Сбогом на глупаците

12.

Докато минавах покрай отворения склад на чистачките, забелязах върху една от лавиците пет–шест клиновидни запънки за врата. Услужих си с две.

Намерих пожарогасителя на стената до асансьорите. Бързо развъртях капачката му и извадих цилиндъра с въглероден двуокис — двайсетсантиметрова черна стоманена тръба. Пъхнах я в джоба ей и се върнах в стаята.

Пъхнах трите резервни пълнителя за моя „Сиг“ в левия джоб на сакото на Кев и реших да оставя другия в стаята. Скрих го в тоалетното казанче. За кратко време оръжието може да издържа на влага. Просто не ми се искаше Кели да го намери и да започне да прави дупки с него.

Подремнах още малко, събудих се и пак се унесох. Към седем часа вече бях гладен като вълк. В цената за стаята се включваше закуска, но за да я получа, трябваше да сляза долу на рецепцията.

Кели се размърда.

— Добро утро — усмихнах й се аз. — Не си ли мечтаеш за нещо за хапване?

Тя се прозя и седна на леглото. Приличаше на плашило, защото си бе легнала с мокра коса. Включих телевизора. Тя погледна към дрехите си, като се опитваше да разбере защо е облечена.

— Ти заспа — засмях се аз. — Дори не успях да те съблека. Хей, тук сме като на лагер, нали?

Това й хареса и тя се усмихна, все още сънена.

— Да ида ли да донеса нещо за закуска?

Тя не вдигна поглед, просто кимна към телевизора.

— Не забравяй: никога не отваряй вратата. Аз ще си отключа сам. Даже не дърпай завесите, защото чистачките ще си помислят, че могат да влязат, а ние не искаме да приказваме с никого, нали така? Пак ще оставя табелката „Не пречете“, става ли?

Кели отново кимна. Не бях сигурен какво е разбрала. Взех подноса с кофичката за лед, сложих си очилата и слязох на рецепцията.

Вече беше доста оживено: хора с каравани, които за нищо на света не биха спали в тях, и търговци, чисти и свежи, сякаш излезли направо от наръчника за добър външен вид.

Блюдата със закуската бяха подредени върху две–три маси до кафемашините под телевизора. Взех две опаковки овесена каша, понички, няколко ябълки, две чаши кафе и портокалов сок.

„Детето на царевицата“ току-що беше свършило смяната си и се приближи.

— Надявам се, че с паспортите ви и всичко останало няма проблем — усмихна се тя и си взе поничка.

— Така е. Възнамеряваме да прекараме приятна ваканция.

— Ако ви е нужна помощ, не се колебайте да дойдете при мен.

— Благодаря. — Отидох до рецепцията и си взех безплатен брой на „Ю Ес Ей тудей“. Самообслужих се също с рекламен кибрит на „Роудис ин“ и с щипка за документи от кошничка, пълна с канцеларски джунджурии, после се върнах в стаята.

Десет минути по-късно Кели преживяше овесената си каша и не откъсваше поглед от телевизора.

— Сега ще изляза за около час — обявих аз. — Имам малко работа. Докато ме няма, искам да се измиеш и да се срешеш. Нали ще се оправиш сама? Вече си с прическа на голямо момиче.

Тя сви рамене.

— Както кажеш.

— Кои са любимите ти цветове?

— Розово и синьо.

— Е, вече имаме розово. — Посочих към дъждобрана, който висеше на закачалката. От джобовете му стърчаха обувките й. Бях извадил късмет. — Сега ще трябва да ти вземем нещо синьо.

Набързо почистих очилата си с тоалетна хартия, пъхнах ги в калъфа им и ги прибрах в сакото на Кев. После облякох дългия си черен дъждобран и проверих дали цилиндърът е в джоба ми. Извадих всичките си монети — не исках да вдигам какъвто и да е шум пък и винаги се чувствах по-добре, когато в дрехите ми се мотаеха колкото може по-малко неща.

Взех шапката си в ръка и се приготвих за излизане.

— Няма да се бавя. Запомни, не пускай никого вътре. Ще се върна още преди да си се усетила.

Беше престанало да вали, но небето все още бе сиво и земята — влажна. По пътя се точеше безкрайна колона автомобили, насочили се към центъра на Вашингтон. Това е многолюден град и тротоарите също бяха оживени.

Вървях енергично, за да не изпъквам сред чиновниците, като през цялото време търсех идеалното място бързо да направя малко пари и да се върна в хотела преди Кели да се е паникьосала.

Беше прекалено рано за търговския център, тъй като отваряха чак в десет, а не бях в район с много хотели — те се намираха много по-нататък, към центъра. Изобилстваше със закусвални, но тези заведения обикновено са с един вход и има постоянно движение към тоалетната, така че не бяха подходящи. Щеше идеално да ми свърши работа някоя бензиностанция, стига да разполагаше с външна тоалетна, която да се отваря с ключ, получаван срещу заплащане.

Вече бяха изминали може би двайсетина минути. Минах през две достатъчно оживени бензиностанции, но те бяха модерни, с вътрешни тоалетни.

Накрая открих каквото търсех, външна тоалетна с надпис „Ключът се получава на касата“. Проверих дали вратата е заключена, после продължих нататък.

Сега търсех две неща: място, откъдето спокойно да мога да наблюдавам предния двор, и маршрут за измъкване. По-нататък, от отсрещната страна на пътя, имаше поредица адвокатски кантори, кредитни каси и застрахователни бюра в прекрасни тухлени сгради от трийсетте години. Помежду им се виждаха утъпкани пътеки. Минах по една от тях и излязох на успореден път, завих надясно, последвах пътя до първата пресечка, завих наляво, после отново надясно. Целият район беше подходящ за правене на завои и увеличаване на дистанцията. Върнах се при бензиностанцията по друг път.

На стотина метра оттатък улицата видях автобусна спирка. Отидох там и зачаках. Трябваше всичко да изглежда естествено, трябваше да имам причина да правя онова, което правех. Наоколо имаше двама–трима души, после опашката постепенно нарасна, дойде автобус и отново останахме двама–трима. Гледах към табелата на всеки от автобусите и правех физиономия, с която показвах, че не е онзи, който ми трябва.

В последно време хората не носят със себе си много пари, особено тук, в страната на кредитните карти. Идеалният обект винаги е турист — те обикновено имат повече пари и туристически чекове — но тази част на града не изобилстваше с туристи.

За около трийсетина минути на бензиностанцията спряха четири–пет вероятни обекта, но, за съжаление, очевидно никой от тях не се нуждаеше от тоалетна. Помислих си за Кели, надявайки се, че е погълната от телевизора.

В един момент пред бензиностанцията спря двайсетина годишен бял тип с лъскаво камаро. Автомобилът беше с временни номера в очакване на нова регистрация. Мъжът носеше торбест анцуг в червено, синьо, зелено и оранжево и бе обут с високи маратонки. Косата му бе обръсната отстрани и останалата част стърчеше право нагоре. Аудиоуредбата на колата гърмеше толкова силно, че усещах вибрациите под краката си.

Той напълни резервоара и влезе вътре да плати. Когато типът се появи отново, носеше нещо като парче дърво. Зави наляво към тоалетната. Това беше моят човек.

Вдигнах си яката и пресякох улицата. Той прибираше портфейла си в горнището на анцуга и дърпаше ципа. Вече бях проверил камерите на гаража — нямаше да представляват проблем: бяха насочени към колонките, за да записват номерата на автомобили, избягали без да платят, а не към края на сградата, за да снимат крадци на тоалетна хартия.

Докато се отдалечавах от спирката, имах вид просто на човек, на когото му се пикае и не може повече да чака автобуса. Нямаше вероятност някой да ми обърне внимание. Сутрин хората си мислеха за очакващия ги работен ден, за ипотеките си, за децата или за главоболието на жена си предишната вечер и едва ли щяха да се развълнуват, че някакъв субект отива до тоалетната. Вървях към вратата достатъчно енергично, така че да приличам на човек с най-пълния мехур на света. Стигнах и влязох вътре.

Помещението беше квадратно, с дължина около три и половина метра и сравнително чисто. Миришеше на почистващи препарати. Точно пред мен имаше два писоара, мивка и монтирана на стената поставка за салфетки. Моят човек бе в една от двете кабинки отдясно.

Чух звук от разкопчаване на ципове, шумолене на дрехи и лека кашлица. Затворих вратата зад себе си и блъснах с крак отдолу двете запънки. Вече никой нямаше да влезе или да излезе от тук, освен ако аз не поисках.

Застанах пред писоара и се направих, че пикая. Ръцете ми бяха пред мен, но държах стоманения цилиндър. Щях да остана с гръб към него, докато не излезеше да си измие ръцете.

Останах така две–три минути. Чух го, че се облекчава. Звукът утихна, после спря. Този май прекалено се бавеше. Завъртях глава надясно, сякаш за да погледна навън през малкия зарешетен прозорец, но продължих да се преструвам, че уринирам, в случай, че може да ме вижда.

После уж случайно погледнах зад себе си и зърнах нещо наистина странно. Кабинките в американските обществени тоалетни са с летящи врати и отдолу и отгоре има повече разстояние, отколкото например в Англия. През долната пролука виждах десния му крак, стъпил на земята и обърнат към тоалетната. Единият крачол на анцуга висеше около глезена му. „Странна поза — помислих си аз, — но какво толкова.“ После забелязах, че вратата е открехната няколко сантиметра. Мъжът не я беше заключил.

Щях да разкрия тази загадка. Стиснах цилиндъра в дясната си ръка, приготвих се за отбрана с лявата и тихо се приближих до вратата. В последния момент дълбоко си поех дъх, приведох рамене и влетях вътре.

Мъжът се блъсна в стената отзад и извика:

— Какво става, мамка му? — Протегна ръце напред, за да се задържи, и тялото му попречи на вратата да се отвори.

Налагаше се отново да я блъсна. Основното правило на крадеца е да действа решително и бързо. Натиснах с цялата си тежест и го заковах за стената. Беше едро момче. Трябваше да внимавам, иначе спокойно можех да се прецакам. Сграбчих го с лявата си ръка за намазаната с гел коса и дръпнах главата му наляво, за да оголя дясната страна на шията му.

Човек не използва само ръката си, за да удари някого. Трябваше да приложа към цилиндъра цялата си тежест, като боксьор, използващ бедрата и горната половина на тялото си, за да придаде замах на удара си. Без да преставам да натискам вратата с лявата си ръка, аз вдигнах цилиндъра в дясната, завъртях цялото си тяло и го праснах точно под ухото. Идеята ми бе само да го поваля, а не да го убия или да му увредя мозъка за остатъка от живота му. Ако исках да го очистя, щях да го цапардосам по главата няколко пъти. Разбира се, днес нямаше да е най-щастливият му ден, беше попаднал не където трябва и не когато трябва.

Това бе добър удар. Мъжът изпъшка и се свлече на пода. Пред очите му несъмнено бяха избухнали звезди, онова пращящо и пропукващо усещане, което изпитваш, докато падаш почти в безсъзнание. Единственото му желание в този миг сигурно бе да се свие под юргана и да се скрие. Тъкмо затова използвах цилиндъра, а не пистолет. А и реакциите на хората към огнестрелно оръжие са непредвидими. Той можеше да се окаже цивилно ченге и също да има патлак или пък да е някакъв героично настроен гражданин. Е, вече нямаше значение. Старите методи са си най-добри.

Беше си блъснал главата в казанчето и от носа му се стичаше кръв. Издаваше някакво високо, детинско хленчене. Бе в отвратително състояние, но все пак беше жив. За всеки случай го ударих още веднъж. Исках известно време да не може да се изправи. Той престана да издава какъвто и да е звук.

С лявата си ръка завъртях настрани главата му. Не трябваше да е в състояние по-късно да ме разпознае. С дясната си ръка разкопчах анцуга му и измъкнах портфейла. После започнах да претърсвам джобовете му, в случай, че е скътал там някоя и друга тлъста пачка. Пръстите ми напипаха пластмасова торбичка, която изпълни дланта ми. Извадих навън бял прах, опакован в малки, готови за продажба пликчета, които ми се сториха достатъчно, за да пратят целия квартал на този тип в орбита. На мен обаче нямаше да ми свършат никаква работа и затова ги оставих на пода.

Едва тогава осъзнах какво се е канил да направи, докато бях го изчаквал пред писоара. На лявата му ръка бе увит гумен маркуч и от малка прободна раничка сълзеше кръв.

Вероятно беше стъпил с левия си крак върху тоалетната чиния, за да си подпре ръката, докато се дрогира. Видях спринцовката на земята.

Когато се изправих, усетих, че панталоните ми са мокри и погледнах надолу. В крайна сметка типът се бе смял последен. Бях направил така, че да загуби контрол над телесните си функции и добре се беше опикал. А аз бях коленичил в урината му.

Вдигнах ключа от пода. Той също бе целият мокър. Мъжът започваше да идва в съзнание и да пъшка. Хванах главата му и я блъснах в тоалетната, за да остане още малко там, където си е.

Напуснах кабинката. Нямаше време да почиствам дъждобрана си. Отидох до вратата и извадих запънките, мушнах ги в джоба си, излязох навън и трескаво заключих. После хвърлих ключа в някакъв храсталак.

Бях останал буквално без дъх и по лицето ми се стичаше пот, но трябваше да се успокоя. Ако случайно иззад ъгъла се появеше друг желаещ да използва тоалетната, щях да му кажа, че не работи.

Докато пресичах пътя, мимоходом погледнах наляво и назад. Нищо. Повече нямаше да проверявам. Скоро щях да разбера, ако ставаше нещо — щях да чуя виковете и стъпките на хора, тичащи към мен. Тогава щеше да ми се наложи да реагирам — но в крайна сметка аз бях онзи, с големия шибан патлак.

Минах покрай автобусната спирка и продължих към първата пряка. След още два завоя съблякох дъждобрана и увих цилиндъра и шапката си в него. Продължих напред, намерих кошче за смет и се избавих от вързопа.

Когато отново излязох на магистралата, небрежно извадих портфейла, сякаш проверявам дали не съм си забравил кредитната карта. Отворих го и открих, че съм семеен човек. Вътре имаше прелестна снимка, на която се мъдрехме аз, жена ми и две хлапета: семейството на Ланс Уайт. Не мислех, че на г–жа Уайт ще й стане много приятно, когато се прибера вкъщи.

Вътре намерих и около двеста и четирийсет долара. Уайт или току-що беше теглил пари от банка, или бе започнал с бизнеса още от ранни зори. Имаше и две кредитни карти, но нямаше да ги запазя. Щеше да ми отнеме време да ги продам, а ако имах намерение да ги използвам, трябваше да го направя през следващия един час. Но защо да рискувам полицията да получи описанието ми от някой продавач? Останалата част от съдържанието на портфейла беше листчета с телефонни номера — навярно списък на клиентите му. Когато минах покрай друго кошче, изхвърлих всичко, освен парите.

Сега имах в джоба си близо четиристотин долара — достатъчно за следващите няколко дни, ако не успеех да се свържа с Пат или той не ми помогнеше.

Пикнята по панталоните ми започваше да изсъхва, но адски смърдеше. Бе време да се преоблека.

Стигнах до „Бъргър Кинг“ и другите сгради около хотела. За петнайсетина минути се оборудвах от магазин за преоценени стоки с нови дънки, блузон и бельо. Кели също се беше сдобила с пълен комплект нови дрехи, чак до бикините и долната фланелка.

На път за стаята бързо си погледнах часовника. Бях отсъствал около два часа и петнайсет минути, малко повече, отколкото бях казал.

Отдалеч видях, че вратата е открехната. В процепа бе пъхната възглавница, която да я държи отворена. Чуваше се звукът на телевизора.

Извадих си пистолета и се плъзнах покрай стената, насочил оръжието напред. Почувствах стомаха си празен и после ми се пригади.