Сбогом на глупаците

35.

Насочих се към паркинга на туристическата класа и кисело се усмихнах — ако продължаваше така, скоро щях да го напълня с крадени коли. Когато протегнах ръка през прозореца, за да пусна монетите в автомата и да взема квитанцията, по ръкава ми покапаха няколко дъждовни капки. Докато паркираме, дъждът вече леко почукваше по покрива.

Имаше вероятност Рон и Мелвин да бяха направили връзка между мен и колата, която бяха видели да минава покрай тях. Вече навярно ги бяха освободили и съобщаваха регистрационния ми номер на всички патрули. Не можех да направя нищо друго, освен да се надявам, че множеството други автомобили и дъждът ще ни скрият.

Завъртях се към задната седалка и попитах:

— Добре ли си, Кели? Съжалявам, че трябваше да ти викам, но понякога се налага възрастните да се държат твърдо с децата.

Тя гледаше надолу към мечетата си, рошеше козината им и се цупеше.

— Ти не си лошо момиче и съжалявам, че ти се скарах — продължих аз. — Не исках, просто бях адски възбуден.

Кели бавно кимна, без да престава да си играе с рунтавия си приятел.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Англия?

Тя вдигна поглед. Не каза нищо, но приех реакцията й за положителна.

— Това е добре, защото и аз бих желал да дойдеш с мен. Ти си много добра, винаги правиш, каквото ти кажа. Искаш ли пак да ми помогнеш?

Кели сви рамене. Наведох се към задната седалка, взех другото мече и я потърках по лицето с него.

— Ще помолим Джени и Рики да ми помогнат. Какво ще кажеш?

Тя неохотно кимна.

— Първо трябва да подредим сака.

Прехвърлих се на задната седалка, сложих чантата помежду ни и го отворих.

— Какво според теб трябва да извадим?

Знаех точно какво ще извадим: всичко друго, освен фотографското покривало и принадлежностите за баня, защото в момента имах нужда само от тях.

— Как мислиш? — попитах аз. — Това ли е всичко? — Тя кимна и се съгласи, сякаш го бе направила сама.

Сложих всичко, което нямаше да взема със себе си, на пода до седалката. Дъждът постепенно се усилваше. Седнах до нея и извадих покривалото.

— Трябва да почакаме тук два часа. Още е твърде рано да ходим на летището. Можеш да подремнеш, ако искаш.

Подложих й сака за възглавница.

— Ето, така е по-добре — гушни Джени и Рики.

Тя ме погледна и се усмихна. Отново бяхме приятели.

— Няма да ме оставиш пак, нали, Ник?

За първи път й казах истината.

— Не, ще имам малко работа тук. Ти просто поспи. Никъде няма да ходя. — Седнах отпред, сложих лаптопа в скута си и го отворих. Проверих дали ключът е в ключалката и се наместих така, че лесно да държа волана. Трябваше да съм готов за незабавна реакция, ако ни откриеха.

Включих лаптопа и екранът леко освети вътрешността на колата. Вкарах дискетата на Кев. Нямах търпение да прочета останалата част от доклада му, но като допълнителна гаранция качих файловете на твърдия диск. Докато чаках, тихо я повиках:

— Кели? — Никакъв отговор. Ритъмът на дъжда си беше свършил работата.

Започнах да чета от там, докъдето бях стигнал. Знаех, че Гибралтар винаги е бил център на международния наркотрафик, пране на пари и контрабанда, но изглежда, че през 1987–ма Испания не само си е искала Скалата, но и е настоявала британците да се справят с наркотрафика. Правителството на Тачър заявило на гибралтарците сами да се оправят, но бързоходните яхти продължавали да пренасят дрога от Северна Африка. Британците заплашили колонията с пряк контрол, ако трафикът не бъде спрян, и в същото време започнали изключително нелегална операция срещу полицията и държавните служители, които подозирали в съучастничество. Момчетата обаче подочули нещо и рязко престанали да сътрудничат на ВИРА и всички останали.

Очите ми тичаха по текста далеч пред мозъка ми.

Затварянето на гибралтарския път изиграло важна роля в борбата срещу корупцията, но колумбийците се вбесили от това. Била прекъсната основна търговска артерия и те искали отново да бъде отворена. Според откритията на Кев, картелите решили, че е нужна демонстрация на сила и искали в Гибралтар да бъдат взривени бомби като предупреждение за държавните служители. Затова поръчали изпълнението на ВИРА.

Момчетата от ВИРА обаче, също като колумбийците, искали отварянето на пътя, но след фиаското в Енискилън не можели да поемат риска да убият чужди граждани и да предизвикат още по-силна международна реакция. И отказали да го направят.

Според доказателствата, които беше събрал Кев, отговорът на картелите бил директен: или ще направите, каквото ви нареждаме, или ще прехвърлим бизнеса на протестантите. ВИРА не можела да допусне това.

Ръководството на организацията измислило решение на проблема и докато четях, не можех да не му се възхитя. „Лудия Дани“ Маккан вече бил изхвърлен от ВИРА и след това бил възстановен — въпреки волята на Джери Адамс. След смъртта на гаджето си, Мейрийд Фаръл станала прекалено фанатична — „обществена ръчна граната“, както казваше за нея Симъндс. Планът на ВИРА бил да пратят в Гибралтар двамата играчи, от които с радост щели да се избавят, заедно с Шон Савидж, който току-що имал нещастието да се включи в същата АБЧ.

Групата разполагала с необходимата техника и експлозив за бомбата, но им наредили да останат в Испания, докато не извършат предварителното си разузнаване и подготовка. Казали им да я поставят в колата едва след като я откарат на самото място. После им дали кофти паспорти и оставили информацията да изтече до Лондон. Искали англичаните да реагират и да попречат на атентата, така че след като тримата бъдат арестувани, да могат да заявят на картелите, че са направили всичко възможно.

Спомних си, че ние съответно получихме данните за АБЧ, но на нас също ни съобщиха, че няма да има втори автомобил и че бомбата ще бъде взривена с дистанционно устройство. Това означаваше, че Маккан, Фаръл и Савидж, изобщо са нямали шанс. Че са били мъртви от момента, в който ние решихме, че бомбата е заредена, защото нямаше начин по някое време един от тях да не направи движение с ръка, което да не бъде изтълкувано като опит за взривяване на устройството. Аз определено не бих си и помислил, че Савидж бърка в джоба си, за да извади пакетче бонбони. Същото очевидно се отнасяше за Юън, когато бе установил контакт с Маккан и Фаръл. В Полка имаше стара поговорка: „По-добре да те съдят дванайсетима, отколкото да те носят шестима.“

На екрана се появи диалогов прозорец, който ми съобщаваше, че електрическата ми енергия е на свършване и че трябва да включа лаптопа в друг енергиен източник. Мамка му! Исках да дочета доклада докрай. Започнах да прехвърлям страниците колкото се може по-бързо, за да уловя общия смисъл.

Въпреки липсата на взрив, картелите приели, че ирландските им лакеи са си свършили работата. В крайна сметка в тази операция загинали трима от хората им. ВИРА запазила търговията с колумбийците, макар Големия Ал да беше казал, че оттогава са започнали да пренасят наркотиците през Южна Африка и Испания.

ВИРА била във възторг. Избавила се от двама свои неизгодни членове, не съвсем по начина, по който възнамерявала, но така пък си създала трима мъченици. Резултатът за каузата в родината им бил двойно по-голям и в хазната им потекли още повече долари от американските ирландци. Очевидно само англичаните останали с пръст в уста, но въпреки че международната общественост гръмко заклеймила убийствата, повечето държавни глави тайно се възхищавали на твърдата позиция на Тачър спрямо тероризма.

Мамка му! Появи се нов прозорец и ми каза да включа външен енергиен източник. Изключих лаптопа и го прибрах. Бях адски разочарован. Исках да прочета още. В същото време духът ми бе приповдигнат. Ако успеех да стигна до Англия с това нещо, нямаше да си имам проблеми със Симъндс.

Беше три и половина сутринта. Не можех да правя нищо друго, освен да изчакам още около два часа, докато започнеше да пристига и отлита първата вълна самолети. Тогава щеше да се натрупа достатъчно навалица, с която да се слеят един мъж и седемгодишно момиченце.

Наклоних назад малко облегалката и се опитах да наместя врата си в удобно положение, но така и не успях да се отпусна. Мислите ми препускаха. Цялата операция в Гибралтар бе замислена така, че ВИРА и колумбийците да продължат да правят пари. Това добре, но къде беше нашето място с Кев в цялата тази история? Лежах и слушах барабаненето на дъжда по покрива.

… За нас с Юън всичко бе започнало на 3–ти март, по-малко от седмица преди операцията. И двамата имахме различни задачи отвъд океана и трябваше да ни отзоват и пратят в Лизбърн, щаба на британската армия в Северна Ирландия. От там бързо ни прехвърлиха до Стърлинг Лайне в Хиърфърд, Англия, централата на Специалната въздушна служба.

Там ни чакаше военен самолет, който ни откара направо в централата на Полка. В момента, в който видях порцелановите чаши и бисквитите пред заседателната зала, разбрах, че предстои нещо голямо. Последния път, когато се беше случвало, тук бе дошъл министър–председателят.

В залата беше полутъмно и претъпкано. В дъното на подиума имаше наредени столове и голям екран, така че всички да могат да го виждат добре.

Търсехме свободни места, когато чух:

— Хей, насам, кретени такива!

Там седяха Кев и Мързеливия Пат и пиеха чай. С тях бяха още двама от четиричленния им екип, Джоф и Стив. Всички бяха от ескадрон „А“ и прослужваха шестте си месеца в групата за борба с тероризма.

Юън се обърна към Кев и го попита:

— Имаш ли представа за какво става въпрос?

— Заминаваме за Скалата, приятел. ВИРА замисля атентат.

Командващият се качи на подиума и залата притихна.

— Проблемите са два — започна той. — Първо, недостиг на време. Заминавате веднага след съвещанието. Второ, недостиг на сигурна информация. Комитетът по съвместните операции обаче иска Полкът да се разгърне. Ще получите всички данни, с които разполагаме в момента, и ако по време на полета или след приземяването ви научим нещо, ще ви го предадем.

„Какво правим тук ние с Юън, мамка му?“ — помислих си аз. Като представители на подразделението, определено нямаше да е законно да работим извън Северна Ирландия. Но не си отворих устата — ако започнех да оспорвам решението, можеха да ме върнат обратно и да пропусна представлението.

Огледах се наоколо и видях служители от щаба на Полка, оперативния офицер и цял куп хора от разузнавателния корпус. Последният член на групата беше специалист по оръжията и разполагането на бомби.

Към подиума се насочи човек, когото не познавах, с чаша чай в едната ръка. Той застана от дясната страна на подиума, до катедрата. В краката си остави пътна чанта.

— Казвам се Симъндс и ръководя северноирландското бюро на разузнавателната служба от Лондон. Хората зад вас са от службата и от военното разузнаване. Първо, съвсем кратко описание на събитията, които доведоха всички ни тук.

Като съдех по чантата, изглежда щеше да идва с нас. Загасиха светлините и аспектоматът освети екрана зад гърба му.

— Миналата година — продължи той — научихме, че в Испания се е установила група от ВИРА. Засякохме поща, пратена до домовете на известни играчи от Испания, и в Коста дел Сол намерихме пощенска картичка от Шон Савидж.

На екрана се появи образът на играча.

— Нашият Шон — полуусмихнат каза Симъндс — съобщава на мама и татко, че работи, в чужбина. Когато я прочетохме, доста се разтревожихме, защото работата, в която младият Савидж е най-добър, е правенето на бомби.

Майтап ли си правеше? Не, не изглеждаше такъв човек.

— После през ноември двама души минаха през мадридското летище, на път от Малага за Дъблин. Имаха ирландски паспорти и както обикновено, граничният контрол прати подробностите в Мадрид, който на свой ред ги предаде заедно със снимките им на Лондон. Оказа се, че и двата паспорта са фалшиви.

„Всъщност е глупаво да съдим единствено по тях“ — помислих си аз. Обикновено терористичните акции в Северна Ирландия намаляваха през летните месеци, когато момчетата от ВИРА водеха жените и децата си в Торемолинос за две седмици слънце и пясък. Странното беше, че нашите също почиваха там и попадаха на тях из баровете. Пътувайки за Испания извън туристическия сезон обаче, онези двамата бяха привлекли вниманието към себе си. Ако бяха минали през мадридското летище през почивния сезон, можеше и да не ги забележат.

Оказало се, че единият от притежателите на паспортите е Шон Савидж, но именно самоличността на другия накарала всички да се разтревожат.

Симъндс показа следващия диапозитив.

— Даниъл Мартин Маккан. Сигурен съм, че знаете за него повече от мен. — Той уверено се усмихна. — „Лудия Дани“ наистина си е заслужил името. Свързан е с двайсет и шест убийства, често е бил залавян, но е лежал в затвора само две години. За британското разузнаване комбинацията Маккан–Савидж в Коста дел Сол би могла да означава само едно от две неща: че ВИРА се готви да атакува британски обект или в континентална Испания, или в Гибралтар.

— Едно е сигурно — прибави Симъндс, — те не са там, за да се пекат на слънце.

Най-после избухна смях. Очевидно бе, че на Симъндс това му харесва, сякаш беше упражнявал шегите си така, че да предизвикат съответната реакция точно навреме. Въпреки това изпитвах някакво благоразположение към него. Рядко се случваше хората да се майтапят на толкова важни съвещания.

Следващият диапозитив бе пътна карта на Гибралтар. Продължавах да го слушам, но в същото време си мислех за войнишката си служба там. Бях си прекарал страхотно.

— Гибралтар е лека мишена — каза Симъндс. — Има няколко възможни места за бомба, като например губернаторската резиденция или съдебните палати, но ние предполагаме, че най-вероятно това ще е гарнизонният полк. Всеки вторник сутринта оркестърът на Първи батальон участва в церемонията по смяната на караула. Ние смятаме, че най-вероятният обект на атентата е площадът, по който оркестърът марширува след церемонията. Бомбата лесно може да се скрие в някой от автомобилите там.

Можеше да прибави и че от гледна точка на терористите мястото щеше да е почти съвършено избрано. Заради ограниченото пространство взривът щеше да е много по-резултатен.

— Като се водехме от тази преценка, ние забранихме церемонията на 11 декември. Местните медии съобщиха, че губернаторската караулна сграда спешно се нуждае от ремонт. Всъщност ни трябваше време, за да съберем повече информация, така че да не се наложи строеж на нова караулна сграда.

Не беше толкова смешно, колкото предишната му шега, но се чуха няколко сподавени кикота.

— Местната полиция беше подсилена с цивилни служители от Кралството — продължи Симъндс. — Осигурихме им и средства за наблюдение. Когато на 23 февруари церемонията се възобнови, една жена, привидно почиваща в Коста дел Сол, отиде на Скалата и фотографира парада. Проверихме я и открихме, че пътува с краден паспорт. Следващата седмица жената пак беше там, само че този път следваше оркестъра до площада. Даже някоя от местните маймуни би се сетила, че подготвя пристигането на активна бойна част.

Разнесе се висок смях. Пак го бе направил! Не бях съвсем сигурен дали всички се смеем на шегите му, или просто на факта, че продължава да се майтапи. Кой беше този човек, мамка му? Това би трябвало да е едно от най-сериозните съвещания, провеждани до този момент. Или просто не му пукаше, или бе толкова влиятелен, че никой не би могъл да му каже и дума. Във всеки случай вече ми беше ясно, че присъствието му в Гибралтар ще ни е от полза.

Симъндс престана да се усмихва.

— Според нашето разузнаване атентатът се подготвя за тази седмица. Няма каквито и да е признаци обаче, че Маккан или Савидж се готвят да напуснат Белфаст.

Не грешеше. Предишната нощ бях видял и двамата пред един бар във Фолс Роуд. Изобщо не ми изглеждаха готови. Би трябвало да им отнеме доста време, за да се подготвят за такава акция — или може би това беше част от подготовката, последното им излизане, преди да започнат работа.

— Тук обаче имаме няколко проблема — продължи той. Гласът му звучеше далеч по-напрегнато. Дали това означаваше, че няма да има повече шеги?

— Какво да правим с тези хора? Ако се опитаме да ги заловим прекалено рано, това само ще даде възможност на други групи на ВИРА да извършат атентата. Във всеки случай, ако АБЧ мине през летището в Малага и остане на испанска територия до последния момент, няма гаранция, че испанците ще ни ги предадат, не само заради спора с Кралството по въпроса за Гибралтар, но и защото няма в какво толкова да ги обвиним. Затова, господа, трябва да ги арестуваме в Гибралтар. — Екранът помръкна и остана да свети само лампата на катедрата, която блестеше в лицето му. — И това ни оставя три възможности. Първата е да ги арестуваме, докато пресичат испанската граница. Няма обаче гаранция, че ще разберем какво превозно средство ще използват. Ще разполагаме само с десетина–петнайсет секунди, за да ги идентифицираме и арестуваме — доста трудно, особено ако седят в автомобил и са въоръжени. Втората възможност е да арестуваме групата в района на площада, но това отново зависи от предварителната ни информираност и успешното им идентифициране, както й от това дали всички носят взривни устройства. Ето защо за момента се спираме на третата възможност. Това е и причината всички да сме тук.

Той отпи от чая си и помоли да включат осветлението.

— Службата за сигурност ще разположи екипи за наблюдение, за да ни информират за влизането на хората от ВИРА в Гибралтар. — Докато говореше, Симъндс поглеждаше към всяка от групите. — Двамата войници, които току-що пристигнаха от провинцията, трябва да извършат идентифицирането преди гражданските власти да предадат операцията на военните. Четиримата от контратерористичната ви група ще ги арестуват, но едва след като поставят бомбата.

„Двамата войници, които току-що пристигнаха от провинцията.“ Сега вече разбирах. Това бяхме ние с Юън.

— Когато бъдат арестувани — продължи Симъндс, — трябва да ги предадем на гражданските власти. Разбира се, групата ще получи обичайната защита от който и да е съд. Двамата от провинцията няма, повтарям, няма да провеждат какъвто и да е арест или да влизат в контакт. Предполагам, че разбирате защо.

Той успя да се усмихне.

— Струва ми се, че това е достатъчно, господа. — Симъндс погледна към Франк, командващия. — Франсиз, разбрах, че след десет минути излитаме за военното летище в Лайнхам, за да направим връзка за Испания.

Три часа по-късно седях в С-130 с Юън, който се ядосваше заради някакъв дефект на новите си маратонки. Кев проверяваше оръжието, мунициите и нещо по-важно, поне според мен, пакетите за първа помощ. Ако ме сваляха, исках колкото може по-скоро да ми направят кръвопреливане.

Приземихме се към 23:30 часа в четвъртък, 3 март. Цялата Скала все още беше будна — навсякъде блестяха светлини. Отидохме във военния район, където ни очакваха камиони, за да ни откарат бързо и без много шум.

Квартирата ни бе на военния кораб „Руук“ в кралската военноморска база. Дадоха ни шест стаи, които ние превърнахме в истинско общежитие, с наша собствена кухня. Навсякъде минаваха кабели, звъняха телефони, момчетата тичаха наоколо и проверяваха радиостанции и сателитни комуникационни връзки.

— Според разузнавателната информация — надвика глъчката Симъндс — възможно е групата да има трети член, който навярно е и командирът. Каза се Мейрийд Фаръл. След час ще получим снимките й, но ето ви някои основни данни: тя е особено гаден случай. — Тук направи пауза, за да разчете съвършено шегата си. — Средна класа, трийсет и една годишна, възпитаничка на манастирско училище.

Когато смехът утихна, Симъндс ни разказа повече за жената. Лежала десет години в затвора за поставяне на бомба в хотел „Конуей“ в Белфаст през 1976–а, но веднага щом я освободили, отишла право във ВИРА. На лицето му се изписа лека усмивка, докато обясняваше, че любовникът й, Брендан Бърнс, неотдавна се самовзривил.

Съвещанието завърши и ние започнахме да се мотаем наоколо в търсене на кафе. Едно от момчетата ни раздаде пътни карти.

— Във Фирмата вече са ги обозначили — каза той.

Докато ги разглеждахме, момчето продължи:

— Главните пътища от границата до площада са обозначени подробно, останалата част от града — почти също толкова. От външните райони са показани само основните точки.

Мамка му! Трябваше да науча повече от сто точки преди АБЧ да мине границата. Не знаех кое е по-сложно: групата на ВИРА, или домашната работа.

— Някакви въпроси, момчета?

— Да, три — отвърна Кев. — Къде ще спим, къде е кенефът и има ли кафе?

На сутринта взехме оръжието и мунициите си и отидохме на стрелбището. Четиримата от групата за борба с тероризма имаха свои собствени пистолети. Нашите ни бяха дадени временно — личното ни оръжие беше останало в Лондондери. Не че имаше чак толкова голямо значение — хората си мислят, че ние от Полка обръщаме огромно внимание на оръжието си, но не е така. Стига ни да знаем, че когато натиснем спусъка, пистолетът, ще стреля още от първия път и че куршумите ще улучат обекта, в който се целим.

На стрелбището всеки се занимаваше със собствената си работа. Другите четирима искаха само да се уверят, че пълнителите им работят както трябва и че пистолетите не са получили дефекти по време на транспортирането. Двамата с Юън искахме същото, но също така трябваше да проверим точността на новото си оръжие от различно разстояние. След като изпразнихме всички пълнители в бърза последователност, за да сме сигурни, че всичко работи, ние стреляхме по мишени на 5, 10, 15, 20 и 25 метра. Сигурни, бавни, добре прицелени изстрели, винаги на едно и също място, за да видим къде попада куршумът от съответното разстояние. По този начин разбрахме къде трябва да се целим, например, от петнайсет метра — в горната част на тялото. Заради разстоянието, доста голямо за пистолет, куршумите трябваше да попаднат по-ниско в гърдите на обекта, за да го повалят. Всяко оръжие е различно, така че ни трябваше час, за да сме готови.

После не разглобихме пистолетите, за да ги почистим. Защо да го правим, щом знаехме, че работят отлично?

Следващата задача бе да отидем на мястото, за да научим точковата система и в същото време да проверим радиостанциите и да разберем дали има особено опасни места. Ние още се занимавахме с това, когато в два следобед Алфа се включи в мрежата.

— До всички, незабавно завръщане в базата.

Симъндс вече беше в заседателната зала. Изглеждаше напрегнат. Също като останалите от нас, той навярно не бе имал много време за сън. Брадичката му беше обрасла с двудневно стърнище и косата му бе виждала по-добри дни. Определено ставаше нещо. От машините и хората в дъното се разнасяше силна глъчка. Той държеше в ръцете си двайсетина листа хартия. Докато говореше, хората от разузнаването му донесоха още, после ни раздадоха копия с правилата на операцията. Тя се наричаше „Флавий“.

— Преди около час и половина — започна Симъндс — Савидж и Маккан са минали през имиграционния контрол на летището в Малага. Пристигнали са от Париж. Фаръл ги е посрещнала. Нямаме представа как са се оказали там. Групата е пълна. Има само един малък проблем — испанците са ги изгубили, когато са взели такси. В момента по границата се разполагат постове. Нямам основания да смятам, че атаката няма да бъде проведена според плана.

Той замълча за миг и погледна към всеки един от нас.

— Току-що научих две много важни информации. Първо, играчите няма да използват втора кола, за да запазят място на паркинга в района на обекта. Това би означавало да минават два пъти границата, а според нашите данни те не са готови да поемат риска. Следователно трябва да приемем, че ще използват автомобила на ВИРА, когато пристигне.

Второ, взривяването на бомбата ще стане с дистанционно устройство: искат да са сигурни, че ще избухне точно в избрания момент. Запомнете, господа, устройството може да е у всеки от групата или и тримата да имат отделни устройства. Тази бомба не трябва да избухва. Застрашен е животът на стотици хора.

Събудих се от ръмженето на двигатели и от свистенето на колела по асфалт. Беше малко след шест часа сутринта. Бях спал три часа. Все още бе тъмно и дъждът валеше малко по-слабо. Наведох се към задната седалка.

— Кели, Кели, събуждай се. — Когато я разтърсих, тя тихо изпъшка.

— Добре де, добре. Идвам. — Седна и разтърка очи.

Започнах да привеждам лицето й в ред. Не исках да влиза в летището в този вид. Трябваше да изглеждаме спретнати и щастливи като Мери и Дони Осмънд, натъпкани с антидепресанти.

Излязохме от колата със сака и аз заключих вратите, след като се уверих, че вътре не съм оставил нищо, което да привлича вниманието. Последното, от което се нуждаех сега, беше някой служител от паркинга да се заинтересува от комплекта ми шперцове. Отидохме на спирката и скоро пристигна автобус, който ни откара до терминала за заминаващи.

Той изглеждаше като на всяко летище по това време на утрото. На гишетата вече имаше доста пътуващи в бизнес класа. Някои, наглед предимно студенти, очевидно чакаха за полети, за които са пристигнали прекалено рано, и бяха отпуснали глави в спалните си чували, опънати върху три-четири седалки, с огромни самари до тях. Чистачи с големи машини се тътреха като зомбита по плочките на пода.

Взех си безплатен справочник за полетите и видях, че първият възможен самолет за Англия е в пет и нещо следобед. Щеше да ни се наложи да почакаме.

Погледнах към Кели — и двамата нямаше да минем без хубаво да се измием. Спуснахме се с ескалатора до залата за пристигащи на долния етаж. Купих два туристически комплекта като допълнение към принадлежностите ни за баня, после влязохме в една от тоалетните за инвалиди.

Докато Кели си миеше лицето, аз се избръснах. Почистих калта от обувките й с тоалетна хартия, сресах косата й и я завързах с еластична лента назад, така че да не изглежда толкова мазна. След около половин час вече изглеждахме прилично. Раните по лицето ми заздравяваха. Опитах се широко да се усмихна, но ме болеше.

Взех сака.

— Готова ли си?

— За Англия ли заминаваме?

— Остава ми да направя само още едно нещо. Хайде, ела. — Подръпнах я за конската опашка, с която приличаше на мажоретка, висока метър и двайсет. Тя се престори на ядосана, но виждах, че вниманието й доставя удоволствие.

Върнахме се горе с ескалатора и започнахме да обикаляме по периферията на терминала, като се правехме, че зяпаме самолетите на пистите. Всъщност търсех две съвсем различни неща.

— Трябва да пратя нещо по пощата — казах аз.

Използвах данните от кредитната карта на Франки, които преписах от квитанцията за автомобила под наем, за да попълня бланката. Мамка му, Големия Ал можеше да плати за това, нали сега беше богат.

Кели следеше всяко мое движение.

— На кого пишеш?

— Пращам нещо в Англия, в случай, че ни спрат. — Показах й дискетите с информацията за ВИРА и търсещата програма.

— На кого ги пращаш? — С всеки изминал ден тя все повече заприличваше на баща си.

— Не бъди толкова любопитна.

Продължавахме да обикаляме по края на терминала. Открих електрическия контакт, който търсех, в края на редица черни пластмасови седалки, върху които хъркаха двама студенти. Посочих към последните две места.

— Хайде да седнем тук. Искам да погледна нещо на лаптопа.

Включих го и точно тогава Кели реши, че е гладна.

— Дай ми пет минути — помолих аз.

От онова, което вече бях видял, разбирах, че Гибралтар е инсценировка, но това все още не обясняваше каква е връзката й с Кев. Докато четях, започваше да ми става ясно.

Изглежда, че в края на осемдесетте Тачър притиснала правителството на Буш да направи нещо, за да попречи на Норад да финансира ВИРА. Заради милионите ирландско–американски гласоподаватели обаче това било проблем. Сключили сделка: ако британците успеят да докажат, че парите на Норад се използват за купуване на наркотици, това щяло да помогне за дискредитирането на ВИРА в Щатите и Буш щял да е в състояние да предприеме съответните мерки. В крайна сметка, кой би се оплакал, че американското правителство се бори с разпространението на опасни наркотици?

Когато британската разузнавателна служба започнала да събира информация за нарковръзките на ВИРА с Гибралтар, като че ли се разкрила нова възможност. След събитията на 6 март, обаче, не можели да се възползват от нея. Онези гласове били прекалено важни.

В началото на деветдесетте Щатите имали ново правителство, а Великобритания — нов министър–председател. В Северна Ирландия започнал мирният процес. На САЩ било заявено — и съобщението било предадено на най-високо равнище, — че ако не притиснат ВИРА да седне на масата за преговори, Великобритания ще разкрие за какво се използват средствата, получени от Норад в Америка. Светът щял да приеме това като неспособност на силата, толкова настойчиво съветваща другите, да води войната с наркотиците в собствения си заден двор.

Сключили нова сделка. През 1995–а Клинтън позволил на Джери Адамс да влезе в САЩ — ход, който бил изгоден не само за пред ирландско–американските гласоподаватели, но по този начин президентът изглеждал и като цар на миротворците. Освен това като че ли възразявал срещу позицията на Джон Мейджър срещу ВИРА, но британците нямали нищо против — те знаели каква е целта. При затворени врати на Джери Адамс било заявено, че ако ВИРА пречи на мирния процес, САЩ ще се стовари отгоре им като цял тон димящи лайна.

Наистина било обявено примирие. Изглеждало, че вече е време за истински преговори, след всичките тези години на тайни контакти, които не водели доникъде. Клинтън и британското правителство щели да играят ролята на мирни посредници, а ВИРА щяла да има право на глас за начина, по който да оформят сделката.

На 12 февруари 1996–а, обаче, на пристанището Канари в Лондон, избухнала мощна бомба, която убила двама души и причинила щети за стотици милиони лири. Примирието било нарушено. Това означавало завръщане към обичайния бизнес.

Но нещата не свършили с това. Кев беше открил и това, че ВИРА се опитвали да шантажират някои гибралтарски държавни чиновници, при това с известен успех. Очевидно Гибралтар продължавал да е ключът за Европа. Испания криела прекалено много опасности. Терористите също се насочили към някои влиятелни личности в САЩ, за да могат безнаказано да продължат с наркосделките си. Една от жертвите, според Кев, заемала висок пост в БН. Проблемът му беше, че не знаеше коя е тя.

Аз обаче знаех — имах снимката на шефа му.

А сега бях наясно и с това защо Макгиър, Фърнахан и Макоули са били в Гибралтар. Който и да беше шантажираният, те се бяха готвили да го предупредят и да се опитат да го изнудят с документите за транспорта и снимките, за да отворят отново пътя. Навярно ЕТА бе поискала прекалено голям дял от печалбите в Испания.

Затворих лаптопа. Да, трябваше да се върна в Англия. Трябваше да се срещна със Симъндс.

Кели ме наблюдаваше.

— Добре — заключи делово тя. — Сега вече може ли да закусваме?

Заведох я в „Дънкин донътс“. Кели си поръча кутия мляко, аз кафе и двамата си взехме по няколко големи ароматни понички. Аз си взех шест.

В десет часа се спуснахме обратно с ескалатора в залата за пристигащи. Трябваха ми паспорти — британски или американски, нямаше значение какви. Погледнах списъка с международните полети на таблото. Имаше по-голяма вероятност да пътуваме с американски документи, при това единствено заради броя семейства, минаващи през бариерата.

Хората се блъскаха от двете страни на перилата и чакаха с фотоапарати и цветя. Двамата с Кели седнахме на пластмасовите седалки до багажния конвейер на вътрешни линии, от другата страна на входа за международните полети. Прегърнах я и се наведох към нея, сякаш просто си бъбрехме. Всъщност й обяснявах някои от най-фините детайли на кражбата.

— Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

Седяхме и наблюдавахме, докато първата вълна пристигащи по вътрешни линии прибираха багажа си.

Забелязах едно семейство.

— Търсим точно такова нещо, но те имат две момчета — усмихнах се аз. — Искаш ли да станеш момче за един ден?

— Няма начин. Момчетата смърдят!

Наведох нос към тениската си. И трябваше да се съглася с нея.

— Добре, ще почакаме.

Пристигна самолет от Франкфурт и този път ударихме бинго. Родителите бяха четирийсетина годишни, хлапетата — на десетина–единайсет, момче и момиче. Майката носеше прозрачна пластмасова ръчна чанта. Видях, че вътре има всичко необходимо. Не можех да повярвам на късмета ни.

— Виждаш ли ги? Тъкмо това ни трябва. Да вървим, хайде.

Последва леко колебание.

— Д–а–а–а… — Вече не изглеждаше толкова уверена. Трябваше ли да я карам да го прави? Все още можех да я спра. Докато вървяхме към тоалетните, трябваше да взема решение. Мамка му, да продължаваме и да свършваме с това!

— Тя влиза вътре с дъщеря си — казах аз. — Провери дали зад теб няма някой друг. Не забравяй, ще те чакам.

Небрежно ги последвахме. Съпругът остана с момчето, навярно, за да отидат при някой от автоматите за бонбони или да вземат такси.

Майката и дъщерята влязоха през входа за дамските тоалетни, като бъбреха и се кикотеха. Жената носеше чантата си през рамо. Ние влязохме през този за мъжките, отдясно на тоалетните за инвалиди, и незабавно се напъхахме в една от големите кабини.

— Ще те чакам тук, ясно ли е, Кели?

— Ясно.

— Спомняш ли си какво трябва да правиш?

Решително кимване.

— Давай тогава. — Затворих вратата. Тоалетните бяха достатъчно големи, за да има място за маневриране на инвалидна количка. Подът бе влажен и миришеше на препарати. Листът, закачен на вратата, показваше, че са чистили само преди петнайсет минути.

Сърцето ми туптеше толкова силно, че го усещах под ризата си. Цялото ми бъдеще зависеше от действията на едно седемгодишно момиче. Кели трябваше да пъхне ръка под вратата на кабинката, да вземе чантата, да я скрие под дъждобрана си и да излезе, без да поглежда назад. Лесна работа, само че в повечето случаи неуспешна. Но без паспорти нямаше начин да се измъкнем от страната. Нямаше как да се върна и при Големия Ал. Освен риска от пътуването, не можех да му се доверя поради простата причина, че нямах представа какво е правил, след като го оставихме. Трябваше незабавно да напуснем Щатите.

От мислите ми ме откъсна внезапно почукване и нервно: „Ник!“

Бързо отворих вратата и тя влетя вътре. Затворих и заключих, взех я на ръце и я отнесох до тоалетната чиния.

Спуснахме капака и седнахме. Аз й се усмихнах и прошепнах:

— Добра работа! — Кели изглеждаше едновременно възбудена и уплашена. Аз бях само уплашен, защото знаех, че всеки момент тук ще настане истински ад.

Така си и беше. Майката изхвърча от тоалетната с викове.

— Откраднаха ми чантата! Къде е Луиз? Луиз!

Момичето излезе и се разплака.

— Мамо! Мамо!

После двете се разпищяха. Сега не бе моментът да излизаме. Щяхме да привлечем вниманието на хората. Просто трябваше да поседим тук и да хвърлим едно око на паспортите.

Току-що бяхме обрали г–жа Фиона Сандборн и семейството й. Чудесно, освен факта, че г–н Сандборн изобщо не приличаше на г–н Стоун. Е, по-късно щях да направя нещо по въпроса. Но имената на двете хлапета бяха вписани в паспортите на всеки от родителите и това вече беше проблем.

Извадих парите и очилата й за четене. Тоалетното казанче се намираше зад стената. Нямаше къде да скрия тази чанта. Изправих се, казах на Кели да стане и се заслушах.

Жената беше намерила полицай. Представях си сцената навън. Сигурно вече се бе събрала малка тълпа. Ченгето си водеше бележки, разговаряше по радиостанцията, може би проверяваше другите кабинки. Целият се облях в пот.

Стоях до вратата и чаках сякаш цял час. Кели театрално се приближи на пръсти към мен. Наведох се и тя прошепна в ухото ми:

— Вече наред ли е всичко?

— Почти.

Тогава чух блъскане. Някой проверяваше свободните кабинки и чукаше на вратите на другите. Търсеха крадеца или, по-вероятно, самата чанта. Всеки момент щяха да стигнат до нас.

Нямах време за мислене.

— Кели, ти трябва да отговориш, ако почукат. Искам да…

Чук, чук, чук.

В затвореното пространство звукът отекна като затръшване на врата на затворническа килия.

— Полиция! — извика мъжки глас. — Има ли някой вътре? — Опита се да натисне бравата.

Бързо дръпнах Кели навътре в кабинката и прошепнах в ухото й:

— Кажи, че скоро излизаш.

— Скоро излизам! — извика тя.

Отговор не последва, просто процедурата продължи със следващата кабинка. Опасността беше преминала, или поне така се надявах.

Оставаше само да се освободя от пистолета и пълнителите. Нямаше проблем. Сложих ги в чантата на Фиона и я сгънах така, че да влезе в кошче за боклук.

Изтече един час преди да реша, че вече можем да се измъкнем навън. Обърнах се към Кели.

— Сега се казваш Луиз, ясно ли е? Луиз Сандборн.

— Ясно.

— Луиз, когато излезем от тук, искам да изглеждаш много весела и да ме държиш за ръка. — С тези думи взех сака. — Е, тръгваме!

— За Англия ли?

— Разбира се! Но първо трябва да се качим на самолета. Между другото, ти беше страхотна!

Влязохме в залата за заминаващи в 11:30. До първия възможен полет за Хитроу в 17:10 оставаха още няколко часа.

Отидох при един от телефоните и използвах номерата от безплатния справочник, за да се свържа с всяка от самолетните компании и да проверя за свободни места. В „Бритиш еъруейс“ нямаше, също и в „Юнайтид еъруейс“ за 18:10 и в „Юнайтид“ за 18:40. Накрая успях да намеря две места за полет с „Върджин“ в 18:45, давайки всички подробности за г–н Сандборн, който в момента пътуваше за летището. Заплащането стана за сметка на Големия Ал. Взех данните за кредитната му карта от квитанцията за автомобила под наем.

Минах покрай бюрото на „Върджин“ да проверя — отваряха чак в 13:30. Още час и половина чакане и потене.

Тери Сандборн беше малко по-стар, с дълга до раменете коса, започваща да посивява. Моята стигаше малко под ушите ми и бе кестенява. Слава Богу, че паспортът му беше отпреди четири години.

За радост на Кели и собственика на фризьорския салон на летището, аз се подстригах съвсем късо и заприличах на американски морски пехотинец.

После отидохме да купим опаковка болкоуспокоителни, чиято реклама твърдеше, че били идеалното решение за болките по време на женския месечен цикъл. Ако се съдеше по списъка на съставките, със сигурност бяха решението на моя проблем.

Надявах се полицията да приеме, че мотивът за кражбата са парите и вместо да разследва въпроса, да остави семейство Сандборн да съобщи за липсващите кредитни карти и паспорти. Не ме блазнеше мисълта да застана на билетното гише и ченгетата да ми се нахвърлят.

До отварянето на бюрото оставаха трийсетина минути. Имах да направя още нещо.

— Кели, трябва да идем до тоалетната.

— На мен не ми се ходи.

— За мен е, трябва да се маскирам. Ела и ще видиш.

Влязохме в тоалетната за инвалиди и затворихме вратата. Извадих очилата на Фиона. Бяха със златни рамки и със стъкла, дебели колкото дъното на бутилка от кола. Опитах ги. Рамките не бяха достатъчно широки, но горе–долу ставаха. Обърнах се към Кели и събрах очи. После трябваше да й помагам да престане с хиленето.

Извадих болкоуспокоителните от сака.

— Ще изпия тези хапчета и от тях ще ми стане лошо. Но всичко е с определена цел, разбираш ли?

— Е, добре де — кимна тя неуверено.

Изпих шест капсули и зачаках. След няколко минути започнаха да ме обливат горещи вълни, после по тялото ми изби студена пот. Вдигнах ръце, за да покажа, че всичко е наред, докато шестте понички и кафето се изливаха от устата ми в тоалетната чиния.

Кели удивено ме наблюдаваше, докато се миех. Погледнах се в огледалото: изглеждах също толкова блед и болнав, колкото се и чувствах. Изпих още две.

На дългата редица от гишета на „Върджин Атлантик“ имаше неколцина пътници и само една служителка. Когато приближихме, тя пишеше нещо с наведена глава. Беше около двайсет и пет годишна, чернокожа и красива.

— Здравейте, казвам се Сандборн. — От кодеина гласът ми бе прегракнал. — Би трябвало да има два билета за мен. — Опитвах се да изглеждам разсеян и скапан. — Надявам се, че зет ми ги е запазил? — Вдигнах поглед към небето в знак на надежда.

— Знаете ли номера?

— Съжалявам, той нищо не ми каза. Само Сандборн.

Тя набра името в компютъра и каза:

— Точно така, господин Сандборн: два билета за вас и Луиз. Колко чанти носите?

Бях провесил лаптопа през рамо и държах сака в ръка. Поколебах се, сякаш се чудех дали ще имам нужда от лаптопа.

— Само това — оставих сака на теглилката аз. Не тежеше много, но покривалото го издуваше и му придаваше естествен вид.

— Може ли да видя паспорта ви, моля?

Започнах да ровя из джобовете си. Не исках веднага да показвам документите на Сандборн.

— Вижте, знам, че сме късметлии, след като изобщо намерихме места, но възможно ли е да седим един до друг? — Наведох се малко по-близо към нея и почти прошепнах: — Луиз се страхува от самолетите.

Двамата с Кели разменихме погледи.

— Всичко е наред, миличка, всичко е наред. — Гласът ми отново падна. — Целта на пътуването ни не е много приятна.

Погледнах надолу към Кели, после отново към жената и направих болезнена гримаса.

— Баба й… — Оставих думите да увиснат, сякаш останалата част от изречението щеше да е прекалено ужасна за ушите на малко момиченце.

— Ще видя какво мога да направя, господине.

Тя затрака по клавиатурата на компютъра си. Поставих паспорта пред нея. Момичето вдигна поглед и се усмихна.

— Няма проблем, господин Сандборн.

— Прекрасно. — Но все пак страшно много ми се искаше да продължа разговора. — Чудех се дали ще е възможно да използваме чакалнята ви? Просто след химиотерапията бързо се уморявам. А тичахме цял ден и нещо не се чувствам добре.

Тя погледна към белезите и бледата ми кожа и след кратка пауза каза:

— Майка ми беше подложена на химиотерапия заради рак на черния дроб. Лечението беше успешно след всички мъки, които изтърпя.

Благодарих и за загрижеността и помощта.

„А сега ме пусни в чакалнята, без да чакам на шибаната опашка!“

— Един момент, да проверя. — Тя се усмихна на Кели и вдигна телефонната слушалка. След няколко секунди странен самолетен жаргон, момичето ме погледна и кимна. — Всичко е наред, господине. Чакалнята ни е обща с „Юнайтид“. Ще ви попълня покана.

Отново й благодарих и тя протегна ръка към паспорта ми. Надявах се вече да ме познава толкова добре, че това да е просто формалност. Тя го отвори и аз се извърнах, за да кажа на Кели колко вълнуващо ще е да иде на гости на баба си.

После чух:

— Регистрацията започва към пет и половина. — Вдигнах поглед и се разлях в широка усмивка. — Идете на изход С. От там ще стигнете до чакалнята с автобус. Желая ви приятно пътуване!

— Много ви благодаря. Хайде, Луиз, трябва да хванем самолета! — Оставих Кели да направи няколко крачки, после се завъртях обратно към момичето и тъжно произнесох:

— Надявам се само, че баба ще може да ни чака. — Тя разбиращо кимна.

Сега копнеех само да влезем вътре. Първото препятствие беше охраната. Кели мина преди мен и аз я последвах. Нищо. Трябваше да отворя лаптопа и да го включа, за да докажа, че работи, но това се очакваше. Всички документи за „Флавий“ бях вкарал във файл, наречен „Игри“.

Отидохме направо на изход С, качихме се на автобуса и изминахме осемстотинте метра до чакалнята.

Вътре беше пълно. Около нас звучеше английска реч, примесена с немска и френска. Двамата с Кели се насочихме към залата на „Юнайтид“, като се отклонихме само през кафенето.

Седнахме с голямо капучино и с кола в ръце. За съжаление свободното време ми даде възможност да се замисля за грешките, които бих могъл да съм допуснал.

През пропуска мина човек от охраната и започна да разговаря със служителите. Сърцето ми се разтуптя. Бяхме толкова близо до самолетите от другата страна на стъклото, че сякаш можех да ги докосна. Почти усещах мириса на самолетно гориво.

Наложих си да се успокоя. Ако ни търсеха, вече щяха да са ни открили. Но все още можеха да се объркат ужасно много неща. Продължавах обилно да се потя. И не знаех дали е от капсулите или от страха ми, но започвах да се чувствам слаб.

— Ник? Цял ден ли ще съм Луиз, или само сега?

Престорих се, че се замислям.

— Цял ден. Целия ден ще си Луиз Сандборн.

— Защо?

— Защото няма да ни пуснат в Англия, ако не използваме чужди имена.

Усмихнато, замислено кимване.

— Искаш ли да ти кажа още нещо? — попитах аз.

— Какво?

— Ако те наричам „Луиз“, ти ще трябва да ми викаш „татко“. Но само за днес.

Не бях сигурен каква реакция да очаквам, но тя просто сви рамене.

— Няма значение. — Може би в момента искаше тъкмо това.

Следващите три часа бяха ужасни, но поне не се мотаехме наоколо. Ако страдах от някакво сърдечно заболяване, навярно щях да умра — кръвта циркулираше в тялото ми адски бързо и силно шумеше в ушите ми.

Непрекъснато си повтарях: „Вече си тук и не можеш да направиш нищо повече, просто се качи на шибания самолет!“

Погледнах към Кели.

— Добре ли си, Луиз?

— Добре съм, татко. — На лицето й грееше широка усмивка. Надявах се само, че така ще си остане до края.

Жената на гишето се доближи до микрофона, обяви полета ни и каза, че присъствието ни в чакалнята й било много приятно.

Дванайсетина души започнаха да сгъват вестниците си и да затварят циповете на чантите си.

Станах на крака и се протегнах.

— Луиз?

— Да?

— Тръгваме за Англия!

Насочихме се към изхода, баща и дъщеря, хванати ръка за ръка и бъбрещи глупости. Теорията ми беше, че ако разговаряме помежду си, никой няма да ни заприказва.

Пред нас на опашката имаше няколко души също като нас, семейства с малки деца. Паспортите проверяваше млад латиноамериканец със служебна карта, закачена с верижка на шията му, но бяхме прекалено далеч, за да чуя какво казва. Дали бе от охраната на компанията, или на летището?

Двама униформени се приближиха и застанаха до него, като разговаряха помежду си. Навярно ставаше дума за нещо сериозно. Избърсах с ръкав потта от лицето си.

Двамата униформени бяха въоръжени. Чернокожият тип пускаше шеги, а белият се смееше и се оглеждаше наоколо. Двамата с Кели бавно се тътрехме напред.

Държах я плътно до себе си — като всеки родител, който се страхува детето му да не се загуби в навалицата. Лаптопът висеше на рамото ми, Кели стискаше мечетата под мишниците си.

Най-после дойде и нашият ред пред латиноамериканеца.

Усмихнах се и му подадох бордовата карта и паспорта. Бях убеден, че униформените гледат към мен. Превключих на боксьорски режим: всичко се съсредоточаваше върху латиноамериканеца, а всичко останало беше в далечината, приглушено и периферно. По бузата ми се стече капка пот — нямаше начин да не я е забелязал, а така също и бързото надигане и спускане на гърдите ми.

Кели бе точно зад и вдясно от мен. Погледнах към нея и се усмихнах.

— Господине?

Тихо изпуснах въздух, за да се подготвя, и отново се обърнах към него.

— Само паспорта, господине. — Мъжът ми върна бордовата карта. Поклатих глава извинително, изпълнявайки ролята на неопитния пътник.

Мъжът прелисти страниците на паспорта и спря погледа си върху снимката на Сандборн. Погледна към мен, после отново към паспорта.

„Загазих.“

Позволих му да види, че съм прочел мислите му.

— Мъжки мензис — ухилих се и погладих с ръка онова, което беше останало от косата ми. Скалпът ми бе влажен. — Прическа а ла Брус Уилис!

Скапанякът не се засмя. Очевидно обмисляше. Накрая затвори паспорта и ми го подаде.

— Приятен полет, господине.

Кимнах му, но той вече се занимаваше с хората зад мен.

Направихме две крачки към момичетата от „Върджин“ и им подадохме бордовите си карти. Двамата мъже от охраната не помръднаха.

Тръгнахме към самолета. Чувствах се така, сякаш съм се опитал да тичам в дълбока до пояс вода и внезапно съм се оказал на брега.

Латиноамериканецът продължаваше да ме безпокои. Мислих за него чак докато се качихме на самолета. Едва когато открих местата ни, сложих лаптопа отгоре, седнах и взех самолетния справочник, дълбоко си поех дъх и го изпуснах съвсем бавно. Това не беше въздишка на облекчение просто повишавах равнището на кислород в кръвта си. Не, оня тип не бе доволен. Бях възбудил подозренията му, но той не ми зададе никакви въпроси, дори не ме попита за името ми. Можехме и да сме на брега, но все още бяхме далеч от истинската суша.

Все още се качваха хора. Продължавах дълбоко да дишам, за да нормализирам пулса си.

В самолета влизаха и излизаха служители със списъци на пътуващите. Всеки момент очаквах да видя двамата от охраната. Имаше само един вход, само един изход. Нямаше къде да бягам. Просто трябваше да приема, че зарът е хвърлен. Вече бях пътник и за миг ме обзе онова усещане, което изпитвах винаги в самолет, бил той военен или пътнически — намирах се в чужди ръце и бях безсилен да решавам собствената си съдба. Беше направо непоносимо.

Продължаваха да се качват хора. Едва не избухнах в истеричен смях, когато по уредбата пуснаха „Ще оцелея“ на Глория Гейнър. Погледнах към Кели и й намигнах. Тя си мислеше, че е страхотно да седи тук и да се опитва да закопчае коланите на мечетата си.

Един от стюардите тръгна по нашата пътека, стигна чак до реда ни и спря. Като съдех по посоката на погледа му, очевидно проверяваше дали сме си сложили коланите. Не бе ли обаче прекалено рано за това? Кимнах му и се усмихнах. Той се завъртя и изчезна в кухнята.

Наблюдавах входа, очаквайки най-лошото. Една от стюардесите подаде глава от вътрешното помещение и погледна право към мен. Внезапно се заинтригувах от мечетата на Кели.

Краката ми изтръпнаха и коремът ми се сви на топка. Отново вдигнах очи. Нямаше я.

Стюардът пак се показа. Този път носеше кошче. Приближи се до нас, спря и приклекна на пътеката до Кели.

— Здрасти! — каза й той.

— Здравей!

Мъжът пъхна ръка в кошчето и аз зачаках да измъкне от там пистолет.

Той извади найлонова раничка. На гърба й видях емблемата на „Върджин“ с надписа „Деца в самолет“.

— Забравихме да ви дадем от тези неща — каза стюардът.

Едва не се хвърлих да го прегърна.

— Много ви благодаря! — широко се ухилих аз. През очилата на Фиона очите ми сигурно изглеждаха двойно по-големи. — Ужасно ви благодаря!

Той не погледна към мен, сякаш бях ненормален, после ни предложи нещо за пиене преди отлитането. Умирах за бира, но в Кралството можеше да ми се наложи незабавно да действам, пък и във всеки случай не исках много–много да привличам вниманието. Поръчах два портокалови сока.

После разтворих самолетния справочник пред Кели и я попитах:

— Какво ще гледаш, Луиз?

— „На тъмно“ — усмихна се тя.

— Както кажеш — съгласих се аз.

Двайсет минути по-късно, точно по разписание, самолетът най-после се откъсна от пистата. Вече нямах нищо против да се оставя в ръцете на пилота.