето на онези четиримата можеше да е капан — трябваше да съм сигурен, че никой не ме очаква в засада. Канех се да направя пълна обиколка от триста и шейсет градуса около района, но преди това исках да мина покрай хотела, за да се уверя, че навън вече няма полицейски коли. Ако Лутър и приятелчетата му преследваха заподозрян в убийство, полицията вече трябваше да е тук, да снема отпечатъци и да събира свидетелски показания.

Дегизирах се и погледнах в огледалото, за да видя най-модерното конте във Вашингтон — е, почти. Завъртях шапката с козирката напред и излязох навън. Минах право през паркинга, пресякох магистралата на кръстовището и се насочих към „Бест Уестърн“. Там всичко изглеждаше напълно нормално и наоколо нямаше полицейски коли.

Докато се връщах, си мислех за състоянието, в което намерих Кев, Марша и Аида. Защо ги бяха насекли на парчета? Лутър и приятелчетата му не бяха наркомани, а професионалисти — не биха направили нищо без съответната причина. Сигурно бяха искали убийството да изглежда свързано с наркотици, за да си прикрият задниците. Като се имаше предвид броят на покушенията срещу Кев в миналото, съвсем логично бе полицията да предположи, че някой от скапаняците най-после е успял и че извършителите са избили цялото семейство като предупреждение за другите. Но бях убеден, че причината не е такава. Бяха убили Марша, защото са допуснали, че Кев й е разказал всичко, което е знаел, а Аида — защото не са искали свидетели. Кели дължеше живота си единствено на факта, че не са я видели. Навярно едва след новините онези типове бяха разбрали, че не са си довършили работата и че в крайна сметка са оставили свидетел.

Начинът, по който бяха накълцали Аида, ми напомни за американската програма „Сърца и умове“ във Виетнам. В едно село имунизирали децата срещу дребна шарка. Седмица по-късно пристигнали части на северновиетнамската армия и отсекли по една ръка на всяко дете. И това беше подействало: за тях повече нямаше да има програма „Сърца и умове“. Понякога целта оправдава средствата.

Часът пик беше в разгара си и скоро щеше да мръкне. Магазините все още бяха отворени и наоколо бе тъпкано с хора. Това ме уреждаше — така бях просто един от тълпата.

Вървях с приведена глава срещу дъжда. Стигнах до паркинга на кафенето. Този път бях по-близо до оградата. Избърсах си очилата и се загледах към задната част на търговския център.

Разнесе се високо свистене на спирачки — някакъв камион се приближаваше назад, към една от товарните площадки. Други три вече бяха паркирани до колата, където бях се сблъскал с Лутър. Но точно както при хотела, и тук нямаше и следа от полицаи, оглеждащи местопрестъплението. Може би не им харесваше времето.

Бяха осветени само площадките, които се използваха. Купчината кашони, сред която бях скрил Кели, почти изцяло попадаше в сянка. Един от кашоните бе пълен със стари железа, от които бях взел лоста, за да ударя Лутър. Въпреки разстоянието можех да чуя силно тракане и дрънчене. Кели сто процента се беше вдървила там долу.

Докато гледах напред и се чудех накъде да тръгна, видях, че на магистралата спира автобус, качва пътници и отново потегля. Може би това бе нашето спасение.

Но ако бяха открили Кели и ме очакваха в засада, накъде щях да побягна? Трябваше да измисля друг маршрут. Кражбата на автомобил не е подходяща за гъсто застроен район — привлича прекалено много внимание. По-добре беше да използвам тълпите. Избрах три възможни пътя.

Колкото повече се мотаех наоколо, толкова по-голяма вероятност имаше да ме забележат, затова реших да изчезна за малко от района. Продължих към магазините. Мислех си да купя нещо за Кели, защото и тя вече се нуждаеше от промяна на външността — бяха я показали по новините.

Спрях се на една прекрасна широкопола шапка. Исках да скрия косата и лицето й, доколкото е възможно. Взех й също леко подплатен дълъг розов дъждобран, за да покрия онези нейни мършави крака, както и дрехи за деветгодишно дете, понеже беше височка за възрастта си. След кратко колебание купих за себе си нови дънки и тениска.

С купчина найлонови торбички се върнах по същия път покрай оградата. Докато се отдалечавах от магазините, светлините им се отразяваха по мокрия асфалт на паркинга. Колите се движеха по магистралата бавно и чистачките им работеха с пълна скорост.

Стигнах до оградата и погледнах наляво. Нямаше никаква промяна.

Продължих нататък. Когато се изравних с магазините, страничният път започна да се издига, за да ме посрещне. Оградата свърши. Завих наляво по хлъзгавата трева и излязох на улицата, която водеше обратно към магазините. Отново тръгнах покрай оградата и се спуснах към пустеещия участък.

Дъждът беше превърнал праха в кал. Сега оградата бе от лявата ми страна, а товарните площадки — от дясната. Продължих да вървя, като се борех с изкушението да се затичам към Кели, да я грабна и да се разкарам от тук. Точно така се залавят или убиват хора.

Очите ми сигурно изглеждаха така, сякаш бяха включени в електрическата мрежа. Насочваха се навсякъде и събираха колкото могат повече информация в главата ми. Исках да видя имаше ли засада, преди да ме изненадат. Вече бях загазил. Ако се наложеше да действам, не бих се колебал.

Ами ако Кели я нямаше? Щях да телефонирам в полицията и да кажа, че съм видял онова момиче от новините да скита из района. Ако не я бяха взели, надявах се, че полицията ще я намери преди приятелчетата на Лутър. Разбира се, ако вече не я бяха отвлекли. Тогава щеше да започне и истинското преследване на Ник Стоун. Който и да я откриеше, щеше да научи моето име.

Стигнах на двайсетина метра от кашоните и продължавах спокойно да крача. Вече не се оглеждах наоколо, защото това отнемаше време и усилия.

Приближих се до купчината и започнах да размествам кашоните.

— Кели, аз съм! Кели! Нали ти казах, че ще се върна.

Картонът бе подгизнал и се разпадаше в ръцете ми. Когато отместих и последния кашон, видях, че момичето е в почти същото положение, в което го бях оставил — свито на топка върху някаква суха дъска. Мигновено си спомних как изглеждаше, когато я открих в гаража. Сега поне не се олюляваше, запушила ушите си с длани. Беше суха — Торбалан може и да бе влязъл вътре, но не и дъждът.

Изправих я и я наметнах с новия й дъждобран.

— Надявам се, че обичаш розовото — казах. — Взех ти и това. — Сложих шапката на главата й, за да запазя онова, което беше останало от телесната й топлина.

Тя ме прегърна. Не го очаквах и не знаех как да реагирам. Просто продължих да й говоря. Кели се притисна още по-силно към мен.

Наместих й шапката.

— Ето, така ще си суха. А сега трябва да тръгваме и да ти намерим баня и нещо за ядене, нали така?

Хванах торбичките в лявата си ръка и тя се вкопчи в левия ми ръкав. Не ми бе удобно, но дясната ми ръка трябваше да е свободна, за да мога да извадя пистолета си. Ако се наложи.